Глава 13. 1-9. Притчата за сеяча. 10-17. Целта на притчите. 18-23. Обяснение на притчата за сеяча. 24-30. Притчата за плевелите. 31-32. Притчата за синаповото зърно. 33. Притчата за кваса. 34-35. Пророчеството за учението в притчите. 36-43. Обяснение на притчата за плевелите. - 44. Притчата за съкровището, скрито в полето. 45-46. Притча за търговеца, който търси добри бисери. 47-50. Притчата за мрежата. 51-52. Завършек на образната беседа. 53-58. Престой в Назарет.
Мат. 13:1. А като излезе оня ден от къщата, Иисус седна край морето.
(Срв. Марк 4:1).
В този стих се посочва точното място, където са произнесе първите Христови притчи - това е Галилейското езеро, макар че то не е назовано по име. Самият разказ за поучението в притчи е изложени при Матей в същия ред, както при Марк, и в същата връзка. Но Лука поставя притчите за сеяча (Лука 8:4), синаповото зърно и кваса (Лука 13:19-21) в различна връзка. Христос напуснал къщата в Капернаум, отишъл на Галилейското езеро, влязъл в една лодка, седнал в нея и започнал да говори на хората с притчи. На брега се събрала голяма тълпа хора, която било удобно да се настани тук, защото макар езерото да е заобиколено от планини, но те на някои места падат стръмно право във водата, оставяйки, особено на западния бряг, повече или по-малко широки и наклонени крайбрежни зони. Броят на слушателите бил толкова голям, че понякога ( Лук. 5:1) те притискали Спасителя. Възможно е в настоящия случай Той първоначално да не е искал да влезе в лодката и да е влязъл в нея само по необходимост. За това свидетелстват изразите на Матей и Марк, че Той първо "седнал край морето" и едва след това се преместил в лодката. Не познаваме други примери за подобна проповед от лодка в древния свят. Но няма съмнение, че това е било много удобно както за самия Христос, така и за хората, които са Го слушали. На западния бряг на езерото планините се отдалечават от него навътре в сушата с около 7–10 версти и така се получава доста равно място. Притчите, които Спасителят изрекъл, били първите. Евангелистът очевидно ги представя първи, като притчата за сеяча служи като въведение в този нов начин на преподаване, който дотогава не е бил използван от Божествения Учител. Това личи от въпроса, зададен впоследствие от учениците: "Защо им говориш с притчи?" (ст. 10), и от отговора на Христос, в който Той обосновава този нов начин на поучаване, както и целта, която се преследва.
Мат. 13:2. И събра се около Него много народ, тъй че Той влезе в кораба и седна; а целият народ стоеше на брега.
Както беше посочено по-горе, Спасителят очевидно е искал да проповядва на брега, защото именно това е посочено в думите на предишния стих: "седна на брега на морето". Едва когато народът се е събрал край Него, Той влиза в лодката и сяда в нея. Същият смисъл на речта има и Марк, който казва, че Спасителят започнал да поучава "при морето" и когато народът се събрал, Той влязъл в лодката и седял в морето. Матей пропуска израза на Марк "в морето".
Мат. 13:3. И говори им много с притчи, като казваше: ето, излезе сеяч да сее;
Думата "притча" произлиза от гръцката (παραβολή) и означава "предположение", "сравнение", "подобие" (но едва ли "пример"). Терминът означава такава реч, в която абстрактна истина, морална или духовна, се обяснява с помощта на различни събития и явления в природата или живота. Така например мисълта, че човек трябва да помага на ближните си, е изразена в притчата за милосърдния самарянин, мисълта за Божията любов към покаялия се грешник е изразена в притчата за блудния син. Ако тези мисли не бяха изразени чрез ярки образи, те щяха да бъдат банални и скоро щяха да бъдат забравени. Но е известно, че същият метод за разкриване на общи истини чрез образи и сравнения се използва и в басните.
Притчите на Христос приличат ли на басни? И ако не, каква е разликата? Между баснята и притчата има сходство, но само повърхностно. И в притчата, и в баснята за сравнение се вземат не само хора, но и различни природни обекти (например плевели, синапено семе и т.н.) и дори животни (например овце, свине в притчата за блудния син, кучета в притчата за богаташа и Лазар и т.н.). Затова някои оприличават притчата на басня и казват, че те са едно и също нещо.
Но дори един прост, бегъл и общ поглед върху притчите и басните може да покаже, че притчата съвсем не прилича на басня. Това общо виждане може да бъде потвърдено чрез анализ на някои подробности. В една басня, ако например животните действат, те винаги са изведени на преден план; в Христовите притчи тяхната роля винаги е второстепенна. В една басня във всичко, което животните или природните обекти (например дърветата) казват и правят, винаги трябва да се подразбира речта и действията на хората, защото в противен случай на природните обекти би трябвало да се приписва нещо, което никога не се случва в действителност (например когато животните или растенията говорят). В притчите същите образи винаги остават съвсем естествени и действията на животните или растенията в тесния смисъл на думата не могат да бъдат приписани на хората, а това, че животните или растенията говорят, не се споменава в новозаветните притчи.
И накрая, баснята като цяло е измислица, а освен това по-голямата част от тях са забавни; за да се обяснят моралните истини в притчите, обикновено се вземат реални събития от природата и живота. Казваме "обикновено", защото не винаги изглежда така. Ако все пак е възможно да се съгласим с факта, че в образната реч, например за Страшния съд, отделянето на овцете от козите е образ, който би могъл да съответства на действителността, т.е. образът не е измислен, трудно е да се мисли, че в притчата за даващия заем и безмилостния длъжник (Мат. 18:23-35) размерът на дълга от десет хиляди таланта (това съответства на 60 000 000 денара, един денар е приблизително 20 копейки, т.е. 4 г. в сребърна равностойност), който царят дава на един от своите роби, не е измислен с цел да се разясни истината за огромния дълг на човека към Бога. Притчата за нечестивите лозари (Мат. 21:33-41) също навежда на подобни съмнения - реална или измислена е тази история, ако пренебрегнем нейното приложение в учението на Спасителя?
Обстоятелството, че някои от образите в притчите са представени чрез измислени такива, дава повод да се даде следното определение на думата "притча" (по отношение на евангелските притчи): "Притчата е форма на реч, в която чрез измислен разказ, но правдоподобен и извлечен от обикновения живот, се представят абстрактни истини, малко известни или с нравствен характер." Алфорд определя притчата по следния начин: "Това е сериозен разказ, в рамките на вероятността, за някакво действие, насочващ към морална или духовна истина". Някои екзегети смятат, че е напразно усилие да се определи какво точно е и трябва да бъде притчата в нейното различие от всички други начини на говорене. Някои смятат, че всяка притча е вид алегория. В притчата се говори за един предмет, който сам по себе си има своето естествено значение, но от другата страна под това естествено значение, отчасти прикрито от него и отчасти разкрито, се подразбира друг предмет. Всички тези определения обаче може би са подходящи само за обяснение на това какво е притчата по принцип, но не и за притчите на Спасителя.
Трябва твърдо да заявим истината, че Спасителят не е говорил лъжи. При разглеждането на притчите това е очевидно не само от факта, че Неговите притчи са от огромно жизнено значение, но и от това, че никога никой не Го е упреквал за притчите Му - че проповядва измислици, фантазира или преувеличава нещо. Това е от абсолютно необходимо за разбирането на притчите на Спасителя. В тях винаги се използва някакво действително събитие, взето от човешкия живот или от природата, и дори от животинския и растителния свят. Ако е възможно някакво деление на притчите, то те могат да се разделят само на общи и частни притчи. Общите притчи разказват за реално събитие, което е толкова често срещано и обичайно, че за измислица не може да става и дума. Такива са например притчите за сеяча или синаповото зърно. В частните притчи събитията са, така да се каже, единични; в по-голямата си част може да се предположи, че са се случили само веднъж. Такава е например притчата за милосърдния самарянин или за работниците на лозето, които получават еднакво възнаграждение за труда си. Напълно възможно е да се предположи, че зад тези притчи са стоели действителни факти. По-трудно е да допуснем това в такива притчи като тази за злия лозар или за безмилостния длъжник.
Но кой може да гарантира за това, че в тогавашната действителност не е имало такива случаи? И по онова време е имало хора, които са разполагали с огромно богатство. Така че във всички притчи можем да открием характеристика на времето, живота, нравите и обичаите, която отговаря на действителността и не е измислена. Но е забележително, че когато разказва за действителни събития, Спасителят никога не споменава конкретните лица и времето на действителните събития и само два пъти (в притчата за милосърдния самарянин и за митаря и фарисея) посочва мястото, където те са се случили, и то много общо. Така всички притчи на Христос са пред нас, така да се каже, напълно анонимни. Ако например в някоя притча се говори за някой цар, той никога не е назован по име. Във всеки случай от притчите е видно, че Христос е познавал отлично живота и е виждал в него това, което другите не виждат. Особеност на превъзходните и богато надарени хора е, че виждат повече от другите хора, а Христос е притежавал тази способност в най-висока степен. Излагайки действителни събития, Той ги прилага към нравствената сфера с проницателност, която е недостъпна и несвойствена на обикновените хора. Притчата може би е най-близко до типа, образа или прототипа, като единствената разлика е, че типът обикновено е реален израз на дадена идея, докато притчата е словесен израз.
Но всичко казано дотук съвсем не пречи да се твърди, че в различните притчи се наблюдава художествено обединение на различни действителни събития и обстоятелства, което служи за израз на една особена, художествена и идеална истина. Когато например един художник рисува картина на залез, той съчетава в нея наблюдения, направени по различно време, при различни обстоятелства и на различни места, и така се получава идеална картина, вярна на действителността във всички детайли, но извисяваща се над нея по идея, която, разбираемо, не може да бъде взета от реалния живот на природата. Това не е художествена измислица, а художествено съчетание на идеята с външни образи, заимствани от самата действителност, и такова съчетание е самата действителност, но мисловна, идеална, висша, художествена.
Седемте притчи, изложени в разглежданата глава от Матей, образуват едно цяло и се отнасят до една и съща тема - Божието царство и неговото развитие; стих 53 ясно показва, че те са били изречени по едно и също време. Първите четири от тези притчи изглежда са били разказани на хората от лодката (тук е вмъкнато обяснението на притчата за сеяча); последните три - на учениците в къщата. Първите притчи са свързани с формулата "друга притча", докато в началото на последните три се казва: "прилича на (е подобно на)". Според свидетелството на евангелистите Матей и Марк обаче не всичко е било казано с притчи, а "много неща". "Защото - отбелязва Йероним, - ако Христос говореше всичко с притчи, народът щеше да се разпръсне, без да има полза за себе си". Ясните неща Христос смесва с небесните, за да може въз основа на това, което народът разбира, Той да насочи вниманието му към онова, което не разбира".
Мат. 13:4. и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.
Мат. 13:5. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока.
Мат. 13:6. А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.
Мат. 13:7. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните и ги заглушиха.
Мат. 13:8. Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет.
Понастоящем реколтата от пшеница в Палестина дава 12-16 сама (стара руска мерна единица за реколта, според съотношението семе-добив, бел. пр.) , но ечемикът често дава 50, а реколтата от просо, която изхранва в по-голямата си част най-бедните класи, понякога дава 150 или 200. Но по времето на Христос реколтата очевидно е била по-добра, отколкото сега. "Една чудесна реколта на Изток - казва Тренч, - не е нещо нечувано, макар че обикновено се споменава като нещо необичайно. В Лука (Лук. 8:8) е записано просто: "дадоха стократен плод", като размерът на по-малките реколти е пропуснат.
Мат. 13:9. Който има уши да слуша, нека слуша!
Както и в Мат. 11:15, тук евангелист Матей пропуска (според някои четения) думата "даслуша", която се среща при Марк и Лука. Така буквалният превод тук е "който има уши, нека слуша" (Тертулиан: qui habet aures audiat).
Мат. 13:10. И като се приближиха до Него учениците, рекоха Му: защо с притчи им говориш?
(срв. Марк. 4:10; Лук. 8:9).
Много е трудно да се реши въпросът кога точно учениците са дошли при Христос и са Му предложили този въпрос. Ако това е станало в лодка, трудно би могло да се обясни προσελθόντες - дойдоха, а не "приближиха", както е в руския превод. Освен това дотук Христос е изрекъл само една притча - първата, която е изложена от тримата евангелисти. Но учениците питат: "защо им говориш с притчи?" и Го питат за притчите (Марк 4:10; руският превод, където е поставено единствено число – "притча", е неправилен). В Лука обаче е поставено единствено число: "какво би означавала тази притча"? Така, за да разберем как е било в действителност, въпросът ще трябва да се пренареди, като се приеме, че е бил зададен след изричането на другите притчи в 13 глава. И накрая, Марк пояснява, че въпросът е зададен от учениците на Христос в момента, когато те са останали сами (κατὰ μόνας; руски превод: "когато остана без народ"). Най-вероятното предположение изглежда е, че разговорът на Спасителя с учениците се е състоял, след като образната реч е приключила и Той е напуснал лодката заедно с тях или е заминал с тях на някое друго място.
Марк ( Марк 4:10, ср. Марк 4:34) говори за това малко по-ясно. Питането от страна на учениците сякаш показва, че Спасителят току-що е започнал този своеобразен начин на поучение, поне в неговата най-развита форма. Евангелист Матей, както се отбелязва, съвсем не е имал намерение да бъде изчерпателен в хронологичния си ред тук. Според Алфорд въпросът за притчата за сеяча е зададен в промеждутъка между поученията на Спасителя, а не когато Той влиза в къщата (стих 36).
Мат. 13:11. А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено;
(Срв. Марк. 4:11; Лук. 8:10).
Че тези думи тук са отговор на въпроса от предходния стих, се посочва от израза "каза им в отговор" (ἀποκριθείς). Думите на Христос показват, че Неговото учение, изложено в притчите, е било "тайна", че тези тайни не са били достъпни за широкия кръг от Христовите слушатели дори след обясненията, които Той е дал на учениците Си; но за последните те са могли да бъдат разбираеми и без обяснения, макар че след тях са станали още по-ясни.
Думата "тайни" не изразява, че притчите са били неразбираеми сами по себе си. Тя е била използвана от гърците за обозначаване на някои тайни учения и обреди в религията и това, което е било свързано с нея. До тези мистерии не бил допускан никой, освен посветените; а посветените трябвало да пазят тези тайни за себе си. По този начин, макар и да са били тайни за външните хора, те не са били тайни за посветените.
Стихове 10, 11 и 14 са обяснени от Ириней Лионски (Adversus haereses, IV, 29). "Защо им говориш с притчи? Отговаря Господ: защото (quoniam) ви е дадено да познаете (cognoscere) тайната на Небесното Царство; а на тях говоря с притчи, за да не виждат, гледайки, и да не чуват, чувайки (разбирайки, да не разбират), за да се изпълни над тях пророчеството на Исайя, който казва: "Сърцето на тоя народ е закоравяло (загрубяло), ушите му са оглушали, а очите му са затворени. Но вашите очи са блажени, защото виждат това, което вие виждате, и вашите уши, които чуват това, което вие чувате.
Мат. 13:12. защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това, що има, ще му се отнеме;
"Който има" както на руски, така и на гръцки език, е подчинено изречение, което няма към себе си главно изречение, въпреки че речта е напълно правилна и разбираема. То е nominativus absolutus (вж. коментарите към Мат. 12:36). Подобни изрази се срещат в Мат. 25:29 в притчата за талантите. Възможно е това да е било поговорка, изразяваща обща истина по отношение на светските и духовните блага. Примерите за отнемане от нямащите на това, което имат, са често срещани и добре познати. Нашата руска поговорка "където е тънко, там се и къса" изразява същата мисъл. В Евангелията, разбира се, се говори само за духовното.
"Това, което хората са имали, им се отнема, защото нямат това, което е трябвало да имат". Учениците са имали по-голяма способност и възприемчивост към новото учение и затова са могли да придобият повече от останалите хора. Августин тълкува израза "който има" в смисъл на utitur - ползват се, и го прилага към проповедниците. Проповедникът, който проповядва божественото учение на другите, не усеща липса в учението и думите, които изрича и проповядва, но ако някой не се ползва от учението, дори смисълът му се замъглява и изчезва.
Мат. 13:13. затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират;
(срв. Марк.4:11-12; Лук.8:10).
Предварителната препратка към Исайя 6:9 ще бъде разгледана в следващия стих. Смисълът на стиха изглежда ясен от външна гледна точка, защото навсякъде и по всяко време има много хора, които, виждайки, не виждат и, чувайки, не чуват. Но въпросът е: по какъв начин това доказва необходимостта от говорене с притчи? Може да се мисли, че мисълта на Христос е била следната. Една абстрактна истина, но от значение за Небесното Царство, е недостъпна за народния ум. Ето защо е необходимо тази абстрактна истина да бъде въплътена в определени образи, които да я направят по-позната за народа, да отворят очите и ушите му, да го заинтересуват и така да го подтикнат да се опита да разбере и по-нататъшните истини, символично и образно представени в притчата.
По този начин думите на Христос сякаш се различават от тези на пророк Исайя. Паралелните изрази на Марк и Лука посочват целта (ἵνα ), "защо всичко е с притчи". Този стих се обяснява най-добре, като се подразбира, че тук Христос се позовава на предишното Си учение, което не само не е било правилно разбрано от много от хората в народа (което е напълно възможно, тъй като много от истините, които Той проповядва, например в Проповедта на планината, дори и сега не са разбрани от всички), но и от по-напредналите хора, книжниците, и даже особено от последните, както се вижда от предходната глава.
Тези хора, които не са разбирали Христовото учение, са наречени ἐκεῖνοι οἱ ἔξω, външните, при Марк (Марк 4:11), а οἱ λοιποί, останалите, при Лука (Лук. 8:10). За тях е казано в притчите, защото "те виждайки, не виждат и чувайки, не чуват", а според Марк и Лука – за да не виждат, виждайки и т.н. Тази реч на Христос е изпълнена с дълбок смисъл. На такива хора, които, виждайки, не виждат, и чувайки, не чуват, не би било възможно да се каже нищо, защото речите са безполезни за тях поради липсата на разбиране. Но Той говори и на тях - с притчи. Накратко смисълът може да се изрази така: ако не искат да разберат, няма да разберат и притчите. Но ако искат да разберат поне малко, ще разберат поне притчата. Ако пък искат да разберат повече, ще видят, че под покривалото на притчата се разкриват тайните на Небесното царство.
Мат. 13:14. и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите;
Исайя 6:9-10 в буквален превод от иврит: „иди и кажи на тоя народ: вие слушате и слушате и не разбирате, вие гледате и гледате и не познавате. Направи грубо сърцето на този народ и тежки (тежко слушащи) неговите уши, и затвори очите му, за да не вижда с очите си, да не слуша с ушите си, и сърцето му да не разбира, и няма да му бъде изцеление“. При призоваването на Исайя Бог му дава поръчение да проповядва на хора, които не виждат и не чуват. Речта на пророка е трябвало да направи сърцето на този народ още по-грубо, очите му още по-слепи и ушите му още по-глухи, за да не се обърне този народ и да не получи изцеление, и то поради факта, че в своята греховност той не желае да вижда и да чува нищо. Народът прилича на безнадежден престъпник, който не се трогва от никаква реч, той не се поддава на никакво убеждаване. Ето защо невниманието към речта на пророка служи само по себе си като наказание за народа. Тази реч няма да спаси народа, но ще послужи като средство за неговото осъждане и изобличаване. Народът не може да използва в своя защита, че нищо не му е било казано. Такъв е смисълът на истинската реч на Исайя, която сега Спасителят прилага към еврейския народ. И то е ясно, ако обърнем внимание на предишните изобличения на Христос, особено в Матей 11:16-24 и Матей 12:25-37, където Спасителят говори без притчи. Заради това, че не обръщат внимание на думите Си и не желаят да ги изпълняват на практика, сега Той произнася присъда над хората, чиито сърца са станали безчувствени и бездушни.
Мат. 13:15. защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря".
(вж. Марк 4:12 - текстът е много съкратен).
Буквалният превод на този стих от гръцки език (според някои четения) може да бъде: "защото сърцето на този народ се закорави (затлъстя), и с ушите си тежко слушаха, и затвориха очите си, така че не могат да видят с очите си, нито да чуят с ушите си, нито да внимават със сърцето си, и няма да се обърнат, за да ги изцеля“. Сърце, уши и очи - тези три думи се срещат по-нататък в обратен ред. "Сърцето" е поставено на първо място в началото и на последно място в края. От сърцето покварата се разпространява към ушите и очите; чрез очите и ушите здравето се връща в сърцето.
Мат. 13:16. Вашите пък очи са блажени, задето виждат, и ушите ви - задето чуват;
(Срв. Лук. 10:23 - в друга връзка и с променена форма на изразяване).
Вероятно изречението е било повторено. Членовете на тялото са тук вместо хората, т.е. вместо: "блажени сте, че виждате" и т.н.
Мат. 13:17. защото, истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха, и да чуят, каквото вие чувате, и не чуха.
(вж. Лук. 10:24).
Това се отнася най-общо за пророците, които провъзгласяват Идващия Избавител и, разбира се, сами желаят да Го видят. Йероним има добро обяснение на този стих: "Изглежда, че тук се съдържа обратното на това, което е казано другаде. Авраам, вашият баща, щеше да се радва да види Моя ден; и видя, и се зарадва. Но Иисус Христос не е казал, че всички праведници и пророци са искали да видят това, което вие виждате, а мнозина. Сред многото може да се е случило така, че едни да са видели, а други да не са видели, макар че е опасно това място да се тълкува в смисъл, че има сякаш някакво разграничение между заслугите на светиите. Така и Авраам е видял по догадки, но не е видял лице в лице. Вие, от друга страна, виждате и имате своя Господ отблизо". срв. Евр. 11:13, 39.
Мат. 13:18. Вие, прочее, чуйте, какво значи притчата за сеяча:
(срв. Марк. 4:13; Лук. 8:11).
Буквално: "и така, вие изслушайте притчата за сеяча". Думата "какво значи" не се съдържа в оригинала, а в руския превод тя е подчертана. Вмъкването на тази дума не променя смисъла на стиха.
Мат. 13:19. при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.
Матей пропуска казаното в Марк.4:14; Лук.8:11 (втората половина на стиха). Изложението на речта на Спасителя е различно във всички синоптици. Буквално при Матей гласи: "при всеки, който слуша словото за Царството и не разбира, идва..." Такава реч се нарича анаколут (непоследователна) и тук е използвана за по-голяма изразителност. Речта без анаколут би била: Лукавият идва и похищава посятото в сърцето на всеки, който слуша словото за Царството и не разбира.
По-нататък в руския превод стои: „ето кого означава посеяното при пътя“. Това е отклонение от образа, тъй като не човек, семето се сее. Руският превод обаче точно предава смисъла на гръцкия: οὖτός ἐστιν ὁ παρὰ τὴν ὁδὸν σπαρείς. Но вместо думите „този е посятият край пътя“, трябва да бъде „ето кое е посятото край пътя“ или „такава е земята край пътя, на която е посято“.
Същото е и в следващите стихове. Но подобни случаи са често срещани в източната реч. Някои са опитвали да избегнат трудността, като са свързали думата οὖτος с λόγος. Но такова обяснение не е в съгласие със стихове 20, 22 и 23. Същото е и в следващите стихове. Но подобни случаи са често срещани в източната реч.
Някои са опитвали да избегнат трудността, като са свързали думата οὖτος с λόγος. Но такова обяснение не е в съгласие със стихове 20, 22 и 23. Смисълът на речта обаче е ясен. Семето е едно и също навсякъде и за всички, но семето не расте без земята и земята не ражда без семето; растежът или смъртта на семето е резултат от удобството или неудобството на земята.
Трябва да отбележим, че в цялото Христово обяснение на притчата предишната реч навсякъде се повтаря с пояснителни допълнения.
Мат. 13:20. А посеяното на камъни е онзи, който слуша словото и веднага с радост го приема,
Мат. 13:21. ала няма в себе си корен и е непостоянен: кога настане скръб или гонение заради словото, тоз-час се съблазнява.
Мат. 13:22. А посеяното в тръни е онзи, който слуша словото, но грижите на тоя век и примамливото богатство заглушават словото, и то бива безплодно.
Според Йоан Златоуст "Спасителят не казва: века, а: "но грижите на този век"; не казва: богатството, а: "измамата на богатството". Затова нека не обвиняваме самите неща, а покварената воля. Възможно е да имаме богатства и да не бъдем съблазнени от тях, - и да живеем в този век и да не бъдем обзети от грижи". Под "грижите на този век" трябва да се разбират обичайните неприятности и грижи на хората в борбата им за съществуване, които в различните векове имат различен характер и се извършват с различни средства. За ἀπάτη вж. 2 Солунци 2:10; Евреи 3:13.
Мат. 13:23. Посеяното пък на добра земя е онзи, който слуша словото и го разбира и който принася плод: един дава плод сто, друг шейсет, а друг трийсет.
(срв. Марк. 4:20; Лук. 8:15).
Някои, сред които и Августин, разбират под "стократен плод" мъченичеството и казват, че под "шестдесеткратен плод" се разбира състоянието на евангелска бедност, а под "тридесеткратен" - спазването на заповедите изобщо. Най-доброто тълкуване на това място сред древните коментатори принадлежи на Евтимий Зигабен, който правилно разбира думите на Христос в общ смисъл. Под стократен плод Спасителят е имал предвид, според Зигабен, съвършената плодоносност на добродетелта; шестдесеткратен - средната, а тридесеткратен - слабата. Че това тълкуване е най-доброто, личи от факта, че в същия общ смисъл евангелист Лука излага и обяснението на Спасителя за Неговата притча: "това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение" (Лук. 8:15).
Мат. 13:24. Друга притча им предложи Той, като каза: царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си;
Кога и на кого е разказана тази притча? Само на учениците ли, или на множеството? Най-вероятното предположение е, че е имало прекъсване в поучаването на народа, докато Спасителят е говорил на учениците, обяснявайки им притчата за сеяча. След това Той отново говори на народа.
"Прилича на човек", т.е. подобно на обстоятелствата, които по-нататък се излагат подробно; "подобно на това, което се случва на човека" и т.н. Тази конструкция се среща в Матей 18:23 и в други притчи в Матей. Ὡμοιώθη е често срещано въведение към притчите в по-късната еврейска литература: "притча - на какво прилича? На това и онова". Всички притчи в Матей, които не се срещат в Марк, започват с формулата ὡμοιώθη или ὁμοῖα ἐστί, с изключение на Матей 25:14-30, където притчата започва с простото ὥσπερ, начало, което се използва и в еврейските притчи.
Мат. 13:25. и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде;
Изказани са много мнения относно значението на ζιζάνια (плевели). Според Цанг изглежда, че това е семитска дума за плевел, подобен на пшеница. Цанг намира потвърждение на думите си в думите на Йоан Златоуст ὃ καὶ κατὰ τὴν ὄψιν ἔοικε πῶς τῷ σίτῳ (очевидно приличащи на пшеница). Но все още не е направено надеждно ботаническо определение на думата. Вероятно става дума за lolium temutentum или за някой вид бурен (claviceps purpurea), което се появява не само в ръжта, но и по много други растения, между другото и по пшеницата. Йероним, който е живял в Палестина, казва, че лолиумът е посочен в Евангелията. Плодовете на това растение "са по-горчиви - казва Томсън, - и когато се консумират самостоятелно или дори разбъркани в обикновен хляб, предизвикват замайване и често действат като силно средство за повръщане". Накратко, то е силна приспивателна отрова и трябва внимателно да се пресява и отделя зърно по зърно от пшеницата". Преди да узрее, това растение толкова много прилича на пшеницата, че често се оставя, докато узрее.
Мат. 13:26. а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите.
Мат. 13:27. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели?
Мат. 13:28. А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим?
Мат. 13:29. Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото;
Мат. 13:30. оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми.
Още древните коментатори разсъждават как да изпълнят тази заповед на Спасителя относно плевелите в човешкия живот. Никога, казва Йероним, не бива да общуваме с онези, които се наричат братя, а всъщност са прелюбодейци и блудници. Ако скубането е забранено до самото време на жътвата, трябва ли някои от нашите среди да бъдат изхвърлени? На този въпрос отчасти отговаря Августин: ако някой християнин, живеещ в лоното на Църквата, бъде признат за виновен в някакъв грях, който му носи анатема, нека тя бъде произнесена само когато няма опасност от разкол. Ако грешникът не се покае и не се поправи чрез покаяние, той може би сам ще излезе и по своя воля ще се отдели от църковно общение.
Мат. 13:31. Друга притча им предложи, като каза: царството небесно прилича на синапово зърно, което човек взе, та посея на нивата си,
Мат. 13:32. което е най-малко от всички семена, но, кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му.
Черната горчица, както в диво състояние, така и в култивиран вид, често достига височина от 8 до 12 фута и на това растение често кацат различни дребни птици, които пърхат по тънките му клони и късат любимите си семена.
Мат. 13:33. Друга притча им каза: царството небесно прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото.
(срв. Лук. 13:20-21).
Обикновено се смята, и това мнение е правилно, че предходните притчи изобразяват външното разрастване на Небесното царство в образа на семето и пречките за разпространението му в образа на плевелите. В притчата от този и следващия стих обаче е изобразена вътрешната сила и влияние на Царството върху хората, неговият вътрешен растеж. Най-напред то е представено чрез кваса, който жената сложила в три мери брашно, за да изпече хлябовете. Образът е толкова разпространен и познат на всички, че не се нуждае от обяснение. "Трите мери" са три сата (σάτα τρία). Сата е еврейска мярка (иначе "сеа") от порядъка на една еврейска ефа, равна на един и половина римски мода - около 13 литра, според старото талмудическо определение, такава мярка, в която могат да се сложат 432 яйца.
Мат. 13:34. Всичко това Иисус говори народу с притчи, и без притчи не им говореше,
(срв. Марк 4:33-34)
При Марк това е казано така: „И с много такива притчи им проповядваше словото, според както можеха да слушат. И без притчи не им говореше, а на учениците Си разясняваше насаме всичко“. Вместо "не им говореше", както е в руския превод (οὐκ ἐλαλει), някои, главно въз основа на Синайския и Ватиканския кодекс, четат: "не им говореше нищо" (οὐδὲν ἐλάλει). Дори ако се приеме последното четене, то и тогава отрицанието може да се разглежда по-скоро като относително, отколкото като абсолютно, и означава, че по онова време или обикновено Иисус Христос не е говорил нищо без притчи, но не винаги. Но ако някой иска да възприеме това отрицание в абсолютен смисъл, би трябвало да разбира под παραβολή, в по-широк смисъл изобщо, тайнствена, загадъчна реч. На тълпата, която е нечувствителна към висшите истини, Иисус Христос винаги е говорил загадъчно. Той никога не е бил напълно разбираем за нея.
Мат. 13:35. за да се сбъдне реченото чрез пророка, който казва: "ще отворя с притчи устата Си; ще изкажа тайните от създание мира".
В надписа на Псалм 77, от който е взето това свидетелство, фигурира името на Асаф. Както Асаф, така и други заедно с Давид са наричани пророци. Във 2 Летописи 29:30 Асаф е наречен на иврит "га-хосе", а Седемдесетте превеждат думата с ὁ προφήτης: според някои четения в оригинала вместо "пророк" стои "пророк на Исайя" .
Мат. 13:36. Тогава Иисус остави народа и влезе вкъщи. А учениците Му се приближиха до Него и казаха: разтълкувай ни притчата за плевелите на нивата.
Мат. 13:37. А Той им отговори и рече: сеячът на доброто семе е Син Човеческий;
Въпреки привидната си простота стихът създава непреодолими трудности, които произтичат именно от тази простота. Възниква въпросът: Ако обяснението, дадено на учениците, е толкова просто и ясно, защо то не е било дадено и на обикновените хора? Действителните причини за това не знаем. По-вероятно е да предположим, че обяснението има есхатологичен характер, в него се споменава Човешкият син като бъдещ Съдия и всичко това би било неразбираемо за обикновения народ. Обяснения за народа на каквито и да било притчи не се срещат в Евангелията. Както и в други случаи, има много алегорични тълкувания, принадлежащи предимно на древните тълкуватели. Под хората, които спят (ст. 25), те са разбирали църковните учители и са казвали, че този, който е поставен начело на Църквата, не бива да спи, за да не би поради неговата небрежност врагът на човека да посее плевели, т.е. еретични учения. Или пък са смятали, че става дума за ереси, които ще продължат до края на времето. Но подобни тълкувания, разбира се, не се отнасят за стих 37. Под доброто семе ясно се разбират проповедта и учението, които принадлежат на Човешкия син.
Мат. 13:38. нивата е тоя свят; доброто семе, това са синовете на царството, а плевелите - синовете на лукавия;
Тълкуването на привидно простите думи "нивата е светът" е дало повод за най-ожесточените спорове, които не са възниквали за никой друг текст, с изключение на този, в който се говори за тайнството Причастие. Този израз е бил многократно цитиран в древността в донатистките спорове. Донатистите настоявали, че тук Спасителят има предвид под нива не Църквата, а света, и казвали, че нечестивите хора могат да бъдат търпени в света, но не и в Църквата. Августин настоявал на обратното, като казвал, че Господ не смята сегашното състояние на Църквата за напълно чуждо на злото. Това, че Христос нарича нивата свят (нивата е подлогът, а светът - сказуемото), едва ли може да бъде подложено на съмнение, но по-нататък Той говори за Църквата, в която има и добро семе, и плевели. Той няма нито една дума за това, че плевелите трябва да бъдат изкоренени и унищожени от хора, които считат себе си за свети. Думите „оставете да расте и едното, и другото до жетва“ (в стих 30) показват, че плевелите ще съществуват до края на света и до основаването на новото царство, въпреки че са от τοῦ πονηροῦ - от лукавия. Тук и използван мъжки род - τοῦ πονηροῦ.
Мат. 13:39. врагът пък, който ги пося, е дяволът; жетвата е свършекът на века, а жетварите са Ангелите.
Св. Йоан Златоуст отбелязва: "Когато сее, Той сее Сам, а когато наказва, наказва чрез други, а именно чрез Ангели". Изразът "свършекът на века" се среща в Евангелията само в Матей и в Посланието до евреите (Евреи 9:26 - векове). Но той се среща и в еврейската, особено апокалиптична, литература. Жътварите се различават от робите, които съобщават на собственика на нивата какво е направил човешкият враг. Ако робите са хора, то жътварите са ангели.
Мат. 13:40. И тъй, както събират плевелите и ги изгарят в огън, тъй ще бъде и при свършека на тоя век:
Мисълта тук е обяснена в следващите стихове. Образът е взет от една обикновена жътва.
Мат. 13:41. ще изпрати Син Човеческий Ангелите Си, и ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззаконие,
Изразът "от Неговото царство" трябва да се тълкува в смисъл, че когато дойде Човешкият Син, ще настъпи и Неговото царство. По време на това бъдещо пришествие плевелите ще бъдат окончателно отстранени от Неговото царство. В стихове 41 и 43 се прави разлика между царството на Човешкия син и царството на Отца. Не е необходимо да приемаме, че царството на Човешкия син ще дойде едва в края на света (ср. Кол. 1:13), макар че може да се смята за непълно преди това (ср. Мат. 25:34, 46). Напротив, както тук, така и в 1 Кор. 15:24 се изразява мисълта, че Синът накрая "ще предаде царството Си на Бога и Отца". Тогава и праведните ще "засветят като слънце".
Мат. 13:42. и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби;
Изразът "огнена пещ" се среща само два пъти в Матей - тук и в стих 50 (вж. Откр. 1:15, 9:2). Всички тези и подобни изрази несъмнено сочат към една толкова сурова присъда, че Господ е слязъл от небето и е вкусил от всички мъки на смъртта, за да избави хората от самото познаване на тайната на страданието, която е изразена в думите: "ще има плач и скърцане със зъби".
Мат. 13:43. тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си. Който има уши да слуша, нека слуша!
Обяснявайки това място, Теофилакт казва: "Тъй като слънцето на правдата е Христос, то тогава праведниците ще засияят като Христос, защото ще бъдат като богове". Някои еретици правели странни изводи от думите на Христос и смятали, че при възкресението тялото ни ще се превърне в кълбо и ще бъде като слънчевото тяло. Такъв възглед е споделял и Ориген. Но тук не се казва, че праведните ще се превърнат в слънца, а само че ще светят като слънце. Това, което се има предвид, разбира се, е духовната светлина. Пророчеството се отнася до бъдещето и затова би било прибързано да го тълкуваме по някакъв точно определен начин.
Мат. 13:44. Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.
Преводът е точен, но не е достатъчно граматически коректен, защото по смисъл можем да предположим, че "което" се отнася за съкровището, а не за непосредствената най-близка дума "поле" (в бълг. превод - нива, от ж.р., бел. пр.). Същото важи и за "него". Този стих показва човек, който без намерение или труд намира съкровище, скрито в земята на чужда нива. Тази и следващата притча говорят повече за природата на учението за Царството, отколкото за разпространението му, както е в предходните притчи. Евангелските вести за Царството са толкова привлекателни, че човек отдава всичко, което има, за да ги чуе. Притчата за съкровището, скрито в полето, се среща само в Матей.
Мат. 13:45. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери,
Мат. 13:46. и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.
В стих 45 - множествено число ("бисери"), в стих 46 - единствено число ("един бисер"). Търговецът отива да търси много бисери и ги намира; сред тях има един, който е най-скъпоценен. Йероним отбелязва, че казаното в предходната притча тук е изложено с други думи. Добрите бисери, които търговецът търси, според Йероним, са законът и пророците, а най-скъпоценният бисер е познаването на Спасителя и тайнствата на Неговото страдание и възкресение.
Мат. 13:47. Царството небесно прилича още на мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби,
Мат. 13:48. която, като се напълни, изтеглиха на брега и седнаха, та събраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха вън.
По своята мисъл и форма притчата е вариант на втората притча за плевелите (стихове 30, 40-43). Рибарите, които хвърлят мрежата в морето, едва ли са различни лица от тези, които изтеглят мрежата на сушата и отделят доброто от лошото. "Добър" в никакъв случай не е суперлативна степен и не е равнозначно на optimos. Притчата за мрежата се среща само в Матей.
Мат. 13:49. Тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните,
Мат. 13:50. и ще ги хвърлят в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби.
Граматически, както в гръцкия текст, така и в руския превод, местоимението "ги" се отнася към "праведните", но по смисъл би трябвало да се отнася, разбира се, към нечестивите.
Мат. 13:51. И попита ги Иисус: разбрахте ли всичко това? Те Му казват: да, Господи!
Останалите притчи Иисус Христос също бил готов да обясни на учениците си. Но те ги разбирали, ако не съвършено, то правилно.
Мат. 13:52. А Той им рече: затова всеки книжник, който се е учил за царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо.
Думата "затова" (διὰ τοῦτο) се приема от някои като отнасяща се до предишното учение в притчите като цяло: "понеже ви казах как трябва да се разбират притчите, трябва да знаете, че всеки книжник" и т.н. Други свързват διὰ τοῦτο с предходния въпрос на Спасителя: "затова Аз попитах, че всеки книжник" и т.н. Според Августин διὰ τοῦτο се отнася само до притчата за съкровището (стих 44). Но най-естествено е, както правят повечето тълкуватели, διὰ τοῦτο да се отнесе към непосредствено предшестващия отговор на учениците. Смисълът на цялата тази беседа може да се разбере от следната перифраза: "понеже казвате, че сте разбрали всичко това, затова ще ви съобщя, че не само Аз, но и всеки човек, който е усвоил истините на Небесното Царство, може да се уподоби на своя учител, т.е. на Мен, и да използва и старото, и новото, за да обясни новите истини". Тази мисъл е обяснена с образа, в който духовният стопанин, т.е. духовният учител, е сравнен с обикновен стопанин, който при нужда взема и стари, и нови неща от склада си и ги използва според необходимостта.
В Христовите притчи можем да различим новото от старото. Старото са познатите образи, които Той използва: сеяч, семе, плевели, съкровище, бисери и т.н. Новото принадлежи на Него и засега е разбираемо само за учениците Му - това са новите нравствени истини, обяснени в притчите. Затова тук Той просто посочва нов метод на Своето учение, който трябва да бъде усвоен от всеки книжник, който е учил за Царството небесно, за да се изгради новото върху основата на старото, което е добре разбрано и познато на всички.
Мат. 13:53. И когато свърши Иисус тия притчи, замина си оттам.
(срв. Марк 6:1).
От следващия стих става ясно, че Иисус Христос е отишъл в отечеството Си, а под думата "отечество" обикновено се разбира Назарет. Такова е мнението на Йоан Златоуст и на много други. По-нататъшният разказ в Матей и Марк е сходен с разказа на Лука (Лук. 4:16-30), но многобройните подробности, съобщени от Лука, са пропуснати при първите двама евангелисти. Евангелистът, както отбелязва Августин, не държи тук разказът му да е в последователен ред. Идентичността на разказите на Матей и Марк с тези на Лука (Лук. 4:16-30) се отрича от някои и се признава от други; във втория случай се казва, че само Лука спазва точната хронологична последователност. Изключително трудно е да се прецени в какъв ред са последвали действителните събития. След речта за притчите при Марк следва разказ за пътуването до източния бряг на езерото и за изцелението на дъщерята на Иаир. Но Матей вече е разказал това в глави 8 и 9, сега пропуска разказа за тези събития и продължава с Марк 6:1-6.
Мат. 13:54. А като дойде в отечеството Си, поучаваше народа в синагогата, тъй че всички се чудеха и думаха: откъде у Него тая премъдрост и тия сили?
Мат. 13:55. Не е ли Той на дърводелеца син? Майка Му не се ли казва Мария, и братята Му - Иаков и Иосия, Симон и Иуда?
(срв. Марк. 6:3).
За братята и сестрите на Спасителя вж. Йоан 2:12; Мат. 12:46 и паралелни пасажи; Мат. 13:55-56 и паралелни пасажи; Йоан 7:3 и следващите; Деян. 1:14, 12:17, 15:13, 21:18; Гал. 1:18-19, 2:9, 12; 1Кор. 9:5.
Яков (не Алфеев и не Зеведеев) бил впоследствие епископ на Йерусалимската църква, а след него и третият му брат Симеон (вж. Евсевий Кесарийски. "Църковна история", III, 11). Той, според свидетелството на Егезип у Евсевий (III, 32), пострадал при Траян и консула Атика, като завършил живота си "почти със същата смърт, която претърпял Господ" на 120-годишна възраст. Това е станало през деветата година от царуването на Траян, т.е. през 107 г. от н.е. Ако това е така, Симеон е бил с 11 години по-възрастен от Спасителя. Внуците на четвъртия брат Юда били доведени при император Дометиан и освободени от него. За втория брат на Спасителя, Йосия (така е в руския превод), не се знае нищо, освен името, освен ако не вземем предвид общите сведения за братята на Спасителя (вж. горните цитати за тях). Самото име Йосия се изписва по различен начин: Ἰωσήφ, Ἰωάννης, Ἰωσῆ (ς) , род. Ἰωσῆτος, както при Марк (Марк 6:3). Най-достоверното четене в Матей е Ἰωσήφ, а в Марк е Ἰωσῆτος (родителен падеж).
Още по-малко се знае от Евангелието за сестрите на Спасителя. Те се споменават само в Матей 13:56; Марк 3:32, 6:3, където не са наречени по име.
Няма голяма разлика между изразите "син на дърводелеца" (Матей) и "дърводелец" (Марк) и едва ли може да се каже, че първото название е " по-уважително". Изразът на Марк "дърводелец" намира отзвук при по-късни автори; срв. у Целз в Ориген: ἦν τέκτων τὴν τέχνην. Ориген отрича Иисус Христос да е наречен "дърводелец" (τέκτων) където и да било в Евангелията. Юстин (Dialogus cum Tryphone, 88): τὰ τεκτονικὰ ἔργα εἰργάζετο, ἐν ἀνθρώποις ὤν, ἄροτρα καὶ ζυγά (Христос "вършеше дърводелска работа, докато беше сред хората - плугове на ярем"). Към думата "дърводелец" в някои ръкописи е добавено "Йосиф". Правилното четене в Марк изглежда е: ὁ τἔκτων ὁ υἱὸς τῆς Μαρίας.
Мат. 13:56. И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде, прочее, у Него всичко това?
Според Теофилакт Спасителят имал две сестри, които се наричали Мария и Саломия, а според други източници - Естер и Тамар. Изразът πρός ἡμᾶς εἰσίν означава: "с нас живеят тук".
Мат. 13:57. И падаха в съблазън поради Него. А Иисус им рече: пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си.
(вж. Марк 6:3-4).
Това е поговорка, която тогава е била широко разпространена сред хората и като цяло е вярна, макар и не винаги. Йоан Кръстител, а също Исайя, Елисей, Даниил и други са били на голяма почит. Но като цяло в живота е обичайно да "обичаме чуждия, а ближния да презираме". Речта на Матей е подобна на тази на Марк, но е малко съкратена.
Мат. 13:58. И не извърши там много чудеса поради неверието им.
(срв. Марк. 6:5).
От това виждаме, че малко чудеса са били извършени от Спасителя и в Назарет. Йоан Златоуст пита: по каква причина е извършил малко чудеса? За да не кажат: "Лекарю, изцели се Сам" (Лук. 4:23); за да не кажат, че Той е враждебен към нас и чужд и Своите презира; за да не кажат, че ако беше вършил чудеса, и ние щяхме да повярваме в Него.
От този момент нататък в Евангелието на Матей подреждането на материала се доближава до това на Марк.
(Следва)
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 1–17.
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 18–25
Тълкувание на Матей 2 глава, стихове 1–23
Тълкувание на Матей 3 глава, стихове 1–17
Тълкувание на Матей 4 глава, стихове 1-25
Тълкувание на Матей 5 глава, стихове 1–48
Тълкувание на Матей 6 глава, стихове 1-34
Тълкувание на Матей 7 глава, стихове 1-29
Тълкувание на Матей 8 глава, стихове 1-34
Тълкувание на Матей 9 глава, стихове 1-38
Тълкувание на Матей 10 глава, стихове 1-42
Тълкувание на Матей 11 глава, стихове 1-30
Тълкувание на Матей 12 глава, стихове 1-50
Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.
