Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

640 198781През 2021 г. се навършват сто години от кончината на големия и неповторим наш поет и писател Иван Вазов (9 юли 1850 – 22 септември 1921 г.). Когато научим историята на времето, в което живее той – края на османското владичество, борбите за църковна и политическа независимост и живота на младата българска държава, ще разберем, че ние не сме преживели и вероятно няма да преживеем никога подобни събития. И наистина! Дано повече никога нашият народ да не преживява потисничество и войни! Дано скърбите и неволите на осиротелите ни села и градове и множеството загинали воини през онези години да си останат действителност, която не познаваме!

Много творци споделят, че страданието ражда песни. Стихът е песен! А песента е цвете, което изниква в сърцето на човека. Най-възвишеното и, заедно с това, естествено желание на човешката душа е да възпее своя Творец. От друга страна, най-скъпата човешка придобивка е словото. Когато двете се слеят, тогава се ражда стихът, който възпява Бога. Религиозната поезия.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (216 Votes)

Fr Ioan KaramichalevДоцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.

4.95 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (200 Votes)

Cover Fr I Karamichalev Short StoriesВ малката квартална църква се бяха събрали десетина човека. Трима свещеници отслужваха опело. В обикновен ковчег от фазер лежеше покойникът – бивш дългогодишен учител в Семинарията. Свещениците бяха негови бивши ученици, а опечалените – семинарски учители – бивши и настоящи. Роднини липсваха. Жена му беше починала три години по-рано, а деца Бог не им бе дал. Някои негови възпитаници днес бяха митрополити, епископи, игумени на големи манастири, други – професори и доценти в богословските факултети.

- Скромно живя, скромно го и изпратихме – каза някой на връщане от гроба му. – Ако не беше толкова скромен, щеше да бъде най-малкото професор или митрополит.

- Чувал съм, – обади се друг, – че преждепочившият патриарх му предлагал навремето, преди господин Димов да се ожени, ако приеме монашество, за една седмица да извърви пътя от йеродякон до епископ, но той не склонил, понеже страдал от комплекси, че е нисък на ръст, а, според него, владиците трябвало да бъдат високи, снажни мъже.

4.953216374269 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (171 Votes)

Cover Fr I Karamichalev Short StoriesГоспожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

4.7142857142857 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (154 Votes)

Cover Fr I Karamichalev Short Stories„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]

„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.

Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари