Тъй траурно-покорни са заспали
църковните ни куполи - уви! - 
че стават все по мои катедрали
крайбрежните разплакани върби.

Там псалтове до късно чуруликат,
процежда се през клоните лъчът
и в миг огрява - цветен - стъклописът
от камъчета речни край брега.

А чистата вода поддържа исо!...
(На Бога само тъй е чист гласът)
И паяци замятат пак сребристи
рибарски мрежи в синята й глъб.

Мушици, мравки, бръмбари - и мряни,
подали от речицата око, -
са всеки път най-ревностни миряни
край малкия ни енорийски дом,

които, щом водите станат черни
и слънцето си легне в тях за сън,
приканва за поредната вечерня
на капките спасителният звън!...

Това необикновено песнопение, което се изпълнява в един-единствен ден в годината – късно вечерта на Разпети петък, е сред малкото, преведени изцяло на български език. Самото “Опело Христово” (или “Надгробен плач”) има интересна история. То става част от богослужебния цикъл в Православната църква сравнително късно, в залеза на византийския период (ХІІІ-ХІV в.). Тези тропари всъщност се пеят на утринната на Велика събота (която се отслужва вечерта на Велики петък) и макар често да ги свързваме с плача над Христовия Гроб (съответно над св. Плащаница), те не са толкова оплакване, колкото възхвала на Христовите дела, на победата на Господ над смъртта и очакване за предстоящия триумф на Възкресението. Такова е и оригиналното гръцко име на тези химни: Εγκώμια επιταφίου (“възхвала при плащаницата”). Те са разделени на три части, наречени “статии” от гръцкото “στάσεις”, което сочи, че по време на изпълнението им стоим прави.

Още по-интересна е историята на българския превод на “Опело Христово”. Като оставим настрана споровете дали е по-добре да се служи на църковнославянски или на новобългарски, трябва да признаем, че този превод е сред малкото добри образци, които са в състояние да помирят привържениците на двете тези – той е и достатъчно разбираем, защото е на живия днешен език, и достатъчно дълбок и поетичен, тъй като преводачът е сторил така, щото древното звучене и смисълът на църковнославянските слова да прелеят плавно в съвременната реч.

Защо християните не бива да се обиждат от новия филм на Звягинцев, а напротив – трябва да благодарят на режисьора за подетия разговор за Църквата, която липсва на всички ни.

Почти всички се съгласяват, че филмът „Левиатан“ е „антиклерикален“, дори „антицърковен“, … но дали това наистина е така?

В началото няколко думи за самия филм. Имаше доста филми с подобни сюжети: корумпираната местна власт измита от пътя си малкия човек, който кой знае защо ѝ пречи, а пък той се бори за правата си. Споменава се като източник една история, случила се в Америка, но със същото започва още „Илиада“ на Омир – цар Агамемнон отнема от Ахил, сина на Пелей, младата Бризеида.

Казвате: твърде безутешна картина, в живота не се случва така, както във филма… Ами случва се и още как – спомнете си за случая „Кушчовская“. Там години наред безогледно управляват бандитите, докато местните власти си затварят очите, и едва след като в една къща са убити 12 души накуп, идва следствена група от Москва и доста трудно разплита това кълбо.[i]

(170 години от издаването на първите печатни български нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език)

След невмената реформа от 1814 г. на тримата музикоучители от Цариградската патриаршия (Хурмузий Книгохранител, Хрисант Мадитски и Григорий Протопсалт), нашите възрожденски музикоучители заедно с музикоучители от Гърция и Румъния стават непосредствени продължители на тяхното дело. Още през 1816 г. в Рилския манастир е въведен новият Метод и е започнало приспособяването му към спецификата на църковнославянския език. Така постепенно по нашите земи реформираната невмена нотация придобива популярност, като с нейна помощ започва нотирането на музикални произведения с църковен и светски характер.

Както е известно, османското робство задържа за дълъг период от време развитието на българския народ в културно и интелектуално отношение. Османската държава нарича балканската православна общност „рум миллет“, т.е. гръцки народ. Така българите, лишени от собствена Църква и намиращи се в подчинение на Цариградския патриарх,  постепенно престават да бъдат считани за отделен народ, като това от своя страна естествено води и до постепенното западане на просветата и книжовното дело.

През време на Възраждането нашият народ започва постепенно да се освобождава от веригите на двойното си робство. Българите започват борба за самостойна родна Църква и богослужение на роден език. Липсата на нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език довело до това, че българите са пеели на роден език, всеки приспособявайки думите на текста по свое усмотрение по мелодиите на гръцките образци. Николай Триандафилов Сливенец е направил епохална крачка в българската църковно-певческа практика. В средата на 19 век в Букурещ той издава първите църковно-певчески сборници с песнопения на църковнославянски език. Те заменят използвания дотогава в богослужението старогръцки език.

Богослужебното честване на св. апостоли Петър и Павел в един и същи ден има по-късен произход и е учреден с определена цел: да няма „аз съм Павлов, аз Аполосов, а аз Петров“ и т. н., а само „Христов“ (1 Кор. 1:12).

Макар и различни по обществено положение, образование, култура и характер, те – единият като апостол на юдеите, другият като апостол на езичниците – са двата централни стълба, на които се крепи изграденото върху крайъгълния камък Иисус Христос здание на Христовата църква (Еф. 2:20).

Единият, ревностен привърженик на Спасителя, по време на Неговата земна спасителна мисия разпознал в Него „Христос, Сина на живия Бог“ (Мат. 16:16), отрекъл се от Него по време на съдебния процес, но разкаял се след възкресението Му, станал отново ревностен Негов апостол, привличайки още с първата си проповед, в деня на Петдесетница, три хиляди души към току-що основаната Христова църква (Деян. 2:41).