Злото винаги е еднообразно, повтарящо се и затова, в крайна сметка, скучно. Доброто, колкото и пъти да го преживяваме, е единствено – единично и неповторяемо, затова няма как да ни омръзне.

Достатъчно е да помислим за добрите, за истинските преживявания, които всеки познава – случвали ли са се някога по един и същи начин? Не е ли хубавината им до голяма степен тъкмо в това – че са неповторими? И тук нямам предвид само „историческите моменти“ в биографиите ни: когато ни връчват дипломата за висше образование; когато казваме „Да“ пред олтара; когато държим за пръв път в ръце сина или дъщерята, внука или внучката…

По месторождение литературните видове биват тукашни и другоземни. Към първите се числят народните умотворения: как да съчиняваме песни, приказки, предания и т. н. не сме от инородци се учили, създаваме ги по собствен подтик и умение, без да тръгваме от чуждородни източници, възникват на българска почва и са плод на чисто наши усилия, без съобразяване с вносни образци. Пък други видове са били наченати сред иноземци, у нас идват впоследствие и се водим по вече съществуващи нейде постижения. Такъв е примерно сонетът: поемаме го в окончателно установена рамка (задължително черинадесет стиха), която не сме ние постановили.

Към вносните литературни видове числим есето. Възниква през 1580-а във Франция с Монтеновите „Опити“. У нас го въвежда Константин Величков, „Писма от Рим“, но триста и петнадесет години по-късно, в 1895-а. Не може да се твърди, че есето е силен жанр в отечествената изящна словесност, и по брой на упражнявали го, и по равнище, и по важност за общолитературния живот. В реалсоциализма към него нямаше и помен от намек за възбрана, обаче съществуваше пренебрежение, малцина словесници му посягаха. Дали защото неговите майстори бяха на Запад, а трябваше да черпим с пълни шепи от богатия съветски опит, пък досежно есета не беше богат, там се предпочитаха очерци, та социалистическата ни есеистика по количество и качество не бе челна. С право: есето е най-свободният литературен вид и току виж си крачнал извън позволяваното от главната линия.

Пролетта дойде.

Птички запрехвърчаха по младите ясени. Тия красиви дървета с гладка кора и светлосиви петна по нея, с крехки корони и големи листа скоро щяха да цъфнат и да разнесат аромата си. Сигурно имахме нужда от него, защото в последно време навсякъде се насяха тия дървета; край пътища и реки, по слогове, в изоставените и буренясали ниви – навред.

Есента църковният двор не беше косен. Напоследък есените станаха топли и дълги. Тревата растеше до късно и напролет всичко беше за чистене.

Църковният двор буренясваше. Сред жълтия треволяк старинният храм стоеше кротко и безмълвно, като за молитва. Отдавна селото беше опустяло и църковната камбана мълчеше. Плътният ѝ, старинен глас протяжно и монотонно огласяше селото, само когато някой се споминеше. Изключение правеха два-три дни в годината – съборът на селото и някой църковен празник.

През 2021 г. се навършват сто години от кончината на големия и неповторим наш поет и писател Иван Вазов (9 юли 1850 – 22 септември 1921 г.). Когато научим историята на времето, в което живее той – края на османското владичество, борбите за църковна и политическа независимост и живота на младата българска държава, ще разберем, че ние не сме преживели и вероятно няма да преживеем никога подобни събития. И наистина! Дано повече никога нашият народ да не преживява потисничество и войни! Дано скърбите и неволите на осиротелите ни села и градове и множеството загинали воини през онези години да си останат действителност, която не познаваме!

Много творци споделят, че страданието ражда песни. Стихът е песен! А песента е цвете, което изниква в сърцето на човека. Най-възвишеното и, заедно с това, естествено желание на човешката душа е да възпее своя Творец. От друга страна, най-скъпата човешка придобивка е словото. Когато двете се слеят, тогава се ражда стихът, който възпява Бога. Религиозната поезия.

Доцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.