Госпожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]

„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.

Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.

Академичен доклад за откриването на новата учебна година в Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

За честванията

През 2020 г. се навършват 740 години от рождението на една от най-бележитите личности в историята на православната музикална култура – св. Йоан Кукузел, творец, протопсалт, педагог и теоретик. Предполагаемата година на раждането му е 1280. Св. Йоан Кукузел е наричан в ръкописите „втори извор на музиката” и е удостояван с най-високите титли през Средновековието. Участва най-активно в създаването на репертоар, свързан с новата редакция на Йерусалимския устав и с учението на исихазма в края на ХIII и през първата половина на XIV в. Канонизиран е за светец скоро след успението му. Оставя огромно творчество, което оказва влияние в развитието на цялата православна музика чак до съвременността ни. Документира се в ръкописи от ХІV до ХХ в. в многобройни преписи.

На следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на Вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният“, който от 1967 г. и до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика.

Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бога и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика.[2]

Преди 21 години на днешния ден почива в Господа старецът Илие (Клеопа). Като духовник на манастира „Сихастрия“ той години наред посреща групи от поклонници и със своите беседи дава отговори на духовните им въпроси и търсения. При душепастирството обратната връзка е много важна – пастирът по-добре опознава проблемите на духовните си чада, а и се обогатява от житейския им опит. Така и в случая със стареца Клеопа – въпреки че пребивава в монашеско житие, той е бил потопен в духовните търсения на хилядите си духовни чеда. Плод на това духовно взаимодействие е и неговата стихосбирка (80 стр.), озаглавена „Как да влезем в рая“. В нея чрез рими той засяга екзистенциални теми в живота на всеки християнин. Прави впечатление необичайно големият брой куплети на някои от стиховете. Има теми, като тютюнопушенето, пиянството, луксът, смъртта, на които са посветени няколко стихотворения. Темите, по които пише са вечно актуални и всеки боготърсещ християнин може да извлече поука от духовната поезия на стареца. Удивителна е неговата смелост да назовава проблемите конкретно, като не премълчава щекотливи теми, целейки да изтръгне пороците от душата на християнина.

Поезията му го представя като добър пастир, който се отзовава сред бита на християните със заспала съвест, наричайки ги с приятелското: „Брате, християнино!“. Това са хора, които не живеят истински християнски живот: не ходят на църква, не постят, прибягват до аборти. Като истински духовен будител той ги зове да се осъзнаят и да се завърнат към любящия ги Пастир – Христос.