Акустичната система на източноцърковната музика е много различна от западноевропейската. Трудността в нейното разгадаване идва и от факта, че често се заемат термини от западноевропейската музикална теория, които обаче в контекста на източната традиция - като наследник на средновековната византийска музика[i] – са неприложими, имат различно, а понякога и диаметрално противоположно значение. Източноцърковната музика е вокална. Нейната теоретична система е създадена да обслужва една изцяло вокална акустична практика и не цели да обясни музиката универсално. Източноцърковното пеене, псалтикийното изкуство, си служи с някои средства на универсалния език на музиката, както и с някои термини, заимствани от античността (като имената на ладовете), но в практиката те често имат съвсем друго съдържание и с това трябва много да се внимава, когато се правят паралели между античността и византийското средновековие, както и със състоянието на тази музика в поствизантийската и османската епоха. В настоящия текст ще обърнем внимание на някои основни особености, които често пъти създават сериозни затруднения в обяснението както на теоретичните принципи, залегнали в източноцърсовната певческа традиция, така и на определени практически въпроси (защо нещо се пее така, а не иначе).

В източноцърковната музика звукоред наричаме последователното редуване на звуците от активния певчески диапазон по височина. Големината на интервала между два съседни звука по звукореда наричаме тон. Във византийската музика е много съществено схващането за звуците като отстояния и затова всеки звук се разпознава чрез обкръжаващите го звуци. Различаваме три вида интервалови големини: голям тон, умален тон, минимален тон[ii]. Наличието на различни видове интервалови големини прави източноцърковната музика много по-трудна за овладяване от европейската. Основният звукоред използва диатоничия тонов род, който някои наричат естетствен и според Новия метод на Тримата учители (1814) включва редуването на седем звука^[iii], наречени: НИ, ПА, ВУ, ГА, ДИ, КЕ, ЗО[iv].

Една от най-любопитните и интересни теми за любителите и изпълнителите на източноцърковна музика е темата за интепретацията на невмените знаци и формули. Тази тема обаче рефлектира пряко върху въпросите за стила на поднасяне и естетическото възприятие на това най-висше литургично изкуство. Традицията на източноцърковното пеене разкрива ролята на псалта като интерпретатор – сиреч тълкувател – на свещените богослужебни текстове. Основният критерий при изпълнението на това особено служение е изискването на св. апостол Павел в църква всичко да става „с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Псалтът принадлежи към нисшия чин на църковния клир, пише протопсалтът на митрополитския храм "Св. Григорий Палама" в Солун Захария Пасхалидис. Неговото дело е изключително по вид църковно послушание, тъй като е свързано с непосредствено участие в общественото богослужение. С пеенето си псалтът представлява вярващите и поради това заема специално място сред тях в храма. Освен мелодичен глас, музикална дарба и подготовка псалтът е длъжен да има благочестие и вяра. Целта на пеенето в църква не е само да се предизвика умиление в душите на вярващите, но и да се подпомогне тяхното духовно ободряване. Псалтът се явява пазител на църковната византийска музика[i] и я предава от рода в род. Това е наследство на нашите отци, което се явява съкровище на православната църква и представлява само по себе си част от нейното свещено Предание[ii].

На 29 ноември се навършиха 120 години от раждането на К. С. Луис. В памет на този обичан от малки и големи автор ви предлагаме текста на митр. Калистос (Уеър), публикуван през 1995 г. в сп. Соборность.

1. „Умно, учтиво и  по християнски“

В своята интересна статия за Луис и православието, озаглавена „Под руския кръст“, Андрю Уокър отбелязва, как в Лондон, по време на официален обяд, един гръцки епископ от Константинопол говорил за „анонимното православие“ на Луис. Имал ли е основане за това? Д-р Уокър отбелязва, че православните християни много обичат Луис. Има книжарници, в които се продават само православни книги, с едно-единствено изключение – Луис. Има и православни свещеници, които преподават катехизис по Обикновено християнство.

Тъй траурно-покорни са заспали
църковните ни куполи - уви! - 
че стават все по мои катедрали
крайбрежните разплакани върби.

Там псалтове до късно чуруликат,
процежда се през клоните лъчът
и в миг огрява - цветен - стъклописът
от камъчета речни край брега.

А чистата вода поддържа исо!...
(На Бога само тъй е чист гласът)
И паяци замятат пак сребристи
рибарски мрежи в синята й глъб.

Мушици, мравки, бръмбари - и мряни,
подали от речицата око, -
са всеки път най-ревностни миряни
край малкия ни енорийски дом,

които, щом водите станат черни
и слънцето си легне в тях за сън,
приканва за поредната вечерня
на капките спасителният звън!...

Това необикновено песнопение, което се изпълнява в един-единствен ден в годината – късно вечерта на Разпети петък, е сред малкото, преведени изцяло на български език. Самото “Опело Христово” (или “Надгробен плач”) има интересна история. То става част от богослужебния цикъл в Православната църква сравнително късно, в залеза на византийския период (ХІІІ-ХІV в.). Тези тропари всъщност се пеят на утринната на Велика събота (която се отслужва вечерта на Велики петък) и макар често да ги свързваме с плача над Христовия Гроб (съответно над св. Плащаница), те не са толкова оплакване, колкото възхвала на Христовите дела, на победата на Господ над смъртта и очакване за предстоящия триумф на Възкресението. Такова е и оригиналното гръцко име на тези химни: Εγκώμια επιταφίου (“възхвала при плащаницата”). Те са разделени на три части, наречени “статии” от гръцкото “στάσεις”, което сочи, че по време на изпълнението им стоим прави.

Още по-интересна е историята на българския превод на “Опело Христово”. Като оставим настрана споровете дали е по-добре да се служи на църковнославянски или на новобългарски, трябва да признаем, че този превод е сред малкото добри образци, които са в състояние да помирят привържениците на двете тези – той е и достатъчно разбираем, защото е на живия днешен език, и достатъчно дълбок и поетичен, тъй като преводачът е сторил така, щото древното звучене и смисълът на църковнославянските слова да прелеят плавно в съвременната реч.