Двадесет и трета глава от книгата "Не съдете, за да не бъдете съдени".

Ще споменем няколко случки, за да те оценим, драга читателко, и да видим дали тази книга ти е била от полза или напразно си си дала труда да я прочетеш и напразно сме се трудили и ние за нейното написване.

Първи случай

Имаше един монах във Великата Лавра на Света Гора, казваше се Теофил. Веднъж група жени пристигна в Урануполис и на другия ден щяха да обикалят наоколо с кораб. Поискаха да се поклонят на светите мощи от Лаврата и манастирът даде съгласие. Беше лято и в морето цареше пълен покой и тишина. Отец Теофил, когато научил за това, се стреснал и възразил енергично пред Синаксиса. И приведе страховития аргумент, неопровержим за светогорците:

− Когато мощите бъдат целунати от жена, тогава ние как ще им се покланяме след това?

Докато в миналото историята познаваше атонските монаси като герои, днес ги виждаме страхливи и безпомощни. Разбира се, еволюцията на видовете с течение на времето води до такива резултати – например, и гущерът преди много, много години е бил динозавър, така че е естествено да се смалят и светогорците. Да е жив и здрав отец Георги Капсанис, който понякога заслужава голяма похвала, а понякога – усмирителна риза. Единственият глас, който се чува редовно днес на Света гора в защита на Православието, е неговият.

Забавна е иронията или по-скоро шегата, която Господ си направи с тях за оневиняването на негодника Пантелеймон, митрополит на Атика. Този подъл човек беше осъден от Ареопага (Върховния съд) на дългогодишен затвор като крадец, защото ограби няколко пъти манастира "Преподобни Ефрем" с подкрепата на архиепископ Христодул. А според конституцията на Гърция, когато един епископ бъде осъден на затвор от съд, той трябва да бъде незабавно низвергнат от Светия Синод.

Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе
(Пс. 18:15)

Тъй като вече сме поели по пътя на Великия пост, може би би било полезно да спрем за момент и да се съсредоточим върху мястото, където се намираме, както и върху целта, към която сме се запътили. Досега си припомнихме смирението на митаря и завръщането на блудния син. Призовахме в съзнанието си Деня на Страшния съд и превъзходството на любовта. А през следващите седмици ще преминем през различни духовни пространства, съсредоточени и достигащи своята кулминация в пътя към Кръста.

Но как точно се вписва Първата неделя на Великия пост във всичко това, което току-що описахме? Как е свързана Неделята на православието с болестта и изцелението, с покаянието и прошката?

Разбира се, знаем историческия контекст на осмия и деветия век. Също така сме наясно, че богословското учение за св. икони се основава на Въплъщението. Познаваме и вдъхновяващото изкуство на Теофан, Рубльов, Успенски и Кондоглу.

Когато Христодул (за много пасоми - уважаван архиепископ) взе решение и заповяда да не се продават книгите ни в нито една църковна книжарница, той създаде проблем на книжарите, а мнозина от тях бяха добри и почтени хора и искаха да ги продават. Други ни ги изпратиха пакетирани, а трети ни поканиха да си ги вземем сами.

Във Волос, където отидохме, за да си вземем книгите, в магазина влезе един богослов, около петдесетгодишен. Като видя книгите, грейна и енергично заговори на продавача:

− Ако знаеш само как ми помогнаха тези книги! Отърваха ме от някои мои трагични състояния. Само да можех да се срещна с този монах…

Книжарят се засмя и ме посочи:

− Ето го! Този е!

Мъжът се завтече и ме прегърна ентусиазиран.

− Ех, отче, само да знаете какво добро ми сторихте. Израснах в Църквата и там научих главно едно нещо – каквото и да се говори, ти винаги ще подкрепяш Църквата, тоест клириците. Децата от училището, където съм назначен, разказваха за възмутителни скандали и не знаех какво да отговоря. Духовният ми отец обаче беше непреклонен: „Ти, дето си човек на Църквата и богослов, си длъжен винаги да намериш добра дума за нея и за клириците й. Когато говориш срещу тях, все едно предаваш Христос”. И това ме задушаваше, докато не прочетох книгите ти.

Когато казваме, че по природа човек притежава рационалност и здрава логика, ние нямаме предвид западния рационализъм, сиреч рационализирането на всички аспекти на живота, а интелигентността, разсъдливостта, благоразумието, с които човек събира обективно наличните данни и стига до реални изводи. Ако човек не използва правилно разума си и му харесва постоянно да се допитва, да се уверява или, когато например един монах вечно се нуждае от благословение, опирайки се на стареца си, и не съзрява, за да възприема сам реалистично действителността, тогава се случва онова, в което св. Григорий Паламà обвинява Варлаам и подобните нему в своето съчинение За исихастите: „Този човек е виновен, защото изпадна в заблудата на достойните за порицание юдейски свещеници, които пророк Йезекиил обвини, че не са използвали правилно съждението си и „не са различили святото от скверното“.

Тъй като обаче един калугер, който вечно се нуждае от благословение, винаги успява да убеди и разчувства благочестивите християни (понеже те от много рано и добре познават първата добродетел на християнството, от която зависи нашият живот и нашата смърт, а именно „послушанието е живот, непослушанието – смърт“), ще разкажа една кратка, но тъжна история от моя живот, от която до ден-днешен ме боли.