Бих желал още в началото да изразя дълбоката си благодарност към декана и към академичното тяло на Института по православно богословие „Св. Сергий Радонежки“ в гр. Париж, Франция, че присъждат на скромната ми личност титлата „doctor honoris causa“. Оценявам този акт като една от най-високите почести, които някога съм получавал, и го възприемам с най-искрено вълнение.

Родоначалниците на съвременното православно богословие

Честта, която ми оказвате в този момент, идва от едно университетско заведение, което в днешно време дава решителен принос за богословието. Какво щеше да бъде богословието днес без заслугите на Георги Флоровски, Сергий Булгаков или Николай Афанасиев, а да не цитирам и други, които преподаваха в този институт?

Човешката воля се дели на естествена и гномическа. Ролята на послушанието е да възпитава гномическата воля чрез личната борба на всеки християнин, за да се усъвършенства в хармония с Божията воля.

Христос имаше две воли: Божествена и човешка. Но човешката воля се намираше в пълна хармония с Божествената, без да бъде унищожена. Въплъщението на Сина преосмисли понятието за гномическа воля (от γνώμη – лична преценка, мнение, избор) и отхвърли идеята, че тя е греховна по своята същност. Няма гномическа воля без естествена, нито естествена без гномическа. Затова гномическата воля не бива да се „отрязва“ — подобна идея е пагубна за душата. Св. Максим Изповедник съветва: възпитавай гномическата си, по природа себелюбива и себеобслужваща воля, така че тя да стане братолюбива, а после и боголюбива. 

Смисълът на послушанието е именно този: да се обучи гномическата воля, за да може естествената ми воля да служи на хората и да допуска другите в хоризонта на моите желания. Това става по пътя на единосъщието (ὁμοούσιον) — чрез търсене на единство с другите в желанията и делата ми.

Продължение на беседата „За тайнството на Светата Троица, на човека и света“

На опелото Църквата пее: „Начало на съществуването и на ипостаста ми стана Твоето сътворително повеление“. Началото на моето битие и на моята ипостас, на моята действителна същност, не е това тяло. Това тяло е отговорът, сътвореният отговор на зова, който си ми отправил: „Ела, обичам те“. И моето „да“ е това тяло. То обаче, понеже е тварно, има начало и край, докато Твоят зов няма нито начало, нито край. Когато казвам „да“, моето „да“ е онова „амин“, за което говори апостол Павел към Бога, и това „амин“ се изпълнява чрез съзнателното приемане на смъртта. Предавам се на смъртта, казвайки: „Да, вземи ме, сега вече съществувам само за Тебе“.

Затова Църквата празнува този триумф над индивидуалността, т. е. влизането в начина на съществуване на Лицата на Светата Троица. И как го празнуваме това? Отново с човешки език. Нищо в Църквата не е извън реалността, не е абстракция или умозрение. Отново – с Пасхалната вечеря. Всяка неделя за нас е Пасха. Всяка неделя се събираме на тази Трапеза, приемаме храна, т. е. онова, което е необходимо за живота ни. Защото човек, бидейки тварен, не може да живее без хляб, без храна и без питие.

Деяния на апостолите, глава 18. Апостол Павел в Коринт (1–17). Отпътуването му през Ефес към Йерусалим (18–23). Начало на третото апостолско пътуване (22–23). Аполос от Александрия (24–28)

Деян. 18:1. След това Павел остави Атина и дойде в Коринт;

“Коринт” е един от най-известните градове в древността, голям търговски и богат град, на провлака между Егейско и Йонийско море, с две пристанища от източната и западната страна, по онова време седалище на римския управител, проконсул.

Деян. 18:2.  и, като намери един иудеин, на име Акила, родом от Понт, дошъл наскоро от Италия с жена си Прискила (защото Клавдий бе заповядал да напуснат Рим всички иудеи), дойде при тях;

“иудеин”. Този юдеин, на име Акила, и съпругата му Прискила вероятно все още не са били просветени с Христовата вяра и Павел остава при тях не защото са повярвали, а заради общия занаят. Вероятно всички скоро са били обърнати от апостола към християнството (вж. Деян. 18:26)

Известният гръцки философ и богослов Хрѝстос Янарàс (1935-2024) разговаря със Западно-американски епископ Максим (Василиевич) от Сръбската патриаршия, в манастира „Escondido“ в Калифорния, за тайната на Светата Троица, преобразяващата природа на любовта и дълбокия смисъл на свободата. Записът е от 2010 г.

Мисля, че според човешката мисъл, според начина, по който човешкият ум е устроен да функционира, съединение или единство означава съжителството, съвместното съществуване на три неща, на три индивидуалности. Бих се осмелил да кажа, че за първи път в човешката история в последните десетилетия, от началото на 20 в. насам, квантовата физика ни създаде необходимостта да говорим за съществуващи неща, които са индивидуални, но същевременно и не са. Вероятно сте чували за онзи експеримент, когато един фотон влиза в измервателен уред и после излиза едновременно от два изхода на уреда. Той е и тук, и там. Ако във физиката можем да приемем, макар че по-скоро не можем, а просто математически го отбелязваме, едно присъствие, което е освободено от пространството, то много по-трудно е да схванем, че в случая с Бога Църквата живее чрез своя опит реалността на три битиета, които не са три индивидуалности.

Това са три различни битиета, които обаче не представляват три части, три отсечени къса, три отделни неща, както бихме ги нарекли на човешки език. Затова смятам, че тук има нещо повече от просто езикова точност – бих казал, че това е откровение: фактът, че още от самото начало на живота на Църквата, тя говори за Триединия Бог с имената Отец, Син и Дух.