„Бог е любов", „християнството учи на любов", „най-важната християнска заповед е обичай ближния си"... Често чуваме всичко това. Но за каква любов става дума? Какво е любовта от гледна точка на Евангелието? Нека се опитаме да изясним.
Основните източници, на които християните се опират, когато говорят за любовта – това са Евангелието, разказващо за живота и учението на Господ Иисус Христос, и посланията на Неговите ученици – апостолите.
В Евангелието Христос казва, че Бог дава на хората само две ключови заповеди и те се отнасят за любовта: Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; – казва Спасителят, – а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците (Мат. 22:37-40). „Законът и пророците“ – това е цялото учение на Стария Завет, многобройните предписания и заповеди; всичко, което проповядват древните пророци. Всички повеления и закони, дадени от Бога, съдържат в сърцевината си любовта като първооснова – ето, това има предвид Христос. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самия себе си – ще обясни впоследствие апостол Павел (Рим. 13:9).
Но какво означава да възлюбиш ближния? Да не убиваш, да не ограбваш, да не изневеряваш, да не завиждаш – това още не означава да обичаш!
И как да обикнем Бога, Когото не виждаме, а за мнозина дори самият факт на Неговото съществуване не е очевиден?...
Любовта като признаване на човешкото достойнство
Божествената гениалност на заповедта „Възлюби ближния си като себе си“ се състои в това, че за изпълнението й съвсем не е задължително да се измъчваш с въпроса какво е любовта. Всеки човек знае какво би искал за себе си. Благополучие, спокойствие, здраве, покрив над главата, добри и мирни отношения със съседите – не е ли така? Всеки разпознава в себе си едни или други грехове, но като правило знае и смекчаващи обстоятелства, които обясняват и извиняват неговото поведение (макар и в собствените му очи). Същата проста мярка Господ призовава да прилагаме и спрямо другите хора. Искаш да ти помогнат в нужда? Тогава ти самият помогни на някой гладен или болен. Искаш мир, спокойствие и уважение? Уважавай свободата и човешкото достойнство на другия. Искаш да живееш в хармония със съвестта си? Потърси оправдание и за другия, който не се е държал по най-добрия начин.
Някои съвременни психолози поставят въпроса така: преди да се учиш да обичаш ближните, научи се да обичаш правилно себе си. Научи се да виждаш и цениш своето истинско „аз", избави се от превърналите се в навик и може би харесвани, но обективно вредни и пречещи ти зависимости и нагласи. Само тогава, казват тези психолози, ще се научиш да обичаш ближния.
Съвременният живот (най-вече градският) е наистина пълен с различни форми на душевни разстройства и патологии: срещат се включително и хора, настроени безразлично или дори враждебно към самите себе си. На тях, разбира се, ще им е нужна помощ от подготвен психолог или психиатър, а, възможно е, и от свещеник.
Едва ли Христос е имал предвид такива сложни случаи. Той говори на обикновен език, достъпен за всички слушатели – не само за изкушените в богословието фарисеи и служители в синагогите, но и за рибарите, орачите, занаятчиите, воините, търговците... „Възлюби ближния си като себе си“ – кое може да бъде по-лесно от това? Любовта на човека към самия себе си се споменава от Христос като нещо естествено, което не изисква допълнителни обяснения, като реалност, заложена в светоусещането на всекиго. Всички знаят какво е да обичаш себе си, става дума за ясни и понятни неща, на които не е необходимо да се учиш специално. Същото отношение – във всеки случай подобно – Христос би искал да проявяваме спрямо другите хора.
Впрочем разговорът за правилната любов и към себе си, и към другия не е съвсем лишен от основания. Нали всеки човек, както свидетелства Божественото Откровение, е сътворен по Божи образ (Бит. 1:27)? А какво е образът Божи? Бл. Августин разбира под това наличието на безсмъртна душа в човека. Св. Григорий Палама – способността да творим; богословите на ХХ век обръщат внимание на това, че и Бог, и човекът притежават личностно битие... Така или иначе, ако в човека е скрит образът Божи, то именно той е най-прекрасното в него, онова, което преди всичко е достойно за любов. И ако всеки е достоен за любов като образ Божи, то и във всекиго има нещо, с което категорично не бива да се примиряваме, което нанася ущърб на образа Божи, очерня го – това е грехът. Любовта към човека предполага неприемане на греха, който го владее в една или в друга степен, и борба за образа Божи. Друго нещо е, че трябва да започнем тази борба от самите себе си. Христос говори за това недвусмислено: А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:3-5). За същото се отнасят и известните думи на преп. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят".
Любовта като дейна грижа
Но заповедта за любов към ближния все пак е втора. А първата и най-голяма, да напомним, е следната: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум... И ако любовта към ближния може да бъде изведена от любовта към себе си, то какво да кажем за любовта към Бога? Вероятно тази любов трябва да бъде нещо различно от простата доброжелателност и човешко отношение „като към самия себе си“?
Всички апостоли са много привързани към Христос в дните на земния Му живот, а пламенният Петър Го убеждава: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе (Мат. 26:35). Но още щом в Гетсиманската градина идват стражарите и отвеждат Христос на разпит в дома на първосвещеника, апостолите се разбягват от страх, а Петър се отрича три пъти от Господ.
Пита се: обичали ли са Го те?
Забележителното е, че грехът на Петровото отричане възкръсналият Господ „изцелява“ чрез трикратния въпрос: обичаш ли Ме? И едва след като чува "Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам", Той възстановява Петър в апостолско звание (вж. Йоан 21:15-17). Това свидетелства, че грехът на Петър е грях против любовта.
А това са най-близките Му ученици, които познават Христос и години наред делят с Него храна и покрив, които Го слушат ежедневно! Ако дори те се разбягали, когато станало опасно, какво да говорим за обикновените вярващи, които не са виждали Бога и не са говорили с Него? Как могат те да уверяват себе си и другите, че обичат Бога? Няма ли това да бъде лицемерие от тяхна страна?
Отговор дава Евангелието: критерий за любовта към Бога е неотклонното следване на Неговите заповеди: Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби – казва Христос на апостолите малко преди Неговото залавяне и разпятие (Йоан 14:21). Същата мисъл впоследствие ще прозвучи и в Посланието на апостола: Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му (1 Йоан. 5:3).
Ето как разсъждава по тази тема Филарет (Гумильовски), Черниговски архиепископ (1805 – 1866 г.): „Да имаш заповедите на Иисус означава да ги приемеш от Откровението и да ги държиш в ума си като скъпоценно съкровище. Но това не е достатъчно, за да бъде нашата любов достойна за Господ Иисус. Необходимо е не само мисълта ни да бъде заета с Него, но цялата душа с всичките си сили да се посвещава на изпълнението на Неговите заповеди. Тогава делата ще показват, че душата обича Господ“.
Да подчертаем тази последна мисъл: любовта към Бога трябва да се изразява в конкретни дела, опиращи се на Неговите заповеди. И ето тук християните ги дебне опасността да не заприличат на юношата, който веднъж идва при Христос с въпроса как да влезе във вечния живот. Христос му отговаря: опази заповедите. Тогава юношата пита за какви заповеди става дума и чува познатия му списък: не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си. Юношата възкликва: всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига? И тогава Господ отговаря: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене (Мат. 19:16-21).
Юношата греши, като си мисли, че изпълнява по подобаващ начин всички заповеди: ако действително обичаше ближния, едва ли би разполагал с голямо богатство (а евангелистът уточнява, че той притежава такова) – така не без ирония коментират светите Василий Велики и Йоан Златоуст. Впрочем проблемът тук не е толкова в богатството (като правило днешните християни не притежават големи богатства), колкото в склонността на много хора да надценяват своите постижения в следването на заповедта за любов към ближния.
Друг човек ще каже: „На никого не правя нищо лошо“. Но точно там е работата, че християнството предполага дейна любов към хората, пример за която показва Сам Спасителят, Койго прекарвал цели дни и нощи, изцелявайки болни и бесновати, хранейки гладни, беседвайки с нуждаещите се от Неговите наставления. А в нощта преди разпятието, преди Тайната вечеря, Сам умива нозете на учениците Си и им заръчва да служат по същия начин един на друг занапред (вж. Йоан 13:3-15).
Да изпълним заповедта за любов към Бога е невъзможно без да проявяваме любов към ближния. Това става окончателно ясно от притчата за Страшния съд, където Христос противопоставя хората, проявили милосърдие към страдащите ближни и заради това наследили вечния живот, на другите, които са отминали чуждата беда и сега са обречени на вечна мъка. Излиза, че помагайки на бедните, гладните, бездомните, болните, затворниците, хората оказват милост на Самия Христос – често дори без да подозират за това! А непомогналите на никого – са подминали Христос (вж. Мат. 25-31:46).
... Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили – това е ключов евангелски принцип за деятелна любов (ср. Мат. 25:40). Който се грижи за ближните, той едновременно, може би без сам да знае, изпълнява заповедта за любов към Бога. ... Защото, както забелязва ап. Йоан Богослов, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? (1 Йоан. 4:20).
А от друга страна, и любовта към ближния, която не е възвисена от любов към Бога, рискува да деградира в неутрално-безразлично „добро отношение", когато човек е доволен поне от това, че „на никого не прави нищо лошо“. Едната любов не може да съществува без другата, и нито една от тях не може да не бъде дейна.
Любовта като усилие на волята
Дори апостолите, учениците на Самия Христос, разсъждават за любовта в термини, предимно отрицателни (апофатични), т. е. идващи от противното – онова, което любовта не е.
За ап. Йоан например е важно, че в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха (1 Йоан 4:18). А в Първото си послание до християнската община в гръцкия град Коринт ап. Павел посвещава на любовта цял химн, от който следва, че любовта е най-висшата от добродетелите (или свръзка на съвършенството, както се изразява той в друго свое послание – Кол. 3:14): която е по-високо от надеждата и дори по-високо от вярата. Но какво е любовта, се затруднява да каже и ап. Павел. Той само изброява отделните частни проявления на любовта, а след това преминава към „отрицателните“ признаци – онези, които не са свойствени за любовта: Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада... (1 Кор. 13:4-8).
Можем да се отнесем към този текст като към нанизването на отделни (може би, някъде дори случайни) характеристики. А можем да се опитаме да уловим същността на онова, за което говори ап. Павел. В крайна сметка става дума за търпенето на недостатъците, за прощаването на злото, за милващия поглед, който не забелязва слабостите, а забелязва и цени най-доброто в човека. И всичко това е много близко до казаното от Самия Господ Иисус Христос в Проповедта на планината: Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си". Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят... (Мат. 5:43-44).
Врагът също е един от ближните (т. е. онези, с които Господ съединява човека чрез определени взаимоотношения) и спрямо него заповедта за любовта действа по същия начин, както спрямо всеки човек изобщо. Веднъж Спасителят разказва на събралите се хора притчата за юдеина, попаднал в ръцете на разбойници, ограбен от тях, наранен и захвърлен полужив на пътя. Единоверците – единият свещеник, а другият левит – го подминали: очевидно и двамата се готвели да извършат служба в Йерусалимския храм и се страхували да се осквернят, докосвайки се до човек, който може да се окаже вече мъртъв. Съвсем различно постъпил другият пътник, самарянин. Независимо от принадлежността си към друг народ, който се намира с юдеите в сложни и дори отчасти враждебни отношения, този самарянин умил и обработил раните на страдалеца, сложил го върху осле, довел го в най-близката странноприемница и като заплатил на собственика, заръчал да се погрижат за намерения човек, като обещал на връщане да заплати и евентуалните допълнителни разходи (вж. Лука 10:30-35).
Думата „любов“ не прозвучава нито веднъж в тази притча. Но Господ я разказва не просто така, а в продължение на разговора, предмет на който става именно заповедта за любов към ближния. „А кой е моят ближен“ –законникът, който прекрасно познава тази заповед, попитал Христос, сякаш не разбирал върху кого се разпростира тя; към кого любовта се „вменява в задължение“, а кого със спокойно сърце може да не обичаш.
Но Христос отказва да прокара черта между „ближните" и „далечните“. ... Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? – пита Господ законника, след като разказва притчата. Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така (Лука 10:36-37). Тоест поставя самарянина, друговереца, неприятеля (както смятат мнозина патриотично настроени юдеи) като пример. Пример за истинска любов.
Мнозина отнасят любовта към чувствената, романтичната сфера. Но любовта, за която говори Христос и след Него – апостол Павел, езикът не може да нарече чувство. Всъщност какво романтично чувство може да изпиташ към врага?! А да накараш себе си да видиш в него човека, да се отнесеш с него по човешки, по думите на същия апостол: ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го (Рим. 12:20)... Това е трудно, но възможно. Неслучайно мнозина свети отци твърдят, че любовта е понятие не от емоционалната, а от волевата област. Това е волево усилие, което човек може да положи, ако поиска.
Всеки сам избира как да се отнесе към другия: да се постарае да го обикне или да махне с ръка. Всеки решава върху какво в човека да насочи вниманието си: дали това ще бъде например неговият трезв ум и ясност на съжденията, или раздразнителният характер и неприятното изражение на лицето.
И множество свети отци свидетелстват: дори ако не изпитваш любов към човека, започни да действаш така, сякаш тази любов присъства в тебе – и работата ще потръгне. Сурожкият митрополит Антоний (1914 – 2003 г.) си спомня как му е било трудно да пребори в себе си неприязънта към един от енориашите от неговия храм. Тогава той взема за правило всеки ден, заставайки на молитва, да моли Бога да му помогне да приеме този човек; и в същото време се стараел да общува с него, като че нищо не се е случило. С времето тази тактика дала своите плодове.
Любовта – природата на Бога
Заповядвайки на учениците да обичат не само тези, които ги обичат, но дори и враговете, Христос добавя нещо много важно: за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни (Мат. 5:45). Именно така, с любов и милост, се отнася към всички хора Самият им Творец. И ние можем да се уподобим на Него, като проявяваме любов към онези, които ни мразят.
Във вече споменатия разказ за сътворението на човека се привеждат думите на Бога: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие (Бит. 1:26), и по-нататък се казва: И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори (Бит. 1:27). Образа Божи носим в себе си изначално, а да достигнем подобието сме все още призвани – подчертава св. Василий Велики.
В навечерието на страшните страдания на Голгота Спасителят за последен път разговаря с учениците и когато вече не остава време за нищо друго, освен за най-главното, Той им казва: Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго (Йоан 13:34).
Когато коментират тези думи, мнозина свети отци, например бл. Августин, обръщат внимание, че новостта на заповедта да обичаме не е в призива сам по себе си. В края на краищата Христос проповядва по земите на Палестина в продължение на три и половина години и през цялото това време Той учи хората около Него именно да се обичат един другиго. Но Той нарича тази заповед „нова", защото, обяснява Августин, дава Самия Себе Си като пример за тази любов.
Скоро Господ ще бъде разпънат на Кръста, след това ще възкръсне и ще се възнесе на небето, а много години по-късно Неговият ученик Йоан, който притежава особена богословска чувствителност, ще напише: Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог - в него (1 Йоан. 4:16). „Най-великото и точно благовестие на Новия Завет" – така определя тези строфи сръбският светец на нашето време преп. Юстин (Попович) (1894 – 1979 г.). Днес думите „Бог е любов“ са известни на всички, но не е толкова лесно да бъдат разбрани.
„Бог е любов" не означава, че за Бог е характерно да обича, разясняват светите тълкуватели. Това означава, че самата Божия същност се описва най-добре чрез понятието любов. Разбира се, не можем да подложим на научен анализ природата на Бога, но можем да съдим за нея по това как Бог проявява Себе Си. А Той се проявява преди всичко като любов.
Именно от любов Бог сътворява Вселената и човека – за да има с кого да споделя блаженството, мира и радостта, в които пребивава от вечността, пише преп. Йоан Дамаскин (+ ок. 780 г.).
Именно любовта става причина за това, че Божият Син – Второто лице на Светата Троица, Господ Иисус Христос – влиза в създадения от Самия Него свят: ражда се като човек преди две хиляди години и приема по човешки смъртта, за да освободи сътворения от Него човек от смъртоносните последствия на греха. В не по-малка степен тук се проявява и любовта на Бог Отец – Първото лице на Светата Троица: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен (Йоан 3:16). Можем да си представим ситуация, когато заради спасението на ближните се налага да пожертваш себе си. Но каква любов е необходимо да имаш към хората, за да пожертваш заради тях собствения Си Син...
И именно от любов Бог поддържа ежесекундно този свят и всички обитаващи в него създания, търпи човешките грехове и престъпления, оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни (Мат. 5:45), понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние (2 Петр. 3:9). Лесно е да се възрази: да, нали именно тази любов и търпение на Бога водят до това, че множество хора на земята страдат и загиват заради престъпленията на отделни злодеи! Това е отделен голям разговор и въпреки всичко работата е тъкмо в любовта. Бог така обича всички хора, дори злодеите, че е готов да им предостави години и дори десетилетия за покаяние и поправяне. Да, разбира се, може нито едното, нито другото да се случи... Но си представете за минута, че именно вие сте сторили някаква непоправима грешка, извършили сте страшен грях, погубил много хора около вас. Нима бихте искали да ви застигне мигновено наказание? Нима не бихте искали Бог да ви даде време да се опомните и покаете?
Христос – олицетворената любов
Старозаветното откровение нерядко ни съобщава как Бог „се разгневява" или дори „изпада в ярост“, „наказва" някого, на другиго „отмъщава", а за някого заповядва да бъде унищожен (при все че Сам дава чрез Моисей неотменяемата заповед „Не убивай"). Както нееднократно обясняват вдъхновените от Божия Дух свети отци, всичко това са неизбежни за съзнанието на древния човек антропоморфизми, опити да се припишат човешки действия (или закономерни последствия от злото, сътворено от хората) на Бога, надарявайки Го с човешки емоции и мотивации. А в реалността всичко е много по-просто и много по-сложно едновременно.
„Бог не се радва и не се гневи, защото радостта и гневът са [човешки] страсти – обяснява един от основателите на християнското монашество преп. Антоний Велики. – „Бог е благ и твори само добро. Не вреди на никого, бидейки винаги еднакъв. А ние, когато вършим добро, влизаме в общение с Господ поради сходство с Него, а когато ставаме зли, се отделяме от Бога поради несходство с Него. Живеейки добродетелно, ние ставаме Божии, а превръщайки се в зли, ставаме отхвърлени от Него. Което не означава, че Той изпитва гняв към нас, но че нашите грехове не допускат Бог да възсияе в нас, пак те ни свързват с демоните мъчители <...> Така че да кажем: "Бог се отвращава от злите", е същото като да кажем: "Слънцето се скрива от лишените от зрение“.
Апостол Павел говори напълно уверено: Старият Завет може да бъде разбран и изтълкуван най-вече през призмата на Евангелието (ср. 2 Кор. 3:14-16). Само като гледаме към Христос, можем да разберем какъв е Бог: както казва ап. Йоан в самото начало на своето Евангелие: Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни (Йоан 1:18).
Какъв Бог ни разкрива Христос? Първо, Той е самата милост: в цялото евангелско повествование Христос изцелява болни, изгонва зли духове от хората, храни гладните и дори възкресява мъртви. При това върши описаното не от време на време, а непрестанно и до пълно изтощение: Защото мнозина дохождаха и отхождаха, тъй че и да ядат (с учениците - бел. ред.) нямаше кога (Марк 6:31). Дори сред бурните вълни Той може да заспи директно на кърмата на лодката – така се уморява дори за ден (вж. напр. Марк 4:36-41).
Второ, Той непрестанно проповядва и наставлява народа, често преминавайки на езика на притчите, за да Го разберат по-добре и по-точно. Квинтесенцията на учението на Господ Иисус Христос е т. нар. Проповед на планината (глави 5-7 на Евангелието от Матей и паралелните места в разказите на другите трима евангелисти), където Той говори за Царството небесно като за главна скъпоценност, към която преди всичко следва да се стремим и която се наследява само от хората, обичащи нелицемерно Бога и ближните. В тази беседа Христос разяснява истинския смисъл на сякаш добре известните на Неговите слушатели заповеди, показвайки убедително, че всяка от тях изисква от човека пълно себеотдаване и пределна честност пред Бога и пред самия себе си. „Не убивай" – означава „дори не се гневи" (нали именно гневът е първата стъпка към убийството). „Не прелюбодействай" – означава „не си разрешавай дори мимолетни заинтересовани погледи към жени“. А заповедта за любов към ближния е призив да се отнасяме дори към враговете си по-човешки, без неприязън.
Трето, Христос е самата щедрост, поне от момента на излизането Му на проповед. Той неспирно раздава Себе Си на хората, грижейки се твърде малко за това как Му отговарят хората в замяна. Юношата, пожелал да Го следва, Той предупреждава: лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони (Мат. 8:20). Много пъти Неговите благодеяния към хората водят до това, че „ревнителите на благочестието“ Го гонят от синагогата и дори се опитват да Го убият. А в нощта преди разпятието Христос отдава Себе Си на апостолите вече не образно, а съвсем реално: ... Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:26-28). Така се извършва първата Евхаристия – тайнството на претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови, което оттогава насам непрекъснато се извършва в Църквата чрез ръцете на епископите и свещениците, приемници на апостолите, както Сам Господ заповядва това.
Безусловно би било грешка да рисуваме образа на Христос единствено в розови краски. Той умее и да изобличава, и да поставя хората на място, а веднъж (св. Йоан Златоуст твърди, че е два пъти), изгонва от Йерусалимския храм търговците, превърнали дома за молитва в разбойнишки вертеп (вж. Мат. 21:13). Но Той изобличава лицемерите и лъжците, от които в значителна степен се състои тогавашният юдейски елит – първосвещеници, старейшини, фарисеи... Много от тях смятат себе си за праведници и дори не се опитват да вникнат в същността на своята вяра; неслучайно те не успяват да видят в Иисус Христос дългоочаквания Месия. А от храма изгонва онези, които безнадеждно са забравили за разликата между пожертвованието за храма, изисквано от закона, и инструмента за лична печалба.
Каквото и да прави Христос, Той винаги изхожда от интересите на човека, а не от каквато и да е изгода за Себе Си. В него няма и сянка от егоизъм, Той не търси за Себе Си никакви удобства или преимущества, не търси своето (1 Кор. 13:5), обратното, отдава Себе Си на хората – и това е още един важен аспект от разбирането на св. Йоан Богослов, че Бог е любов (1 Йоан 4:16). Затова никакъв човешки гняв и никаква жестокост не могат да бъдат „оправдани“ чрез епизода с изгонването на търговците от храма. Всички подобни „оправдания" са, меко казано, самонадеяни. Искаш да имаш правото да съдиш и да се гневиш като Христос – за начало отдай целия себе си за другия човек, за всеки човек в света!
Дори не много внимателното четене на Евангелието не оставя съмнения в правотата на пророк и цар Давид, обрисувал още 950 години преди Рождество Христово: Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив (Пс. 144:8). Именно така се открива Бог в Иисус Христос – като олицетворена любов.
Христовата любов се проявява не само (и може би дори не толкова) в Неговите безбройни дела на милосърдие, насочени към хората. Всяко такова дело е безценно, но не можем да свършим всичко (твърде огромно е морето от човешки страдания), а все пак Христос не идва заради тях. Чрез Своя живот, смърт и Възкресение Той донася на хората спасение от греха и смъртта, отваря вратата към Царството Божие, която е била заключена в продължение на хилядолетия от момента на грехопадението. Преди всичко в това се проявява Неговата любов.
Вместо епилог
От гледна точка на християнина любовта не е толкова „какво", а много повече и в по-голяма степен „Кой“. И едва ли може да бъде намерено по-добро изображение на любовта от онова, което се съдържа в Евангелието. Затова е така трудно да се даде изчерпващо определение за любовта – би се наложило това да направи Онзи, Който очевидно стои по-високо от всички човешки определения.
Но ако любовта не е възможно да бъде обяснена и разбрана докрай, тя по парадоксален начин може да бъде изявена. Пред нас са неизброимо множество светци: „апостолът на любовта" Йоан Богослов, преподобните Серафим Саровски, Силуан Атонски (за когото казвали, че никой от съвременниците му не е проявявал такава любов), цял сонм мъченици...
Любовта не е толкова вътрешно привличане на един човек към друг, не е толкова душевна емоция, колкото волево действие. Изборът в полза на любовта може да бъде болезнен. Нали да обичаш – означава да бъдеш съгласен да се поставиш на мястото на някой друг, да му подариш своето благополучие, топлина, мир и в замяна да приемеш от него сълзи, болка и смърт. Именно от такава нагласа е проникнат ап. Павел, плачещ за своите приятели и близки, много от които отхвърлят Господа: ... молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът... (Рим. 9:3).
За същото се говори и в Евангелието: Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели (Йоан 15:13). Сам Господ полага душата Си за всички хора без изключение: възможността да повярва в Христос, да приеме Кръщение и да се спаси е открита за всекиго. Затова и за всеки християнин кръгът от приятели, за които той може да е готов да „положи душата си", не се ограничава с тези, които изпитват приятелско разположение към него. Колкото по-широко е сърцето на човека, толкова повече приятели то може да побере, защото Христовият ученик не може да има други врагове, освен дявола.
И въпреки всичко... няма по-щастливи от онези, които са направили избор в полза на любовта. Любовта не е само напрежение на волята, не е само труд и подтикване на себе си към правилни отношения с хората, но и голямо щастие, или ако се изразим с езика на Евангелието, блаженство. Това е състояние, поразително цялостно и многостранно, завладяващо целия човек, в което и чувствата намират своето законно място. От друга страна, истинската любов, за разлика от романтичната любов – не е наша собствена рожба (не е рожба на нашите желания, мечти, хормонални промени в организма и т. н.), а е благ дар от Бога, благодат, която Той ни дарява. Дарява в отговор на нашето усилие.
Затова звучат напълно естествено блаженствата, с които започва Проповедта на планината: блажени са бедните духом, блажени са плачещите, блажени са кротките (т. е. понасящите кротко обидите), гонените и злословените несправедливо (вж. Мат. 5:3-12)... От гледна точка на този свят всички те са претърпели поражение, изгубили всичко, победени. Но те са абсолютно щастливи, защото са се научили на истинска любов: тяхната любов е преминала през всички видове изкушения и не е била накърнена. Те самите са се превърнали в любов, уподобили са се на Бога, привели са душите си в такова състояние, в което не е възможно да не обичаш, когато обичаш всички независимо от обстоятелствата. Такава е християнската любов от най-висша проба.
Превод: Радостина Ангелова
Източник: www.foma.ru
