Благият патриарх

Благост излъчваше не само погледът му, не само словото му, но и цялото негово същество, самото му присъствие. Благост и мир, които толкова отчетливо не достигат днес. Нерядко това се възприемаше като негова слабост, но нима един патриарх може да бъде друг? Нима не следва да подражава във всичко на Онзи, за Когото ни е казано, че „е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35)? Каквито, уви, обикновено и сме.

На добрия баща, на истинския отец подобава да бъде тъкмо такъв, каквито и да са чадата му. Тъкмо отческото характеризираше най-силно личността на патриарх Неофит и затова днес, независимо от цялата мъка поради земната ни и временна раздяла с него, имаме всички основания да вярваме, че и Небесният Отец го е приел и го е упокоил там, където пребъдват праведните.

В моменти като този обикновено си припомняме, че макар и да скърбим, което е неизбежно, правим обаче това не като такива, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13). Това е утешително и донякъде притъпява болката. Припомняме си и първите думи, изречени от възкръсналия Христос: „радвайте се!“ (Мат. 28:9). Вярваме, че възкресението е и наша участ и перспектива, на всекиго от нас: независимо дали е най-незабележимият член на обществото, или е патриархът ни. С тази вяра и упование се сбогуваме и със Светейшия наш патриарх Неофит.

Вечна и блажена да бъде паметта му и да имаме неговите молитви!

Благословен е само идещият в име Господне!

Него посрещат с Осана, пред Неговия път постилат палмови клонки и заради Него въздават Слава във висините. И макар накрая да Го разпъват и предават на позорна смърт, Неговото име обаче остава в хилядолетията като име на Спасител: Единственият, Който действително спасява човеците от всяка смърт – както духовна, така и телесна, както и от цялото зло на света, в който те живеят. За разлика от останалите „спасители“, идващи в име свое, а не Господне.

Тези последните биват много и най-различни. Общото, което ги обединява, е че, представяйки се от име Господне, всъщност имат единствената „свещена“ цел да налагат собствената си, а не Божията воля. Това са тези, които обясняват кое как трябва да бъде и за които добре е казано, че от тях трябва най-много да се страхуваме. И не просто казват, но се опитват и да налагат със сила кое как да бъде.

Тъкмо такива едни „спасители“ преди повече от година прекрачиха с войските си границите на една съседна, уж „братска“ тям страна (а още по-точно, по тяхно виждане, не-страна, измислена страна, населена с измислен народ) и вече втора година се опитват да се представят за нахлули там… „в име Господне“. Защото били водели война „против злото“; война, която била „метафизична“ и от която едва ли не били зависели бъднините и съдбините на целия човешки и Божи свят!

Докато всъщност вече втора година вършат все онова, което са вършили и винаги: насилствено заграбване и присвояване на територии, подчиняване на племена и народи на собствената си воля, в подражаване на стари империи, представяйки всичко това като нещо естествено, за което едва ли не били имали призвание свише.

Тъкмо заради това обаче в поредната „освобождавана“ от тях страна съвсем не ги приемат и срещат нито с хляб и сол, фанфари и друга духова музика, нито с каквато и да било проява на спонтанен ентусиазъм, нежели с радост и осана. Защото, противно на цялата съпътстваща „освободителната“ им операция „църковно“, „духовно“ и „богословски“ подплатена пропаганда, са дошли там съвсем не в име Господне, а в името на собствените си империалистически амбиции, резултат от драматичен дефицит на каквато и да било цивилизованост и човечност.

Някога, в древен Йерусалим, Този, Който е истинският Спасител, е бил посрещнат с „Осана“, а изпратен с „Разпни Го“ и смъртна присъда. Такава е била не само Неговата участ, а и участта на всеки истински спасител, който действително идва в име Господне. В заслепението си нашите нови и всички подобни на тях „спасители“ днес също очакват да бъдат посрещани като Него, без обаче да са готови да понесат и втората част: да бъдат изпратени като Него. Трябва ли тогава да е учудващо, че като отговор още от самото начало получиха направо от второто? И че ще продължават да го получават – дотогава, докато не успеят да съберат „две и две“ и, вместо да „спасяват“ другите, не спасят и отърват другите от себе си?

Заедно с онези „традиционни“, според тях, „ценности“, с които си въобразяват, че възпират злото, и които, точно защото са само в кавички, имат една единствена истински „свещена“ цел: да биха оправдали някак цялото съвсем реално зло, извършвано и днес от тези „спасители“ и „освободители“…

Благословен е само идващият в име Господне – друг не!

9 април 2023 г.

Вход Господен в Йерусалим

Пост и война

Обичайното словосъчетание е „пост и молитва“. С него християните посочват най-силните оръжия, които Христос им е завещал (срв. Марк 9:29). Онези пък, които обичат да ги иронизират, го употребяват, за да изразят презрението си към християнския начин на живот, заедно с недоверието, че някой действително може да води такъв. И за съжаление в много случаи имат право.

Днес обаче е време на пост и война. Пост, който е най-дългият и най-строг от всички през годината, защото ни подготвя за Христовата смърт и Неговото Възкресение, и война, която уж най-православната държава на света започна (и която по всичко личи, че няма намерение скоро да прекрати) срещу друга православна държава и нейния многоетнически и всъщност мултирелигиозен народ.

Тази война назряваше отдавна. Всъщност, словесно и не съвсем видимо тя се водеше през всичките изминали десетилетия след рухването на Желязната завеса и беше въпрос на време да се разгори във вида и мащабите, които наблюдаваме вече втора седмица. Част от нея вървеше и на църковния фронт. Водеха я всевъзможни истинно и още по-истинно „православни“ – застъпници на стария стил и „светоотеческия“ календар, на „руското“ православие против „гръцкото“ православие, на всякакво църковно мракобесие против всеки свеж полъх в църковния живот и в богословската мисъл.

Един от фронтовете на тази църковна война беше и продължава да бъде и у нас. Това се потвърждава от всички неистово злостни реакции, на които сме свидетели всеки ден. Обединеният глас и позиция на целия свободен свят по отношение на ставащото в Украйна, гласът на нормално разсъждаващите и адекватно реагиращи на случващото се хора, озлоби още повече адептите на идеологията на „Третия Рим“ и днес ние можем да чуем и да прочетем неща, които и най-богатото въображение е неспособно да си представи.

На фона на всичко това днес навлизаме в периода на Великия пост. И се питаме как е възможно уж най-православната страна на света да продължава да излива трупаната с години агресия срещу други православни, да ги избива и да руши поголовно домовете, училищата, болниците, църквите им и цялата им инфраструктура тъкмо в този период? Периода, през който Църквата ни зове да се каем за греховете си, вместо да ги умножаваме. Няма и не може да има обяснение за това, така че днес, щем – не щем, ни се налага да свикнем с новата реалност – реалността на поста и войната, заедно.

По всичко личи, че тази война няма да спре с началото на светата Четиридесетница. Няма да спре не само на територията на Украйна, но и в умовете на всички онези, които независимо от цялата очевидност на случващото се и цялата трагедия на украинския народ ще продължават да говорят за войната и за руската агресия, строго придържайки се към тона и речника на агресорите, определяйки братоубийствената по същността си война като „специална операция“, като „нова освободителна война“, която бива водена от „православна“ Русия срещу „гнилия“ Запад, и какви ли не други неадекватности. За жалост тези хора едва ли ще намерят в себе си сили да признаят, че тяхната „православна“ Русия беше дотук, че тя приключи, че каквото и да стане оттук-насетне, както и да завърши това безумие, тази „православна“ Русия повече никога няма да съществува, тъй като самата тя пожела това, изливайки всичкия си гняв и цялото си с години трупано желание за реванш върху своите братя и сестри по вяра и род в и без това изстрадалата прекалено много, а понастоящем страдаща както никога досега бедна Украйна.

Постът и молитвата наистина са най-силните оръжия на християните. Те обаче са такива, само когато бъдат истински, когато покаянието – и за своите, и за чуждите грехове – е дълбоко осъзнато, а молитвата е искрена и е във вярната посока. Защо ще постим и за какво ще се молим през тази Четиридесетница? Дали за жертвите на руската агресия, за безброй многото невинни жертви на тази братоубийствена, наистина „каинова“ война, както с основание я нарече Киевският митрополит (към МП) Онуфрий, или за победата на руското оръжие и тържеството на едно идеологически изкривено „православие“, съзиращо врагове във всеки и всичко, което по някакъв начин се разминава с идеологическите му постулати? От отговора на този въпрос ще зависи не просто самото ни християнство, но и това, доколко сме останали човеци. Човеци във време на пост и война…

Пандемията като възможност

Подобно на повечето явления в човешкия живот, и пандемията, предизвикана от новия „коронавирус“, не може да бъде разглеждана еднозначно, в случая като нещо само отрицателно. Редом с разтърсващите новини и покъртителните картини, почти изцяло запълващи през последните седмици медийното и личното пространство, се прокрадва и поредната нотка на надежда: надежда за самия човек, за това, че тежкото изпитание го прави по-добър, повече жертвоготовен и милосърден, и, в крайна сметка, по-човечен. Такъв е ефектът от почти всяко тежко изпитание. В случая обаче изпитанието и трагедията са повод да помечтаем сякаш и за нещо повече: за това, че най-накрая човекът ще осъзнае необходимостта от решаваща, коренна промяна: на първо място в самия себе си, а сетне и в отношението си към света около себе си и най-вече към земята – същата тази земя, която, впрочем, някога Творецът му е дал, за да господарува над нея (Бит. 1:26, 28), и която остава и до днес неговият тукашен дом, пък бил той и само временен.

Да господарува, само че не лакомо и деспотично, а като добър стопанин. Да господарува умно, разсъдливо и с умереност, заедно с всички отговорности на това господаруване, а не безобразно да експлоатира всичко около себе си с добре познатата на всинца ни довчерашна своя алчност и безумна ненаситност, фатално възпрепятстващи го да осъществява предназначението си на венец на творението и Божи пълномощник, извикан към битие за да приведе обратно цялото творение при неговия Творец. Ако човекът успее да направи това, ако новата пандемия го накара да ревизира господарския си статут, тогава погубените от вируса човешки животи няма да са отишли напразно. Ако в резултат от пандемията ние видим един преобразен човек, отърсил се от омаята на своето измамно и карикатурно „всемогъщество“, тогава заедно с принесените в битката с вируса жертви той ще се е разделил и с онази самоубийствена страст, работила толкова дълго време вътре в него, която заплашва със същинско изтребление не само даруваната му за обработване и господаруване земя, но и собствения му род и вид. Ако оцелелият след тази пандемия човек съумее да пренареди отдавна обърканата подредба на своите ценности, тогава и самата пандемия ще се окаже за него не наказание или проклятие, а благословение. Каквото именно християнската ни интуиция ни подсеща, че тя е. Защото знанието и опитът на Църквата ясно ни казват, че всичко в човешкия живот се случва не без съизволението на същия този Творец, Който някога, в началото, е дал на предците ни и самата земя. За да господаруват над нея.

Такива са в най-общи черти смелите надежди, които настоящата ужасна пандемия събужда в християнското ни съзнание. Близкото бъдеще ще покаже доколко те са били оправдани. Сигурното е едно: пандемията, предизвикана от новия вирус, и свързаната с нея настояща и тепърва предстояща да се разгръща криза предоставят на човечеството нова възможност: възможност, от която си заслужава то да се възползва.

Седем години Живо Предание

Ако се доверим на добре известната приказка за първите седем години, които били най-важните и определящи във формирането на човека и които, в случай че се пропилеят, не могли да бъдат наваксани, вече можем да кажем, че и проектът ни Живо Предание: образци на съвременното православно богословие направи своите „първи седем“. За нас, като редакционен екип, това е повод за радост и за нова надежда – вярваме, че е такова и за нашата аудитория, която през тези седем години следи работата ни, обогатява се с нови и нови познания, запознава се с нови и нови автори, а понякога изразява и своята благодарност чрез писма до редакционната поща и в лични контакти с нас.

Преди точно седем години проектът ни стартира тъкмо на днешния ден, с празника на светото Благовещение Богородично, и този избор съвсем не беше случаен. Защото от самото начало и до днес животът на Църквата и животът на нейното богословие е едно продължаващо във времето благовестие – благовестие за най-важните неща, свързани с Боговъплъщението и с делото Христово, с „тайната, скривана от векове в Бога“, а сега „чрез Църквата известна на началствата и властите небесни“ (Еф. 3:9-10). Благовестие за това, че „с нас е Бог“ (Мат. 1:23; Ис. 8:10) и че заключените някога за нас, поради греха на прародителите, двери на Царството Божие са повторно отворени. Защото нашият Небесен Отец не желае смъртта на грешника, но иска и търпеливо очаква той да се обърне, за да бъде жив (Иез. 18:23), а нали Неговата дума никога не остава празна, понеже Бог е верен на Своите обещания!

Това дивно и спасително благовестие, започнало на днешния ден с посещението на архангел Гавриил при Пречистата Дева, продължава в делото на апостолите, а по-късно през столетията намира своето разяснение в живота и в творчеството на отците и учителите на Църквата, за да достигне до нас днес, две хилядолетия след събитията във Витлеемската пещера, в Гетсимания и на Голгота, отливайки се в творчеството на нашите съвременни отци и учители, в които действа същият този Дух на Истината, Който е слязъл някога и над апостолите в деня на тяхната огнена Петдесетница.

Противно на някои подвеждащи и объркващи представи и внушения, идващи към нас от неразумни в ревността си люде, този Дух действа и до днес в Църквата Христова – в нейните съвременни отци и учители, наши съвременници, и Неговото действие не ще се прекрати докато я има и Църквата, защото тъкмо това Негово присъствие и действие е, което конституира нейния богочовешки живот, нейното предназначение и смисъла на нейното съществуване. На тези съвременни носители на Духа посветихме и ние този наш проект и никак не е случайно, че го нарекохме именно Живо Предание – затова защото и днес Преданието на Църквата е живо и ще продължава да бъде такова дотогава, докато Бог благоволи над Църквата Си, „която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28).

Тъкмо за да напомняме, че всичко това е така, вече седем години ние поддържаме живо и нашето Живо Предание. И ще го правим дотогава, докато можем – надяваме се все по-добре и все по-живо, защото летвата на богословието е висока и не позволява никакви компромиси или подмени на Живото Предание на Църквата с каквито и да било лъжливи и изкривени предания, опитващи се да ни внушат, че живеем – видите ли! – в епохата на църковното и богословско безплодие, когато всяко богословско творчество е призовано само и единствено към папагалски повторения на своите древни образци. Своеобразна „ледена епоха“, в която всеки порив на Духа попада под подозрителност и се заклеймява като „модернизъм“ и всевъзможните там „-изми“, които и в този случай могат само да свидетелстват за това, че „гроздето е кисело“ – просто „защото е високо“... Не, разбира се, че не е така, а свидетели за това сме всички ние, които днес черпим с шепи от опита и от дълбоките интуиции на съвременните отци и учители на Църквата, изучавайки тяхното книжовно наследство и откривайки в него същите повеи на Духа на Истината, които са белязали и живота и творчеството на Христовите апостоли и на всички отци и учители на едната и света, съборна и апостолска Църква на нашия единствен Учител, Когото изписваме с главна буква: Господ и Спасител наш Иисус Христос.

Ако е Божия воля и ако нашето дело не е просто „замисъл… от човеци“ (Деян. 5:38), то няма да се разруши. Лъч надежда в тази посока ни дава и настоящата наша седемгодишнина.