Възвание в навечерието на Рождество Христово по стар стил на свещеници и миряни на РПЦ, останали в Русия и неприемащи войната

Това Изповедание на вярата е съставено от църковни хора, духовници и миряни, които в по-голямата си част живеят в Русия. Те са решили да не се подписват, за да не предизвикат репресивни ответни действия срещу тях и близките им. Възванието е публикувано в „Новая газета Европа“ и гласи:

Ние, духовниците и миряните, чеда на Руската православна църква – включително и тези от нас, които в момента са разпръснати в различни страни и принадлежат към други юрисдикции – вярваме и изповядваме, че независимо от земните обстоятелства и изискванията на земните власти, всички ние сме призвани да свидетелстваме пред света за учението на Иисус Христос и да отхвърляме това, което е несъвместимо с Евангелието. Никакви земни цели или ценности не могат да бъдат поставяни от християните над или вместо истината, разкрита в учението, живота и личността на Иисус Христос.

Продължение от „Обновяването на вярата след войната“

Русия и следвоенна Германия

Смятам, че опитът на църквите в следвоенна Германия може да бъде от полза за Московската патриаршия. Въпреки това между двете ситуации има разлика, и то не в полза на Русия. Нека разгледаме по-отблизо приликите и разликите.

Сходствата са очевидни най-вече в идеологиите на тогавашна Германия и съвременна Русия. Германският Sonderweg (особен път)¹ вече е бил сравняван с „руската идея“, която се трансформира в „руския свят“ и в крайна сметка във вяра в месианското призваниена германския (руския) народ. Може да се каже, че патосът на националното величие и превъзходство, противопоставянето на либералната демокрация, милитаризацията на обществото, идеологията на обсадената крепост и култът към героичната смърт са общи характеристики, както и вярата в духовната природа на „богодаруваната“ власт.

Докато Иван Илин, руският философ в изгнание, цитиран най-често от Путин, възхваляваше германския и италианския фашизъм, Александър Дугин, един от сегашните идеолози на войната, сега пренася политически идеи и концепции от Германия от 30-те години на 20 в. в съвременна Русия.

А сега за разликите.

За да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга.
И ако страда една част, всички части страдат с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея.
(1 Кор. 12:25-26)

Отговорността на Московската патриаршия за продължаващата руско-украинска война е очевидна. Също толкова очевидна е и кризата, в която тя ще се окаже след края на войната и падането на режима на Путин. Сливайки се с този режим, Московската патриаршия неизбежно ще сподели последиците от неговия крах.

В същото време е очевидно и друго. Русия ще остане в една или друга конфигурация, така както обществото на вярващите ще остане в нея. Тази общност, бидейки разделена, подобно на самото руско общество, до голяма степен ще остане резерват, в който ще се съхраняват и консервират доктрините на Путин.

Каква ще бъде ролята на Църквата в новото общество? Има ли тя друга възможност, освен да се превърне в изолирано място на прокажени, което напълно се е дискредитирало и е загубило всякакво морално право на присъствие и участие в обществения живот?

Струва ми се, че това не е единственият възможен вариант. Ако обаче църквата се върне към това, което е по природа, ще бъде възможно да се върне само през вратите, през които е излязла.

Политическият конформизъм отдавна е болест на Руската църква. Още преди революцията църквата и държавата са били в една хармония, при това не винаги благоприятна за църквата. След революцията църквата замлъкна. В периода на потисничество и крайни преследвания никой не си позволяваше да се изказва политически.

Църквата не може да принадлежи на никоя партия, но в същото време тя не е нито безпартийна, нито надпартийна. Тя трябва да бъде гласът на съвестта, просветлен от Божията светлина. В едно идеално състояние църквата трябва да може да каже на всяка партия, на всяко течение: това е достойно за човека и Бога, а това не е достойно за човека и Бога. Разбира се, това може да се направи от две позиции: или от позицията на силата, или от позицията на пределна безпомощност. А на мен ми се струва, и съм дълбоко убеден в това, че църквата никога не трябва да говори от позицията на силата. Тя не бива да бъде една от силите, действащи в тази или онази държава, тя трябва да бъде, ако щете, толкова безсилна, колкото е Бог, Който не принуждава, Който само призовава и разкрива красотата и истината на нещата, Който не ги налага, и да бъде като нашата съвест, която ни подсказва правдата, а ни оставя свободни да се вслушаме в истината и красотата или да се откажем от тях.

В края на септември група американски професори с християнски убеждения от различни университети в САЩ, сред които и православни, публикуваха декларация, която предлага християнски отговор на онези предизвикателства, с които се сблъсква демокрацията и които вълнуват и православните християни както в САЩ, така и по света. Изразявайки своята загриженост, изявлението предлага на епископите, свещениците, пастирите и миряните основа за разглеждане на тези проблеми в различните общини.

Съединените щати се изправиха пред криза на демокрацията, а Църквата в Америка – пред изпитание на вярата. Демокрацията беше атакувана, изправена пред нови заплахи в нашата страна и нови предизвикателства по света. Свидетелството за „вярата, веднъж предадена на светиите“ (Иуда 1:3), беше изопачено и опорочено – особено за новото поколение.

Декларацията на независимостта показва, че демокрацията е не само политическа система, но и утвърждаване на етична позиция. В дните на пагубна поляризация сме принудени отново да решаваме фундаментални въпроси за държавното управление, обществения живот, общите ценности и ролята на вярата в оформянето на общото ни бъдеще. Нарастването на антидемократичните настроения и националистическите идеологии застрашава общия ни живот, мира в обществото и в целия свят. Като последователи на Христос ние се стремим да повлияем на тази ситуация с яснота и смелост, милосърдие и убеденост, опирайки се на твърдата основа на нашето нравствено самосъзнание и богословски традиции, за да формулираме наново богословието на демокрацията, съответстващо на нашето време.