В по-старо време и двете власти, държавната и църковната, в известен смисъл имали един и същ предмет на грижа: народа. Императорът и всеки управник бил отговорен за народа. От църковна страна обаче много бързо било осъзнато, че църковното ръководство не е някаква безтелесна глава. Главата съществува като част от тялото. Но днес то сякаш все повече прилича на глава без тяло. Защото кой сериозно би твърдял, че в днешна Гърция гърците са християни в такава степен, че Църквата реално да ги изразява? Казваме: "90% са християни“. Но само защото някога сме ги кръстили. Колко години ще поддържаме заблудата, че човек е християнин само защото е кръстен? Едно е да си кръстен, друго е да си християнин. Ето, успяхме до го постигнем това... Кръщаваме ги малки деца, които още не могат да придобият съзнателно отношение към вярата. После те минават през живота, следвайки някакви обичаи, формалности и навици, но това само по себе си не ги прави християни.

По повод 3-годишнината от кончината на Пергамския митр. Йоан Зизиулас († 2 февруари 2023)

Изследването на делото на Тримата светители ни води до някои изводи за това какво място заема Църквата в света. Няма съмнение, че Тримата светители, които почитаме днес, са оказали дълбоко влияние върху културата на своето време и не само. Особено силно е било тяхното въздействие върху т.нар. византийска култура и върху културата на народите, които в по-голямата си част принадлежат към Православната църква.

Характерни черти на това въздействие са не само уважението към Църквата и нейните служители, което в миналото, а може би и днес, никога не е било помрачавано от недостойнството на отделни личности (с една удивителна разсъдливост православните винаги са правели разлика между конкретната личност и онзи, към когото тя сочи, така че почитта към първообраза да не бъде нарушена заради евентуалните недостатъци на образа…). В социалното пространство Църквата пренесе общинното начало в организацията на обществения живот, като по този начин укрепи духа на „демокрацията“ в нейния автентичен израз. Тя също така създаде едно човешко нравствено отношение на търпимост към слабостите на хората, избягвайки всякакъв вид „свети инквизиции“ и „лов на вещици“, и положително култивирайки етос на съучастие в болката и радостта на другите.

На 29 септември в Солун ще бъде открита Втората международна богословска конференция, посветена на 100-годишнината на списанието на Гръцката православна църква "Теология". Предлагаме на читателите на "Двери" въведителната статия на главния редактор на списанието Александрос Й. Кациарас, в която са очертани основните теми, които ще бъдат обсъждани от православните богослови от различни страни.

По повод навършването на 100 години от основаването на списание Богословие, Светият Синод на Еладската православна църква реши да отбележи тази значима годишнина с организирането на две международни научни конференции. Първата, на тема: „Православното богословие по пътя към „нематериалната реалност“ на късната модерност“, се проведе в Атина през октомври 2023 г. с участието на изтъкнати богослови и специалисти от други научни области от целия православен, но и не само православен свят.

Това бе една пионерска и новаторска инициатива с междуправославна подкрепа и междусъборно християнско значение, тъй като за първи път Църква организира среща с подобна тематика в християнския свят. Освен това тя подчерта ключовата роля на Гръцката църква не само в богословския подход към един съвременен и актуален въпрос, но и в изграждането на по-широк интердисциплинарен диалог по него.

Втората юбилейна Международна конференция в Солун носи общото заглавие: „Православното богословие и ‘онтологията’ на технологията: антропологически, политически, икономически, социални и културни последици“. Първото направление е посветено на историята на списание „Богословие“ от неговото основаване до днес и на оценката на цялостния му принос за развитието на православното богословие. Това се разглежда през широк спектър богословски дисциплини (като Църковна история, Догматика, Патристика, Агиология и др.), както и сродни научни области (например филология, философия, история, социология, психология и др.).

Втора част на лекцията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, февруари 2024 г. (първа част тук)

Сега ще разгледаме насилието като употреба на другия. Тук говорим за една проява на консуматорската култура.

Разбира се, не всички хора консумират по един и същи начин: някои го правят умерено и осъзнато, без да попадат в капаните на консуматорството; други се поддават на тези капани; а трети дори развиват обсесивни, зависими модели на поведение, свързани с консумацията.

Основната ос на рекламата и консуматорската идеология е удоволствието. (Би било интересно да преброим някой ден колко пъти се повтарят думите „наслади се“, „удоволствие“, „отдай се“ и т.н. в рекламните текстове.) Тъй като именно удоволствието е това, към което потребителската култура постоянно ни тласка, то чрез допаминовата система на мозъка – т.нар. стимул на наградата – този модел може да доведе до истинска мания, дори зависимост. Зависимостта, разбира се, може да бъде насочена към различни обекти – вещества, храна, алкохол, или различни дейности, като видеоигри или натрапчиво, обсесивно скролиране в социалните мрежи и т.н. Но в зависимост от къде се насочи тази обсебеност, тя може да доведе и до „консумиране“ на хора. А интернет пространството изобилства от леснодостъпна порнография.

На читателите на Двери предлагаме доклада „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, изнесен от прот. Василиос Термос през февруари 2024 г. в рамките на цикъла лекции „Време е за действие“, организиран от Академията за богословски изследвания във Волос. В тази първа част на изложението известният богослов и специалист по психологията на юношеското развитие говори за различните видове насилие и техния генезис, с които обществото и в частност младият човек се сблъскват.

Въпросът, с който ще се занимаваме днес, е труден и болезнен. Мисля, че всички сме забелязали увеличаването на насилието както в домовете ни, така и в обществото като цяло. Бих казал, че можем да различим някои фактори, които допринесоха за ръста на това явление – за тях вече е писано доста, така че не представям нещо ново. Първо, дългият период на икономическа криза започна да „повишава температурата“ в обществото. След това, без обществото реално да е успяло да се възстанови от кризата, дойде пандемията – с всичко, което я съпровождаше, включително карантината. И тогава видяхме нови случаи и нови форми на насилие. Всичко това, както ще обсъдим по-нататък, се развива на един фон както международен, така и вътрешен, който благоприятства създаването на насилническа среда.

В началото ще се опитаме да разграничим различните видове насилие в зависимост от мястото им в психическата структура, т. е. на какви психологически цели служат.

Тази класификация, както ще разберем с течение на изложението, има своя смисъл. Няма да се ограничим само до дилемата дали насилието е предимно личен проблем – на този, който го упражнява, или по-скоро колективен феномен. Бих искал да покажа, че това явление се намира на границата и в преплитането между тези два фактора – индивидуалния и колективния. И така ще се окаже, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Нека най-напред си припомним отправната точка – изходната позиция за разбирането на насилието, както я формулират психоанализата и богословието.