Крайните, зилотските, сектантските, идеологически обсебените, агресивните и дори тоталитарните тенденции са широко разпространено явление, което се наблюдава във всички религии и християнски изповедания. Това, разбира се, не означава, че тези тенденции не се различават по условията на възникването си, по формите и проявленията си в определен исторически контекст, по обхвата и тежестта си, по обществената търпимост или неодобрение към тях, както и по последиците си за отделния човек и обществото. Между явления като обикновения консерватизъм, православизъм, сектантството (групова религиозна затвореност), фундаментализма (религиозен догматизъм) и агресивния фанатизъм – изброени по нарастваща тежест – съществуват както нюанси, така и съществени различия. Днес понятието „фундаментализъм“ често се използва като общо, събирателно название за тези прояви на религиозност.

Тези тенденции не са присъщи единствено на религиите. Те се срещат във всички идеологии, съсредоточени върху възгледи и практики, свързани с метафизиката, политиката или морала. В религиозната сфера обаче поради обединяващия и дори всеобхватен характер на религиозното явление – съчетаването на идеи, чувства, норми на поведение и колективна идентичност около обща отправна точка и стремеж към надмогване на себе си – фундаменталистките тенденции често се проявяват по-силно и имат по-тежки последици както за личността, така и за обществото: проблеми с психичното благополучие и зрелостта, нарушени междуличностни отношения, социални предразсъдъци и агресивност.

Мисията на Православната църква в съвременния свят: актуалност на съборното послание от Крит и предизвикателства пред църковното свидетелство днес

Доклад, изнесен от Варненския и Великопреславски митр. Йоан, на международната конференция в Шантили, Париж, посветена на 10 години от провеждането на Всеправославния събор в Крит. В научната конференция, която се провежда от 5 до 8 октомври, взеха участие йерарси, свещеници и богослови от почти всички поместни Православни църкви.

Ваше Всесветейшество, Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства, честни отци, многоуважавана аудитория! 

Бихме желали да започнем с всесърдечна благодарност за поканата да участваме в настоящия авторитетен форум. Срещи като днешната са особено ценни, защото те са не само място за разговори, но и възможност за братско общуване и за общо търсене на отговорите на различни изпитания, които надхвърлят пределите на отделните държави. Прекрасният град Париж, който е част от европейската духовна и интелектуална история, сякаш е естествено място за настоящия форум, посветен на отговорността на Православната църква към човека и света.

Изпитвам известен трепет да се обърна към тази аудитория след подобно въведение, а освен това и след кардинал Хийнън, който говори тук миналата година. Трябва да призная, че изпитвам известен трепет и когато говоря по темата, която ми беше определена или предложена, защото не съм нито юрист, нито богослов. Получил съм научно, медицинско образование и познанията ми за такова явление като закона далеч не са на равнището, което вероятно очаквате с оглед на обявената тема. И все пак във всички области на живота неизбежно се сблъскваме с проблема за закона и правото.

В обявената тема законът е определен като временен и вечен и бих искал веднага да съпоставя тези две понятия посредством една паралелна двойка: закона, заповедите на Стария Завет и закона, заповедите на Новия Завет. Струва ми се, че между тях има твърде малко общо, освен самите думи, които използваме.

Старозаветните заповеди можеха да направят праведен онзи, който съвестно ги изпълнява, но не можеха да вдъхнат в човека Божествения живот, не можеха да го направят причастен на вечния живот. В това отношение Старият Завет ни предлага закон на живота, закон, даден от Бога, но посредством такъв закон човек може да достигне праведност, а в края на пътя въпреки това слиза в шеол – в ада, както са го разбирали древните юдеи. Разбира се, този ад, този шеол, не е живописният ад на Данте или на християнския фолклор. Това не е място на вечни мъки, а нещо по-просто и много по-трагично: мястото, където няма Бог. Място на последната, окончателна и безнадеждна богооставеност.

Предложеният откъс е от книгата „Четирите любови“ на К. С. Луис, в която известният християнски писател разглежда различните лица на патриотизма. Луис се опитва да разграничи естествената любов към родината – към дома, езика, паметта и близките общности, от онзи вид патриотизъм, който се превръща в идол и започва да действа като демонична сила. Луис показва кога любовта към родината може да бъде здрава и съвместима с християнството, и кога тя се изражда в чувство за превъзходство, в оправдание на насилието или в подмяна на Божията правда с национална кауза. Тези размисли звучат особено актуално днес, когато „патриотичните чувства“ често се използват от агресивни партии и движения, които ги представят като част от „консервативните ценности“ и ги свързват с християнството в противопоставяне на глобализма. За православните народи този въпрос е още по-чувствителен, защото в съвременна Русия войнственият патриотизъм се легитимира с православна реторика. Именно затова предупреждението на Луис за момента, в който любовта към родината се превръща в идол, заслужава да бъде чуто отново.

… Сега се обръщам към любовта към собствената страна. Тук няма нужда пространно да обясняваме максимата на Дени дьо Ружмон; всички вече знаем, че тази любов се превръща в демон, когато се превърне в бог. Някои започват да подозират, че тя никога не е била нищо друго освен демон. Но тогава те трябва да отхвърлят половината от високата поезия и половината от героичните дела, които човешкият род е създал. Би трябвало да отхвърлим дори Христовия плач за Йерусалим. И Той проявява любов към Своята страна.

В по-старо време и двете власти, държавната и църковната, в известен смисъл имали един и същ предмет на грижа: народа. Императорът и всеки управник бил отговорен за народа. От църковна страна обаче много бързо било осъзнато, че църковното ръководство не е някаква безтелесна глава. Главата съществува като част от тялото. Но днес то сякаш все повече прилича на глава без тяло. Защото кой сериозно би твърдял, че в днешна Гърция гърците са християни в такава степен, че Църквата реално да ги изразява? Казваме: "90% са християни“. Но само защото някога сме ги кръстили. Колко години ще поддържаме заблудата, че човек е християнин само защото е кръстен? Едно е да си кръстен, друго е да си християнин. Ето, успяхме до го постигнем това... Кръщаваме ги малки деца, които още не могат да придобият съзнателно отношение към вярата. После те минават през живота, следвайки някакви обичаи, формалности и навици, но това само по себе си не ги прави християни.