Св. Николай (Касаткин), архиепископ Японски (1836-1912) е руски мисионер, който разпространява православната християнска вяра в Япония. Паметта му се отбелязва на 3 (16) февруари. По време на руско-японската война (1904-1905 г.) той се оказва в ситуация, когато сънародниците му воюват с неговото паство. В резултат от поражението на Русия в тази война в страната възниква „революционна ситуация“. Днес, в условията на руско-украинската война неговото име е използвано от пропагандата като „пример за християнски патриотизъм“. Откъси от дневника на светителя разкриват как той в действителност е преживявал трагедията на войната.
Моите православни приятели в последно време ми казват: „Иля, защо от нищо правиш нещо? Трябва да бъдем патриоти като св. Николай Японски. По време на руско-японската война той е бил изцяло на страната на Русия и се е молил нейната армия и флот да победят!“.
Бил ли е светителят Николай Японски патриот? И ако е бил, то какъв?
За този светец в агиографската литература срещаме следното твърдение: той е бил за Русия и се е молил за нейната победа над Япония, докато е лежал в затвора.
За да разберем хода на мисълта на св. Николай Японски, нека се обърнем към неговите дневници, в които има размишления за руско-японската война и причините за поражението на Русия.
През юли 1904 г. светителят пише в личния си дневник:
„Японците ни бият, всички народи ни ненавиждат, явно Господ излива гнева Си върху нас. Че как иначе? За какво да ни обичат? Нашето дворянство векове наред се развращаваше с крепостното право и е покварено до мозъка на костите; народът векове наред живееше в гнета на това крепостно състояние и стана невеж и груб до крайна степен; служещите и чиновниците живееха от подкупи и присвояване на средства от хазната и сега по цялата служебна стълбица поголовно се шири най-безсъвестно подкупничество и присвояване на държавни средства навсякъде, където нещо може да се открадне; висшето общество е колекция от маймуни, подражатели и обожатели ту на Франция, ту на Англия, ту на Германия и всичко друго чуждоземно; духовенството, под гнета на бедността, едва се справя с катехизиса – хич не му е до развитието на християнските идеали и освещаването с тях на себе си или на другите… И при все това имаме най-високо мнение за себе си – само ние сме истински християни, само при нас има истинско просвещение, а при другите – мрак и гнилост. Ама сме толкова силни, че всички ще ги бием – само стой и гледай…
Не, сегашните бедствия застигат Русия неслучайно – самата тя ги привлича към себе си. Нека, Господи, Боже, това да е наказващият жезъл на Твоята Любов! Не допускай, Господи, да се разруши докрай моето бедно отечество! Пощади го и го съхрани!“ (Архив на Северозападната библейска комисия: Дневници на св. Николай Японски, т. 30, запис 187).
Патриотизмът на св. Николай е любов към неговия народ, който живее на своята земя. За него е важно да не си затваря очите за пороците на народа, на всички съсловия, а да ги посочва и да предупреждава до какво може да доведат. Като светител душата му жадува земният народ да придобие небесно отечество.
А имперският патриот мисли повече за военната слава, за завладяването на земи и богатства.
Променило ли се е нещо в обществото днес? Няма съсловия, но пороците са същите като по времето на Николай Японски: корупция, поклонение пред началството, идолопоклонничество, изграждане на нова империя – смес от монархия и СССР, вяра в различни теории на конспирацията, вяра в това, че си избраният, горделивост и превъзнасяне над останалите.
Близо месец след битката при Цушима светителят пише в дневника си:
„Бог наказва Русия, т. е. Той се отдръпнал от нея, защото и тя се е отдръпнала от Него. Какво дивашко неистовство на атеизма, най-зла вражда срещу православието и всякаква умствена и нравствена мерзост цари сега в руската литература и в руския живот! Адски мрак е обгърнал Русия и ни обзема отчаяние – дали някога ще пробие светлината? Способни ли сме на исторически живот? Без Бог, без нравственост, без патриотизъм един народ не може да съществува самостоятелно. А в Русия, като съдим по нейната мерзка – не само светска, но и духовна – литература, вече напълно гасне вярата в Личния Бог, в безсмъртието на душата. По отношение на нравствеността тя е гнил труп, почти цялата се е превърнала в мръсен скот, подиграва се не само на патриотизма, но дори на всяко споменаване на патриотизма. Мерзка, прокълната, оскотяла, озверяла – интелигенцията тегли към ада и простия, груб и невеж народ. Сега бичуват Русия – опозорена, лишена от слава, ограбена. Ала нима това я отрезвява? Тя цялата се тресе от сатанински кикот на радост. А щом се смее на собствената си гибел и позор, не е ли сграбчена в ноктите на злия демон? Тя е в плен на неистово безумие и никой не ѝ помага, защото самата ѝ зла неистовост е против Бога, Чието име тя стъпква в калта. Нейните уста изливат богохулства. Разбира се, има останало малко добро, но явно то е толкова малко, че тези думи не се отнасят за него: „светото семе ще бъде неин корен“ (Ис. 6:13 – бел. ред.). Душата стене, сърцето е на път да се пръсне“ (пак там, т. 31, запис 177).
Интересно, ако народът беше високонравствен и изпълнен с висш патриотизъм, щеше ли Русия да успее да завоюва Корея и Манджурия?
Светителят Николай акцентира върху нравственото падение и липсата на патриотизъм. Но колкото и нравствен да е човек, ако той извършва несправедливост, няма да получи Божията помощ за това. Същото се отнася и за обществото, и за страната.
Запис в дневника на светител Николай, 20 май 1905 г.:
„Русия не е морска държава. Бог ѝ е дал земя, която е една шеста от света и се простира безкрай върху континент, без острови. Да можехме мирно да я владеем, да разработваме нейните богатства, да ги превръщаме в благо за народа, да се грижим за материалното и духовно състояние на обитателите ѝ. Но на руските управници всичко им се вижда малко и те разширяват владенията си все повече и повече – и то с какви средства! Да превземат Манджурия, да я отнемат от Китай – нима това е добро дело? „Трябва ни пристанище, което не замръзва“. За какво ни е? Да се перчим с моряците? Нека сега се перчат с нечувания позор от поражението. Очевидно Бог не е бил с нас, защото сме нарушили правдата. „Русия няма излаз на океан“. За какво ѝ е той? Нима тук имаме търговия? Няма такава. Трябваха ни само няколко кораба да хващаме крадците на нашата риба и няколко брегови крепости. Ако има война, същите тези крепости щяха да защитят корабите и нямаше да позволят на неприятеля да завладее брега.
„За какво ви е Корея?“ – питах веднъж адмирал Дубасов. „По естествено право тя трябва да е наша – отвърна той. – Когато човек протегне крака, притиска онова, което е в краката му. Ние растем и протягаме крака, а Корея е в краката ни, няма как да се протегнем до морето и да не направим Корея наша“. Ами ето, направихме я! Режат ни краката! И Бог не защитава Своя народ, защото е извършил неправда. Богочовекът е плакал за Юдея, но не я е защитил от римляните. Случвало се е да повтарям на японците: „Ние винаги ще дружим с вас, защото не можем да се сблъскаме един с друг; ние сме континентална държава, а вие сте морска. Ние можем да си помагаме, да се допълваме, но никога няма да има причина за вражда“. Така смело говорех аз преди да превземем отнетия от японците Порт Артур след китайско-японската война. „Боже, какво направихме!“ – простенах първите си думи, след като чух за този нечист акт на руското правителство. Сега се вижда какво бедствие е донесло това на Русия. Но дали тя ще разбере занапред този страшен урок, който ѝ даде Провидението? Ще разбере ли, че изобщо не ѝ трябва голям флот, защото тя не е морска държава? Братята на царя оглавяваха флота досега (първо Константин Николаевич, след това и досега – Алексей Александрович), взимаха за флота колкото искаха и колкото „можеха да носят“. Отслабваха финансите на Русия, изтощаваха нейните ресурси – и за какво? За да купят позор! Сега японците притежават руските броненосци за милиони. Руският флот е създаден не поради нужда, а от тщеславие. Бездарниците пък не съумяха да го въоръжат както трябва, затова всичко отиде нахалост.
Ще се откаже ли сега Русия от непринадлежащата ѝ роля на голяма морска държава? Или ще си остане заслепена – пак ще се пъне да създава флот, да изтощава собствените си средства, които са толкова необходими за нещо по-съществено, за истински същественото като образоване на народа, разработки на вътрешните си богатства и други подобни неща? Тя ще бъде извънредно могъща, ако твърдо и ясно се осъзнае като континентална държава, и крехка и слаба, като слаб хермафродит, ако отново започне да си представя, че е велика морска държава и затова трябва да има голям флот, който ще бъде винаги плячка за нейните врагове и източник на позор за нея. Помогни ѝ, Господи, да стане и по-умна, и по-честна!… Твърде много страда душата заради скъпото ми отечество, което управляващата го класа прави глупаво и безчестно“ (пак там, т. 31, запис 140).
Най-сетне е дадена точна оценка на причината за руското поражение: „На руското правителство все не му стига, то разширява своите владения, като ги отнема от Китай“.
Все пак св. Николай Японски започва да прозира болестта на руската „имперскост“, която води до войната.
За тази война пряка отговорност носи Николай Втори и неговото правителство.
За началото на тази война са виновни не някакви морячета, те само са изпълнявали волята на царя и на тогавашния елит, който се е стремял към търговска изгода по всякакъв начин.
А духовенството както винаги „козирува“ и започва по византийска традиция да отправя молитви „за царя и неговото воинство и за победата над негодниците“. Ами ако тогава бяха поискали от царя да каже дали тук не се нарушава Божия заповед – не пожелавай земята и къщата на ближния си? За какво си пожертвал живота на хиляди синове на Русия? Безполезни молитви, отправяни за неправедно дело. Господ няма да ги чуе!
А за такива думи: „Бог е дал… земя, която е една шеста от света… Да можехме мирно да я владеем, да разработваме нейните богатства, да ги превръщаме в благо за народа, да се грижим за материалното и духовно състояние на обитателите ѝ“ − нека кажем благодаря на светителя Николай Японски.
Дали ще чуят тези думи потомците през 21 в.?
Превод: Анна Георгиева
Източник: Ахилла.ру
* Виж още: „Духовността и културата на Русия от края на деветнадесетото − началото на двадесетото столетие през очите на св. Йоан Кронщадски и св. Николай Японски“ от Гелиан М. Прохоров − тук.
