Глава 6. 1 – 15. Нахранването на пет хиляди души с пет хляба и две риби. 16 – 21. Ходенето на Иисус Христос по морето. 22 – 71. Речта, която Христос произнася в Капернаум за Себе Си като хляб на живота.
6:1. След това Иисус отиде отвъд морето Галилейско, сиреч, Тивериадско.
„След това“. След чудотворното изцеление на разслабения при Витезда изминало доста време. Това е видно от факта, че Христос се намирал на Галилейското море, а за да стигне дотам от Йерусалим, където излекувал разслабения, е било нужно немалко време. Освен това, няма съмнение, че двете чудеса на нахранването на петте хиляди души и ходенето на Христос по морето, описани тук от евангелист Йоан, са същите, които описват евангелистите Матей (Мат. 14:13 – 34 – 34) и Марк (Марк 6:30 – 53 – 53). Евангелист Лука разказва само за първото чудо (Лука 9:10 – 27 – 27). А тези чудеса или знамения представляват за синоптиците висшата точка, до която достига месианската дейност на Христос в Галилея. Оттук може да се заключи, че Йоан пропуска няколкото месеца, през които Христос пребивава в Галилея след завръщането Си от Йерусалим от празника Шатри (Йоан 5:1).
От Евангелията на Матей и Марк узнаваме, че през тези месеци Капернаум е мястото на постоянното пребиваване на Христос, откъдето пътувал из околностите на Галилейско море, както и че по това време Той вече е изпратил Своите апостоли на проповед. Когато те се върнали от пътешествието, Христос получил вестта за убийството на Йоан Кръстител от Ирод Антипа. Тъй като убиецът на Кръстителя вероятно пребивавал в своята столица Тивериада и можел да реши да се разправи и с Иисус и Неговите ученици, то Господ счел за нужно за известно време да се оттегли с учениците от областта на влияние на Ирод към североизточната страна на Галилейско море, където започвала тетрархията на Филип (Мат. 14:13; Марк. 6:31 и сл.)
„морето Галилейско, сиреч Тивериадско“ (вж. тълкуванието към Мат. 4:18; 15:29), наречено от Лука (Лука 5:1) Генисаретско, тук се нарича още Тивериадско, вероятно с препратка към гръцките християни, читатели на Евангелието, на които е било познато името Тивериада, столицата на Ирод Антипа, назована така в чест на император Тиберий.
6:2. Подире Му вървеше множество народ, защото виждаше Неговите чудеса, които правеше над болните.
За историята на нахранването на петте хиляди души вж. тълкуванието към Мат. 14:13 – 21 – 21.
Но при Йоан има някои подробности на това събитие, които се нуждаят от пояснение.
6:3. Иисус се възкачи на планината и там седеше с учениците Си.
Христос е трябвало да поговори със завърналите се от пътуването апостоли (Марк 6:30 – 31) и затова Той се оттеглил с тях на една от планините.
6:4. И приближаваше Пасха, празникът юдейски.
Йоан отбелязва приближаването на празника Пасха, от една страна, за да обясни необичайното струпване на хора от източната страна на Галилейското море: отиващите в това време на Пасха в Йерусалим жители на северна Галилея трябвало да вървят от източната страна на морето. От друга страна, Йоан загатва с тази бележка за връзката на чудодейното нахранване на народа с приближаващата Пасха. Пасхалното агне е предобраз на Христос, Който желаел да предаде Себе Си на смърт за греховете на целия свят и в знак на това в речта Си след нахранването на народа Той представя Себе Си като истинския хляб на живота.
6:5. А Иисус, като дигна очи и видя, че множество народ иде към Него, казва на Филипа: отде да купим хляб, за да ядат тия?
6:6. А това казваше, за да го изпита; понеже Сам знаеше, какво щеше да направи.
Господ се обърнал с въпрос към Филип, за да се убеди онзи, че не е възможно да се помогне на гладните по обичайния начин, и за да може Филип да разпознае в нахранването на хората действието на Христовото всемогъщество. Очевидно този апостол повече от другите се е нуждаел от укрепване на своята вяра в Христос.
6:7. Филип Му отговори: тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко.
„Двеста динария“ . За такава сума е можело да се придобие по онова време около четиридесет пуда хляб (пуд е старинна руска мярка = 16, 38 кг.) хляб, но и такова количество хляб би било малко за петхилядното множество, което е обкръжавало Христос. Освен това, тук е имало още жени и деца (Мат.14:21).
6:8. Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му казва:
6:9. тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две риби; ала това що е за толкова души?
Учениците очевидно вече сами търсили запаси храна, които могли да имат у себе си някои от хората. Подбудил ги призивът към тях на Христос: „Дайте им вие да ядат“ (Мат. 14:16).
6:10. Иисус рече: накарайте човеците да насядат. А на онова място имаше много трева. Тогава насядаха човеците на брой около пет хиляди.
6:11. Иисус взе хлябовете и, като възблагодари, раздаде на учениците, а учениците – на насядалите; тъй и от рибите, кой колкото искаше.
6:12. И след като се наситиха, рече на учениците Си: съберете останалите къшеи, за да се не изгуби нищо.
6:13. И от петте ечемични хляба събраха и напълниха дванайсет коша къшеи, останали на тия, които ядоха.
Самите апостоли не са имали никакви хранителни запаси. Ако биха имали такива, то Господ несъмнено щеше да нареди да ги раздадат на хората. След това Йоан споменава за риба (ὀψάρια, стихове 9, 11)). Тази дума обозначава рибка, която се яде с хляб. Тази риба е била сушена или осолена, от рода на едрите сардини или сардели.
6:14. Тогава човеците, като видяха чудото, направено от Иисус, рекоха: Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света.
6:15. А Иисус, като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък.
Хората, виждайки в Иисус Месията, Когото според обещанието на Моисей (Втор. 18:15), наричат пророк, пожелали да Го направят цар. Но Иисус отново се оттеглил в планината, след като узнал за намерението на народа.
6:16. Когато пък се свечери, учениците Му слязоха при морето
6:17. и, като влязоха в кораба, потеглиха заотвъд морето в Капернаум. Беше се вече стъмнило, а Иисус не бе дошъл при тях.
Тук започва разказът за чудното ходене на Христос по морето. Вж. тълкуванието към Мат. 14:22 – 34 – 34 и Марк 6:46 – 51.
Учениците оставили Христос сам на планината и слезли към морето. Морето се намирало по-ниско от мястото, където станало нахранването на народа, и затова учениците трябвало да се спуснат или слязат до него. Според заповедта на Христос (Мат. 14: 22) те трябвало да се насочат към Капернаум: Господ желаел да ги отдалечи от множеството, чието увлечение от идеята за Месията-Цар можело да се предаде и на тях.
„а Иисус не бе дошъл при тях“. Оттук някои тълкуватели (например епископ Михаил Лузин) заключават, че Христос е обещал на апостолите да слезе от планината и да се качи с тях в лодката. Но стоящият тук глагол (οὔπω ἐληλύθει) е по-правилно да се преведе с израза: „още не бе дошъл” и да се види тук указание за онова идване на Христос при апостолите, за което ще стане дума по-нататък в стих 19 (ходенето по морето). Учениците, пътуващи сами в лодката, може би са предполагали, че Христос ще пристигне сам в Капернаум на следващия ден.
6:18. Морето се подигаше, защото силен вятър духаше.
6:19. И когато бяха проплували до двайсет и пет или трийсет стадии, виждат Иисус да ходи по морето и да се приближава към кораба, и се уплашиха.
6:20. Но Той им рече: Аз съм; не бойте се!
6:21. Тогава искаха да Го вземат в кораба; и веднага корабът пристигна на брега, към който плуваха.
Евангелистите Матей и Марк посочват времето, когато Иисус стигнал до апостолите по море. Било четвъртата нощна стража. Йоан от своя страна отбелязва разстоянието, което са проплавали учениците до срещата с Христос (стадий — вж. Лука 24:13) Когато учениците „искаха да вземат“ Христос в лодката, тя веднага стига до мястото, към което пътували, т. е. до Капернаум. Според Евангелията на Матей и Марк, те са взели Иисус в лодката, след което бурята утихнала.
За да се примирят тези противоречиви наглед разкази на евангелистите, може да приемем, че Йоан не споменава за самото влизане на Христос в лодката, за да съобщи по-скоро за чудото на неочакваното пристигане на лодката до определеното място. При това думата внезапно (εὐθέως) не винаги значи: „веднага” (срв. Мат. 24:29), тъй че между пристигането на лодката и появята на Христос на морето може да е изминало известно време, докато Той е пътувал в лодката с апостолите.
Това е второто чудо, извършено от Христос в Галилея, за което споменава евангелист Йоан. За този период от време Христос извършил в Галилея още много чудеса, но Йоан описва само две от тях – нахранването на петте хиляди души и ходенето по морето. За символичното значение на първото вече казахме по-горе (стих 4). С каква цел Йоан съобщава за ходенето на Христос по морето? По всяка вероятност той вижда в това указание, че Христос ще помага на апостолите във всички опасности, макар апостолите да смятат, че Той е далеч от тях. Също така Йоан е могъл да вижда в това чудо доказателство, че Христос има власт над силите на природата и че духът като цяло е издигнат над телесността и нейната условност. Като стоящ по Своята Божествена природа по-високо от закона за притеглянето и пространствената ограниченост, Христос шества по вълнуващото се море и при Неговото приближаване към кораба бурята престава. В друг подобен случай (Мат. 8:22 и сл.) бурята утихва по думата на Христос, а тук при самото Му приближаване към кораба.
6:22. На другия ден народът, който стоеше отвъд морето, видя, че там, освен един кораб, в който бяха влезли учениците Му, друг нямаше, и че Иисус не бе влизал в кораба с учениците Си, а учениците Му сами бяха отплували.
Идеята на тези стихове е следната: на другия ден множеството, което стояло от другата страна на морето, като видя (т.е. научи), че там няма друга лодка освен една, която принадлежи на Христовите ученици, и че Иисус не е влязъл в лодката с учениците Си, а учениците Му са отишли сами (а междувременно от Тивериада са дошли и нови лодки), като видяло това, множеството отплавало с тези лодки за Капернаум, който бил известен като мястото, където пребивава Иисус.
6:23. При това бяха дошли от Тивериада други кораби близо до онова място, дето бяха яли хляб, след Господнето благословение.
6:24. И тъй, когато народът видя, че там няма Иисус, нито учениците Му, влезе в кораби и преплува в Капернаум, да дири Иисус.
В стих 22 до стих 70 се съдържа речта на Христос, произнесена след завръщането в Капернаум. Това слово се разделя на три части: първата е в стихове 25 – 40, втората – в стихове 41 – 51, а третата – в стихове 52 – 59. Първите три стиха 22 – 24 са историческа бележка за повода на речта.
На следващия ден след чудото с нахранването множествата идват в Капернаум с надеждата да намерят Чудотвореца-Христос. Намирайки Го действително там, народът се обръща към Него с въпроса: кога е дошъл в Капернаум? Христос им отговаря, че те търсят Христос само защото са били нахранени по чудодеен начин, а междувременно би трябвало повече да се грижат за вечния живот, който може да се нарече неизчерпаема храна.
На искането на народа да направи нещо подобно на Мойсей, който свалил небесна манна, Господ отговоря, че истинският хляб от небето сега слиза при народа и че този хляб на живота е Сам Христос. Тъй като събралото се множество проявява неверие към тези думи, то Господ отбелязва, че Неговите слушатели очевидно не спадат към избраниците на Неговия Отец (стихове 25 – 40). На този упрек слушателите на Христос отговарят с посочване на Неговия обикновен произход. Но Христос, продължавайки Своята мисъл, обяснява в какво се състои „приближаването” на хората от страна на Отца и посочва необходимостта от вяра в Христос, защото само Той може да даде на хората вечен живот (стихове 41 – 51).
Тъй като Христос казал, че хлябът на живота, който Той ще даде на хората, е Неговата собствена плът, то юдеите се съблазнили от тези думи. Обаче Господ отново повторил, че без вкусване на Неговата плът и кръв никой не може да получи вечния живот (стихове 52 – 59). Някои от учениците Му също се съблазнили от думите на Христос, но апостол Петър от името на дванадесетте изповядал, че единствен Христос има думи на вечен живот (стихове 60 – 71).
6:25. И като Го намери отвъд морето, рече Му: Рави', кога дойде тук?
„отвъд морето“. Народът открил Иисус отвъд морето, т. е. на другия бряг спрямо мястото, където се извършило чудотворното нахранване, и по-точно в синагогата на Капернаум (вж. стих 59). Следователно това е било в деня, когато в синагогите се е извършвало богослужение, т. е. в понеделник или в четвъртък (Гейки).
„Рави“. Със своя въпрос, зададен вероятно още при влизането на Христос в синагогата, народът изразява своето предположение, че Иисус е пристигнал в Капернаум по чудесен начин, тъй като не би могъл толкова бързо да обиколи пеша по северозападния бряг на морето, а и не е имало лодка, която да ползва.
„Кога” тук е равнозначно на „как”.
6:26. Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.
6:27. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий; защото върху Него е положил Своя печат Отец Бог.
„дирите Ме“. Христос не отговорил на въпроса на народа директно, а като Сърцеведец разкрил състоянието на техните собствени сърца, тъй като това състояние обяснява зададения Му въпрос. Народът Го търси не защото е видял в чудото на нахранването знамение, но заради самото свръхестествено нахранване. Народът не бил склонен да види в чудесата на Христос доказателство за Неговия Божествен произход и свидетелство за Неговото призвание да стане Изкупител на човечеството от греха, проклятието и смъртта. Народът гледал на чудото само като на средство за задоволяване на ония земни надежди и очаквания, които юдеите свързвали с идването на Месия.
„Сега вече – мислили хората, – най-накрая настана времето на щастливото Царство на Месия! Христос ще обяви Себе си за земен цар и ще ни даде всичко, каквото и да пожелаем”.
Но Христос бил далеч от тези мечти. Той им говори за нетрайността на храната, която търсят: тази храна не може да удължи живота навеки за ония, които я вкусват. Но има друга храна, която пребъдва и чиято хранителност се простира във вечността (тази храна е същата като водата, за която Христос говори на самарянката в Йоан 4:14). Под тази храна Христос разбира Самия Себе Си като изпратен от Отца и подател на небесни блага (срв. стих 35). И тази храна може да бъде дадена само от Христос, защото Той е „запечатан“ от Отца, т. е. Отец е удостоверил Неговата истинност (Йоан 3:33) като подател на тая вечна небесна храна. А запечатването се извършило чрез делата на Христос (Йоан 5:36 и сл.,), и особено чрез чудото на нахранването на петте хиляди души.
„Бог“. Тази дума е поставена в самия край на изречението, за да подчертае особената важност на Този Свидетел за Христос.
6:28. Тогава Го попитаха: какво да правим, за да извършваме делата Божии?
6:29. Иисус им отговори и рече: делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил.
„да извършваме Божиите дела“. Самите слушатели на Христос се стремят към вечния живот като към висше благо, но не знаят какво трябва да правят, за да угодят на Бога („Божиите дела“). В отговор Христос казва, че е необходимо само едно нещо – вяра в Христос като пратен от Бога подател на небесните блага. Те трябва да предадат изцяло сърцата си на Христос, да изоставят своите егоистични стремежи и да се подчинят на разкритата в Христос воля Божия.
6:30. А те Му рекоха: каква личба даваш, за да видим и Ти повярваме? Какво вършиш?
6:31. Бащите ни ядоха мана в пустинята, както е писано: "хляб от небето им даде да ядат".
Но слушателите на Христос не могат още да се издигнат до такава вяра в Него. За да Му повярват, те искат допълнително уверение подобно на това, което са получили техните бащи от Моисей, който им е свалил манна в пустинята. Чудото на насищането им изглеждало недостатъчно като удостоверение за месианското достойнство на Христос.
„Каква личба даваш“. Ударението тук трябва да се постави върху думата „Ти”. Юдеите сякаш казват: „имало е и други пратеници Божии, какво ще ни представиш Ти срещу техните чудеса, за да повярваме именно в Тебе като Месия?” Юдеите са очаквали от Месия пълно задоволяване на техните земни желания, основаване на земно царство. А Иисус избягвал такива доказателства за Своето месианско достойнство. Той е желаел юдеите да видят в Него основател на духовното, Небесно Царство и подател на вечен живот. И чудесата, които Той е вършил досега, за да потвърди Своето небесно пратеничество, не са се сторили достатъчни на юдеите, искали повече...
“Хляб от небето“ срв. Изх. 16:15 и Пс. 77:24; 104:40.
„им даде...“ има се предвид Бог чрез Моисей.
6:32. А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: не Моисей ви даде хляба от небето, а Моят Отец ви дава истинския хляб от небето.
„не Моисей“ т. е. манната, която Моисей ви даде (по-точно: Бог чрез Моисей) не е небесният хляб: истинският (ἀληθινόν, т. е. изцяло отговарящ на своето назначение) небесен хляб ви дава Моят Отец.
Изразът „Моят Отец” вместо „Бог” е употребен очевидно с цел да покаже, че истинският, наистина небесен хляб се дава от Бога само чрез Божия Син.
6:33. Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.
6:34. А те Му казаха: Господи, давай ни всякога тоя хляб.
„на света“. Мисълта от стих 32 тук се изяснява, като се посочва, че небесният хляб (обобщаващо: Божият хляб) може да бъде само този, който слиза от небето и дава живот на целия човешки род („света“), а не само на еврейския народ, както е било в случая с манната. Описват се качествата и действието на небесния хляб изобщо, като все още не се казва, че Сам Христос е този хляб. Това проличава от реакцията на народа: „Господи (т. е. господине), давай ни всякога тоя хляб!” (Срв. с молбата на самарянката в Йоан 4:15).
6:35. Иисус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
6:36. Но казах ви, че и Ме видяхте, и не вярвате.
В тези стихове Господ вече директно посочва Себе Си като истинския хляб на живота.
„който дохожда при Мене“, т. е. вярващият в Мен. Човек може да дойде при Христос само чрез вяра в Него.
„няма да огладнее“. Като хляб на живота Христос завинаги утолява глада и жаждата , т. е. дава пълно задоволяване на духовните потребности на човека.
„Но казах ви“. За съжаление юдеите не вярват на Христос, въпреки че вчера са Го видели да извършва чудото с нахранването на петте хиляди души. Христос сякаш им казва: „Самите вие поставяте своята вяра в Мен в зависимост от това, дали ще извърша пред вас чудеса (вж. стих 30). Но вчера ви беше дадено чудо или знамение и да бяхте имали очи, щяхте да видите онова, което искате, т. е. щяхте да признаете в извършеното от Мен чудо знамение на Моето Божествено пратеничество. Но вие не пожелахте да видите“ (срв. Ис. 6:9).
6:37. Всичко, що Ми дава Отец, ще дойде при Мене; и който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън;
Това неверие на юдеите свидетелства, че те не са сред онези, които Отец дава на Христос.
„Всичко, що Ми дава Отец“. Трябва да се предположи известна пауза между последните думи на стих 36 и това твърдение. Слушателите мълчали, мълчал е и Христос, виждайки, че те не могат да се съгласят с Него за значението на извършеното предходната вечер чудо. След известно мълчание Христос обяснява на Своите слушатели, че тяхното неверие в Него произлиза от неправилното им отношение към Бога, и че това неверие ще има за тях страшни последици – а именно лишаване от вечно спасение.
Тези думи на Христос не учат за съществуването на абсолютно божествено предопределение за участта на всеки човек, а указват на подготвящата или предваряща Божия благодат, която въздейства върху сърцето на човека, без да унищожава свободната му воля.
„Няма да го изпъдя вън“. Христос не иска да лиши никого от възможността да влезе в Царството Божие, тъй като е дошъл да изпълнява волята Божия, която е Христос да възкреси в последния ден всички, които са Му дадени, т. е. да ги въведе в блаженството на вечния живот (срв. Йоан 5:29).
6:38. защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил.
6:39. А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден.
6:40. Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден.
„Всякой...“ Отец желае спасението на всички („всякой“), а не само на ония, които Той е дал на Сина.
„който види Сина“, – т. е. съзерцаващият Го със своите духовни очи (θεωρεῖν, а не просто ὁρᾶν). Такова съзерцание дава възможност на човека да проникне в самата същност на онова лице, което е предмет на съзерцанието, и накрая води съзерцаващия към пълно преклонение пред Него.
„И Аз ще го възкреся“. Не друг някой, а Аз, именно Аз!
6:41. Възроптаха против Него юдеите, задето рече: Аз съм хлябът, слязъл от небето.
6:42. И казваха: не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? Как тогава Той казва: слязох от небето?
„Не Тоя ли е Иисус?“ (οὗτος – тоя – израз на пренебрежение).
„чиято баща и майка познаваме“. Думите на Христос за Себе Си, като за истинския хляб на живота, който е слязъл от небето, не се харесали на юдеите и те започнали да роптаят шумно срещу Христос. Та те много добре Го познавали – Той е синът на Йосиф. Как смее Той да Си приписва някакъв небесен произход?
6:43. Иисус им отговори и рече: не роптайте помежду си.
6:44. Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил; и Аз ще го възкреся в последния ден.
„привлече“. Христос не желае да влиза в спор за Своя тайнствен произход – тази тайна може да бъде постигната само от вярващи сърца. Вместо това Той обяснява откъде произлиза тяхното недоволство от Христовите думи, неспособността им да ги разберат. Причината е, че те не са привлечени от Отец към Христос, а с радостна вяра при Христос може да дойде само онзи, който е последвал това привличане от страна на Отец. Под „привличане“ тук се разбира не действието на Божията благодат в съвестта на човека по принцип, а привличането към Христос на онзи, който съзерцава чудесните знамения на Христос, свидетелстващи, че в Негово лице се е явил пратеният от Бога Спасител на света.
6:45. У пророците е писано: "и ще бъдат всички от Бога научени". Всякой, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.
6:46. Това не значи, че Отца е видял друг някой, освен Онзи, Който е от Бога; Тоя именно е видял Отца.
Господ току-що е казал, че Сам Бог привлича хората към вярата в Христос. Сега Той потвърждава това, като се позовава на пророк Исаия, който, представяйки духовното величие на бъдещата Божия Църква (Ис. 54:13), казва, че в тази Църква всички ще бъдат „научени от Бога“ (в подчертаните думи се съдържа главната мисъл, на която обръща внимание Христос). И тъй като това да бъдеш научен от Бога предполага като необходимо условие човекът да слуша Бога и да се учи от Него, Христос прави извод от думите на пророка, че при Него идва само „този, който е чул от Отца и се е научил“. Юдеите очевидно не спадали към тези хора. Но да слушаш и да се учиш от Отец, отбелязва при това Христос, е възможно само чрез Сина, Който „е видял Отца“. Самото привличане на хората към Христос също се осъществява чрез Христос.
„Който е от Бога“ По-точно: „който пребъдва в Бога“ (παρὰ τοῦ Θεοῦ). Този израз посочва предхождането на Христос у Бога, при което Той и е „видял“ Отца.
6:47. Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има живот вечен.
6:48. Аз съм хлябът на живота.
6:49. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха;
6:50. а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре.
След като доказва на юдеите, че нямат право да роптаят срещу изискването на Христос да вярват в Неговото Божествено пратеничество, Христос отново (срв. стихове 35 и 40) започва да говори, че само вярата в Него дава вечен живот и спасение, и че Той е действителният хляб на живота. Манната, която юдеите считали за небесен хляб (стих 35), не давала сила за вечен живот: и онези от техните предци, които я яли, умирали. А небесният хляб е трябвало да е такъв, че (ἵνα) вкусващият от него да не умира (стих 50).
„не ще умре“. Но в какъв смисъл тук е употребен изразът: да не умира? Обещава ли тук Господ на вкусващите от истинския небесен хляб безсмъртие и по тяло? Не, от стих 40 проличава, че и вярващите в Христос, които следователно вкусват небесния истински хляб, трябва също да умрат: но Христос ще ги възкреси в последния ден. Следователно, тук Христос иска да каже само че вкусването на истинския небесен хляб дава на човека възможност след смъртта да възкръсне за вечен живот. Оттук може да се заключи, че и думите на Христос за странстващите в Синайската пустиня евреи, че са умрели, означава преди всичко, че са умрели духовно, че вкусването на манната само по себе си не им е дало възможност да влязат в толкова тясно общение с Бога, което би продължило и след тяхната смърт: умрели телесно, след смъртта си те не са влезли във вечния живот и не са получили блаженство.
6:51. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света.
„живият хляб“. Тук Христос изказва нова мисъл, още по-неразбираема и неприемлива за слушателите Му: Аз съм живият Хляб, т. е. имащ в себе си живот, и можещ да придава живот на вярващите (ὁ ζῶν), идещ от небето, т. е. в определен момент приел човешка плът. Който яде от тоя хляб, ще живее вечно, т. е. такъв човек и сега живее истински живот, и ще продължава да живее, независимо, че душата му ще се отдели от тялото при смъртта. И тогава Христос изрично заявява, че „хлябът“, за който Той говори, е Неговата „Плът“, която Той ще отдаде „за живота на света“.
С тези думи Христос представя Своята плът, човечеството Си, от една страна, като изкупителна жертва за света, а от друга, като храна, която дава на вярващите вечен живот, точно както в скинията и храма е имало хлябове на предложението, които са се принасяли като жертва на Бога, и които след това са били предоставяни за храна на свещениците. Ето го най-ясното обещание за Евхаристията. В нея вярващите ще вкусват самата плът на Христос или самото Негово тяло (прот. Малиновский. Православное догматическое богословие, том IV, с. 134).
Някои съвременни западни екзегети, като например Кейл, не виждат в тези думи указание за предстоящата изкупителна жертва на Христос. Според него „Христос нито тук, нито по-долу говори за Своята смърт. Нещо повече, последните думи на стих 51: „които ще дам за живота на света“, не се срещат в най-добрите кодекси (вж. Tischendorf, 8. издание)“. Също така, според него фактът, че Христос нарича Себе Си „жив хляб“, не дава възможност да се види тук намек за изкупителната жертва на Христос, а единствено предсказание, че като Богочовек Христос ще даде живот на вярващите в Него, които по този начин в преносен смисъл ще ядат Неговата плът или ще приемат Него Самия.
Ние, разбира се, не сме съгласни с този възглед по следните причини: Първо, тук Христос очевидно е обещал нещо ново („ще дам“ – бъдеще време), а получаването на живот от Него чрез вяра вече се е случило по времето, когато Христос е говорил в Капернаум.
Второ, защо Христос би поставил една толкова проста мисъл като нуждата от вяра за получаване на истински живот в толкова неприемлива за евреите форма?
Трето, само вярата не може да даде истинско единение с Христос, съвсем същото като това, което съществува между Христос и Бога. И все пак Христос обещава на онези, които ядат Неговата плът, същото безсмъртие във възкресението, което притежава и Самият Той. Що се отнася до автентичността на приетия от нас текст на стих 51, все още не е възможно да се каже окончателно на чия страна е истината: дали на страната на онези, които отричат автентичността на последните думи от стиха, или на страната на онези, които признават тяхната автентичност. Във всеки случай има основания за четенето, което ние сме приели (Textus receptus). И накрая, ако изобщо в разглеждания раздел Христос не говори изрично за Своята смърт, това може да се е дължало на факта, че по това време смъртта Му все още не е била близко.
6:52. Тогава юдеите се запрепираха помежду си, думайки: как може Той да ни даде плътта Си да ядем?
6:53. А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.
Юдеите разбрали думите на Христос в смисъл, че ще им даде да изядат Неговата жива плът, Неговото тяло в настоящия му вид и състояние. Те започнали да спорят помежду си как е възможно това. Едни давали един отговор на въпроса „как може да бъде това?”, а други – друг. Но Господ не оттеглил Своите думи, нито пък ги смекчил, за да ги направи по-лесни за възприемане. Напротив, Той добавил, че те ще трябва не само да ядат плътта Му, но и да пият Неговата кръв, ако желаят да имат в себе си живот. Но въпросът как ще бъде възможно да вкусват Плътта и Кръвта Му остава засега неразрешен, защото все още било рано да им каже, че ще предложи на вярващите в Него Своите Плът и Кръв в тайнството на Евхаристията.
6:54. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.
6:55. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие.
Мисълта, изразена в предходния стих, се повтаря тук в усилена форма (понятието „яде” тук не е обозначено с глагола φαγεῖν, а с по-силната и остра дума τρώγειν).
„е наистина питие“ (ἀληθής) т. е. за разлика от земната храна, която дава само телесен и временен живот, плътта и кръвта Христова дават истински живот – вечен и духовен – и затова може да бъде наречена истинска храна.
6:56. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.
6:57. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене.
Човекът, който вкусва Плътта и Кръвта на Христос, е в реално общение с Христос, тъй да се каже, възприема в себе си Христос (срв. Гал. 2:20): вярващият се намира в Христос и Христос в него. Това тясно общение между Христос и вярващия се основава на онова жизнено общение, което съществува между Христос и Живия Отец, т. е. имащия в себе си живот (срв.Йоан 5:26).
„живея чрез Отца“ – т. е. получил съм живота от Отца, но го имам в пълно Свое разпореждане, тъй че мога Сам да го давам и на другите (срв. Йоан 5:26). Затова именно Синът може да дава живот на онези, които Го приемат в себе си като храна на живота.
„ще живее чрез Мене“. Човек ще живее дотолкова, доколкото намира в Христос своята храна.
6:58. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки.
6:59. Това говори Иисус в синагогата, когато поучаваше в Капернаум.
Тук се обобщава всичко казано.
„Този е.“ Такова качество има хлябът, слязъл от небето. Той дава живот вечен.
„в синагогата“ (срв. тълкуванието към Мат. 4:23). Бележката, че речта на Христос е била произнесена в синагогата, е направена от евангелиста, за да покаже решителността на Христос, Който не се побоял да изложи учението за Себе Си там, където враговете Му са се чувствали особено силни.
6:60. Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша?
Преди това само „юдеите“ (противниците на Христос) се съблазнявали от учението на Христос за Себе Си като за хляб, слязъл от небето, а сега и мнозина от учениците или последователите на Христос изпаднали в недоумение, когато чули, че който няма да яде плътта Му и да пие кръвта Му, няма да получи вечен живот.
„тежки са тия думи“ – по-точно: „съблазняващи”. Тази съблазнителност на думите на Христос се състояла в това, че Той поставял спасението, получаването на вечния живот в зависимост от вкусването на Неговите Плът и Кръв, т. е., както са мислели тези ученици, от употребата за храна на онази плът и кръв, които Христос е имал в онова време.
6:61. Но Иисус, като знаеше в Себе Си, че учениците Му роптаят против това, рече им: това ли ви съблазнява?
6:62. Ами ако видите Сина Човечески да възлиза там, дето е бил по-преди?
„знаеше в Себе Си“. Никой не съобщил на Христос за това недоумение на Неговите последователи – Той Сам е узнал за него като Сърцеведец. За да им покаже колко малко са причините да изпадат в съмнение и недоумение, Христос казва: „ами ако видите Сина Човечески…?” Това означава: „А какво ли ще кажете, когато видите с чувствените очи (Йоановото θεωρεῖν също има това значение) възнасянето на Месия там, където Той е бил по-преди”, т. е. на небето? (срв. стих 38 и Йоан 20:17). С тези думи Христос се обръщал, разбира се, към всички Свои последователи, които били около Него, но на първо място е имал предвид Своите апостоли, които щели да присъстват на Неговото възнесение. Защото дори и сред апостолите тогава може би е имало такива, които са били в недоумение заради учението на Христос за необходимостта да се яде Неговата Плът и Кръв.
Но какво изкушение биха могли да намерят апостолите в самия факт на Христовото възнесение? Напротив, не е ли трябвало то да ги убеди, че Христос наистина е бил Син Божи? Апостолите са могли да бъдат изкушени от факта, че Христос се е възнесъл на небето като човек, че е щял да седне на Божия престол със Своята човешка природа. Ако на юдеите е изглеждало богохулно, че Христос говори за Своето равенство с Бога (Йоан 5:18), то за апостолите, които също като юдеите са били проникнати от идеята за несъвместимостта на човешката ограничена и слаба природа с божествената, не може да не изглежда странно, когато „Човекът – Иисус Христос“ (1 Тим. 2:5) – пред очите им се възкачва на небето, за да заеме Своето място „отдясно на Бога“ (Кол. 3:1).
6:63. Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува. Думите, що ви говоря, са дух и живот.
Обикновено това място се разбира като увещание към слушателите да се издигнат в своето разбиране над обикновените юдейски плътски съждения. Но подобно тълкуване предполага, че Самият Христос не е искал думите Му относно необходимостта от ядене на Неговата Плът и Кръв да бъдат възприемани буквално от слушателите Му. По-правилно и по-съответстващо на контекста на беседата е да се види тук указание, че Христос ще предложи Своята плът не като нещо отделено от цялата Си жива личност, не като някаква мъртва субстанция, а като нещо одушевено, в което цялата Му жива личност ще има свой орган на действие. Човешката телесност сама по себе си, без божественото начало, не може да има животворна, спасителна сила за онези, които я възприемат от Христос.Когато духът Христов преобрази тази телесност на Христос, тогава тя и ще започне да се възприема и да бъде полезна за вярващите в Христос като храна на живота. Следователно, не оная плът Христова, която са виждали учениците Му по онова време, но плътта на Христос, прославена и одухотворена – ето кое трябва да стане след време храна и питие за вярващите.
Съдържа ли се в това слово на Христос пряко пророчество за учредяването на тайнството Евхаристия? Според повечето древни отци и учители на Църквата (има изизмежду тях и някои несъгласни с общото мнение, като например, Климент Александрийски и Атанасий), тук има такова пророчество. Наистина, по какъв друг начин освен в Евхаристията, може да се извърши усвояването от вярващите на Христовата телесност, която храни главно душевните сили на човека?
Но от друга страна, би било неправилно да виждаме в словото на Христос учение за това, че без приемането на Евхаристията спасението за човека е съвсем невъзможно. Последният израз от стих 63: „думите, що ви говоря, са дух и живот” показва, че Христос е признавал и на Своите думи онова одухотворяващо и оживотворяващо значение, което след време ще има за хората вкусването на Неговото прославено тяло. Между слушателите на Христос в Капернаум може би е имало хора, които биха повярвали в Христос въз основа на Неговото учение. За такива хора заместител на яденето на прославеното Тяло на Христос е било възприемането на Неговия духовен образ и това несъмнено е било толкова спасително за тях, колкото и приемането на Светите Тайни за вярващите. Фактът, че те не са се причастявали със Светите Тайни не би могъл да им се вмени във вина, ако са починали преди установяването на тайнството Евхаристия.
По този начин, в първата половина на стих 63 Господ предсказва установяването от Него на тайнството Евхаристия, в което вярващите ще вкусват Неговите прославени Тяло и Кръв. А във втората Той обяснява, че и сега за истинските Негови последователи е възможно да имат дух и живот: за това е нужно само с пълна вяра да възприемат Неговото слово и да го направят ръководно начало на своя живот.
6:64. Но има от вас някои, които не вярват. Защото Иисус отначало знаеше, кои са невярващи, и кой ще Го предаде.
„някои“. Тук Христос обяснява защо са роптаели против Него учениците Му. Вярата им е била толкова слаба, че сякаш изобщо не съществувала. И Христос отбелязал това още от самото идване при Него на тези ученици. Сред най-близките Негови ученици имало даже ученик, който ще Го предаде. Евангелистът показва, че проявилото се сега неверие сред Христовите ученици не е било за Него нещо неочаквано:от самото начало, когато тези ученици са дошли при Господа, Той е знаел, че те няма да бъдат Негови последователи за дълго. Господ също така е знаел, че Юда Искариотски ще Го предаде на враговете Му.
Може да възникне въпросът: Защо Господ е позволил на онези ученици да Го следват, които в крайна сметка ще отпаднат от Него, и защо е приел Юда за един от най-близките Си ученици? Въпросът е решен по следния начин.
Господ от никого не е отнемал възможността за спасение, никого не е лишавал от Своите наставления. Така Бог „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни" (Мат. 5:45). Христос е приел Юда при Себе Си, разбира се, защото и тук Той е изпълнявал волята на Своя Отец небесен (Йоан 5:19 и сл.), в молитвен разговор с Когото Той е прекарал нощта преди избирането на апостолите (Лука 6:12). Вината на Юда е, че не се възползва от близостта си с Христос, за да се освободи от тесните си материалистични очаквания за царството, което Месия щял да установи. Вратата към спасението била отворена и за него.
Като казва, че Христос е познавал онези, които са Го придружавали и заобикаляли като Негови ученици, Йоан вероятно иска да изтъкне душевните терзания, които Христос е преживявал, за да поддържа близко общение с такива хора.
6:65. И рече: затова ви и казах, че никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец.
„затова“. Този стих би трябвало да се преведе по-точно: „Поради тази причина“, тоест, понеже някои от вас не вярват, Аз ви казах и...“. Христос, знаейки, че някои от Неговите последователи не вярват в Него както подобава (стихове 37 – 44), отново казва, че вярата в Него е резултат на привличане от страна на Отца.
6:66. От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него.
„От това време“ – по-правилно: „вследствие на това“ (ἐκ τούτου), именно защото думите на Христос за Себе Си като хляб на живота им се стрували съблазнителни. Тези ученици очевидно са имали лъжлив ентусиазъм по отношение на Христос; те са търсели само първите места в земното царство, което според тях Месия е трябвало да установи. В същото време Христос изобщо не давал надежди за сбъдването на подобна мечта, а показвал на последователите Си пътя на страданието и смъртта.
6:67. Тогава Иисус рече на дванайсетте: да не искате и вие да си отидете?
Като Сърцеведец Христос знаел, че дванайсетте апостоли не искат да Го напуснат, но въпреки това сякаш им предоставя възможност да избират – дали да си тръгнат или да останат с Него. Затова Той им задава този въпрос. Не заради Себе Си ги пита, а заради тях самите, за да могат те сега окончателно да затвърдят убеждението си в истинността на Христовото месианско достойнство чрез открита изповед.
6:68. Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот,
6:69. и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий.
Апостол Петър, като „уста на апостолите”, по думите на св. Йоан Златоуст, разбира цялата важност на настоящия момент и под формата на възклицание изразява своята и общата за неговите другари, с изключение на Юда, увереност, че само Христос може да ги доведе до спасение.
„думи за вечен живот“, т. е. даващи на хората вечен живот.
„повярвахме и познахме“. На други места при Йоан (например, Йоан 17:8; 1 Йоан. 4:16) първо се споменава познаването, а след това вярата. Но там познанието се разбира като запознаване с външните обстоятелства, докато тук означава по-дълбоко проникване в учението на Христос за Неговата Личност и служение.
6:70. Иисус им отговори: не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол.
6:71. Говореше за Иуда Симонов Искариот, защото той, бидейки един от дванайсетте, щеше да Го предаде.
За да не изпаднат апостолите в прекомерна надменност поради своето положение на постоянни Христови последователи, Господ посочва, че и между тях има един човек, по своята нагласа близък до дявола. Както дяволът е постоянно враждебно настроен към Бога, така и Юда мрази Христос като унищожаващ всичките му надежди за земно месианско Царство, в което Юда би могъл за заеме видно място.
„Иуда Симонов Искариот“ вж. тълкуванието към Мат. 10:4.
„щеше да Го предаде“. По-точно: „той искаше, вървеше, така да се каже, към това да предаде Христос“, макар сам още ясно не осъзнаваше това свое намерение.
