Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и нови норми, които са анти-национални, анти-традиционни, антихристиянски, бихме казали и нечовешки, а монашеството бива критикувано по множество начини. В нашето време дори православните енории са придобили светски характер и са забравили своите корени, животът се превърна в ежедневна и изпълнена с тревога гонитба на комфорт и богатство. А резултатът от това е, че така търсеният комфорт уморява, богатството води до обедняване,  почивката – до болка. Днес, когато животът на  религиозните хора е повърхностен, а духовността слаба, за проповедника е много трудно да говори смело и искрено.

Маловерието, неверието, безразличието, непознаването на целта на брака са проникнали дълбоко в сърцата  и умовете на мнозина и последица от това са всекидневните корабокрушения. В едно такова пусто поле на плач и ридания Църквата идва да даде уникални решения, спасение, избавление.

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Жената не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха. Бракът съществува от сътворението и Бог благословил първите хора да се множат. Редица свети отци споменават брака като следгреховно явление. Конкретно св. Атанасий Велики, в Тълкуванието на псалмите, споменава, че целта на Бога не е била бракът и тлението, но нарушаването на заповедта е наложило брака, защото Адам е извършил беззаконие. Св. Методий Олимпийски, в своето съчинение за чистотата, споменава, че девството е по-висше, но и бракът като божествено установление не е укорим. Не бракът, а девството е богодадено. Бракът е даден поради човешката немощ.

Преди пет години в Санкт-Петербурска епархия е създаден център за помощ на съпрузи, чийто брак е в опасност. Организатори са прот. Александър Дягилев и съпругата му Любов Дягилева, която е юрист (на снимката). Методът на работа със семействата в криза – „Съпружески срещи” – е заимстван от практиката на Римокатолическата църква, но е преработен и пригоден за православни семейства, според църковното разбиране за човека и брака.

Движението „Съпружески срещи” е създадено първоначално в 1977 г. в Полша от римокатолическия свещеник Стефан Богушевски и семейната двойка Йежи и Ирена Гжибовски. О. Стефан идва от Канада, където е виждал подобна програма, и решава да я „въцъркови”. Заради успешността й, тя става международна и се прилага в цял свят. През 1990 г. с Йежи и Ирена Гжибовски се среща руският свещеник о. Александър Мен, който иска да приложи програмата в своята енория. Затова през август 1990 г. той изпраща в Полша четири семейни двойки, които да усвоят начина на работа. Същата година през септември о. Александър Мен е убит и новият енорийски свещеник не е склонен да започне дейност на базата на опита на обучените в Полша семейства.

След близо 20 години програмата отново е на дневен ред. Този път има и свещеник, който да я приложи не само на енорийско, но и на епархийско ниво – о. Александър Дягилев. Той признава, че през 2009 г. лично е преминал през програмата със своята съпруга, с която на даден етап от семейния си живот преживяват криза в отношенията. Така той и съпругата му изпитват на практика приложимостта на метода на работа.

Да си духовен човек означава, да не говориш прекалено много за Бога. Обърнете внимание на това – да не говориш много за Бога, а да живееш Бога. А на другите да казваш това, което могат да понесат плюс една стъпка напред – за да ги подтикнеш, но съвсем малко. Разбрах това на Света Гора, където в архондарика на един много строг манастир, Дионисиат, живееше един дядо, йеромонах. Един път при него дойде група поклоници, между които имаше баща и син. Познавах посетителите. Децата бяха игриви и казваха: „Уф, не ни се слушат сега проповеди!”. „Елате, този свещеник е добър! Ще видим какво ще ни каже!” – отвръщаше им бащата. А този йеромонах беше много аскетичен. Влизал съм в килията му, рядко ядеше, беше много строг към себе си, но към другите – дотам, докъдето издържат. И точно когато очаквахме да започне да говори по духовни теми, той започна да коментира последните футболни резултати на Олимпиакос, Панатинайкос, АЕК... И това в архондарика на Света Гора! Питаше посетителите:

- Абе, хора, какво ще стане тази година, ще спечелим ли първенството?

Из цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) "Да виждаш Бога, както е"

Днес любовта е изключително популярна дума. Виждаме, че в името на любовта се вършат дори престъпления и други болестни неща, които биват прикривани под предлог, че се вършат от любов. Много често любовта се проявява като най-силната енергия на нашия егоизъм. Затова нерядко наблюдаваме следното явление - човек, който мисли, че обича другия, всъщност го мрази, не му оставя свобода, не го оставя да се усъвършенства в неговата независимост, в неговата персоналност, а иска да го покори, да заличи неговата индивидуалност поради привидно голямата си любов. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази т. нар. любов не е истинска любов, а енергия на нашия болен егоизъм. Затова отците поставят като предпоставка за истинската любов смирението, което означава човек да не иска нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а единствено за другия. Защото любовта на Христос, любовта е щастие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова състояние, толкова е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази любов изобщо прилича на нея. Отците са стигнали дотам да говорят за Христовата любов с най-дръзки думи и с най-смели образи, но и те не били достатъчно силни, за да изобразят реалността на Христовата любов. Това обаче е само единият аспект на любовта - като щастие, усъвършенстване на нашата личност.

Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза: 

-  Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?

И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.