Сред спокойните води на Малкото Преспанско езеро е разположен неголемият остров „Свети Ахил“. Днес той изглежда почти извън времето: нисък хълм, малко селище, тръстики и руините на огромна средновековна базилика, от чиито разрушени стени се откриват гледки към езерото и околните планини. Трудно е човек да си представи, че преди повече от хилядолетие тук е било едно от най-важните средища на държавата на цар Самуил, а големият храм на острова е бил свързан едновременно с мощите на св. Ахилий Лариски, с църковната организация на държавата и с владетелската династия. 

Още по-трудно е да се предположи, че под каменния под на тази базилика през 20 в. ще бъде направено едно от най-известните археологически открития, свързани със Самуиловата епоха: гръцкият архитект и археолог проф. Николаос Муцопулос ще разкрие непокътнато погребение, което ще идентифицира като гроба на цар Самуил. За да разберем обаче защо тази идентификация е толкова впечатляваща, трябва да видим не само самия гроб, а и мястото, където е открит.

Тази година се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Йоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 г. екип от археолози под ръководството на проф. К. Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Йоан Предтеча“, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици. На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома“, „на св. Йоан“ и „24 юни“ беше направено предположение, че частиците във втория реликварий са именно на св. Йоан Предтеча.[1] Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че става дума за човек, живял през 1 в. сл. Хр., което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Йоан Предтеча.[2] Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход. Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Йоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Йоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. прор. Елисей (9 в. пр. Хр.).

Още в първите векове на християнството Църквата, по поръчение на своя Основател Господ Иисус Христос полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в Древната църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. отци и учители на Църквата и в църковната история от този период.

1. Според учението на св. отци и учители на Църквата от първите векове

В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и деца, лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископът и презвитерът са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде като баща на сираците.[1] Епископът се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископът или презвитерът определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата, болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот.[2]

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Празниците на св. братя Кирил и Методий всяка година поставят отново пред нас задачата не само за честването на тяхната памет, но също и за изследването на тяхното дело. Един от нерешените въпроси е за мястото на престоя на св. Методий по време на неговото пленничество в Германия. С оглед на нарастващата българска емиграция отговорът на този въпрос има не просто академичен характер, а следва да помогне и при намирането на място, където да се отпразнува подобаващо тяхното дело. Необходимостта от такова място се проявява и във факта, че още по времето на комунизма беше обявено, че мястото на пленничеството на св. Методий е бил манастирът „Елванген“. Въпреки че тази хипотеза още от самото начало е посрещната скептично от много учени, защото няма нито едно доказателство за такъв престой, това не попречи от „Елванген“ да се направи място за почитане на двамата братя, където идват не само българи, но и представители на други славянски народи, най-вече на македонци и словаци, докато руснаците обикновено отсъстват. През 70-те години българското правителство поставя възпоменателна плоча на това място, а местните политици предприемат всичко възможно, за да придадат на малкото градче международен профил, като го налагат за център на поклонение за славянските емигранти и не само.