Св. Николай (Касаткин), архиепископ Японски (1836-1912) е руски мисионер, който разпространява православната християнска вяра в Япония. Паметта му се отбелязва на 3 (16) февруари. По време на руско-японската война (1904-1905 г.) той се оказва в ситуация, когато сънародниците му воюват с неговото паство. В резултат от поражението на Русия в тази война в страната възниква „революционна ситуация“. Днес, в условията на руско-украинската война неговото име е използвано от пропагандата като „пример за християнски патриотизъм“. Откъси от дневника на светителя разкриват как той в действителност е преживявал трагедията на войната.

Моите православни приятели в последно време ми казват: „Иля, защо от нищо правиш нещо? Трябва да бъдем патриоти като св. Николай Японски. По време на руско-японската война той е бил изцяло на страната на Русия и се е молил нейната армия и флот да победят!“.

Бил ли е светителят Николай Японски патриот? И ако е бил, то какъв?

За този светец в агиографската литература срещаме следното твърдение: той е бил за Русия и се е молил за нейната победа над Япония, докато е лежал в затвора.

За да разберем хода на мисълта на св. Николай Японски, нека се обърнем към неговите дневници, в които има размишления за руско-японската война и причините за поражението на Русия.

През юли 1904 г. светителят пише в личния си дневник:

Както вече посочих в статията си за историята на Синодната палата (тук), след Освобождението заседанията на Св. Синод са били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Самата митрополия не е разполагала по това време със собствена сграда, а се е помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Св. Неделя“ (или „Св. Крал“, както са го наричали тогава).

Известно е, че през седемнадесетото столетие Софийска митрополия е останала без свещоливница, без митрополитски дом, без много движими и недвижими църковни имоти, с разорен и изпаднал в нищета клир, с огромен дълг към кредиторите… През 1662 г. тогавашният гръцки митрополит Даниил заради многобройните си дългове е бил принуден да продаде митрополитския дом на хаджи Мустафа паша за 60 000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“).

В неделя, 9 февруари, празнуваме Събора на новомъчениците и изповедниците на Руската църква. У нас (в Русия) са много популярни светците, към които можеш да се обърнеш с молба, която не е била удовлетворена от системата на здравеопазване, правоохранителните органи или съда. Какво можем да измолим от новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресии? Защо се разочароват хората, когато четат техните жития? За проблемите на канонизацията и отношението към новомъчениците размишлява прот. Георги Митрофанов.

Вече тридесет години в нашата църква се прославят новомъчениците и изповедниците на 20 в. И за мене като свещеник и църковен историк, който вече 20 години работи в Синодалната комисия по канонизация на светците, е просто необходимо да се опитаме да оценим резултатите от тази дейност и да отговорим на следния въпрос: в какво се превърна процесът на откриване и прославяне на новомъченици за нашите съвременни православни християни?

Сложно е да направим такова обобщение, но за мене е очевидно, че новомъчениците и изповедниците на Руската православна църква заемат много скромно място в пантеона – подчертавам тази полуезическа дума – на онези Божии угодници, които се почитат от нашите хора в Църквата. Сред практикуващите християни в Русия не е широко разпространено почитането на новомъчениците.

На днешния празник Неделя на православието в миналото, а понякога и днес, в църквите са се произнасяли анатеми срещу всички ереси, с които Църквата се е сблъскала през първите девет века от своето съществуване. Смисълът на това чинопоследование е бил да се възпитава памет у християните за преодолените лъжеучения, които под различна форма се възобновяват във всяка епоха, както и за църковните личности – светци и царе, допринесли за възтържествуването на православното учение. С течение на времето, още преди края на Византийската империя, с анатемите започва да се злоупотребява – те започват да се прибавят към всякакви текстове, дори издадени по незначителен повод и с нецърковно съдържание, с цел да предизвикат страх у четящите ги и да ги възпрат от определени действия. Силата на анатемата да събужда страх в душите на хората е съзнавана от различни користолюбци, които са злоупотребявали и преди, и днес с тях.

Преди няколко години в Двери излезе статия, посветена на лъжеанатемите срещу календара (тук). Тези анатеми се ползват с голяма популярност между старостилците от всички страни и до днес се използват, за да карат по-неопитните християни да напускат Църквата и да се присъединяват към техните църковни фракции. Фалшивият „сигилий с анатеми срещу календара“, създаден уж през 16 в., е любим и на старостилците в каноничната Църква, които вярват в „светостта на календара“.

Или как се говори за „Църквата и църквите“ в официалните вероизповедни документи на Православната църква

Предлагаме на читателите на Двери откъси от двете известни „Изповедания на православната вяра“, приети от източните патриарси през 1723 г. и 1848 г., от които става видно как може да се общува с инославните християни в дух на уважение, без да се отстъпва от православната вяра, но и без да се демонстрира надменност и презрение, които са чужди на православния човек.

Първото „Послание на патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра“ е съставено от Константинополския патриарх Йеремия ΙΙI, Антиохийския патриарх Атанасий, Йерусалимския патриарх Хрисант и „всички, намиращи се в Константинопол преосвещени архиереи, сиреч митрополити, архиепископи и епископи, и целия християнски източен православен клир“. Между подписалите го е и Пловдивският митр. Антим, който „собственоръчно подписа, изповяда и свидетелства, че това е учението на Католичната и Източна църква“.