Последващи бракове

Продължение от „Едно литургическо предложение“

Вече няколко пъти споменахме, че в цялата си канонична и литургична традиция Църквата последователно е отстоявала позицията, че вторият брак е несъвместим с християнската норма и се допуска само по снизхождение към човешката слабост (1 Кор. 7:9). Той може да бъде приеман и като втора възможност, предоставяна на мъж или жена да встъпят в истински брак в Христа, когато първият съюз е бил грешка (тъй като даже и църковното благословение не винаги може „магически“ да поправи човешка грешка!). Примерите на светци като например Тамара, царица на Грузия, които са встъпвали във втори брак, свидетелстват, че нормата, съгласно която само първият брак следва да бъде схващан като „истински“, не бива да се разбира по тясно юридически, легалистичен начин.

Остава обаче определеното от св. Василий Велики († 379 г.) в неговото Правило 4, щото встъпващите във втори брак, било то след овдовяване или след развод, да преминат през покаяние, т. е. да се въздържат от причастие в продължение на една или две години. Трети брак пък предполага покаяние от три, четири или дори пет години. „Такъв брак, пише св. Василий, ние не разглеждаме като брак, а като многобрачие, или по-скоро като прелюбодеяние, което изисква определена епитимия“ (пак там).

Каин и Авел

Има някаква непонятна протяжност в историята, някаква болезнена повторяемост на злини и добродеяния, много трудно поддаващи се на описание. Освен – както е писано в „Еклисиаста“ – ако думите ни не са като остени, а техните изречения – като забити гвоздеи (срв. Екл. 12:11).

Дали затуй най-трудно пишем историята на братоубийствата, траещи и до днес? По модела на първото и изначално братоубийство – онова на Авел, – белязало началото на човешкия род. Мислена по този начин, историята е особен и скръбен опит, непонятен и плашещ експеримент. Затова тя продължава да буди толкова много въпроси, които – макар и като „забити гвоздеи“ – остават без отговор.

Смята се, че „Еклисиастът“ е един от ключовете към библейската „философия на съдбата“, към изборите на човека, кръстосващи неговата природа със случайността и суетата. Един наскоро прочетен от мен критически коментар на „Еклисиаста“, плод на дългогодишните усилия на френския юдейски философ Андре Неер,[1] обаче ме накара сериозно да се замисля върху друг възможен паралел – между братоубийството на Авел от Каин и „монотонния рефрен на съдбата“ (всичко е суета), срещащ се едва ли не във всеки ред в Книгата на Проповедника (Кохелет).

Мариологията като христология

В търсене на обща основа между източноправославната и протестантската традиция

Темата за Дева Мария в диалога между протестанти и римокатолици отдавна е определена като значима,[1] а обсъждането ѝ е довело до появата на няколко забележителни двустранни документа.[2] Това обаче не може да се каже за диалога между Източноправославната църква и различните протестантски деноминации, където тя практически не е поставяна официално и разглеждана сериозно.[3] Това е така, за съжаление, понеже, от една страна, въпросът има потенциала да се окаже също толкова важен и често се появява в неформалните срещи между двете традиции, а от друга ‒ източноправославната мариология в никакъв случай не е идентична с римокатолическата, което означава, че резултатите от единия диалог не могат да бъдат безкритично пренасяни към другия. Неприемането от Източноправославната църква на двете католически догми – за непорочното зачатие и за възнесението на Дева Мария – отклоняващо се от Августиновото виждане за първородния грях и неговите последствия, както и за взаимодействието между природата и благодатта, са само някои от разликите, пряко свързани с мариологията. Това означава, че подобен разговор между източноправославни и протестанти трябва да бъде воден самостоятелно.

Без по никакъв начин да претендира за изчерпателност по една много обемна тема, настоящата статия предлага някои кратки бележки, свързани с избора на отправна точка за подобен диалог. Такава изходна позиция може да се търси във факта, че и двете традиции са силно христологично ориентирани. Всъщност не е възможно да говорим за „мариология“ в същностния смисъл на понятието нито в протестантизма, нито в източното православие. И в двете тя е разглеждана единствено като подтема на христологията.

Вечност, еон, време. Структури на времевото и трансвремевото във византийската философия и тяхната система

Определението на времето, формиращо мисленето на византийските философи за темпоралните и транстемпоралните измерения на битието, е зададено от св. Василий Велики: „Χρόνος δέ ἐστι τὸ συμπαρεκτεινόμενον τῇ συστάσει τοῦ κόσμου διάστημα“ – времето е интервалът (или: протяжността, екстензията), коекстензивен със съществуването на космоса.[1] Тази дефиниция се основава върху една масивна елинска традиция, от която същевременно се дистанцира.

1. Елинската традиция

Най-напред следва да се спомене Платоновата концепция, разгърната в Тимей 37c-39e. Според Платон времето започва с възникването на космоса. Той асоциира времето с движението и го свързва с движението на седемте „подвижни“ звезди: времето е започнало, когато се е образувало небето, т. е. седемте звезди.[2] Тезата на Платон, че времето започва да съществува с възникването на космоса, се следва неотклонно от християнските автори. Платон проблематизира времето в перспективата на ставането (γένεσις) с неговия непостоянен характер. Затова се опитва да схваща времето чрез „вечността“ (αἰών): времето е подвижен образ (εἰκών) на вечността,[3] която е постулирана като неподвижна парадигма на биващото, ставащо в хода на времето. Платон употребява αἰώνιος и αἴδιος синонимно при тълкуването на интелигибелното.

За духовността, църковността и митовете

Отговор на едно писмо, отнасящо се до Солженицин

1

Тъй като Вашето писмо, макар да не е адресирано до мен, несъмнено е обърнато и към мен, не мога да го оставя без отговор. Към това ме подтиква както дълбокото ми уважение към Вас, така и тази неочаквана, дълбоко поразила ме рязкост, с която Вие пишете за Солженицин.

Да, разбира се, Вие сте прав, когато пишете, че „не е лесно от далечината на Ню Йорк ориентирането в сложността на Вашия живот, в неговата – по Тютчев – „особена снага“,[1] която радикално го отличава в целия негов – и външен, и вътрешен – строй от живота на целия Запад“. Напълно съзнавам, че моето възприятие и разбирането ми за течащите в Русия процеси може да бъде и непълно, и погрешно, и предварително съм готов открито да призная грешките си, когато ми ги посочват. В свое оправдание, и по-точно в защита на това, че въобще дръзвам да пиша за Русия и за Руската църква, ще кажа само, че с годините очакването ми именно от страна на Русия и особено от страна на руското православие на онова вътрешно възраждане, без което светът няма да може да излезе от страшната си духовна криза, не само не е намалявало, но и все повече се е увеличавало. Никога не съм си присвоявал правото на какъвто и да било „съд“ над многострадалната Руска църква, макар, както Вие знаете, една голяма част от живота ми да премина в мъчителни разногласия и разделения с нея. Ето защо неотдавна тук, в Америка, преживях и продължавам да преживявам възстановяването на каноничното и евхаристийното общение с нея като победа на Църквата Христова, на нейното единство, на нейната любов над стихиите на мира сего. Ще прибавя обаче и това, че гласовете, свидетелствата и оценките, които достигат до нас от Русия, често биват противоречиви. И не означава ли това, че не само на съвременниците, но дори и на непосредствените участници в едни или други събития не винаги е дадено да разбират и да тълкуват тези събития в цялата им дълбочина и сложност.

Филипи или Филипопол, Никополис ад Нестум или Никополис Епирус

В библейската наука, включително и в новозаветните изследвания често се изразяват предположения, градят се хипотези, полагат се огромни усилия да се защитят мнения, които се различават от традиционно приеманите факти, свързани с библейски личности или събития. Мотивите за такива усилия са различни, но много често те са свързани с желанието на определени автори да предложат решения, които да задоволят личните им амбиции в науката. Обикновено е налице и стремежът да се докаже нещо, което според авторите ще повиши авторитета на тях самите или на тяхното родно място и страна. Но и не само това може да е мотив, както е например случаят с изследванията на д-р Хайнц Варнеке относно мястото на корабокрушението на св. апостол Павел по пътя му за Рим.[1]

Такъв пример виждаме и в стремежа на някои амбициозни български учени да преначертаят пътя на проповедническата дейност на св. апостол Павел на Балканския полуостров. Подобни опити са правени и по отношение на други исторически личности, извън библейската история.