Отношенията между църква и държава в Светата Рус: нагласи през епохата на Романови

Преди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът – десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее тридесет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът“.

Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от 9 в., в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища… Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“.[1] Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патр. Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството… Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт“.[2]

Византийските корени на контрола върху оръжията

Важността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.

Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.

Генезисът на злото: човекът и не само

Православната мисъл познава четири източника на злото.

Първият от тях е Бог, Творецът. Онова, което човек може да оценява като зло, може да има своята причина във волята на Твореца. Църковнославянският текст на пророческите книги казва: „Нет зла во граде, еже Господь не сотвори“ (Амос 3:6; на бълг.: „Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?“). „Аз Бог, творяй мир и зиждяй злая“ (Ис. 45:7; на бълг.: „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие“). Св. Йоан Златоуст казва, че той също „възклицава“ заедно с пророците, и уточнява, че зло св. прор. Исаия нарича бедствието.

Тази богословска неочакваност е следствие от това, че Бог, Чиято мяра е „по-дълга от земята“[1] (Иов 11:9), казва за себе си: „Моите мисли не са ваши мисли“ (Ис. 55:8).

В този случай онова, което човек смята за зло и несполука, може да идва към него от бъдещето му. За да избави този човек или тези, чиито съдби са свързани с него, от онова зло, към което те волно или неволно се движат, Бог може да спре това движение и подобно спиране понякога бива твърде болезнено. Но тази болка се причинява от хирурга.

Какво е наистина свободна воля?

Трябва да обясня. Намирам се в процеса на подготвяне на нещо като „промеждутъчен доклад“ върху моята неотдавнашна книга Всичко това ще бъде спасено,[1] в подготовка за известен брой публични събития и, може би, в очакване на второ издание на текста. Редакторите на Public Orthodoxy любезно ми предложиха място, където да издавам части от този доклад, с надежда в този процес да го подобря. Една голяма част от този доклад ще се състои в своеобразен пътеводител из всеобхватния предмет на тази книга. Когато я пишех, аз не бях оценил правилно колко дълбока емоционална привързаност проявяват някои от нас към идеята за ада на вечното мъчение за изоставените и непросветлените. Така че не бях си и представял, че крайният продукт би бил в състояние да провокира критики, толкова смайващо несъотнесени към моята действителна тема, че да се чувствам длъжен многократно да преглеждам основната структура на книгата. Случаят обаче е точно такъв.

При едно нормално положение, разбира се, пътеводителят започва в началото и завършва в края. Аз обаче искам да прескоча напред. Книгата е организирана около приблизително половин дузина теми, последната от които засяга природата на човешката свобода и се опитва да защити реалността на един вечен ад като корелат на тази свобода. За някои читатели тази част от темата се оказа най-трудна за разбиране и затова искам да се разпростра върху нея по-подробно, с по-бавно темпо отколкото при останалите. Така че това е и частта, с която бих искал да започна.

Мъченици и изповедници на Българската православна църква в годините на комунистически диктат

Падането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическа промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници-успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистичен режим.

„Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време“

Писмо на Св. Синод от 26 юни 1944 г.

Господине министре председателю,

Българската Света Православна Църква е народна в пълния смисъл на тая дума. Тя е народна не само защото попрището на нейното служене е българският народ, но защото тя всякога и при всички исторически обстоятелства дели съдбата на народа; тя е негова крепителка и добра вдъхновителка във времена на изпитание, а в честити дни – съветница на мъдрост и възход. Тя е майка на тоя народ и с майчинска обич страда и се радва заедно със своите духовни чеда, стоейки всякога край тях като верен и предан страж.

Такива са разбиранията и чувствата, които вдъхновяват висшите служители на нашата Света Църква – българските епархийски архиереи. Водени от тия разбирания и чувства, те с голяма загриженост се отнасят към днешната участ на народа ни и полагат старания да му бъдат полезни с ясни ответствени увещания и с открито слово, което не се колебае да посочва действителните недъзи и опасности, както и средствата за тяхното отстранение. А положението, в което се намира днес българският народ, както вътрешно, така и външно, е твърде тежко. Събрани на редовна синодна сесия епархийските архиереи в редица заседания направиха изложения по общото положение в епархиите и обстойно обсъдиха действителното положение на страната, като взеха под внимание тежненията и настроенията на народа. В резултат на тия обсъждания Светият Синод в пълен състав реши да предложи на просветното ви внимание следното: