Свещенството според стареца Софроний (Сахаров)

На 11 януари 1991 г. заедно с уважавания мой старец Йосиф Ватопедски отидохме от Света гора в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, като заминаването ни в Англия имаше една единствена цел – да се срещнем с приснопаметния преподобен старец Софроний. Бяхме благословени да останем два дни близо до него, като имахме сутрешни и следобедни срещи, по време на които старецът буквално ни възроди с боговдъхновеното си слово.

Поисках благословение да направя запис на беседите ни в стаята и, бидейки тогава млад йеромонах, помолих стареца да ни каже няколко думи за свещенството, за подготовката на свещеника за отслужването на божествената Литургия. Тогава старецът Софроний каза: „Свещеникът трябва да има съзнанието на Христос, когато е отивал към Голгота за спасението на целия свят. Аз така разбирам резултата от явяването на Живия Христос на св. Силуан. Това явяване е продължило може би по-малко от секунда и, без да каже нито дума, Христос му е предал Своето особено състояние. Христос на Силуан. Тогава той, който доскоро е бил обикновен войник, започва да се моли за целия Адам, както за себе си – от това аз разбрах, че той не е бил в прелест, когато е видял Христос, но богосъзерцанието е било истинско, защото това чудо се е случило, когато Силуан е придобил съзнанието за единството на Адам“.

С тези кратки думи старецът Софроний ни предаде същността на тайнството на свещенството, а именно, че свещеникът може да придобие Христовото съзнание и да се моли за целия свят.

Историческото значение на богословското творчество на св. Григорий Паламà

Първоначално спорът на Варлаам със св. Григорий Паламà засяга тънките въпроси на богопознанието, а след това – след изнесените от Варлаам отрицателни съждения по отношение на монашеската практика на Иисусовата молитва – преминава и към самите основи на учението за Бога и за съдбата на човека. Затова победата на паламизма, която е закрепена с постановленията на съборите от 1341, 1347 и 1351 г., е била важна не само за сравнително тесния кръг на монасите-съзерцатели, но и за целия православен свят.

От Запада калабрийският монах донася не влиянието на римокатолицизма като такъв (както понякога са предполагали), а основните принципи на секуларизацията на културата, които са свързани с италианското Възраждане. Неговият неуспех и победата на Паламà са били ярки проявления на един факт, имащ решаващо значение не само за Византия, но и за православните славянски страни. Този факт е блестящо установен от Д. С. Лихачов: на Изток „Предвъзраждането така и не преминава във Възраждане”.

Светоотеческото учение за догмата и ересите

Догматът

Подобно на много от християнските термини, като правило в разговор, в средствата за масова информация, думата „догмат” също се употребява в изопачен вид, при което ѝ се придава отрицателният оттенък на нещо умъртвяващо, застиващо в стагнация. В действителност обаче думата το δόγμα произхожда от гръцкия глагол δοκεῖν, означаващ „мисля, предполагам, вярвам”. Δόγμα, на свой ред, означава вече не мнение, а крайният резултат от него: твърдото убеждение, положение, превърнало се в предмет на съгласие, или религиозна истина, станала предмет на несъмнена вяра.[1]

Затова още в дълбоката гръкоримска древност термина догмат започват да прилагат към такъв род философски учения, които са общоизвестни и безспорни. В Държавата на Платон догмати се наричат постановленията и решенията на правителствата, отнасящи се до понятията за справедливото и прекрасното. Св. Исидор Пелусиот е наричал Сократ „Законоположник на атическите догмати”, а ученията на Платон и на стоиците – догмати. В същия този смисъл древните църковни писатели са могли да наричат „догмати” още и религиозните вярвания на езичниците (Созомен) и еретическите лъжеучения (Евсевий Кесарийски), като имащи претенции да са усвоили в себе си на неоспоримата истина.[2]

В Св. Писание, в кн. Деяния на светите апостоли, догмати са наречени апостолските определения, имащи непосредствено отношение към живота на Християнската църква: „… като ходеха по градовете [апостолите Павел и Сила], поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим” (Деян. 16:4). Това са били вероучителните и дисциплинарните решения на Апостолския събор, които са имали силата на задължителен закон за всички членове на Църквата Христова.

Великата сила на светоотеческото слово

За всяко земно съкровище е присъщо да изчезва, да се разсейва и погива. Къде са богатствата, пазени някога в съкровищниците на египетските фараони, на персийските царе, на римските и византийски императори? Земните богатства, също както и земната красота, са непостоянна и изменчива, преходна и тленна субстанция. По думите на св. Василий Велики, „… свойството на богатството е непостоянството. По-бързо от поток то изтича покрай владеещите го, сменяйки ги обикновено един след друг. Както река, която, устремена от високото, се приближава към стоящия на брега, но изведнъж, докоснала се до него, в същата минута се отдалечава, така и изгодите от богатството твърде бързо се появяват и се изплъзват, имайки обичая да преминават от едного към другиго. Днес това поле принадлежи на едного, утре ще принадлежи на другиго, а след някое време на още по-друг владелец… И златото, постоянно изтичайки от ръцете на владеещите го, минава към едного, сетне към другиго, а от него – към трети. По-скоро ще задържиш вода, стисната в скута, отколкото задълго да задържиш при себе си богатство. Ето защо, прекрасно е казано: „кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него”.[1] Не се пристрастявай към него с душата си, но извличай от него полза – не го обичай извънмерно и не му се диви като на едно от благата, а го употребявай като оръдие за служение”.[2]

Упованието на земните богатства е като желанието да утолиш жаждата си в знойно пладне със солена вода. Независимо от това обаче една значителна част от човечеството упорито се стреми да утолява духовната си жажда с тази солена вода, изпитвайки мъки при всяка глътка, но утешавайки се с безумната надежда, че следващата глътка, може би, ще донесе облекчение.

Да се научим да се каем

В какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

Τέχνη и ἐπιστήμη: византийските напрежения

Във византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.