Причастие към вечния живот

Изпълни, Господи, сърцето ми с живот вечен

Св. Исаак Сириец

Отнеми от мен вкамененото сърце и дай ми сърце от плът

Св. Амвросий Медиолански

В Църквата има много обикновени, искрени души. Те може би не са много начетени в догматиката, но твърдо, от опит знаят, че благодатта на Светия Дух се дава в този свят на хората като обручение и залог за бъдещия живот; и те търсят този залог, копнеят за тази радостна достоверност на нетленното битие. За това не им е необходимо богословско образование. За това им е необходим само вътрешен живот на вяра и любов, някаква евангелска непосредственост на сърцето. Такава евангелска непосредственост има най-много в първохристиянството. Затова душата на съвременния християнин повече от всичко се стреми към първохристиянството, като го вижда сякаш не в миналото, а пред себе си – като епоха на възможна пълнота в придобиването на Светия Дух, пълнота на живота в Него.

Левитството и пророчеството като типове пастирство

В задачата на тази статия не влиза историческото изучаване на взаимоотношенията на тези два старозаветни института: левитския и пророческия. Към текстовете на Стария Завет ще се обръщам само доколкото те могат да служат като потвърждения на основни мисли в моята тема, да осветлят със светлината на Библията това, което е особено важно за тези две понятия. Следва да се помни, че нито едно място от тази статия, както и нито едно споменаване на левитското име не следва да бъдат приемани като каквото и да било умаляване на този свещен институт на Стария Завет. Не трябва да забравяме, че в Стария Завет левитството е божествено учредено и принизяването му спрямо тази негова висота би било дръзко покушение върху светинята.

Във връзка с това е необходимо да се направи още една уговорка в поясняването на нашата тема. Изразите „левитство“ и „пророчество“ – в смисъла и във взаимната връзка, в които ги употребявам, – не са мои. Заимствам ги от един от най-оригиналните умове в Русия през деветнадесетото столетие: авторитетния някога познавач на църковните дела, еп. Порфирий (Успенски). В неговите схващания тези изрази имат съвършено особени значения. Взети са не толкова в буквален, библейско-исторически обем, като институти за служение на Бога, колкото като особен terminus technicus за характеризирането на едно определено настроение, на една определена тоналност в това служение. Затова, казвайки „левит“ или „пророк“, аз подразбирам, така да се каже, стил на пастирство. Левитството и съпоставяното с него пророчество са в този случай известни категории на духовността. Това не са институти за религиозна употреба, а религиозно-психологически типове.

Епископ Атанасий (Йевтич) ни завеща богословие на любовта и свободата

„Човешката личност е надарена със свобода, но свободата в библейско-

християнската традиция е най-тясно свързана с любовта“.[1]

„В християнството безусловна предпоставка за човешката личност

е Божията Личност, както и личността на другия човек. Нашето

отношение спрямо тях е по същество цялата наша история“.[2]

Еп. Атанасий (Йевтич)

Бог създал цялото творение, всичко видимо и невидимо, но нищо от създаденото нямало име. Бог възложил тази съ-творителна дейност на човека. „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Бит. 2:19-20). Затова ние казваме, че творението е съ-творено. Човекът бил включен в Божието творение, станал съ-творец с Бога. Без имена творението е незавършено. Без имена ние не можем да назовем нищо от сътвореното, а като не можем да го назовем, то остава за нас непознато и непознаваемо. Едно от основните условия за познаване на нещо е то да има име. Безименното е непознаваемо.

Оправдание на богословието

Нуждае ли се богословието от свое оправдание? Въобще и особено в нашето време? Правото на съществуване на богословието е бивало отричано в епохата на позитивизма. Позитивистите са отказвали да виждат в богословието наука. Само че тяхната епоха сякаш е отминала. И комунистическият поход против християнството и против християнското богословие се оказа край – и самоубийство! – на позитивизма. В тази борба окончателно се разкри религиозната природа на позитивизма като религия на атеизма и този, който победи, беше християнството – не религията въобще, а християнството. Победи обаче в този смисъл, че решителното сражение вече е спечелено, с което и изходът от борбата е предрешен, и при все това борбата все още продължава. Войнстващият атеизъм все още се защитава от своята съветска твърдина и дори осъществява своите вилазки,[1] някой – по стар навик – му оказва помощ и в свободния свят. Така че победоносното християнство не трябва да слага оръжията.

Парижката школа, Атинската школа и американската богословска диаспора

Целта на този текст е да изследва как богословието, разгърнало се в хода на 20 и 21 в. в православната диаспора, формира отношението на православната теология към Запада. Ще анализирам проявите на православното богословие сред диаспората в три фази: руското емигрантско богословие от 20-те и 30-те години на 20 в. в Париж, гръцката постколониална теология от 60-те и 70-те в Атина и американската теология на православната диаспора от първите две десетилетия на 21 в.

Октомврийската революция през 1917 г. има за следствие една от най-големите интелектуални миграции в историята. От 1918 до 1923 г. от Русия по политически и идеологически причини са прогонени два милиона души, сред които голямо число представители на религиозната интелигенция. Първоначално те се установяват в православни или славянски страни, а после продължават към западни мегаполиси като Берлин, Париж, Лондон или даже Ню Йорк, разгръщайки мрежа от църковни институции, наподобяваща дотогавашната руска структура. Заселването на Запад ги принуждава да влизат в диалог със Запада и да преосмислят богословските си възгледи. Религиозният досег със Запада засяга мнозина емигрирали богослови, един от които е Георги Флоровски, напуснал през Одеса и живял в София, Прага, Париж, Белград, Ню Йорк, Кеймбридж, Масачузетс, и Принстън, Ню Йорк.

Бракът като тайнство или „тайна“

Продължение от „Древната Църква и римското право“

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата“ (Еф. 5:32). В Глава 5 на Послание до ефесяни ние откриваме различното значение на християнския брак – онзи елемент, който не може да бъде сведен нито до юдейския утилитаризъм, нито до римския легализъм: възможността и отговорността, дадени и на мъжа, и на жената, да преобразят своя „договор“ в реалността на Царство Божие.

Всяко човешко същество е част от земното общество, гражданин на своята страна и член на своето семейство. Той не може да избегне потребностите на материалното съществуване и е длъжен да изпълнява своите обществени задължения. Евангелието не отрича отговорностите на човека в света и обществото. Истинското християнство никога не е призовавало към отричане на света. Дори монасите принасят специфично служение на света, като отричат не неговото съществуване и важността му, а неговите претенции за контрол над човека и за ограничавате на неговата свобода. Призванието на човека – „Божият образ и подобие“ в него – представлява преди всичко едно неограничено, „божествено“, свободно използване на неговия творчески потенциал, устрем към абсолютното добро, към висшите форми на красотата, към истинската любов, към възможността за реално преживяване на това добро – затова защото Сам Бог е това Добро, тази Красота, тази Любов; защото Самият Той обича човека. И човекът може да Го призовава, да чува Неговите отговори, да изпитва любовта Му. За християнина Бог не е някаква абстрактна идея, която трябва да бъде разбрана, а Личност, Която може да бъде срещната: „Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20). В Бога човек открива собствената си човешка природа, защото той е бил сътворен именно като „образ на Бога“. Христос пък, бидейки истински Бог, заедно с това е показвал и една истинска човешка природа – не въпреки своята божественост, а тъкмо защото Той е бил истински Бог: в Него ние виждаме божествената природа като истинския стандарт на човешката природа.