Основи на православната антропология

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

„Свещена война“ и свещени канони

1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През десетото столетие, по времето на византийския император Никифор Фока (963-969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светците мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патр. Полиевкт и на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Този опит е бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът е бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя са били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светците загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (14 в.) описва случилото се по времето на имп. Никифор Втори (10 в.):

Духовността и културата на Русия от края на деветнадесетото – началото на двадесетото столетие през очите на св. Йоан Кронщадски и св. Николай Японски

В продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Пасхални размисли

Под звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

Победата, победила света

Само веднъж през църковната година се дава вкусването на чистата, непримесена с нищо друго, бяла като слънчево сияние радост. Това се случва в Пасхалната нощ. Като от препълнена чаша тази радост се излива навън, отвъд църковната ограда и е готова да обхване със сияещ облак-нимб целия свят.

„Радвайте се!“ – такива са първите думи на Възсиялия от покривалото на гроба, от скръбната и окървавена плащаница Христос. „Чиста Дево, радвай се!“, звучи ангелското, вътрешноцърковно приветствие към тази, която сама е живо олицетворение на Църквата.

„Христос възкръсна, веселие вечно“ – гърми из целия космос църковният лик!

А Словото на св. Йоан Златоуст, произнасяно в края на Пасхалната утринна? Този бликащ, самозабравил се от радост, неизчерпаем източник на всеопрощение, на радост и любов – наистина огнено възвестяване на свещеното слово, което, макар и да не е било внесено в канона, заема обаче там царствено място по правото на първородството.

От Украйна до Африка

На 29 декември Московската патриаршия обяви изненадващо решение – за първи път в своята история тя образува патриаршеска екзархия в Африка. Формално това става чрез приемането на „сто и двама клирици на Александрийската патриаршия“, служещи в осем африкански държави. Новата църковна структура ще се състои от две епископии – на Северна Африка и на Южна Африка, и ще бъде оглавявана от Клинския митрополит Леонид (Горбачов).

Решението на Московския синод е неприкрит наказателен акт срещу Александрийската патриаршия заради това, че през 2019 г. тя призна автокефалната Православна църква в Украйна, а през август миналата година Александрийският патр. Теодор за първи път съслужи с Киевския митр. Епифаний.

На практика руската екзархия създава на територията на Африка разкол, а не просто паралелно съществуване на две православни юрисдикции. Занапред между местни африкански клирици няма да има евхаристийно общение. Първо, поради това, че Московската патриаршия едностранно е прекъснала евхаристийното общение с Александрийската църква (подобно решение от страна на Александрийската църква също би могло да се очаква), и, второ, защото голяма част от присъединените африкански клирици са с неуреден каноничен статут, а на останалите предстои да бъдат наложени църковни наказания.