Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За постконфесионалното християнство

Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Преобразяване на сърцето чрез разпятието на ума

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias Zacharou„Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия” (1 Кор. 1:18) – пише ап. Павел. Ще рече, че за света, който не разбира смисъла на кръста, премъдростта на Бога е безумие. Този обаче, който се е докоснал до спасението, извиращо от Христовия Кръст, знае, че премъдростта и силата на Бога са удивителни, всемогъщи.

Христос е бил послушен на Отца до кръстна смърт и ние вярващите също носим кръста си когато сме послушни на заповедите на Бога. Само чрез разпятието и смъртта ние постигаме спасението. Христос умря на кръста заради нашето спасение и ние, ако искаме да вървим по Неговия път, водещ към живота, трябва с радост да вземем кръста си, изпълнявайки божествените заповеди. Като изпълняваме заповедите, ние живеем по волята на Бога и тогава нашият човешки разум бива разпнат, което е началото на неговото преобразяване в ум Христов. За да станем мъдри, както ни учи апостолът, трябва да станем безумни (Срв. 1 Кор. 3:18). Умът трябва да бъде пленен в послушание на волята Божия, в послушание към Христос. Това става, когато се стремим да имаме смирение в мислите си, като изучаваме Св. Писание и всяко слово, родено от смирения Божи Дух. Ако вярващият пази думите на Писанието в сърцето си, тогава мислите ни ще съвпадат с мислите на Христос.

Диханието на Левиатана или още няколко думи за филмите-палиндроми на Андрей Звягинцев

Написана от Свещ. Павел Лизгунов

LeviathanОт времето на излизане на филма „Левиатан” на Андрей Звягинцев измина вече доста повече от година.[1] Въпреки надеждите на автора филмът да попадне в „десятката” на зрителските очаквания, след като първоначално предизвика голям резонанс в СМИ, в процеса на прожектирането си той не преуспя особено. Случаите, когато хора, които го виждат, купуваха билети и безплатно ги раздаваха на другите, се оказаха единични и по-скоро политически ангажирани – мнозинството не поискаха да си купят билет дори само за себе си. Така или иначе несъмнено този филм е изключително талантлив, както вероятно и всички филми на своя режисьор. И, разбира се, оказа силно влияние върху немалка част от обществото, а посеяните с него семена не може да не дадат кълнове.

След излизането на филма се появиха доволно много рецензии и в най-различен смисъл, включително и в църковната област – както положителни, така и отрицателни. Изглежда обаче, че все още не е казано всичко. Сега, след като измина време, след като емоциите донякъде утихнаха, на нас ни се иска да се опитаме да разгледаме този филм в контекста на цялостното творчество на режисьора. И да го разгледаме от християнска гледна точка, защото в много голяма степен това е филм за Църквата и, както и всички предишни филми на режисьора, той е свързан с въпросите на вярата, а още и затова, защото тази гледна точка е най-важна за автора на тази рецензия.

Най-простият и въобще основен въпрос, който се появява след гледането на този филм е за Църквата ли е той или против нея? За християнството ли е или против него?

Мисия и евангелизация

Написана от Кенийски архиеп. Макарий (Тилиридис)

Archbishop Makarios TillyridesКогато става дума за евангелизация мнозина от нас имат лош вкус в устата. За много от нас единственият опит с нея е когато други се опитват да евангелизират самите нас. Много от църквите наоколо гледат нас, православните, и просто приемат, че ние не сме християни, че не сме „спасени” и че, следователно, те трябва да ни „спасят”. Няма значение, че повечето от хората около нас не знаят какво е православието, нито знаят в какво ние вярваме или пък, че ние сме най-старата Църква, първоначалната Църква – Църквата на апостолите и на Самия Христос.

„Евангелизация” идва от гръцката дума ἐυαγγέλιον в нашия Нов Завет, означаващо просто „блага вест”. И първите християни са преживявали посланието на Иисус Христос и Неговите апостоли като действително блага вест. Те са живеели в култури, заливани от болести и смърт, разложение и угнетеност, и когато Иисус е демонстрирал Своята сила над болестите, демоните и смъртта, когато е говорил за Царството на Бога – на Божиите заповеди, нахлувайки в нашата сегашна действителност, тогава, когато ние Му се доверяваме и Го следваме, хората разбират това като блага вест – невероятна, променяща живота вест. И когато са преживявали истината и реалността на онова, което Иисус и апостолите Му са учили и проповядвали, когато животът им е бил докосван, изцеряван и преобразяван, когато са преживявали силата на посланието, на покаянието и на доверието към Христос, те са откривали, че има нещо, за което трябва и да разкажат – че имат блага вест за споделяне. И Църквата се е разраствала, защото те са споделяли със своите семейства и със своите приятели всичките благи неща, които Иисус Христос е направил и прави за тях. Ето това е евангелизация.

Слово Божие и слово човешко

Написана от Сергей Аверинцев

S S AverintsevВ началото беше Словото – за всеки, дори и неизкушения читател на Евангелието според Йоан е очевидна смисловата връзка на това в началото с другото в началото от кн. Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Кн. Битие ни казва именно как Бог е творил битието от небитие – със Словото Си. „И рече Бог: да бъде светлина; и биде светлина”. Творецът извежда творението Си в битие, наричайки, обръщайки се към нещата – ще се одързостим да кажем, разговаряйки, заговаряйки с тях; и те са започвали да съществуват, защото битието е пребиваване вътре в разговора, вътре в общението. А доброволното и окончателното – във вечността – отделяне на сътворения ум от общението с Бога, разкъсването на това общение, отказът да слушаш и да бъдеш чуван – не е ли това, което в Апокалипсиса е наречено втора смърт? Вместо диалога, който е започнал в началото, за да продължи вечно – пребиваване извън този разговор, също вечно, но само защото самият диалог е вечен.

Чувстващият библейския език, лесно ще разбере, че началото, за което става дума в двата случая, е нещо повече от времевата категория на Big Bang, от темпорална точка, нулев момент, изходен пункт за физическа продължителност. Още гръцкото ἀρχή притежава извънредно богата семантика на онтологически принцип („принцип”, т. е. principium, е и естественият превод на гръцкото ἀρχή, в частност за двата обсъждани текста, които във Вулгата звучат съответно като „in principio erat Verbum” и „in principio creavit Deus coelum et terram”). Това е семантиката на битийната основа, на извора на битието (нем. „Urgrund” и „Ursprung”). Когато Ориген пише съчинението Περί ἀρχῶν, За началата, той има предвид именно „принципите” и „основите” на съществуващото. Да продължим обаче и по-нататък – и в двата библейски текста зад гръцката дума стои семитска семантика. Еврейското berešit произлиза от един корен с думата roš, „глава”. През 2 в. Акила, в опит да направи нов, строго буквален гръцки превод на Ветхия Завет, за да надмогне, доколкото е възможно, ъгловатата точност на Септуагинта превежда berešit не с думите в началото, а „в главното”, ἐν κεφαλαίῳ. Словото Божие не е просто действаща причинаcausa efficiens, по аристотелистко-схоластическата терминология, а така и функционална причина – времево начало на световния процес. То също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото, като „Главното” – Първообраз на първообразите и Цел на целите.

Халкидонци и монофизити след Халкидон

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffОбстоятелствата около великата схизма, която разделя Източната църква след събора в Халкидон, обикновено са по-добре познати в сравнение с разностранните опити, извършени от по-късните византийски императори и от Византийската църква, за преодоляване на това разделение. В действителност през целия период 6-7 век, точно в навечерието на арабските нашествия в Близкия Изток, проблемът за схизмата доминира в източната византийска религиозна мисъл и много от нашите съвременни становища имат корените си в положителните или в отрицателните стъпки, направени в онези времена. Днес е сравнително лесно да преценим действителните измерения на извършените тогава монументални грешки и престъпления – всеки път, когато императорите правят опити да разрешават споровете със сила. Днес не може да съществува съмнение, че действия като военното потушаване на монофизитството в Египет и другаде, политическото налагане на прохалкидонска йерархия и честите заточения на действителни и популярни водачи на Църквата в Египет, имат решаваща роля за това, на схизмата да се придаде характер на национална съпротива срещу византийския църковен и политически контрол в Египет, Сирия и Армения. В продължение на столетия християните не-гърци от Близкия Изток смятат православните халкидонци за мелхити (хора на царя), като самото прохалкидонско православие клони все по-силно към идентифициране с културната, литургичната и богословската традиция на Църквата в Константинопол, загубвайки контакт и общение с почитаните древни традиции на Египет и Сирия.

Историческите обстоятелства, които правят възможни всички тези грешки в миналото, в наши дни не съществуват. Никаква империя не е в позицията да налага единение на монофизити и диофизити. Никой не си представя това единение другояче, освен чрез единство във вярата. Дадена ни е всяка възможност да преодолеем трудностите без да се отнасяме към нищо друго, освен към любовта и верността към откритата истина. Ето защо за всички нас е време да обърнем поглед назад към нашите съответни традиции с цел да видим ясно истинските проблеми, да отделим това, което смятаме за Св. Предание от всички човешки придатъци и предразсъдъци – колкото и те да са почитани – и да признаем, че божествената истина често може да бъде изразявана по различни начини без с това да бъде разрушавано единството в Христа Иисуса.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме