Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Отрицателните течения, които отдалечават младежта от религията и Църквата

Написана от Прот. Стефан Цанков

Fr Stefan TsankovНастоящият текст на големия български богослов прот. Стефан Цанков, изнесен в 1933 г. като доклад пред конференция на Младежката християнска асоциация (YMCA), предлага интересен поглед към социално-етичния и идеологическия контекст, в който Църквата живее тогава. По един подчертано научен и правдив, и едновременно с това християнски начин тук авторът разглежда мястото и ролята на Църквата в епохата на модерността. За него идеологическото мислене няма общо с истината на Църквата – положение, което точно кореспондира и с казаното от видния православен богослов и социолог на 20 век о. Радован Бигович, според когото един от основните проблеми на православното богословие в това столетие е „безплътното богословие” – вгледано в себе си и обърнало гръб на предизвикателствата на съвременния свят. Категорично може да се каже, че този текст, както и цялото творчество на о. Цанков е ярко изключение от тази тенденция. Той дефинира и задълбочено анализира главните предизвикателства, които модерната епоха отправя към Църквата: материалистичните философии, които преливат в идеологии и, които – макар и да не дават отговори на въпросите, на които отговаря Църквата, намират голямо разпространение – особено сред интелигенцията. За о. Цанков от половината до три четвърти от нея са „поразени” от тези „квази-научни” философии, а най-парадоксално е, че техните идеи проникват през училището, което за автора се е превърнало в институция, която информира и която, вместо да възпитава и да изгражда личности, просто съобщава факти. Поради вътрешната кохерентност на текста може да се предположи, че той е основа за началните страници на Българската православна църква от освобождението до настояще време (ГБФ, 16, 1938-1939) и въобще за цялата студия, чиято цел напълно съвпада с настоящия текст. Разликата е само в жанра, обема и детайлността. Този доклад на о. Цанков, както и цялото му творчество, са ярко свидетелство за състоянието на Църквата и за отправяните ѝ от обществото, държавата, идеологиите и политиката предизвикателства. Макар днес отдавна да сме в епохата на постмодерността, някои от тях все още са актуални.

Никола Владиков

*   *   *

Втората половина от нашето национално пробуждане и периодът от освобождението на България съвпадат с господството в Западна Европа на няколко философски течения, които сами по себе си или изедно отричат или игнорират религията и Църквата, и които бързо нахлуват най-широко в България. Най-главните от тия течения са: първо, материализмът и свързаният с него атеизъм, разпространени първично, като квази-научни постижения в научните, предимно естествено-изпитателските и интелигентните, по-късно и в широките градски и най-сетне особено в работническите среди, било във вид на теоретически положения, било изедно и като указателни правила в практическия живот на хората.

Държавна сигурност срещу забранената литература. Случаят на отец Петър Василковски

Написана от Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Единството на Църквата и делото на апостолите

Написана от Стилианос Пападопулос

S PapadopoulosКато тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).

Св. Сава – светител и просветител

Написана от Прот. Радомир Попович

St Sabas of SerbiaСтрува ми се, че празнувайки годишнината на св. Сава Сръбски e естествено, както и подобава и на празника, и на светеца, да си припомним кой е и какъв е бил св. Сава. Признаваме, че за мнозина това подсещане ще бъде по същество повторение, тъй като за светеца вече е казано и е написано много. Другото важно и изходно напомняне е това, че през последно време ние се завръщаме – наистина бавно и вяло – към св. Сава и към духовните ползи въобще. В този контекст за нас е от съществено значение, че, когато става дума за духовния образ и за делото на св. Сава, той издържа на вековната проверка както на своите привърженици, така и на своите противници, поради което и остава непоколебим духовен и национален стожер на една църква и един народ.

Затова при благоприятното обстоятелство, тук и между вас, решавам, схващайки времето и потребностите на момента, да подходя към живота и към делото на св. Сава от всички възможни аспекти и да изтъкна пред Вашето ценно внимание неговия образ като светител и като просветител. Тези двете са неразделими, макар че тъкмо в нашето време – ние по-старите помним това – се стига до радикално разделение на просветата от светостта и от нейният истински извор – Църквата. Това не е сторено само в случая със св. Сава, така че вземаме него като добър и свеж пример.

Смирение и разум

Написана от Марио Коев

M KoevЯсно е, че вяра е дума с прекалено много значения и подзначения и не притежава, а и не може да притежава понятийна валидност от гледна точка на едно класическо разбиране за научна или пък философска категория. На практика тя трудно и с доста уговорки може да бъде приета и за собствено богословско понятие, доколкото е предварително условие за богословстване. В крайна сметка как някой би могъл да богослов-ства, ако преди това не е повярвал в Бога-Слово, в Господ Иисус Христос.[1] От друга страна, знаем и че хората често употребяваме тази дума в съвсем различен контекст: „вяра в себе си”, „вяра в бъдещето”, „вяра в историята”, в „политическото”, в „идеите” и така до безкрай… В този план вече, когато говорят за „религиозна” вяра, спокойно твърдят, че тя е психологически и културно-исторически феномен или че е субективно отношение към света, или въпрос на морал, на навици, на самозаблуди, на не-научно разбиране, etc. С други думи, „религиозната вяра” се изравнява с всяка друга – като лична работа – и никой не може да казва в какво и как да се вярва, както и дали изобщо да се вярва или не.

Да, вярата е лична работа и никой никому няма право да заповядва в какво и как да вярва. Бих казал дори нещо повече тук – не просто няма право да заповядва, но няма право и да заема спрямо другия каквато и да било „абсолютна” позиция (все едно дали това ще е в религиозен или в светски контекст). Оттук и схващането за авторитета като „абсолютен” изглежда неудържимо. Всичко това е вярно, но само при първоначален, при повърхностен поглед. За съжаление най-често ние се задоволяваме само с него и не се опитваме да анализираме малко по-дълбоко основите на подобни твърдения. Това е „естествен” егоизъм – просто е много по-лесно да не поемаш отговорност за думите си. Важно е само да ги употребяваш достатъчно настойчиво и по възможност непрестанно. Така те придобиват твърдост и дори някаква аксиоматична безоснователност. За какво става дума?

Компас, сочещ към светлината

Написана от Юлия Талева

Olivier ClementЦял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме