Слово за Апокалипсиса

Не съм много свикнал с изказвания като това, което се готвя да произнеса, още повече на такова място, каквото е църквата. Изпитвам известни притеснения заради мирските си концепции. Но тъй като не се готвя да изнеса специален доклад, а просто ще се опитам да размишлявам какво означава Апокалипсисът за мен като художник, струва ми се, че това донякъде спасява положението и обяснява защо се решавам на подобна стъпка.

Самият факт на моето участие в този фестивал носи според мен напълно апокалиптичен характер. В този смисъл, ако само преди няколко месеца ми бяха казали, че това е възможно, аз не бих повярвал. В последно време обаче самият мой живот е някак апокалиптичен, а следователно и тази стъпка е съвсем естествена и логична.

Апокалипсисът е най-великото поетично произведение, създадено на земята. Той е феномен, който придава израз на всички закони, наложени на човека свише. Ние знаем, че от много, много време вървят спорове по повод разночетенията на едни или други откъси от Откровението на св. Йоан, т. е., казано най-общо, свикнали сме с това Откровението да се тълкува, да го тълкуват. А тъкмо това според мен не трябва да се прави, защото да се тълкува Апокалипсисът е невъзможно. В Апокалипсиса няма символи. Това е образ. А ако символите могат да се интерпретират, то образът не бива. Символът може да се разшифрова, по-точно от него да се изтръгне определен смисъл, определена формула, докато образът е нещо, което не сме в състояние да проумеем, а само да усетим и приемем. Тъй като съществуват безкрайно много възможности за неговото тълкуване. Той сякаш изразява безкрайно количество връзки със света, с абсолютното, с безкрайното. Апокалипсисът е последната брънка във веригата, в тази книга – последната брънка, завършваща човешката епопея, в духовния смисъл на думата.

Изцерение на сърцето чрез благодатта на покаянието

Евангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Епилог

Пред нас премина велика епоха от борбата за православие. Възкръсна образът на великия борец за вярата и светилник на православието – св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, пред когото ние – чедата на православието, се прекланяме като пред избран съсъд, който с пламенната си борба е отстоял Истината на православието.

Флорентийската уния е била най-голямата опасност, пред която когато и да било се е изправяла Православната църква в своята история. През 1438-1439 г. е съществувал риск православието да изчезне, като бъде сведено до търпим до време Източен обряд на Римската църква. Светоотеческото наследство, богатството на православието, дълбината на неговата духовност – всичко това е трябвало да бъде унищожено. Както вече видяхме, Флорентийската уния се е свеждала до пълно подчинение на Православната църква от Ватикана – не само в административно, но и в духовно отношение, до пълно потъпкване на нейните свещени традиции и нейната еклисиология. С други думи, Флорентийската уния е трябвало да доведе до това, щото Православната църква, като такава, да престане да съществува.

В търсене на покровител. Фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през 20 век

Когато през 1914 г. избухва Първата световна война, българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Велички еп. Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз” според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. Синод.

Византийската църква

Преместването на столицата на Римската империя в Константинопол през 324 г. и имперската закрила, гарантирана на Църквата от св. Константин Велики († 337 г.) и неговите наследници, създават напълно нова ситуация за християнския свят. На Запад влиянието на империята е до голяма степен намалено вследствие от варварските нашествия, но на Изток то остава непоклатимо. Константинопол, Новият Рим, наричан още Византион – по името на древното градче на Босфора, избрано от св. Константин да замести стария Рим, – оцелява като имперска столица чак до 1453 г. За повече от едно хилядолетие това е всепризнатият център на православното християнство за по-голямата част от Източна Европа и Близкия Изток. Днес с термина Византия означават едновременно град Константинопол и Източната Римска империя, разграничавайки ги така от Стария Рим и езическата империя. Ролята на Константинополската църква в християнизирането на Изтока е сходна почти във всичко с достиженията на Римската църква в Латинския запад. Всъщност в Средните векове името Византия се употребява рядко. Византийците говорят гръцки език и нар

Ипостас

В православната богословска традиция категорията ипостас е, от една страна, сред най-често употребяваните, а от друга – сред най-загадъчните. Тя се оказва изключително привлекателна за богословите, които твърде активно я употребяват, за да изразят една или друга богословска концепция или постулат. Понякога самият термин става център на популярни концепции и цели богословско-философски системи. В наши дни тази категория се превърва в своеобразен мит, живеещ свой собствен живот, имащ сложна семантика и дълбоко проникнал в интелектуалната култура, която не винаги е свързана с християнската традиция.

Категорията ипостас възниква в Античността, още в досократовия период. В богословския речник е заимствана от класическия лексикон, в самото начало на християнската ера. От тогава тази категория претърпява няколко значими промени – става ключова за описанието на троичността на Бога, а също и на начина на единството и целостта на въплътилия се Бог. Еволюцията на понятието продължава и в наши дни и по-конкретно, в своето съвременно разбиране то заема водещо място в системата на персонализма. В резултат от дългото историческо развитие категорията ипостас се оказва натоварена с множество смисли, между които често няма пряка връзка, които понякога си противоречат, екстраполират се един върху друг, съществуват паралелно. Изясняването на тези смисли е твърде сложна задача.