Слово на Кръстопоклонна неделя

„И като повика народа с учениците Си, рече им:
който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе
си, да вземе кръста си и Ме последва“
(Марк 8:34)

С тези Господни слова започва днешното Неделно евангелие. Първата мисъл, която ни вдъхновява, е, че това е нашата жива Икона в движение. Спасителят казва: „Който иска да върви след Мене…“. Както казва и на учениците Си: „… вървете след Мене“.[1] Животът в Христа е Път; това е вървене заедно с Него към една и съща цел. И Църквата нарича дните, седмиците, през които преминаваме днес, Пътя на поста. По този път има определени спирки и кръстопътища, с помощта на които напредваме духовно, като „основи и стъпала“, както казва св. Андрей Критски. В тези неделни спирки Църквата ни призовава да размишляваме върху Кръста – фундаментална тема за християнския живот.

Нека размишляваме върху Кръста заедно със Спасителя, с Неговите думи. Защото християнинът говори, мисли, носи Кръста в Христа заедно с Него. И ето че Той казва: „Който иска да върви след Мене…“. Неговото Слово е зов, не принуждение: въпреки че разкрива Себе Си като „Пътят, Истината и Животът“ (Иоан 14:6), Той се обръща към нашата свободна воля, към съвестта ни. Освен това, без нашата съвест и воля ходенето по този път не би имало духовна стойност, нито би принесло плод; нямаше да бъде подвизаване, нито напредване.

Цялата статия: Слово на Кръстопоклонна неделя

Рецепция на св. Григорий Паламà през 20 в. Тенденции и течения

Паметта за св. Григорий Паламà по време на турската окупация

След падането на Константинопол и по време на турското владичество, през дългия период на „вавилонския плен“, постепенно се оформя феноменът на „псевдоморфоза“ на православието. Православните богослови от този период, дори когато полемично изброяват латинските нововъведения и погрешни вярвания, го правят нерядко по един схоластичен начин или дори със схоластична терминология. В същото време непознаването и пренебрегването на учението на св. Григорий Паламà са почти повсеместни, а исихасткият живот на монасите е маргинализиран. Личността и делото на св. Григорий остават донякъде известни поради литургичното му възпоменание във Втората неделя на Великия пост и вероятно поради никога непрекъсваната исихастка традиция в много тесни монашески среди на Атон. Съществуването на много изображения на Солунския архиепископ по време на турското робство вероятно се дължи на този факт. Въпреки това учението на св. Григорий Паламà още от първите години на османското владичество е напълно пренебрегнато в различните официални богословски текстове (изповеди на вярата), но също и в популяризаторските или пастирски произведения (като т. нар. Кириакодромия – сборници с неделни проповеди). Св. Григорий Паламà е напълно непознат в Русия, а в гръкоезичното православие изключения правят определени кръгове от учени, като Максим Грек († 1556 г.), Гавриил Северос († 1616 г.), Митрофан Критопулос († 1639 г.), Никодим Метаксас († 1646 г.), Нектарий Йерусалимски († 1676 г.), Герасим Влахос Критски († 1685 г.), Доситей Йерусалимски († 1707 г.), Хрисант Йерусалимски († 1731 г.), Винченцо Дамодос († 1752 г.), Евгений Вулгарис († 1806 г.), Макарий Коринтски († 1805 г.), Никодим Атонски († 1809 г.) и накрая Атанасий Пароски († 1813 г.).

Цялата статия: Рецепция на св. Григорий Паламà през 20 в. Тенденции и течения

Как православието е било утвърдено на Вселенските събори

Сред многото предизвикателства пред историческата християнска вяра, особено влиятелна в наши дни е една ревизионистична интерпретация върху връзката в ранната Църква между православието и ереста. В популярен формат, чрез документални филми по телевизията, видеа върху историята на Библията и сензационни статии в таблоидите, продавани по бакалиите, периодично се появява една „историческа реконструкция“ на православното християнство.

Този опит за реконструкция може да бъде проследен назад във времето, поне до научните занимания на Валтер Бауер от деветнадесетото столетие. Придвижен е напред днес от малка, ала влиятелна група учени, представени от Барт Ерман (нататък – теза на Бауер-Ерман). Учени, заявяващи, че така нареченото „православно християнство“ е една късно изфабрикувана ранна Църква, която трябва да бъде изоставена – на първо място, тъй като никога не е съществувала. „Православието“ е било просто победата на могъщи императори и епископи над групите, наричани „еретически“ – такива, като гностиците и монтанистите. Залогът в тази битка е голям. Едно „ново православие“ – евангелието на разнообразието – отправя предизвикателство пред претенцията на Църквата, че Иисус и апостолите са преподавали едно единствено и неизменно послание.

Цялата статия: Как православието е било утвърдено на Вселенските събори

Бракът: православна перспектива – няколко думи в заключение

Продължение от „Брак, безбрачие и монашески живот“

Бракът е тайнство, защото в него и чрез него Царството Божие става жив опит. Във всяко едно от отделните „тайнства“ едната и съща и единствена сама по себе си Тайна на спасението става реалност – отнесена към конкретен момент от човешкото съществуване. Дали това ще е влизането в новия живот, израстването в Духа, приемането на църковно служение или изцеряване от болест, чрез Светия Дух се предава все същото изкупително Христово присъствие: в Кръщението, в Миропомазването, в ръкополагането в различни степени на свещенство, в тайнството на Елеосвещението. И във всеки един от тези случаи човешкият живот се изпълва с нов живот: не като задължение, а като присъствие; не като магия, а като дар и потенциал – и човекът остава свободен: или да влезе през отворилата се пред него врата, или да остане там, където е бил преди това – в царството на „плътта“.

Всяко едно обаче от тези отделни „тайнства“ получава своята истинска реалност и значение само ако води към или изразява живота на Църквата като тяло: Тяло Христово. Кръщението е влизане в Църквата, Миропомазването е дар, който позволява свободното израстване в Духа, Свещенството е отговорност за единството и изграждането на Тялото, а тайнството на Елеосвещението придава ново измерение на съществуването на „новия Адам“, в което вече няма болест и смърт. Всички тези индивидуални аспекти от живота на Тялото имат своя център и своето осъществяване в Тайнството, което прави Църквата Тяло Христово – божествената Литургия на Евхаристията. Вън от Тялото не може да има никакви „тайнства“.

Цялата статия: Бракът: православна перспектива – няколко думи в заключение

Архимандрит Киприан

- Търси ви един монах.

Слязох във фоайето на хотела, където се бяхме настанили – руските писатели в емиграция, събрали се в Белград през есента на 1928 г. на литературен конгрес.

Срещу мен се изправи висок, слаб, с прекрасни големи очи, с изящни ръце млад монах. В ръцете си държеше книга.

- Киприан Керн – представи се той. – Извинете, че ви обезпокоих, но исках да ви видя по един малък въпрос.

Веднага много ми допадна. С красотата и изяществото си, с особената изтънченост на лицето и поведението си. С дългите си пръсти ми подаде своята книга Молитвени кринове с посвещение за мен и с подпис „Архимандрит Киприан“. Това беше сборник с негови текстове по литургическо богословие.

Много млад, но вече архимандрит. Заприказвахме се. Веднага стана ясно – не само архимандрит, но и почитател на литературата и изобщо на изкуствата. Всичко това много си отива с неговия образ, с прекрасните му очи, дългите изящни пръсти. Стана ясно, че той иска да отиде в Париж, в Богословския институт, при извора на руското богословстване (тогава все още беше жив о. Сергий Булгаков).

Цялата статия: Архимандрит Киприан

Международно право, морал и християнство

Ваши Величества!

Ваши Царски Височества!

Господа Министри!

Ваши Високопреосвещенства!

Госпожи и Господа!

И във времена по-спокойни и мирни мнозина смятат международното (т. е. междудържавното) право за едно псевдо-право или за право не в собствения смисъл на думата, и че дори изобщо нямало правово уредено междудържавно общежитие[1]). А пък във времена на международни смутове и сътресения да се говори за международно право някои мислят, че е най-малко парадоксално. И все пак, без да се отрича известно несъвършенство и значителната непълнота на международното право, както и несъвършенството в международните отношения, тъкмо поради тоя характер или това състояние на международното право и на международните отношения и тъкмо в големи гранични епохи от развитието на народите, е особено инструктивно спирането на вниманието ни върху международното право, защото такива епохи дават богат материал за разкриване природата, целта и функциите, а също и за възможностите и значението на международното право.

Цялата статия: Международно право, морал и християнство