Пандемия и духовен живот

В деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Нещо повече – появиха се редица дебати както в медиите, така и в църковните среди относно това дали заразата може да се предава и чрез св. Причастие. Най-авторитетните мнения бяха формулирани като теологумени.[5] Това бяха статиите и изказвания в социалните мрежи на архим. проф. Кирил (Говорун), който твърди, че възможността от заразяването чрез св. Причастие е реална, че вирусът е Божие творение и че св. Дарове не са привиден хляб, а реален, който понякога плесенясва: „Смятащите, че вирусът не може да се предаде чрез причастието, изхождат от това, че Тялото Христово е абсолютно добро, а вирусът е зараза, т. е. зло. А доброто не може да предава зло. Но вирусът е зараза само за нас, та дори и не за всички, тъй като мнозинството от нас ще го пренесат, без дори да забележат. И така вирусът е част от Божието творение. Като физическа реалност вирусът е благ, както и всичко сътворено в този свят. Обаче те (вирусите) могат да убият нашето тяло, тъй като то още не е възкръснало. При това те могат да се предават чрез Евхаристийното Тяло Христово (Св. Дарове), тъй като вирусите не са онтологично зло, а част от Божиите творения. Такава частица е и Penicillium, с който свещениците много добре знаят, че може да плесеняса евхаристийното Тяло Христово… Грешката на онези, които смятат, че не може (вирусът) да се предава чрез причастие, е докетическа, тъй като те смятат, че Тялото Христово, включително и евхаристийното (св. Дарове), е неподвластно на законите на природата“.[6]

Вярата във време на пандемия: защо седим тук?

Трябва да бъда честен. Тези два месеца на затваряне в епархията, в отговор на мерките, предприети от нигерийското правителство, наистина ме измориха – точно като всички останали, като всеки друг християнин, всеки друг член на духовенството. Това обаче, което ме изнури най-много и продължава да ме изнурява, безпокои и, смея да твърдя, ме плаши, е което изплува сред ходещите на църква през това време. Теории на конспирацията, фантазии, паника, истерия и фобии. Осъждане, отхвърляне, заплахи и какво ли още не, отправяни против всеки мирен и мъдър глас, опитващ се да успокои и да насърчи онези, които не са толкова силни, колкото самите осъждащи, отхвърлящи, заплашващи. Патриарси, архиепископи, епископи, свещеници, богослови, университетски преподаватели, обикновени разумни хора – отдавна познатите менади[1] на Църквата (както духовници, така и миряни) безцеремонно замъкват всички тях пред наказателния взвод.

А това, което плаши най-много, е, че всичко, което напоследък може да се прочете по много от православните уебсайтове – както гръцки, така и негръцки, съдържа едни и същи аргументи, едно и също богословие като всичко онова, което се публикува и се претендира на протестантските, и особено петдесятнишки, уебсайтове. Международен християнски фундаментализъм в действие! С Божията благодат и усилията на учените, рано или късно, COVID-19 ще бъде преодолян.

Как обаче ще бъде победен вирусът на фундаментализма?

Св. великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София

В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Бога. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляване на ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което Сам Бог е вложил във всекиго от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на небеснотоцарство. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, над земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо въображаемо, а е истинско, то е стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обòжението (теосис), в изпълнение на думите на Господ: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да създават и поддържат във вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христос. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христос. Те са правили това, защото от опит са знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, а ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

Църковното имущество в Неманичка Сърбия

Увод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Тълкуването на Библията: наука или изкуство?

Долу традицията?

Едва ли ще се намери човек, интересуващ се от изучаването на Библията, който да не е чувал за научния подход към нейното тълкуване. В случая с вярващия човек обаче близкото запознаване с такъв подход предизвиква недоумение, граничещо с огорчение: оказва се, всъщност, че тълкуването, което е наречено научно, в много от своите детайли влиза в противоречие с традиционните църковни представи за Библията и за нейното съдържание. За представителя на съвременната култура, в която научните сведения се явяват опитно проверявани, потвърждавани и, като правило, достоверни знания, този факт може да означава следното: църковната традиция на тълкуването на Библията е безнадеждно остаряла и трябва да отиде в миналото – по същия начин, както в миналото са отишли и научните представи, с които тя е била свързвана: например, философията на Аристотел или пък геоцентричната система на обяснение на света. Даже в средите на православните свещенослужители може да се намерят такива, които в традиционното църковно тълкуване на Библията виждат едва ли не някаква заплаха за по-нататъшното нормално функциониране на енорийския живот и призовават към безусловно приемане на научния подход към тълкуването на Библията. Близкото запознанство с този въпрос обаче позволява да твърдим, че самото понятие „научност“ в сферата на библеистичните изследвания е безнадеждно остаряло.

От Ветхия към Новия Адам

Адът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.