Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Акривия и икономия в правилата на св. Василий Велики

Написана от Прот. Добромир Димитров

St Basil the GreatЦърквата е ново творение, което се явява в света с идването на Богочовека Иисус Христос. В нея се сключва Нов Завет между Бога и Неговия народ (λαός) в Христа, но не само в смисъл на ново завещание, договор или просто отношение на човеците с Бога, нито пък само в смисъла на нов живот, а като ново онтологично творение – нова твар, нов свят, нов рай, Тяло Христово (2 Кор. 5:17; Гал. 6:16; Еф. 2:15; Тит 3:5; Кол. 2:17 и т. н.). Преди Своето въплъщение Христос не е имал тяло, затова и Църквата преди въплъщението не е могла да съществува като Тяло Христово, т. е. тя е пряк резултат от Боговъплъщението на Логоса – Сина Божи.[1]

Въплъщението на Богочовека е и най-тясно свързано с факта на изкуплението, оправданието, възраждането и спасението на човеците в Христа, чрез Евхаристията на Църквата. Разбирането и преживяването на Църквата като ново творение се реализира само във въплътения Христос и историческия Богочовек, Който е Единственото ново под слънцето (срв. Екл. 1:9). В богочовешката Си Личност Христос е обединил и е възобновил човешката природа, както е била в Адам преди греха, но е направил и нещо повече от това – показал я е в Себе си като един „нов човек” (Еф. 2:15), който има за своя глава Богочовека Христос.

Тази (в Христос) възобновена и обединена и най-тясно съединена с Бога-Логос човешка природа (неслитно и неразделно – според Халкидонското вероопределение) е онтологичната природа на Църквата, т. е. самата Църква. Това най-тясно единение и общение (κοινωνία) e отражение на божествената икономѝя,[2] която неминуемо е свързана с йерархичността, т. е. тук може да се говори за една икономѝя на църковните харизми.[3] Следователно трябва рязко да се подчертае, че този образ на Църквата като тяло Христово, не е дума или просто аналогия, или някакво сравнение по близост, а е онтологичната идентичност на Църквата.[4]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 3

Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на латинския догмат за чистилището. Творенията на св. Марк Ефески по този въпрос и други документи, отнасящи се до обсъждането на въпроса на събора във Ферара

Комисията, състояща се от православни и от латински богослови, на която е било поръчано да изясни кои въпроси се явяват точки на разминаването между двете църкви и за която говорихме в предходната глава, дълго не е могла да изясни тези точки.

Първото заседание на комисията, протекло в храма „Св. Франциск” във Ферара, е било открито с реч на кардинал Джулиано Чезарини, в която същият възвеличавал унията и пламенно призовавал към усилия за нейното постигане. Отговаря му св. Марк Ефески, но така вяло и толкова неуверено в успеха на унията, и до такава степен не съвпадащо с тона на кардинал Чезарини, че недоволни от това се оказват не само латиняните, но и влизащите в комисията членове на Православната църква. И това, при положение, че е било добре известно какъв блестящ оратор е св. Марк. За което свидетелстват запазените негови творения, а също и отзивът на Георги Схоларий, който е имал възможността със собствените си уши да слуша речите и увещанията на св. Марк, докато до нас неговите проповеди така и не са достигнали. Така например, като се обръща към многобройните съвременници на живота на св. Марк, той казва следното: „Макар и сред нас да има доста мъдри мъже, той обаче беше над всички тях – и в това можем да се убедим, сравнявайки трудовете на древните писатели с неговите трудове, които в нищо няма да им отстъпят пред съда на правдата. Трябва да си твърде несведущ или съвсем незапознат с елинските музи, за да сравняваш неговото красноречие с днешното и да не виждаш в неговите думи думите на самия Сократ или Платон”.[1] Този „неуспех” на ответната реч на св. Марк на първото заседание на комисията трябва, следователно, да бъде приписан не на нещо друго, а на това, че, като е имал облагодатен от Светия Дух ум, светецът вече е прозрял не само неуместността и безполезността, но и непосредствената вреда за Православната църква от преговорите, които в този ден започват между православните и римокатолическите представители. Интересно е да се забележи, че в речта си св. Марк Ефески е заявил, че император Йоан е забранил на своите представители да засягат въпроси на вярата, явяващи се причини за разминаването между Православната и Римокатолическата църква. По мнението на императора частните изследвания на богословите от комисията могат да доведат само до усложняване и затруднения в делото по сключване на унията. Получавал се абсурд: богословската комисия, от която се е очаквало да изясни точките на разделение между църквите, не трябвало да засяга богословски въпроси! Трябва обаче да разберем, както вече казахме това, че императорът е гледал на унията само като на политически акт и е желаел договорът за обединението да бъде постигнат на основата на мъгляви фрази от най-общо значение, поради което се е страхувал, че дискусията на опитните богослови – както източни, така и западни – ще изясни, че разминаванията между църквите са до такава степен големи, че в никакъв случай не трябва да се стига до отиване по-далече от общите и мъгляви фрази. За несериозността на тази „икономѝя” на императора дори не се и налага да говорим.

Кой е нарекъл Библията – Библия?

Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка не е заради полемиката, в никакъв случай. А само за да мога така да илюстрирам едно очевидно, но рядко осъзнавано явление.

Както е известно, Реформацията започва в 1517 г. с отхвърлянето на наличните тогава злоупотреби в Римокатолическата църква и с провъзгласяването на принципа Sola Scriptura – „Само Писанието!”. Протестантите се отказват да признаят авторитет на това, което се нарича свещено Предание на Църквата.

Днес протестантизмът е твърде нееднородно явление, наброяващо множество деноминации. Всички тях обаче ги обединява принципът „Само Писанието”.

Има класически протестантизъм (лутерани, реформатори, англикани), но от гледна точка на много по-новите деноминации, например баптисти или петдесетници, старите протестантски църкви имат своя традиция, свое предание. Как тогава обаче новите протестанти провъзгласяват, че признават само авторитета на Писанието?

Йерархия и братство в ранновизантийския манастир

Написана от Златина Иванова

Zl IvanovaНа византийската монашеска култура е отредено да пренесе през вековете редица ценни достижения на християнска Византия, тъй като тя не просто надживява Империята, в чиято среда възниква, но и се адаптира успешно в редица други цивилизационни контексти. Сред многото области на „трансфер” на културни и духовни ценности тук бихме искали да се спрем на модела взаимоотношения, който се оформя още в ранновизантийските манастири и който претендира да въплъщава един оптимално християнизиран социум, доколкото това е възможно в мир сей. Големият познавач на византийското монашество прот. Георги Флоровски определя монашеското движение като християнския „опит за решение на социалния въпрос”, един „антиград”, който желае да освободи хората от старите социални връзки и да им даде възможност да осъществят дълбоко заложения в човешката природа по образа на Светата Троица модел на отношения помежду си: „Именно от този въцърковен свят, от тази вече християнска Империя започва бягството – пише отец Георги Флоровски. – Монашеството е преди всичко социално решение и опит за решение на социалния въпрос… Аскетичното отричане не е само „въздържание” или отказ от житейските преимущества или излишъци, не е някакъв свръхдлъжен подвиг. То е отричане от света по принцип и от всичко, което е в света. И преди всичко от реда на света, от социалните връзки. И не толкова от света, колкото именно от Империята… Още Ориген отбелязва, че християните живеят „въпреки законите на светския Град”, което важи още повече за монасите… Монашеството е като че някакъв нов и особен „град” (πоλιτεία). Светският град станал християнски, но антитезата не изчезва. И в християнския свят монашеството е друго, някакъв антиград, антиполис. Монашеството е винаги „изход от света”, изход от естествения обществен строй, отказване и отричане от всички граждански връзки, от семейството, от родството, от родината”.

„Зная един човек в Христа…” 18

Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovСтарецът започна беседата си с приятелски тон и, за да създаде предразполагаща атмосфера, ме насърчи, хвалейки току-що излязлата моя книга: „Няма друг Йеротей: перото ти е силно и бързо”. Чувстваше, че по отношение на богословието и аскетиката в нас има един и същ дух и ми говореше с дълбоко смирение: „Двамата споделяме едни и същи идеи, но ти пишеш по-богато и по-образно”. Беше вежлив и винаги намираше начин да окрили събеседника си, че дори и малко повече. Затова си записах и тези му думи. След това продължи да говори за св. Евхаристия и тайнството на изповедта:

- Някога бях писал за единството на Църквата, съгласно с учението за Пресветата Троица. Когато П. Евдокимов го прочел, казал: „Откъде този човек знае за Пресветата Троица, та той не е семеен?”. Това е глупост – понятието за Лицата на Пресветата Троица да се свързва с човешките отношения в брака.

- Съзерцанието означава да чувстваш божествения огън.

- Западните християни споделят мюсюлманското разбиране за същността на Бога. Те го смятат за извънличностен.

- Мнозина имат погрешна представа за т. нар. „мрак” на Бога. Смятат, че това е Божията непознаваемост, докато всъщност това е съзнанието, че Бог превъзхожда човешкото знание, че Той е Светлина, превъзхождаща светлината на разума и на човешкото знание.

- Ние, православните, живеем Христос в божествената Литургия или, по-точно, Христос живее в нас по време на божествената Литургия. Тя е божествено действие. Казваме: „Время сотворити Господеви”. Това означава, че е настъпило времето Бог да действа. Христос твори, а ние живеем заедно с Него.

- Божествената Литургия е път към познанието за Бога и за познаването ни от Бога.

Взаимоотношенията между Синода на БПЦ и Свещеническия съюз в контекста на установяването на новата система на държавно управление (1944-1955 г.)

Написана от Елисей (Меняйлов), монах

Sinodna PalataНа 9.9.1944 г. в България става смяна на политическия режим, определяща новия вектор в развитието на страната на фона на края на Втората световна война. С идването на комунистите на власт държавното управление в България се осъществява от коалиция на левите антимонархически и антифашистки партии, оформила се в единен Отечествен фронт. Сценарият за развитието на църковно-държавните отношения в България се оформя, макар и не в пълна мяра, по образеца на взаимоотношенията между революционното правителство и Православната църква в Русия в началото на 1920-те. Новият политически курс на българските власти е насочен, от една страна, към сътрудничество с Църквата, а от друга – към ограничение на авторитета и влиянието ѝ сред народните маси. При това държавата е изпитвала зависимост от Църквата именно поради възможността ѝ да влияе върху мнението на една общественост, която още не е направила своя окончателен избор в полза на републиканската форма на управление в преддверието на близките избори.

Ето защо в началния етап на формиране на системата за държавно управление властите не предприемат такива сурови мерки като комунистическото правителство в Русия в следреволюционния период. Ф. В. Суханов справедливо отбелязва: „Главната причина за подобна търпимост е отсъствието на достатъчно сили на правителството. Новото правителство още не е притежавало такава поддържка от населението, че да води решителна вътрешна политика – в частност, по отношение на Църквата. Църквата в България е била твърде влиятелен институт, тъй като се е ползвала сред населението с голямо уважение и доверие”.[1]

И все пак планът за отслабване на влиянието на Църквата е точно формулиран от правителството, незабавно пристъпващо към антицърковна дейност. Един от лостовете за натиск над Църквата става поддържката за либералното духовенство, обединяващо се в особена организация: Съюз на свещениците. По своята идеология Свещеническият съюз копира обновленческото движение в Русия.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме