Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковният регионализъм: структури на общение или прикритие за сепаратизъм. Въпроси на диалога с римокатолицизма

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Краят на деноминационализма

Написана от Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Православната антропология и психологията: обща постановка на задачите и проблемите

Написана от Юрий М. Зенко

Yury M ZenkoВъзможно ли е смесването на психологическото и богословското разбиране за личността? Приложимо ли е това понятие към ангелите? Можем ли да се съгласим с твърдението, че в Иисус Христос се съдържа пълнотата на мъжкото и женското начало? В настоящия доклад ще се опитаме да дадем отговор на поставените въпроси въз основа на светоотеческото наследство. През април 2007 г. в Руската християнска хуманитарна академия се проведе първата кръгла маса на тема „Проблемното поле на православната антропология и психология”. Много от поставените въпроси и проблеми на кръглата маса изобщо не бяха разгледани поради липса на време, а и далеч не всички анализирани теми бяха осветлени достатъчно задълбочено. От друга страна, кръглата маса безспорно показа важността и актуалността на проблемното поле на православната психология и антропология, което обхваща много важни проблеми, които трябва да бъдат анализирани и разрешени. Кои са тези проблеми и теми?

1. Спектърът проблеми, свързани с начина на функциониране на антропологичното знание вътре в християнското богословие, както и свързаните с него хуманитарни дисциплини. Когато започнах да се занимавам с християнска антропология, попаднах на твърдението на Николай Бердяев, че християнска антропология практически няма, че всъщност Отците съвсем слабо са се интересували от антропологични теми. Това е напълно невярно.

Първо, тези теми са застъпени в много светоотечески трудове, в изследванията на дореволюционните и съвременни богослови, православни психолози и педагози – избраната библиография със заглавия по темата надхвърля 2800 заглавия.[1]

Румънското православно богословие

Написана от Свещ. Йон Бриа

Fr Ion BriaИзследванията през последните години доказаха не само съществуването на християнството в Добруджа и на север от Дунав през 4-5 в. (раннохристиянския храм в Слевен-Олт и християнската базилика в Сучидава), но и активното участие на местната църква във вселенските събори (Теофил Готски на събора в Никея 325 г.), в поместните събори (Сардикийския, 343 г.), както и в богословските спорове от онова време. В 4 в. в романизираната Дакийска църква се появяват йерарси (епископите на Томи), богослови и църковни писатели, чиито достойнства и авторитет са се признавали от отци на Източната и Западната църква като св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, който в Дакийския регион е и пряк свитетел на случващото се с християнската вяра.

Известни са също участието на скитски монаси-мисионери в христологичните спорове, станали повод за свикването на Петия вселенски събор (Константинопол, 553 г.), календарните изчисления на Дионисий Млади, преводът на Библията на готски език, направен от (В)Улфила и преди всичко ролята на св. Йоан Касиан в отношенията между главните центрове на християнството на Запад и на Изток. Св. Йоан Касиан е роден в 365 г. – в семейство, живеещо близо до устието на р. Дунав, в Добруджа. По-късно става монах като се подвизава във Витлеем и в Египет. Дякон е, редом до св. Йоан Златоуст, в Константинопол, и свещеник – в Антиохия или в Рим. През 416 г. стига и до Марсилия (Франция), където основава известен манастир и където блажено почива в 435 г. Благодарение на трудовете си За правилата на общежителните манастири, Беседи на скитските отци, За Въплъщението Христово св. Йоан Касиан може да бъде наречен родоначалник на древното румънско богословие.[1]

Християнският аристотелизъм като вътрешна форма на западната традиция и проблемите на съвременна Русия

Написана от Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът

Написана от Венцислав Каравълчев

Metr Boris of NeurokopИ все нагоре се възземам ази,
нагоре към незнайни красоти…

Като духовно явление в живота на един народ мъченичеството не изниква от нищото – то има предшественици сред изповедниците на вярата, онези обикновени герои на духа, които са верни на своя Господар в малките грижи на всекидневието, във времена на социален мир и рутинност. Но и гонението срещу Христос не започва внезапно, а дълго се подготвя от духа на отстъплението, който, за съжаление, бележи целия ход на човешката история. Както отделният човек, така и всяко общество, следвайки своя присъщ само нему исторически път, съзрява или за свидетелството на Истината, или за отстъплението от нея. Ако вземе надмощие второто, то свидетелите на вярата биват възпети от Църквата като мъченици. В пантеона на църковната памет сред стотиците мъченици, пострадали у нас в периода на комунизма, с неподправен блясък свети името на един голям български архиерей – Неврокопският митр. Борис. В началото на тази година Св. Синод на Българската православна църква стартира процедура за събиране на сведения за неговия жизнен път с цел предстоящата му канонизация. По Божи промисъл това ще бъде първият български новомъченик и в негово лице християните у нас ще придобият нов небесен застъпник. Митрополит Борис ни е оставил малко лични сведения за своя живот, но затова пък изобилстват свидетелствата за него от хората, които са го обичали като ревностен пастир на Христовото стадо.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме