Всяка власт ли е от Бога?

Или как руският превод на Библията смесва „сила“ и „право“

„Всяка власт е от Бога“ – формула, върху която векове наред се е крепяло руското политическо раболепие. При Иван Грозни и при Петър, при крепостното право и при съветския строй, при Путин и патр. Кирил – една и съща препратка към Посланието на ап. Павел до римляните (13:1) служи като оправдание на покорството пред всяко зло, облечено в държавна сила. Целта на настоящото есе е да покаже, че това раболепие не е просто лош навик и не е само плод на невежество или страх, а че отчасти е породено от езика, от структурата на руската дума „власть“, която слива в едно онова, което в гръцкия оригинал на Новия Завет, в латинския превод и в много от по-късните европейски преводи е разграничено: факта на притежаването на сила и правото тя да бъде упражнявана.

Ето как звучи този стих в най-значимите руски преводи:

Църковнославянски: „Всяка душа да се покорява на властимащите: защото няма власт освен от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога“.

Синодален превод (1876 г.): „Всяка душа да бъде покорна на висшите власти, защото няма власт не от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога“.

Под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови (Институт за превод на Библията, 2015 г.): „Всеки човек трябва да се подчинява на управляващата власт, защото няма власт, която да не е установена от Бога. Всички съществуващи власти са установени от Бога“.

А. С. Десницки: „Всеки човек нека се подчинява на съществуващите власти. Няма власт освен от Бога: съществуващите власти са установени от Бога“.[1]

Четири превода – църковнославянският, синодалният, съвременният под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови и най-новият филологически превод на А. С. Десницки – и във всички едно и също слово: власт. От църковнославянската Библия до най-новите преводи гръцкото ἐξουσία последователно се предава с тази единствена дума. Защо? И какво стои зад нея в оригинала? Нека започнем отдалеч – от лексикалната структура на руския език.

Цялата статия: Всяка власт ли е от Бога?

Типове практикуване на истината във византийската философска практика

Многообразните значения на „философия“ във византийския културен кръг предпоставят масивно присъствие на практическия елемент.[1] Самият св. Йоан Дамаскин обозначава в романа си Варлаам и Йоасаф истинната философия като правилното, християнско преобразуване на живота.[2] Това преобразуване прави възможно усвояването на истината и живот в истината.

Застъпниците на безостатъчно мистичната духовност радикализират тази насока. Те настояват, че само те водят истинно философски живот.[3] „Практическата философия“ в тесния смисъл на термина, т. е. упражняването на добродетелите и безстрастието, е основанието за претенцията им, че притежават истинно мнение за Бога и неизмамно знание за биващото, чрез което се осигурява съвършеното правомислие (ὀρθοδοξία) относно догмите.[4] Познаването на истината се схваща като приемане на даровете на Духа: добиването на истината е практикуване, практика. Истината първично се постига и формулира не чрез умствена активност, а се практикува екзистенциално. Внушава се, че съвършеният философ е онзи, чийто ум е укрепван чрез етическата, естествената и богословската философия.[5] Едва когато обаче едини сетивата и душевните сили чрез духа, той познава непосредствено и истинно божествените и човешките неща. Той съзерцава техните принципи (λόγοι) и съзира – доколкото е възможно – ясно едната причина на всичко, Троицата.[6] Истинният философ от този тип обладава свръхприродното единение с Бога когнитивно (γνωστῶς) и непосредствено.[7]

Цялата статия: Типове практикуване на истината във византийската философска практика

Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (редакция на псалмите)

Продължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)“ – тук

След повече от две години прекъсване на описанието на редакциите в Зографския молитвеник, се връщаме на темата. След като по силите си показахме в предишната статия необходимостта от използването на текста на Седемдесетте тълковници за Псалтира, сега ще се опитаме да видим конкретните разлики в четирите псалома, които са включени в нашето издание на Молитвеника.

Това са трите подготвителни псалми в началото на Причастните молитви, а също и Псалом 50.

Целия текст във формат pdf:

Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (редакция на псалмите)

Човекът според учението на св. Григорий Нисийски

Учението за човека, за мъжа и жената, е предмет на дискусии и обсъждане както в миналото, така и днес. То е засвидетелствано в Св. Писание, Библията, и е доуточнено от Св. Предание – творенията на отците на Църквата. Твърде интересно е споделеното за произхода на човека и неговата реализация в творенията на ненадминатия ерудит, мистик и не на последно място свети отец Григорий Нисийски (ок. 335 – ок. 379 г.). Без претенции за изчерпателност в предложения обзор се проследяват главните моменти в учението на епископа на Ниса за човека, сътворен от Бога и реализиран на земята като мъж и жена.

Човекът е сътворен в резултат от божествения съвет на Светата Троица, според разказа за Сътворението в кн. Битие. След като създава и животните, в шестия ден на творението, Бог казва: „Да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие“ (Бит 1:26). Тълкувайки написаното, св. Григорий Нисийски стига до извода, че образът Божи се съзерцава в цялата природа на човека, получавайки завършек в нея.[1] Спирайки се на името на сътворения по образ и подобие Божии човек – Адам, светителят обяснява, че това име означава земна твар и, че цялото творение, което е назовано Адам, носи образа на Бога.

Цялата статия: Човекът според учението на св. Григорий Нисийски

Значение и смисъл в Евангелието според Йоан

Въведение

В лингвистиката и семиотиката понятията значение и смисъл обикновено се дефинират по следния начин: значение – съдържанието, което даден знак има в рамките на езика (лексема, граматическа форма, синтактична структура); смисъл – по-широката прагматична или културна интерпретация на значението.[1]

В ежедневното човешко възприятие почти винаги линейността е водеща: вървим от значение към смисъл: първо възприемаме езиковите знаци, после (евентуално) стигаме до смисъла, защото без лексикално значение не можем да имаме интерпретация, която да създаде екзистенциален смисъл. Едно по-задълбочено разбиране обаче (каквото дава например Чарлз Пърс[2]) ни разкрива друга перспектива: смисълът никога не е напълно производен, защото знакът винаги работи в рамките на нечия интерпретация, т. е. няма „голо значение“ – то винаги има някакъв интерпретативен хоризонт. Това наблюдение проблематизира всяка проста линейност между значение и смисъл и е съществено за начина, по който Евангелието според Йоан поставя този въпрос.

Цялата статия: Значение и смисъл в Евангелието според Йоан

Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Публикуването на рецензията на книгата на прот. Максим Лисак Аскетизмът и Евхаристията: православната духовност в диалог с митр. Йоан (Зизиулас) – тук – е добър и навременен повод да се обърнем към богословското наследство на един от най-влиятелните православни мислители на нашето време. Книгата на о. Максим поставя въпроса за връзката между аскетическия и евхаристийния живот на Църквата и предлага критичен, но и дълбоко уважителен прочит на идеите на Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Тя показва, че противопоставянето между „литургията на сърцето“ и божествената Литургия е чуждо на Православното предание: аскезата и Евхаристията не са конкуриращи се духовни начинания, а неразделни измерения на живота в Христа.

Настоящият текст не е обзор на рецензията на книгата на о. Максим Лисак, нито преразказ на нейното съдържание, и аз силно препоръчвам прочита на рецензията защото тя предлага много детайли от задълбочения анализ, предоставен от автора на книгата. Рецензията е само повод да се постави един въпрос, който заслужава по-сериозно обсъждане в българското богословско пространство: как е приемано и как следва да бъде приемано богословието на митр. Йоан (Зизиулас)? В България рецепцията на неговото богословие често се възприема през привлекателността на дискурса за личността, общението, другостта и евхаристийната еклисиология. Но тази положителна рецепция понякога остава непълна, когато не се разгледат критично някои от неговите системни предпоставки: напрежението между личност и природа, ограниченото място на учението за нетварните Божии енергии и подчиненото положение, което аскетичният и терапевтичният аспект на Църквата понякога получава спрямо евхаристийния.

Цялата статия: Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на...