Киркегор и Гогол

Без изобщо да съм познавач на Киркегор, без да съм прочел и малка част от неговите почти петдесет тома (заедно с писмата и документите), аз не бих могъл да кажа за него нищо ново и затова само приповдигам една тема, която според мен трябва да заеме своето място в размислите за 19 в. и да ни помогне в разбирането на двамата пророци, чиито имена аз произнасям редом. Тук не става дума за „типология“; какви изобщо типове можем да търсим там, където уникалното човешко присъствие не губи своята неповторимост дори когато в същото време на другия край на света има своя двойник! Не става дума и за „заимствания“ и „влияния“, които в конкретния случай дори не се налага и да търсим: тях просто ги няма и те не биха могли и да съществуват между копенхагенския отшелник и поета на руската тройка. Връзката тук е друга – тайнствена връзка на духовния свят, забелязана впрочем от Карл Ясперс в неговата мисъл за „осевото време“.[1] Както тогава, така и сега, отново и отново единната мълния търси къде да пробие през тялото на човечеството.

Евразия и евразийство според Георги Флоровски

През последните две десетилетия (от 2000 г. до днес) след разпада на Съветския съюз и края на реалния социализъм в Източна Европа в недрата на руската политическа и културна мисъл се зароди философско и идеологическо течение с претенциозното наименование „евразийство“. Постепенно евразийството и произхождащата от него теория за „руския свят“ заеха освободеното и изоставено идеологическо пространство на някогашната социалистическа (марксистко-ленинска) официална руско-съветска идеология. Днес обаче твърде често това ново идеологическо течение се самоопределя като съвършено оригинална, непозната до този момент философия, за оригинално явление в политическата и философска мисъл, което същевременно навлиза „както крадец нощя“ (срв. 1 Сол. 2: 5) през задната порта на руското православие с претенцията да бъде политически и социокултурен изразител на официалната Руска православна църква. Става дума за географски и културно-исторически детерминирана националистична вариация на идеология с претенции за над-национален религиозно-синкретичен месианизъм.[1] Както гласи обаче една известна френска поговорка, всяко ново нещо е просто добре забравено старо…[2]

Единството на Църквата – византийска и поствизантийска еклисиология

Църквата е Тяло Христово, което исторически живее и съществува под различни форми: от ранните християнски общини и местните евхаристийни събрания, през „Църквата на империята“ – до съвременните автокефалии. В този текст съвсем накратко ще бъдат маркирани принципите и границите на византийската и на поствизантийската еклисиология, във връзка с единството на Църквата като белег на нейната същност, водещ началото си от първите християнски общини. Това единство на местната (днес наричана „поместна“) църква се изразява, освен в мястото или територията, която обитава християнската община, също и в единомислието и единодушието (единоверността)[1] с всички останали местни общини (съответно – поместни църкви).

Съвършеното единство според еклисиологията на Лионския епископ св. Ириней, се осъществява между Църквата – като апостолско приемство и предание, Евхаристията – като богодадена вяра и богослужение (свещенодействие) на християните в кинонията, и православието (правата вяра).[2] Накратко казано: не съществува Църква без Евхаристия и православие (ὁρθοδοξία), нито Евхаристия без Църква и православие, нито Евхаристия – извън Църквата и нейната истинска, вярно изповядвана вяра.[3] Множествеността на местните църкви – според св. Ириней – не означава раздробяване на единството, защото Църквата е едно и също Тяло Христово в целия свят и има „една и съща вяра, едно и също предание, едно и също приемство на всички апостоли“.[4]

„Светът“ в Свещеното Писание

1.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:15-16). И в двете посочени изречения става дума за отношението към космоса. Бог е възлюбил света, а човекът е длъжен да не обича света, понеже, ако обича света, значи няма любовта на Отца. Отношенията на Бога и човека към света не съвпадат. Това, което Той е възлюбил, човекът е длъжен да не обича. Можем ли да примирим това противоречие, ако наистина е противоречие? Както и да решаваме проблема с текстовете от Йоан, несъмнено е, че Евангелие според Йоан и Първо послание от Йоан принадлежат на един и същ автор. Дори и това да не е така, то в самото послание откриваме аналогично на Иоан 3:16 изказване: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан. 4:9). Ето защо ние трябва решително да се откажем от опита да разрешим намиращото се пред нас противоречие, като приписваме изказванията на различни, макар и много близки по дух автори. Но може би тук нямаме противоречие, а две различни разбирания за космоса? Не можем априори изцяло да изключим подобно предположение въз основа на това, че тези различни понятия се срещат при един и същ автор. Възможно е тези различни понятия за космоса да са били продиктувани не само от неустойчивото съдържание на понятието за космос, но и от това, че самият космос не е оставал един и същ в хода на историята.

Има ли смисъл от редакция на молитвеника? (въведение; утринни молитви)

В началото на тази година светата ни обител издаде Кратък молитвеник, в който са направени редакционни промени в сравнение с Молитвеника на Синодално издателство на БПЦ от 1996 г. След отпечатването на това издание на няколко пъти чувахме въпроса, който избрахме и за заглавие на настоящата публикация. Получихме различни отзиви, включително и добронамерени критични бележки върху работата ни. Затова, и по съвет на някои от архиереите от Св. Синод на БПЦ, сметнахме за необходимо да посочим по-подробно и конкретно какво точно е редактираното, както и да изложим основанията за извършените редакции.

Преди да се спрем на този въпрос, намираме, че не е излишно да се каже накратко въобще за появата на молитвениците за частна употреба. Понеже настоящият състав на ползваните в родината ни молитвеници е основан на руската традиция, ще се ограничим само до тази област, а именно печатната традиция на църковнославянските молитвеници в Русия.

Насъщното богословие на Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)

Едно от първите основни положения, които начинаещият в богословието научава, е, че в Църквата епископът има – освен всичко останало – и „власт на учителство“ (potestas magisterii). И, разбира се, няма нищо по-обяснимо от това. От епископа, който в Църквата не е нито повече, нито по-малко от образ на Христос, който право преподава „словото на истината“ (2 Тим. 2:15), по определение се очаква да знае в съвършенство догматическото учение на Църквата и да го преподава безпогрешно, а това може да означава само едно: да бъде богослов в пълния смисъл на думата. Не просто да е наизустил Символа на вярата, заедно с останалите базови изповедни текстове, а да тълкува тяхното съдържание вярно, достъпно и по творчески начин – в контекста на духовните тенденции и нагласи на своето съвремие. Да разкрива пред повереното му словесно стадо вярата, която е била „веднъж завинаги предадена…“ (Иуда 3), насърчавайки по този начин и другите към свое, лично богословско творчество, което е нещо вътрешно присъщо на човека дори само по силата на това, че той е сътворен по образа и подобието на Този, Който е Творецът par excellence. Емблематичен пример за такъв епископ на Църквата Христова е неотдавна упокоилият се в Господа митрополит на Диоклия Калистос (Уеър).