Символна относителност и илюзия за свобода

Безумен копнеж по невидимото – тогава, когато острото чувство за човешкото през 20 век ни учи, че човешките мисли са родени от потребностите, обясняващи обществото и историята, че гладът и страхът могат да бъдат причината за човешката съпротива и основанието за всяка свобода! Няма никакво съмнение в човешката нищета, в тази империя, където вещите и злото господстват над човека, в тази скотщина! Но да си човек, значи да знаеш това. Свободата се заключава в познанието, че свободата е в опасност. Но да знаеш или да осъзнаваш, значи да имаш време да предвидиш момента на безчовечността и да го избегнеш. Това е тъкмо постоянното отлагане на часа на предателството (най-мерзката разлика между човека и не-човека), която влече след себе си безразличието към добротата, Желанието за абсолютно Другия или стремежа към благородството. Тук е измерението на метафизиката.[1]

Културната нелинейност върху историческото време днес, разбира се, е виртуална. Това обаче далеч не означава, че е несъществена или измислена. Точно обратното – виртуализацията обхваща екзистенциалния живот на човека. Технологичната информационна култура е мрежова, връзките в нея са подобни на връзките между невроните в мозъка. Всеки отделен „възел” от тази мрежа едновременно е несамостоен, ала има собствена дълбочина, а в известен смисъл, бих казал, и собствено време. На практика ние вече не сме в състояние да посочим ясна разлика между виртуално и екзистенциално. Най-страшното поне според мен е, ако се окаже, че всъщност днес такава разлика вече няма. А фактът, че е много трудно, ако не и невъзможно да се обясни защо е страшно, сам по себе си като че ли ни води към подобно заключение. В края на краищата всички ние днес сме поставени пред една толкова нова ситуация, че като че ли всичко предишно, което е служило на човека и като инструменти за познание, и като основания за отношение към едни или други исторически и обществени процеси, сега е някак компрометирано или най-малкото до такава степен накъсано, че е невъзможно да бъде сглобено отново в един собствен първоначален образ. Говорихме вече за символизма като универсална гледна точка към света през Средновековието. Именно тази гледна точка днес е практически липсваща. Пак повтарям, това не означава, че едната гледна точка е „по-добра” или „по-лоша” от другата – тук изобщо не могат да бъдат използвани такъв тип определения, защото става дума за системни отношения и за различни типове култура. Освен това бих казал, че по същество и двата вида отношение към света, взети в своя „чист” принцип, рано или късно, но задължително (ще) корумпират екзистенциалния живот на човека, макар и по различни причини и, така да се каже, от противоположни посоки. От християнска гледна точка това е „иманентното” следствие от грехопадението и не съществува такъв тип социална организираност, която да го „преодолее”. Няма и не може да има обществен договор, в който човекът да живее на земята „като в рая”.

Граматическата аналогия на триединството при о. Сергей Булгаков

В този текст ще изкажа някои свои мисли по повод откритата от о. Сергей Булгаков analogia trinitatis (аналогия на Троицата), която нарекох граматическа. Тя заема централно място в Трагедията на философията,[1] като фигурира още и във Философия на името.[2] Своето по-нататъшно развитие тази аналогия намира в неговите статии „Глави за троичността” и „Ипостас и ипостасност”,[3] както и в речта му „Благодатните завети на преп. Сергей към руското богословско мислене”.[4]

Книгите Трагедията на философията и Философия на името са написани по време на „кримското бездействие” на Булгаков от 1921-1922 г. За творчеството на о. Сергей това е повратен период. В Трагедията на философията той прави равносметка на философските си търсения, след което ще пише изключително и само богословски трудове. Освен това, тук става дума и за един биографичен рубеж – между неговия руски и неговия парижки живот. На тези разграничавания съответства и смислов превал – преход от философията към богословието. Преход и дори скок, защото между двете съществува пропаст, бездна, hiatus – както е обичал да казва о. Сергей. Философията о. Булгаков характеризира като логически монизъм (= „монистичната непрекъснатост” на о. Павел Флоренски), от който не съществува никакъв плавен преход към антиномичния начин на мислене, характерен за богословстването, и който той (както и Семьон Л. Франк) нарича „монодуализъм” (= „дуалистичната разделеност” на о. Флоренски). Защо обаче между двете лежи пропаст, която за своето преодоляване изисква единствено скок? Затова, защото отговорите на „проклетите” въпроси – за Бога, за света и за човека – не идват посредством дедукцията? Защото тези отговори не се раждат в разума, а се дават свише – от Откровението – и се възприемат чрез подвига (или скока) на вярата. Съотношението между философията и богословието съответства изцяло на съотношението между въпроса и отговора. Самото осъзнаване и формулировка на въпроса подготвят почвата за възприемането на отговора (на английски: to set the Stages – „да построиш сцената”), задава като че ли някаква пред-структура на отговора – езика, на който той ще бъде даден. Въпросът обаче не съдържа, не може да съдържа в себе си отговора, той не може да го породи (в противен случай не би бил истински, а риторичен въпрос или просто игра). Въпросът само разравя почвата за приемането на небесното семе – Откровението. Това, което се занимава с осмислянето и с изказването на богооткровения отговор на изработения на философския език въпрос, е именно богословието. Без постановката на въпроса отговорът просто няма да бъде нито чут, нито забелязан. Затова важността на философията (на човешките питания) е голяма – тя придава на отговора форма и език, но в същото време пред лицето на Откровението (на съдържанието на отговора, т. е. на самия отговор) е нищожна. Поради същата тази причина „трагедията” на философията трябва да се разбира в античния смисъл – това е борбата на героите, които съдбата е предназначила за гибел, като наказание за родовата вина, но тази гибел е жертвена гибел: за да може други да живеят. (Позволих си донякъде да развия мисълта на о. Сергей – виж: ТФ, с. 314 и 387; ГТ, с. 54 и 63.)

Някои мисли за църковното единство като императив и перспектива

Днес (текстът е публикуван на 20 май 2018 г., бел. прев.) е ден на памет за отците от Първия вселенски събор. След Литургията се четат две зачала, в които звучи темата за християнското единство: обръщението на ап. Павел към ефеските презвитери и част от Първосвещеническата молитва на Иисус Христос от Евангелие според Йоан. „Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” – моли се Иисус на Своя Небесен Отец (Иоан 17:11); „… аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” – предупреждава презвитерите ап. Павел (Деян. 20:29).

Всичко това се чете в деня на паметта за Първия вселенски събор и се пречупва през столетията до наше време. Ние четем тези текстове и възпоменаваме Никейския събор, докато в същото време сами сме въвлечени в бурно обсъждане на въпросите за бъдещето на нашата Църква в Украйна.

Канонически основания на Вселенския престол за действията му в Украйна

Нравствено-етична криза

С това ще започнем. Току-що прочетох изказването на валаамския игумен епископ Панкратий относно Негово светейшество Вартоломей, патриарх на древната Константинополска катедра. В това изказване руският епископ нарича патриарха мерзавец, предател и „юда”, с когото причастието от една Чаша е невъзможно. Без никаква аргументация – освен опитите му да разреши църковната криза в Украйна по начин, който не харесва на Москва.

Мерзавец, юда и предател, от когото по-лош е само „оня Денисенко”. Попаднах и на други, още по-изобретателни: „истанбулски папа”, „турския патриарх” и пр.

С такива квалификации днес са наситени руските медии. За моралните измерения на тази злостна кампания можем да оставим всеки един християнин да отсъди сам. Св. Евангелие ни дава много прост ориентир: по плодовете им ще ги познаете. Но даже духовници и богослови сякаш забравиха за Евангелието. Как иначе може да се обясни тази арогантност, с която си позволяват да отстояват една политически инспирирана национална позиция, разпознаваща като свой главен враг древната Константинополска катедра? Изглежда православието става поредната идеологическа система, отчуждена от евангелския дух. Започваме да губим християнската си същност.

Относно отговорността на християните за целия свят

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.

Господство и Царство (есхатологичен етюд)

Когато говорим за „последните неща”, т. е. когато засягаме проблемите, които днес е прието да се наричат есхатологични, навлизаме в област, където постоянно се уверяваме в безсилието на нашето богословско изследване, изправено пред множество различни аспекти, които ние трябва да обхванем едновременно, пред множество пресичащи се и променящи се равнища, които мисълта не може да фиксира, без да ги изопачи.

Нека си припомним, че дори науките, изучаващи материалните реалности, т. нар. „точни науки”, дори те днес трябва да прибягват до понятието за взаимното допълване, а друг път им се налага да поддържат едновременно две противоположни теории без да се опитват да ги примирят, за да ни дадат представа за някой физичен феномен в цялата му сложност, като например феномена на светлината. Още повече казаното се отнася до онази реалност, за която четем, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4). За да избегнем двойната опасност твърде много да обясняваме или пък обратното – твърде много неща да отнасяме към областта на неизразимата тайна, ще си позволя да засегна есхатологичната тема едва в края на този очерк, да подходя към нея, така да се каже, по заобиколни пътища, които ще ни покажат как именно християнският богослов може да говори за изпълнението на господството на Бога.