Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава

Написана от Христо Темелски

Bulgarian ExarchateТази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Великият пост – време за себе си

Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Има няколко периода в годината, когато Църквата призовава хората да се отделят поне за малко от суматохата на ежедневието, от рутината и да обърнат поглед към себе си. Постът дава възможност да се обновим и заредим с духовни сили, черпейки от източника на живота – Бога. Великият пост е най-строгият и продължителен пост през годината. Най-характерният му белег е въздържането от храна с животински произход, но то носи духовна полза само в съчетание с духовния пост, който е време за размисъл, изпитване на съвестта, равносметка и промяна.

Дълга и интересна е историята на най-важния християнски пост, наричан още св. Четиридесетница. Още апостолите и първите християнски общини са отбелязвали в деня на еврейската Пасха спомена за страданията и смъртта на Иисус Христос. Това събитие не е било празнично, а повод за скръб, и затова християните са го отбелязвали с пост.

Така, първата християнска Пасха е започнала своето съществуване като пост и е била наречена кръстна Пасха. Този пост е претърпял едно поетапно развитие през годините, преди окончателно да се оформи в днешния си вид от седем седмици.

Постът

Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПостът, това е свята болест на човека, при която не ти се иска да вкусваш. Понякога ти се приисква, но ти е невъзможно.

Господ ти повелява да умреш, за да живееш – Църквата ти повелява да боледуваш, за да получиш здраве.

Рутинният земен свят, оставен на себе си, води човека към заколение на духа, улавя и изтребва в човека Божия син – та нали този свят е свят, който е отменен, нали чрез него не трябва да се живее.

Светът знае: „За да живееш, трябва да се храниш“ – но светът знае това по природа, като безсловесно животно, и с това развращава себе си (Иак. 1:10).

Достигнал рутината чрез човека и отменен в Сина Божи, ветхият свят бива воден от природата, като безсловесно животно – към улов и изтребване (2 Петр. 2:12).

Еклисиологичният модел след извоюването на патриаршеско достойнство за Руската църква

Написана от Светослав Риболов

Sv S RibolovПреди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Божият образ в същността на човека

Написана от Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevБиблейската идея за образа и за подобието изразява най-вече същностното сходство между човека и Бога. Човекът е „малък бог“, μικροθεός, защото е казано: всички вие сте синове на Всевишния. Идеята за богоподобието, разбира се, е от съществено значение и за християнската антропология, и за всяка религиозна антропология, но тя е също толкова съществена и за всяка без-религиозна антропология. Нещо, което на пръв поглед може и да ни се стори твърде неочаквано и странно, и все пак е така.

Като сходство по същество между човека и Бога, „образът и подобието“ е аксиома, която никога не е подлагана на съмнение нито в религиозното, нито в безрелигиозното (атеистичното) съзнание. Николай Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът като духовна личност приписва на себе си всички атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предзнание и провиждане. С това ще се съгласят поравно както богословът, така и философът-атеист – Фойербах или Маркс. Въпросът е само в това: Бог ли е създал човека по Свой образ и подобие, или човекът е създал Бога по свой образ и подобие.

Религиозната самодостатъчност като пречка за истинската връзка с Бога

Написана от Милтиадис Константину

M ConstantinouСпоред Преданието на Православната църква периодът на Триода представлява етап от духовната борба, през който вярващите се подготвят с покаяние, молитва и пост за големия празник на Пасхата.

Началото на утвърждаването на този подготвителен период трябва да търсим в края на 7 в. – епоха, когато основа и извор на вдъхновение за църковната химнография представлява една сравнително малка книга (около петнадесет страници), която идва от първите векове на християнството. Тази книга е наречена „Оди“ (Ὦδαί) и представлява сборник от девет песни, разказващи за важни библейски събития. Например, първата песен е посветена на излизането на израилтяните от Египет и преминаването на Червено море, а втората – на предаването на плочите на Закона от Бога на Моисей. Третата песен съдържа молитвата на Анна, която е била бездетна, но се е удостоила да стане майка на последния съдия – Самуил. Четвъртата, петата и шестата песен съдържат молитвите на пророците Авакум, Исаия и Йона. Следващите две – седмата и осмата, разказват за мъченичеството на тримата младежи във Вавилонската пещ, а деветата песен съдържа молитвите на св. Богородица и Захария. Вдъхновени от тези песни, химнографите започват да съставят химни, основани на техните теми. Нарекли са ги „канони“ и първоначално те започват да се употребяват в богослужението на Йерусалимската патриаршия. Оттам, в началото на 9 в., се пренасят в Константинополската патриаршия и оттам се разпространяват в цялата Църква. И до днес каноните с девет или осем песни лежат в основата на богослужебните последования, като втората обикновено се пропуска. Докато обаче през цялата година се изпълняват пълните канони, в периода от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота се изпълняват канони от само три песни, затова и периодът се нарича „Триод“.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме