Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Постът

Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПостът, това е свята болест на човека, при която не ти се иска да вкусваш. Понякога ти се приисква, но ти е невъзможно.

Господ ти повелява да умреш, за да живееш – Църквата ти повелява да боледуваш, за да получиш здраве.

Рутинният земен свят, оставен на себе си, води човека към заколение на духа, улавя и изтребва в човека Божия син – та нали този свят е свят, който е отменен, нали чрез него не трябва да се живее.

Светът знае: „За да живееш, трябва да се храниш“ – но светът знае това по природа, като безсловесно животно, и с това развращава себе си (Иак. 1:10).

Достигнал рутината чрез човека и отменен в Сина Божи, ветхият свят бива воден от природата, като безсловесно животно – към улов и изтребване (2 Петр. 2:12).

Еклисиологичният модел след извоюването на патриаршеско достойнство за Руската църква

Написана от Светослав Риболов

Sv S RibolovПреди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Божият образ в същността на човека

Написана от Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevБиблейската идея за образа и за подобието изразява най-вече същностното сходство между човека и Бога. Човекът е „малък бог“, μικροθεός, защото е казано: всички вие сте синове на Всевишния. Идеята за богоподобието, разбира се, е от съществено значение и за християнската антропология, и за всяка религиозна антропология, но тя е също толкова съществена и за всяка без-религиозна антропология. Нещо, което на пръв поглед може и да ни се стори твърде неочаквано и странно, и все пак е така.

Като сходство по същество между човека и Бога, „образът и подобието“ е аксиома, която никога не е подлагана на съмнение нито в религиозното, нито в безрелигиозното (атеистичното) съзнание. Николай Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът като духовна личност приписва на себе си всички атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предзнание и провиждане. С това ще се съгласят поравно както богословът, така и философът-атеист – Фойербах или Маркс. Въпросът е само в това: Бог ли е създал човека по Свой образ и подобие, или човекът е създал Бога по свой образ и подобие.

Религиозната самодостатъчност като пречка за истинската връзка с Бога

Написана от Милтиадис Константину

M ConstantinouСпоред Преданието на Православната църква периодът на Триода представлява етап от духовната борба, през който вярващите се подготвят с покаяние, молитва и пост за големия празник на Пасхата.

Началото на утвърждаването на този подготвителен период трябва да търсим в края на 7 в. – епоха, когато основа и извор на вдъхновение за църковната химнография представлява една сравнително малка книга (около петнадесет страници), която идва от първите векове на християнството. Тази книга е наречена „Оди“ (Ὦδαί) и представлява сборник от девет песни, разказващи за важни библейски събития. Например, първата песен е посветена на излизането на израилтяните от Египет и преминаването на Червено море, а втората – на предаването на плочите на Закона от Бога на Моисей. Третата песен съдържа молитвата на Анна, която е била бездетна, но се е удостоила да стане майка на последния съдия – Самуил. Четвъртата, петата и шестата песен съдържат молитвите на пророците Авакум, Исаия и Йона. Следващите две – седмата и осмата, разказват за мъченичеството на тримата младежи във Вавилонската пещ, а деветата песен съдържа молитвите на св. Богородица и Захария. Вдъхновени от тези песни, химнографите започват да съставят химни, основани на техните теми. Нарекли са ги „канони“ и първоначално те започват да се употребяват в богослужението на Йерусалимската патриаршия. Оттам, в началото на 9 в., се пренасят в Константинополската патриаршия и оттам се разпространяват в цялата Църква. И до днес каноните с девет или осем песни лежат в основата на богослужебните последования, като втората обикновено се пропуска. Докато обаче през цялата година се изпълняват пълните канони, в периода от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота се изпълняват канони от само три песни, затова и периодът се нарича „Триод“.

Вероучението – право и дълг

Написана от Прот. Радомир Попович

Agia SofiaВъведение

Днес за вероучението като право и дълг може да се говори от много страни. В последно време това все повече се и прави, за разлика от времето преди десетина години, когато правото на духовно образование беше тема-табу, нещо за което не можеше нито да се говори, нито да се пише, и което беше строго забранено от закона, т. е. от легализираното беззаконие. Проследявайки хода на нашата дискусия на тема вероучение, можем да смятаме, че вече ясно са изкристализирали някои виждания, които са много интересни и отразяват нашето глобално, общо духовно състояние. Заключението е, че нашето духовно състояние и като общност, и като общество, и като индивидуалности не е добро. Нравоучението е процес, който не е завършен и той няма да бъде завършен докато не се създадат условия гражданите на нашата земя да започнат преди всичко да използват своето основно човешко право, правото да могат, както всички други по света, да се образоват духовно, а и своите деца и младежи да възпитават в този дух.

Световната безсмислица и световният смисъл

Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Смисълът на живота. Въведителни текстове“

1. Безсмислицата на съществуването

Всичко, казано дотук, беше само подготовка към основния въпрос на настоящото изследване: въпросът за смисъла на съществуването въобще и за смисъла на човешкия живот – в частност.

Както видяхме, в широкото схващане на думата всичко действително и възможно има своя смисъл, т. е. свое значение и място в безусловната мисъл. Въпросът за смисъла обаче се поставя не толкова като въпрос за истината, а също и в специфичното значение на въпроса за ценността. Така поставен, този въпрос все още не е получил разрешение в предишния, тъй като смисълът-истина не съвпада със смисъла-цел или ценност.

Всичко възможно и реално има своето безусловно какво в истината или – което е същото – в безусловната мисъл. Само че това „какво“ все още не е безусловното за какво. Необходимото логическо предположение на всяка мисъл и на всяко съзнание – това е всеобемащата мисъл и всеобемащото абсолютно съзнание. Значи, логически ние сме принудени да предполагаме съда на абсолютната мисъл за света, в който живеем – съд не само относно неговото битие, но и относно неговите ценности. Засега обаче ние не знаем каква е присъдата на този съд относно ценностите на света – представлява ли той оправдание на себе си или осъждане. Защото отрицателната оценка на съществуването е логически точно толкова възможна, колкото и положителната.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме