Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнското монашество и неговата рецепция в България след Покръстването

Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseОт самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.

Религия и култура

Написана от Владимир Вейдле

Vladimir VejdleСъвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

Нашата мисия, нашият глас и нашето присъствие в Америка

Написана от Прот. Леонид Кишковски

Fr Leonid KishkovskyВ месеците преди своето отминаване от този свят о. Леонид работеше над преработена версия на обръщението, което следва, за да бъде то публикувано в „Public Orthodoxy“. Тъй като не успя да завърши работата си, с благословението на неговото семейство публикуваме пълния текст на основния доклад, който той предложи пред Всеамериканския събор през юли 2018 г. Благодарни сме на о. Леонид – за неговата прозорливост, доброта и подкрепа. Вечна му памет.[1]

Тази вечер предавам послание към всички нас – към вас и към мене – от св. Герман Аляскински. Ето думите на св. Герман към нас:

От този ден нататък, от този час, от тази минута нека обичаме Бога повече от всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата свята воля

Нашето поклонничество като православни християни в Северна Америка, нашият път като Православната църква в Америка започва с пристигането тук на православните монаси-мисионери в Аляска. Сред тях е имало и един светец – човек, живял свят живот и принесъл свидетелство на святост.

С разгръщането на нашето пътуване през времето се проявява и идентичността на Православната църква в Америка. Ние бяхме проверявани и изпитвани, имахме усилни времена, сблъскахме се с кризи и постигахме успехи. Нека заедно поразсъждаваме над нашия път. Вероятно ще открием онова, което днес конституира нашата идентичност.

Светът като тайнство

Написана от Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Грехът на Адам и Ева в учението за човека на преп. Максим Изповедник

Написана от Георги Каприев

Ancestral SinИзточнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Бракосъчетанието като отделèн ритуал

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Брак и Евхаристия“

До деветото столетие Църквата не е познавала ритуал на бракосъчетание, който да е бил отделèн от евхаристийното богослужение.[1] Обикновено след влизане в граждански брак християнската двойка е вземала участие в св. Литургия и това приобщаване със св. Тайни, според Тертулиан, е било печат на брака, свидетелстващ за всички християнски отговорности, които по-горе вече обсъждахме.

От четвъртото столетие нататък обаче някои източни християнски автори започват да споменават за въвеждане и на специален тържествен елемент: ритуал на „полагане на венци“ върху главите на жениха и невестата по време на евхаристийното богослужение. Съгласно св. Иоан Златоуст, венците са символизирали победа над „страстите“, тъй като християнският брак – който е тайнство за вечността – се е сключвал не „по плът“. От едно писмо на св. Теодор Студит († 826 г.) разбираме, че венчанието е било съпровождано от кратка молитва на епископа или свещеника, прочитана „пред целия народ“ по време на неделната св. Литургия. Текстът на тази молитва, даден ни от св. Теодор, гласи следното: „Сам Ти, Владико, простри ръката Си от Твоето свято жилище и съедини тези Твои раб и рабиня. И дарувай на съчетаните от Тебе съгласие на умовете; увенчай ги в една плът; направи брака им честен; съхрани ложето им неосквернено; благоволи съвместният им живот да бъде безупречен“ (Писма 1, 22 – РG 99, 973). И богослужебните книги от същия този период (известният Codex Barberini, например) съдържат няколко кратки молитви, подобни на гореспомената. Всички те са били предназначени за четене по време на св. Литургия.[2]

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме