Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на  храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

 „Художникът закача акъла си на стената“

Дечко Узунов 

В академията, в специалност „Стенопис“, имахме двугодишно обучение по иконография, където изучавахме основите на иконографията, иконописта и стенните техники. Преподаваше ни един от изявените майстори в храмовата стенопис тогава – Асен Гицов, който наистина гореше в тази материя и този негов заряд успя да ме докосне. Изключително силно ме провокира технологията на иконата с нейната прецизност, древните рецепти за грундиране, лакови покрития и изобщо цялата патинирана мистика, с която това непознато за мен изкуство ме очарова. Занимавах се с голямо въодушевление, макар в същото време да имах оскъдни знания и възможности и никаква богословска подготовка. По-късно установих за себе си, че именно чрез иконописта Бог ме намери и въведе постепенно в християнството. След няколко години механична работа осъзнах, че ако ще се занимавам сериозно с иконопис, е необходимо да се задълбоча не само в технологията, но и в съдържанието.

Още в първите векове на християнството се появяват изображения на Христовото Кръщение. Богатото богословско съдържание на празника се отразява на неговата иконография, която разкрива не само Кръщението на Спасителя в р. Йордан от св. Йоан Предтеча, но преди всичко явяването пред света на въплътилия се Син Божи, като едно от Лицата на Светата Троица, за Когото свидетелстват Отец и Светият Дух.

В ранните християнски паметници от 4 и 5 в. кръщаваният от Предтечата Христос е представен като голобрад юноша (изображения от римски катакомби, мозайката от арианския баптистерий в Равена от края на 4 и началото на 5 в. и др.).

На някои от изображенията, още от първите векове, Христос е представен не само като младеж, но и доста по-малък на ръст от св. Йоан Кръстител. Според изследователите, по този начин се подчертавала Неговата младост, предаваща идеята за вечността на Бога. От друга страна се предполага, че така иконографът е илюстрирал думите на св. Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30). Чрез тази метафора става ясно, че Предтечата е изпълнил своята мисия, а проповедта на Спасителя сега започва. По-късно обаче, в съответствие с църковното предание, по-широко разпространение получава изображението на кръщаващия се Спасител в зряла възраст.

Хиляди икони, фрески и мозайки са посветени на възкресението на Лазар. През вековете православните иконографи са предали тази забележителна сцена с много детайли и персонажи. Със средствата на православната иконография е предадена широката гама от настроения на участниците в едно от най-емоционалните евангелски събития. В Евангелието пише, че „Иисус се просълзи“, отивайки при гроба на починалия си приятел Лазар. Сестрите на Лазар – Марта и Мария – са изобразени в нозете на Христос, а израженията им показват едновременно скръб и преклонение пред явното чудо; юдеите закриват лицата си, някой запушва носа си заради тежкия мирис на четиридневното мъртво тяло. В същото време те са изобразени с гръб към мъртвия Лазар и с лице към Христос, като централна фигура в сцената. Той държи в ръката си свитък с благовестието за Възкресението. Учениците стоят зад Него, лицата им са развълнувани. Двама работници свалят надгробния камък... В ранните изображения на сцената обаче детайлите са малко: централните фигури са две: Христос и Лазар, Творецът и Неговото творение. Господ, Който отива към Своята Голгота, и човекът, който се връща към живота. Най-ранните изображения на евангелското събитие са от 4-6 в. и произхождат от релефи на християнските саркофази или стенописите в катакомбите.

Повечето икони с житийни сцени на Йоаникий поп Витанов, които са запазени до днес, имат надпис от автора: “Рука Йоаникия папа Витановича от Трявна”. Освен  “подписа” на зографа в тези икони се откриват ктиторски надписи, които по правило са с по-едри букви, по-четливи. Ктиторските надписи привличат вниманието повече от дребния, трудно забележим подпис на зографа. Този специфичен за възрожденските зографи начин на “подписване” на иконата, показва верността им към Преданието на Православната църква. Ръката на зографа участва в изписването на иконата като молитвено изкуство.¹                    

Йоаникий поп Витанов е от последните представители на Витановия род в Трявна, един от най-талантливите зографи, работили в България през първата половина на 19 в. Като цяло за живота на тревненския зограф са запазени изключително малко данни. До скоро единствените сведения бяха кратката бележка в летописа на поп Йовчо за деня, месеца и годината на неговата смърт, приписката върху една руска „Ермология” и един документ споменат от Цанко Петров.

На 2 август в двора на Александровска болница в София беше осветен параклис, който се изгражда дълго с усилията на дарители и частни спомоществователи. След освещаването му той може да функционира като истински храм и в него да се извършват богослужения. Някой сигурно се чуди: за какво ѝ е на една болница параклис?

От един месец обаче малкият храм е отворен, защото в него работят иконографите, които са започнали изписването на малката църква, и тяхната ръководителка Младенка Ланджева разказва, че от сутрин до вечер в параклиса влизат хора да палят свещи и да се молят. Болницата е мястото, в което човек най-силно усеща своята немощ и необходимостта от Божия помощ. Някои идват да се помолят за себе си, мнозина – за свои роднини и близки.