Въведение в Евангелието от Йоан

Юстин мъченик, който е живял в Ефес преди да се установи в Рим, се придържа не само в своето учение за Логоса към учението на Евангелието от Йоан, но казва, че основава учението си на „спомените на апостолите”, т. е. очевидно на евангелията (Диалог с Трифон 100,4 и Апология 67,3). Той споменава за словото на Иисус към Никодим за новото раждане (Апология 61; срв. Йоан 3:3 и сл.).

Приблизително по същото време (ок. 60-те години на II век) монтанистите са основавали формално своето учение, че чрез тях говори Духът Утешител, на Евангелието от Йоан. Опитът на техните врагове, алогите („безсловесните“), да припишат самото четвърто Евангелие като служещо за формална основа за еретиците, на еретика Керинт, не е имал успех и само станал повод да се засвидетелства вярата на Църквата в произхода на четвъртото Евангелие именно от Йоан (Ириней Лионски, Против ересите III, 11, 1). По същия начин опитът на гностиците да се възползват от различни термини от Евангелието от Йоан не разколебава вярата на Църквата в автентичността на това Евангелие.

По времето на Марк Аврелий (161 – 180 г.) и в малоазийската Църква, и извън нея четвъртото Евангелие е всеобщо признато за произведение на апостол Йоан. Деянията на Карп и Папила, Теофил Антиохийски, Мелитон, Аполинарий Йераполски, Татиан, Атинагор (древнолатинските и сирийските преводи вече включват Евангелието от Йоан) – всички те, очевидно, са добре запознати с Евангелието от Йоан. Св. Климент Александрийски говори даже за повода, по който Йоан е написал своето Евангелие (Евсевий Кесарийски. Църковна история VI, 14, 7). За произхода на Евангелието от Йоан свидетелства и Мураториевият фрагмент (канон).

И така, Евангелието от Йоан е съществувало в Мала Азия несъмнено от началото на II век и е било четено, а примерно около средата на II век то е станало достъпно и в останалите области, където живеели християни, като навсякъде е било почитано като произведение на апостол Йоан. Предвид това не е удивително, че в много произведения на апостолските мъже и апологетите все още не срещаме цитати от Евангелието от Йоан или загатване за неговото съществуване. Но вече фактът, че Хераклион, ученик на еретика Валентин (дошъл около 140 г. в Рим) пише коментар върху Евангелието от Йоан, свидетелства, че Евангелието от Йоан се е появило много по-рано от втората половина на II век, тъй като несъмнено би било твърде странно да се пише тълкувание на произведение, появило се съвсем наскоро.

И накрая, свидетелствата на такива стълбове на християнската наука като Ориген (III в.), Евсевий Кесарийски и блажени Йероним (IV в.) за автентичността на Евангелието от Йоан ясно говорят в полза на факта, че в църковното предание за произхода на четвъртото Евангелие не може да има нищо неоснователно.

Апостолът Йоан Богослов

Откъде е бил родом апостол Йоан, не може да се каже нищо определено. За неговия баща, Зеведей, е известно само че със своите синове Яков и Йоан е живеел в Капернаум и се е занимавал с риболовно дело в доста големи мащаби, за което свидетелства обстоятелството, че е имал работници (Марк. 1:20). По-забележителната личност е жената на Зеведей, Саломия, която е принадлежала към жените, придружавали Спасителя Христос и които от своите средства са купували каквото е било нужно за издръжката на доста големия кръг ученици Христови, съставляващи почти постоянната Му свита (Лука  8:1 – 3; Марк 15:41). Тя е споделяла честолюбивите желания на своите синове и е молела Христос да изпълни техните мечти (Мат. 20:20). Тя отдалеч е присъствала при снемането от кръста на Спасителя (Мат. 27:55 и сл.) и е участвала в купуването на благовонията за помазването на тялото на погребания Христос (Марк 16:1; ср. Лука 23:56).

Семейството на Зеведей е било свързано, според преданието, в родство със семейството на Пресветата Дева: Саломия и Пресветата Дева били родни сестри, – и това предание се намира в пълно съответствие с факта, че Спасителят, докато се готвел да предаде Духа Си на Своя Отец, висейки на кръста, поверил Пресветата Дева на грижите на Йоан (виж тълкуванието към Йоан 19:25). С това родство може да се обясни и защо именно от всичките ученици Яков и Йоан са заявили претенция за първите места в Христовото Царство (Мат. 20:21). Но ако Яков и Йоан са били племенници на Пресветата Дева, то те, значи, са били в родство и с Йоан Кръстител (срв. Лука 1:36), чиято проповед би трябвало особено да ги заинтересува. Всички тези семейства са били проникнати от едно благочестиво, истинно израилтянско настроение: за това говори и фактът, че имената на членовете на тези семейства са автентично еврейски, без примеси на гръцки или латински прозвища.

От факта, че Яков навсякъде се назовава преди Йоан, може уверено да се заключи, че Йоан е бил по-млад от Яков, а преданието го нарича и най-младия сред апостолите. Йоан е бил на не повече от 20 години, когато Христос го е призовал да Го последва, а преданието, че е доживял до управлението на император Траян (98 – 117 г.), не съдържа в себе си нещо невероятно: Йоан тогава е бил на около 90 години. Скоро след като го призовал Го последва, Христос повикал Йоан към особено, апостолско служение, и Йоан станал един от 12-те Христови апостоли. Заради своята особена любов и преданост на Христос, Йоан е бил един от най-близките и доверени ученици на Христос и даже най-любимият между всички тях. Той се е удостоил да присъства при най-важните събития от живота на Спасителя, например при Неговото преображение, при молитвата на Христос в Гетсимания и др. За разлика от апостол Петър Йоан е водил повече вътрешен съзерцателен живот отколкото външен, практически активен. Той повече наблюдава отколкото действа, по-често се потапя в своя вътрешен свят, обсъждайки в ума си великите събития, на които е бил призван да стане свидетел. Душата му повече витае в горния свят, поради което от старо време в църковната иконография му е отреден символът на орел (Баженов. с. 8 – 10). Но понякога Йоан е проявявал и душевна разпаленост, даже крайна раздразнителност: това е било тогава, когато се е застъпвал за честта на своя Учител (Лука 9:54; Марк 9:38 – 40). Пламенното желание да бъде по-близо до Христос се е отразило и в молбата му Христос да отреди на него и брат му първите длъжности в славното Свое Царство, за което Йоан е бил готов да отиде с Христос и на страдания (Мат. 20:20 – 29). Заради тази способност към неочаквани пориви Христос нарекъл Йоан и Яков „синове на гръма” (Марк 3:17), предсказвайки, че проповедта на двамата братя ще има неотразимо, подобно на гръм, въздействие върху душите на слушателите. 

След възнесението на Христос на небето апостол Йоан заедно с апостол Петър е един от представителите на християнската Църква в Йерусалим (Деян. 3:1 и сл.; 2:4; 13:19; 8:14 – 25). На апостолския събор в Йерусалим през зимата на 51 – 52 г. Йоан заедно с Петър и предстоятеля на Йерусалимската Църква Яков, признава правото на апостол Павел да проповядва Евангелието на езичниците, без да ги обвързва  със спазването на закона на Мойсей (Гал. 2:9). Следователно още по онова време значението на апостол Йоан е било голямо. А колко много то е трябвало да нарасне след смъртта на Петър, Павел и Яков!

След като се установил в Ефес, Йоан още цели 30 години заемал положението на ръководител на всички църкви в Азия, като се е ползвал с изключително уважение от страна на вярващите от кръга на другите Христови ученици. Преданието ни съобщава някои черти от дейността на апостол Йоан от този период на неговото пребиваване в Ефес. Например, от преданието е известно, че той ежегодно е празнувал християнската Пасха едновременно с юдейската Пасха и преди Пасха е спазвал пост. Един път си тръгнал от обществената баня, след като видял там еретика Керинт: „Да бягаме – казал той на дошлите с него, – да не би да се срути банята, - нали в нея се намира Керинт, врагът на истината”. Доколко голяма е била у него любовта и състраданието към хората, свидетелства разказът за юношата, когото Йоан обърнал към Христос и който в негово отсъствие се присъединил към банда разбойници. Йоан, според разказа на св. Климент Александрийски, сам отишъл при разбойниците и като срещнал юношата, умолявал го да се върне в добрия път. В последните часове от своя живот Йоан, бидейки вече не в състояние да говори дълги слова, само повтарял: „Дечица, обичайте се един другиго!“ И когато слушателите го попитали защо повтаря все едно и също, апостолът на любовта – такова прозвище се е утвърдило за Йоан – отговарял: „защото, това е заповед на Господа и ако нея единствено изпълним, то би било достатъчно“. Ето такива са основните черти на характера на Йоан Богослов, които са се запечатали в християнското предание – воля, не допускаща никакъв компромис между светия Бог и грешния свят, преданост на Христос, любов към истината, съединена със състрадание към нещастните братя.

Според преданието Йоан засвидетелства своята преданост на Христос и със страдания. При Нерон (54 – 68 г.) той е доведен окован във вериги в Рим, където първо го накарали да изпие чаша с отрова, а след това, когато отровата не подействала, го хвърлили в котел с врящо масло, от което, впрочем, апостолът също не е претърпял вреда. По време на пребиваването си в Ефес Йоан е трябвало по заповед на император Домициан (81-96 г.) да отиде да живее на остров Патмос, намиращ се на 40 географски мили югозападно от Ефес. Тук му били открити в тайнствени видения бъдещите съдби на Църквата Христова, които той  описал в своя Апокалипсис. На остров Патмос апостолът останал до смъртта на император Домициан (през 96 г.), когато по заповед на император Нерва (96 – 98), бил върнат в Ефес.

Йоан умира вероятно през седмата година от царуването на император Траян (105 г. сл. Р. Хр.), достигайки стогодишна възраст.

Повод и цел на написването на Евангелието

Според свидетелството на Мураториевия канон Йоан е написал своето Евангелие по молба на малоазийските епископи, които желаели да получат от него наставление във вярата и благочестието. Св. Климент Александрийски добавя към това, че самият Йоан е забелязал известна непълнота в разказите за Христос, съдържащи се в първите три Евангелия, които говорят почти само за „телесното“, т. е. за външните събития от живота на Христос, и затова сам е написал „Евангелие духовно“. Св. Евсевий Кесарийски от своя страна добавя, че Йоан, след като прегледал и одобрил трите първи Евангелия, намерил все пак в тях недостатъчно сведения за началото на дейността на Христос. Блажени Йероним казва, че като повод за написването на Евангелието е послужила появята на ереси, отричащи идването на Христос в плът.

И така, въз основа на казаното може да заключим, че Йоан при написването на своето Евангелие, от една страна, е желаел да попълни пропуските, забелязани от него в първите три Евангелия, а от друга страна – да даде в ръцете на вярващите (преди всичко християните гърци) оръжие за борба с появилите се ереси. Що се отнася до самия евангелист, то той определя целта на своето Евангелие така: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 20:31)”. Ясно е, че Йоан е писал своето Евангелие, за да даде на християните опора за тяхната вяра в Христос именно като в Син Божи, защото само с такава вяра можем да достигнем спасението или, както се изразява Йоан, да имаме в себе си живот. И цялото съдържание на Евангелието от Йоан напълно съответства на това намерение, изразено от неговия автор. Всъщност, Евангелието от Йоан започва с обръщането към Христос на самия Йоан и завършва с изповядването на вярата от апостол Тома (21 гл. представлява по-късна добавка към Евангелието). В цялото свое Евангелие Йоан желае да изобрази онзи процес, чрез който той и неговите съапостоли стигат до вярата в Иисус Христос като Син Божи, та и читателят на Евангелието, следейки делата на Христос, постепенно да разбере, че Христос е Син Божи... Читателите на Евангелието вече са имали тази вяра, но тя е била отслабена у тях от различни лъжеучения, които изкривявали разбирането за въплъщението на Сина Божи. Възможно е Йоан да е имал предвид изясняването на продължителността на общественото служение на Христос на човешкия род: според първите три Евангелия тази дейност е продължила малко повече от една година, а Йоан изяснява, че тя е продължила повече от три години.

План и съдържание на Евангелието от Йоан

Евангелист Йоан е имал несъмнено свой особен план на повествование, който съответствал на целта на написване на Евангелието, и който е различен от общото за първите три Евангелия традиционно изложение на историята на Христос. Йоан не просто съобщава последователно събитията на евангелската история и речите на Христос, а подбира от тях, с предимство пред останалите Евангелия, всичко онова, което  свидетелства за божественото достойнство на Христос, което в негово време се е подлагало на съмнение. Събитията от живота на Христос са описани у Йоан в определена светлина и всички са насочени към изясняване на основното положение на християнската вяра – Божествеността на Иисуса Христос.

В пролога към Евангелието (Йоан 1:1 – 18), евангелистът говори преди всичко за Божественото достойнство на Христос и за отношението на хората към Него, от които едни не Му повярвали, а други Го приели. Тази мисъл за различното отношение на хората към въплътеното Слово, идеята за борбата между вярата и неверието, преминава през цялото Евангелие на Йоан.

Самият разказ за делата на Христос започва с появата Му пред учениците на Йоан Кръстител, който преди това трикратно е засвидетелствал, че Иисус е Месия и Син Божи. Христос разкрива на първите Си ученици Своето всезнание (Йоан 1:19 – 51), а след това всемогъществото Си (Йоан 2:1 – 11) и после след известно време в Йерусалим открива Себе Си като господар на храма, т. е. като Месия (Йоан 2:12 – 22). Официалните представители на юдейството веднага проявяват недоброжелателното си отношение към Христос, което след време ще прерасне в открито преследване на Христос, а простият народ очевидно се чувства привличен от явилата се Светлина, – впрочем, подхранван  и от чудесата, които Христос извършва в Йерусалим (2:23 – 25). Пример за такава вяра е фарисеят Никодим, пред когото Христос разкрил величието на Своето лице и Своята мисия (Йоан 3:1 – 21). О оглед на това отношение към Христос от страна на юдеите, Йоан Кръстител отново и за последен път засвидетелства Неговото високо достойнство пред своите ученеци, заплашвайки невярващите в Христос с Божия гняв (Йоан 3:2 – 36).

Като прекарва в Юдея около осем месеца, Христос се оттегля временно в Галилея и по пътя, в самарийската област, обръща към вярата населението на целия самарийски градец (Йоан 4:1 – 44). В Галилея Той среща доста радушен прием, тъй като галилейците са били свидетели на чудесата, които Христос е извършил в Йерусалим на празника Пасха. Христос обаче обявява такава вяра за недостатъчна (Йоан 4:45 – 54). Според Йоан по време на това Свое пребиваване в Галилея, продължило както изглежда около седем – осем месеца, до празника Шатри (юдейски празник, Йоан 5:1), Христос е живял в кръга на Своето семейство, без да проповядва Евангелието: Той желае очевидно първо да възвести Евангелието в Юдея и за тази цел отива в Йерусалим на празника Шатри. Тук, по повод извършеното от Него изцеление в събота, представителите на юдейството започват да Го обвиняват в нарушаване на закона нна Мойсей. И когато Христос, в оправдание на действията Си, им изтъква Своите особени права като Син Божи равен на Бог Отец, то омразата на юдеите към Него се изразява в замислените от тях мерки да отстранят Христос, които обаче този път не се осъществили поради силното впечатление, което несъмнено е оказала речта на Христос за Неговото Месианско достойнство (Йоан 5:1 – 47). От този момент нататък при Йоан започва описанието на борбата, която официалните представители на юдейството повели против Христос – борба, завършила с решението на юдейските власти „да уловят Христос” (Йоан 11:57).

Не приет повторно в Юдея, Христос отново се оттеглил в Галилея и започнал да върши чудеса, разбира се, проповядвайки при това Евангелието на Царството Божие. Но и тук учението на Христос, че Той е такъв Месия, който е дошъл не да възстанови земното юдейско царство, а да основе ново Царство – духовно, и да възвести на хората вечен живот, настройва против Него галилейците и около Него остават само малко ученици, а именно 12 – те апостоли, израз на чиято вяра дава апостол Петър (Йоан 6:1 – 71). Христос прекарал в Галилея и Пасха, и Петдесетница, тъй като в Юдея враговете Му само чакали подходящ случай, за да Го заловят и убият. Чак на празника Шатри Христос отново отишъл в Йерусалим – това вече е третото Му пътуване там, като отново открива пред юдеите Своето божествено пратеничество и произход. Но те отново възстават против Христос. Въпреки това в последния ден на празника Шатри Иисус Христос смело заявява за Своето високо достойнство – че Той е Подателят на истинската вода на живота, и пратените от Синедриона слуги не могат да изпълнят възложеното им поръчение – да заловят Христос (Йоан 7).

После, след опрощаването на жената грешница (Йоан 8:1 – 11), Христос изобличава неверието в Него на юдеите. Той нарича Себе Си Светлината на света, а тях, Своите врагове – чеда на дявола, древния човекоубиец. Когато края на речта Си указал на предвечното Свое битие, то юдеите поискали да Го убият като богохулник с камъни, и Христос напуснал храма, където станал спорът Му с юдеите (Йоан 8). След това Христос излекува в събота един сляпороден и това усилило още повече омразата на юдеите към Иисус (Йоан 9). Въпреки това Христос смело нарича фарисеите наемници, които не се грижат за благополучието на народа, а Себе Си – истински пастир, Който полага живота Си за Своето стадо. Тази реч у едни събужда отрицателно отношение към него, а у други – известно съчувствие (Йоан 10:1 – 21).

Три месеца по – късно, на празника Обновление на храма, между Христос и юдеите отново произлязъл сблъсък, и Христос се оттеглил в Перея, където Го последвали мнозина юдеи, повярвали в Него (Йоан 10:22 – 42). Чудото на възкресяването на Лазар, което било свидетелство, че Христос дарява възкресение и живот, у едни събудило вяра в Христос, а у други Негови врагове – нов изблик на омраза. Тогава именно Синедрионът взел окончателно решение да убие Христос и обявил, че онзи, комуто е известно местопребиваването на Христос, незабавно трябва да съобщи на Синедриона (Йоан 11).

След три и повече месеца, които Христос не бил в Юдея, Той отново се появил там, и присъствал на приятелска вечеря, близо до Йерусалим, във Витания, а ден след това тържествено влязъл в Йерусалим като Месия. Народът с възторг Го посрещнал, а дошлите на празника прозелити-гърци изразили желание да беседват с Него. Всичко това подбудило Христос да провъзгласи на висок глас пред всички, които Го заобикаляли, че Той скоро ще предаде Себе Си на смърт за истинското благо на всички хора. Евангелист Йоан завършва тази част на своето Евангелие със заявлението, че макар повечето юдеи да не са повярвали в Христос, въпреки Неговите чудеса, сред тях е имало и вярващи (Йоан 12).

След като изобразил разрива между Христос и еврейския народ, евангелистът описва отношението към апостолите. На последната, Тайна вечеря Христос умил краката на Своите ученици като обикновен слуга, показвайки с това Своята любов към тях и едновременно учейки ги на смирение (Йоан 13). После, за да укрепи у тях вярата, Той им говори за Своето предстоящо преминаване към Бог Отец, за тяхното бъдещо положение в света и предстоящата впоследствие Негова среща с тях. Апостолите прекъсват Неговите думи с въпроси и възражения, но Той постоянно им напомня, че всичко, което предстои да се случи, ще бъде добро и за Него, и за тях (Йоан 14 и 16 глави). За да успокои окончателно тревогата на апостолите, Христос се моли на Своя Отец да ги приеме под Своя закрила, казвайки, че делото, за което е бил изпратен, вече е извършено и че, следователно, апостолите трябва само да го възвестяват на целия свят (Йоан 17).

Йоан посвещава последната част на своето Евангелие на историята на страданието, смъртта и възкресението на Иисуса Христос. Говори се за залавянето на Христос от войниците в Гетсимания и за отричането на Петър, за съда на Христос от духовната и светска власт, за разпъването и смъртта на Христос, за пробождането на ребрата на Христос с копието на войника, за погребението на Христовото тяло от Йосиф и Никодим (Йоан 18 и 19) и накрая, за явяването на Христос на Мария Магдалина, на десетте ученици и след това на Тома заедно с другите ученици – една седмица след Възкресението (Йоан 20:1 – 29). Към Евангелието е добавено заключение, в което е посочена целта на написването на Евангелието – укрепяване на вярата в Христос у читателите (Йоан 20:37 – 31).

Евангелието на Йоан съдържа още епилог, в който се изобразява явяването на Христос на седемте ученици при Тивериадското море, когато апостол Петър е възстановен в неговото апостолско достойнство. При това Христос предрича на Петър неговата съдба и съдбата на Йоан (Йоан 21).

По този начин Йоан развива в своето Евангелие мисълта, че въплътилият се единороден Син Божи, Господ Иисус Христос, е бил отхвърлен от Своя народ, сред който Той се е родил, но въпреки това е дал благодат и истина на повярвалите в Него ученици, и възможност да станат Божии чеда.

Това съдържание на Евангелието е удобно да се раздели на следните  части:

• Пролог (Йоан 1:1 – 18).
• Първа част: Свидетелството за Христос на Йоан Кръстителя до първата проява на величието на Христос (Йоан 1:19 – 2:11).
• Втора част: Началото на общественото служение на Христос (Йоан 2:12 – 4:54).
• Трета част: Иисус – подателят на вечния живот, в сблъсък с юдейството (Йоан 5:1 – 11:57).
• Четвърта част: Из последната седмица преди Пасха (Йоан 12 гл.).
• Пета част: Иисус в кръга на Своите ученици в навечерието на Неговите страдания (Йоан 13 – 17).
• Шеста част: Прославянето на Иисус чрез кръстната смърт и Възкресението (Йоан 18 – 20).
• Епилог (Йоан 21).

Възражения против автентичността на Евангелието от Йоан

От казаното за плана и съдържанието на Евангелието от Йоан може да видим, че това Евангелие съдържа много неща, които го отличават от първите три Евангелия, наричани синоптични поради сходството в представянето на личността и делото на Иисус Христос. При Йоан животът на Христос започва на небето...

Йоан премълчава историята на раждането и детството на Христос, с която ни запознават евангелистите Матей и Лука. В своя величествен пролог към Евангелието Йоан, този орел между евангелистие, комуто в църковната иконопис е присвоен символът на орела, с дръзкия си полет ни отнася право в безкрайността. После той бързо се спуска на земята, но и тук, във въплътилото се Слово, ни дава да видим белези на божествеността на Словото. След това в евангелския текст се появява Йоан Кръстител. Но той не е проповедникът на покаянието и съда, какъвто го познаваме от синоптичните Евангелия, а свидетел за Христос като Агнец Божи, Който взема върху Себе Си греховете на света. За кръщението и изкушението на Христос евангелист Йоан не казва нищо. Евангелистът гледа на завръщането на Христос в Галилея с първите Му ученици след кръщението от Йоан Кръстител като начало на проповедта за идването на Небесното Царство. В Евангелието от Йоан хронологическият и географският обхват на дейността е съвсем различен от този на синоптиците. Йоан засяга дейността на Христос в Галилея само в нейната върхова точка – разказът за чудодейното нахранване на петте хиляди души и беседата за небесния хляб. Чак при описанието на последните дни от живота на Христос евангелист Йоан съвпада със синоптиците. Основното място на Христовата дейност според Евангелието от Йоан е Йерусалим и Юдея.

Още по-различен от синоптиците е разказът на евангелист Йоан в изобразяването на Христос като Учител. При синоптиците Христос се разкрива като народен проповедник, като нравствен учител, Който излага пред простите жители на галилейските градове и села в най-достъпна форма учението за Царството Божие. Като благодетел на народа Той обикаля Галилея, изцелявайки всякакви болести у хората, които Го обкръжават на тълпи. Докато при евангелист Йоан Господ говори или пред отделни личности като Никодим и самарянката, или на Своите ученици, или пък накрая, пред свещениците и книжниците и другите по-осведомени в делото на религиозното познание юдеи – пред тях Той говори за божественото достойнство на Своята личност. При това езикът на Неговите слова става малко загадъчен и ние срещаме нерядко алегории. Чудесата в Евангелието от Йоан също имат характер на знамения, т. е. служат за разясняване на основните моменти от учението на Христос за Неговата Божественост.

Вече повече от сто години са изминали от времето, когато немският рационализъм е насочил своите удари върху Евангелието от Йоан, за да докаже, че то е неавтентично. Но едва от времето на Щраус започва истинското преследване на това най-велико свидетелство за Божествеността на нашия Господ Иисус Христос. Под влияние на философията на Хегел, която не допуска възможността за осъществяване на абсолютната идея в отделната личност, Щраус обявява Йоановия Христос за мит, а цялото Евангелие – за тенденциозна измислица. След него водачът на новата Тюбингенска школа Ф. К. Бауер отнася произхода на четвъртото Евангелие към втората половина на II век, когато, според него, е започнало примиряването между двете противоположни направления в апостолския век – петринизма и павлинизма.

Йоановото Евангелие, според Бауер, е паметник на помирението между тези две направления. То имало за цел да примири различните спорове, които произлизали в онова време (около 170 г.) в Църквата: монтанизма, гностицизма, учението за Логоса, пасхалния спор, и т. н., като за целта е използвало материала, съдържащ се в трите първи Евангелия, поставяйки всичко в зависимост от идеята за Логоса. Този възглед на Бауер се опитват да развият и обосноват неговите ученици Швеглер, Кестлин, Целер и др., но във всеки случай от техните усилия нищо не излязло, както признава даже такъв либерален критик като Харнак. Раннохристиянската Църква изобщо не е била арена на борба между петринизма и павлинизма, както показват най-новите църковноисторически изследвания.  Въпреки това най-новите представители на новотюбингенската школа, Х. Й. Холцман, Хилгенфелд, Фолкмар, Крейнбюл (неговото съчинение на френски език: „четвъртото Евангелие”, т. 1 – 1901 г. и т. 1903 г.) все още отричат автентичността на Евангелието на Йоан и достоверността на съдържащите се в него сведения, като повечето от тях приписват на влиянието на гностицизма. Например, Тома приписва произхода на Евангелието на влиянието на филонизма, а Макс Мюлер – на влиянието на гръцката философия.

Тъй като все пак новата тюбингенска школа не е могла да не се съобрази с онези свидетелства за автентичността на Евангелието на Йоан, които датират още от първите десетилетия на II век сл. Р. Хр., то тя се опитва да обясни произхода им с нещо като самохипноза на древните църковни писатели, при които се срещат посочените свидетелства. Например, писател като св. Ириней прочел надписа „Евангелие от Йоан“ и веднага в паметта му е останало впечатление, че това Евангелие е принадлежало на възлюбения ученик на Христос… По-голямата част от критиците обаче отстояват позицията, че под „Йоан“, автора на четвъртото Евангелие, цялата древна Църква разбира „презвитер Йоан", за чието съществуване споменава Евсевий Кесарийски. Така мислят например Бусе, Харнак. Други (Юлихер) смятат, че авторът на четвъртото Евангелие е някакъв ученик на Йоан Богослов. Но тъй като е доста трудно да се предположи, че в края на I в. в Мала Азия е имало двама Йоановци – един апостол и един презвитер – които са се ползвали с еднакво голям авторитет, някои критици започват да отричат присъствието на апостол Йоан в Мала Азия (Люценбергер, Кейм, Шварц, Шмидел).

Въпреки че не може да намери заместник на апостол Йоан, съвременната критика е единодушна, че четвъртото Евангелие не би могло да произхожда от апостол Йоан. Нека видим дали нейните възражения срещу общоцърковното убеждение за автентичността на това евангелие са основателни. При разглеждане на възраженията на критиците по необходимост ще ни се наложи да говорим и за достоверността на приведените в четвъртото Евангелие сведения, защото критиката настоява за неправдоподобието на различните цитирани в Йоановото евангелие факти за личността и делото на Спасителя.

Кайм, а след него и много други критици, посочва, че според Йоановото Евангелие Христос „не се е родил, не се е кръстил, не е изпитвал нито вътрешна борба, нито душевни терзания. Той отначало е знаел всичко, сияел е с чиста Божествена слава. Такъв Христос не отговаря на условията на човешкото естество”. Но всичко това е погрешно: според апостол Йоан Христос е станал плът (Йоан 1:14) и е имал Майка (Йоан 2:1), а в думите на Йоан Кръстителя има ясно указание, че е приел кръщение (Йоан 1:29 – 34). Че Христос е изпитвал вътрешна борба, ясно се говори в 12 глава (стих 27), а за Неговите душевни страдания свидетелстват пролятите от Него при гроба на Лазар сълзи (Йоан 11:33 – 35). Що се касае до предузнанието, което проявява Христос в Евангелието на Йоан, то то е напълно съвместимо с нашата вяра в Христос като в Богочовек.

По-нататък критиците посочват, че четвъртото Евангелие сякаш не признава никаква постепенност в развитието на вярата на апостолите: призованите апостоли още от първия ден на запознанството си с Христос стават напълно уверени в Неговото месианско достойнство (Йоан 1). Но тези критици забравят, че учениците напълно са повярвали в Христос едва след първото знамение в Кана (Йоан 2:12). А самите те казват, че са се уверили в Божествения произход на Христос едва след като в прощалната беседа Христос им разказал много неща за Себе Си (Йоан 16:30).

После, ако Йоан казва, че Христос няколко пъти е отивал от Галилея в Йерусалим, докато според синоптиците Той е посетил Йерусалим само веднъж по време на Пасхата на страданията, то на това можем да отговорим, че: първо, и от синоптичните Евангелия може да се заключи, че Христос не един път е бил в Йерусалим (вж Лука 10:30), и второ, най-правилно предава хронологичната последователност на събитията именно евангелист Йоан, който е писал своето Евангелие след синоптиците. Той е стигнал до мисълта за необходимостта да се попълни недостатъчната хронология на синоптиците и подробно да изобрази дейността на Христос в Йерусалим, която му била позната много по-добре отколкото на който и да е от синоптиците, двама от които дори не принадлежали към 12-те апостоли. Дори апостол Матей не е могъл да знае всички обстоятелства на Христовата дейност в Йерусалим, защото, първо, е бил призован сравнително късно (Йоан 3:24; срв. Мат. 9:9), и второ, защото Христос е отивал в Йерусалим понякога тайно (Йоан 7:10), без да бъде придружаван от цялата тълпа ученици. За Йоан обаче със сигурност е било чест да придружава Христос навсякъде. 

Но най-много съмнения относно автентичността пораждат речите на Христос, които привежда евангелист Йоан. По мнението на критиците в това Евангелие Христос говори не като практически народен учител, а като изтънчен метафизик. Словата Му могли да бъдат „съчинени” само от по-късен „писател”, повлиян от възгледите на александрийската философия. Обратното, словата на Христос при синоптиците са наивни, прости и естествени. Затова четвъртото Евангелие е с неапостолски произход.

Относно това твърдение на критиката първо трябва да се каже, че то преувеличава разликата между речите на Христос при синоптиците и Неговите слова при Йоан. Могат да бъдат посочени около тридесет изказвания, които в еднакъв вид се цитират и от синоптиците, и от Йоан (вж. например Йоан 2:29 и Мат. 26:61; Йоан 3:18 и Марк 16:16; Йоан 5:8 и Лука 5:21). Освен това словата на Христос, които Йоан привежда, е трябвало да се отличават от тези при синоптиците, защото целта на Йоан е била да запознае своите читатели с дейността на Христос в Юдея и в Йерусалим – този център на равинската просвета, където Христос е имал пред Себе Си съвършено друг кръг слушатели, отколкото в Галилея. Разбираемо е, че галилейските слова на Христос, цитирани от синоптиците, не са могли да бъдат посветени на такива възвишени учения, каквито са били темите на Христовите речи в Юдея. Нещо повече, Йоан цитира няколко слова на Христос, произнесени от Него в кръга на Неговите най-близки ученици, които, разбира се, са били способни много повече от простия народ да разбират тайните на Царството Божие.

Необходимо е да се вземе под внимание фактът, че апостол Йоан по своята природа е бил склонен да се интересува най-вече от тайните на Божието Царство и от високото достойнство на личността на Господ Иисус Христос. Никой не е бил в състояние да схване в такава пълнота и яснота Христовото учение за Самия Себе Си, както Йоан, когото затова Христос обичал повече от останалите Си ученици.

Някои критици твърдят, че всички речи на Христос при Йоан не са нищо друго освен просто изложение на идеите, съдържащи се в пролога на Евангелието и, следователно, са съчинени от самия Йоан. На това  е нужно да отговорим, че по-скоро самият пролог може да се назове извод, който Йоан прави от всички слова на Христос. За това говори, например обстоятелството, че коренното понятие на пролога – Логос, не се среща в речите на Христос с онова значение, което то има в пролога.

Що се отнася до факта, че Йоан единствен цитира речите на Христос, които съдържат Неговото учение за божественото Му достойнство, дори това обстоятелство не може да има особено значение като доказателство за някакво уж противоречие, съществуващо между синоптиците и Йоан в учението за личността на Господ Иисус Христос. Защото при синоптиците също има изказвания на Христос, в които ясно се посочва Неговото божествено достойнство (вж. Мат. 20:18, 28:19, 16:16 и др.). Освен това всички обстоятелства на Христовото раждане и многобройните Христови чудеса, за които се съобщава в синоптиците, ясно свидетелстват за Неговото божествено достойнство. 

Като доказателство за „съчинеността“ на речите на Христос се изтъква, че са еднообразни като съдържание. Така например разговорът с Никодим представя духовния характер на Божието царство, а разговорът със самарянката – универсалния характер на това царство и т.н. Ако във външното изграждане на речите и в начина на доказване на мислите има известно еднообразие, то се дължи на факта, че речите на Христос в Йоан са предназначени да обяснят тайните на Божието царство на юдеите, а не на жителите на Галилея, и затова естествено придобиват еднообразен характер.

Казват, че словата на Христос, които Йоан цитира, нямат връзка с описваните в Йоановото евангелие събития. Но такова твърдение ни най-малко не отговаря на действителността: именно при Йоан всяка реч на Христос притежава твърда опора в предходните събития, може даже да се каже, се предизвиква от тях. Такава, например е беседата за небесения хляб, изречена от Христос по повод нахранването на народа със земния хляб (6-та гл.).

Възразяват по-нататък: „Как е могъл Йоан до дълбока старост да запомни толкова обширни, трудни по съдържание и неясни слова на Христос?” Но когато човек обръща цялото си внимание само на едно нещо, то разбираемо е, че това „едно нещо” се запечатва подробно и здраво в паметта. А за Йоан е известно, че в кръга на Христовите ученици и в апостолската църква той не е имал особено активно значение и е бил по-скоро мълчалив спътник на апостол Петър, отколкото самостоятелен деец. Цялата пламенност на своята натура, – а той действително е имал такава натура (Марк 9), всички способности на своя забележителен ум и сърце той насочил към това да възпроизведе в своето съзнание и памет великата личност на Богочовека. Оттук става разбираемо как е могъл впоследствие да предаде в своето Евангелие толкова пространни и дълбоки по съдържание слова на Христос. Освен това древните евреи като цяло били способни да запаметяват доста продължителни беседи и да ги повтарят с буквална точност. И накрая, защо да не предположим, че Йоан е могъл сам за себе си да записва отделните беседи на Христос и след това да ползва записаното?

Питат: „Откъде Йоан, простият рибар от Галилея, е могъл да получи такова философско образование, каквото проявява в своето Евангелие? Не е ли по-естествено да се предположи, че четвъртото Евангелие е написано от някой гностик или християнин-грък, възпитан в изучаването на класическата литература?”

На този въпрос ще отговорим следното. Първо, при Йоан отсъства онази строга последователност и логическа постановка на възгледите, характерни за гръцките философски системи. Вместо диалектика и логически анализ при Йоан преобладава характерният за систематичното мислене синтез, напомнящ по-скоро източното религиозно-богословско съзерцание, отколкото гръцката философия (проф. М. Д. Муретов. Подлинность бесед Господа в 4-м Евангелии. Православный Обозр. 1881 септ. с. 65 и сл.). Може да се каже, че Йоан пише като образован юдеин, а въпросът откъде е могъл да получи такова юдейско образование, намира удовлетворителен отговор в съображението, че бащата на Йоан е бил доста заможен човек (той е имал свои работници) и затова двамата му сина, Яков и Йоан, са могли да получат добро за своето време образование в някоя от равинските школи в Йерусалим.

Някои критици се смущават от онова сходство, което се забелязва както в съдържанието, така и в стила на речите на Христос в четвъртото Евангелие и в Първото послание на Йоан. Твърдят, че уж Йоан сам е съчинил речите на Господа... На това е нужно да отговорим, че Йоан, който се присъединява към учениците на Христос в най-ранна юношеска възраст, естествено е усвоил Неговите идеи и самия маниер на изразяването им. Освен това, словата на Христос при Йоан не представляват дословно възпроизвеждане на всичко, казано от Христос в един или друг случай, а само съкратен преразказ на думите Му. При това Йоан е трябвало да предава тези речи на Христос, произнесени на арамейски език – на гръцки, а това го е принуждавало да търси по-съответстващи на смисъла на словото на Христос обрати и изрази. Затова е естествено словата на Христос да са получавали онази окраска, която била характерна за словото на самия евангелист Йоан. Накрая, между Евангелието на Йоан и неговото Първо послание съществува и несъмнена разлика, именно между думите на самия Йоан и думите на Господа. Например в Първото послание на Йоан нерядко се говори за спасението на човеците с кръвта на Христос, за което не се говори в Евангелието. Що се касае до формата на изложението на мислите, то в Първото послание срещаме навсякъде кратки откъслечни поучения и сентенции, а в Евангелието – цели големи слова.

Поради всички тези съображения можем само да се съгласим с казаното от папа Пий X в неговия „Силлабус“ от 3 юли 1907 г., издаден по повод тези критики, в който се признава за ерес модернисткото твърдение, че Йоановото евангелие не е история в собствения смисъл на тази дума, а е мистично разсъждение за живота на Христос, че то не е автентично свидетелство на апостол Йоан за живота на Христос, а отразява възгледите за личността на Христос, съществували в християнската Църква в края на I век.

Собственото свидетелство на четвъртото Евангелие

Авторът на Евангелието ясно обозначава себе си като юдеин. Известни са му всички юдейски обичаи и възгледи, особено възгледите на тогавашното юдейство за Месията. Той говори като очевидец за всичко, извършвало се в онова време в Палестина. Ако на някои места изглежда, че отделя себе си от юдеите (например казва „празникът на юдеите”, а не „нашият празник”), то това се обяснява с факта, че четвъртото Евангелие е написано, когато християните вече са се отделили от юдеите. Освен това, Евангелието е написано именно за християните измежду езичниците, поради което авторът и не е могъл да говори за юдеите като за „своя“ народ. Географското положение на Палестина по онова време е описано също във висша степен точно и детайлно. Това не би могло по никъкъв начин да се очаква от писател, живял например във II век.

Като свидетел на събитията, станали в живота на Христос, авторът на четвъртото Евангелие се отличава с особената хронологична точност, с която описва времето на извършването на тези събития. Той обозначава не само празниците, когато Христос е ходел в Йерусалим, – това е важно за определяне продължителността на общественото служение на Христос, но даже дните и седмиците преди и след едно или друго събитие, а понякога дори часовете на събитията. Говори с точност за броя на лицата и предметите, които описва.

Подробностите, които авторът съобщава за обстоятелствата от живота на Христос, също дават основание да се заключи, че е бил очевидец на всичко, което описва. При това чертите, с които характеризира тогавашните деятели, са толкова точни, че е могъл да ги посочи само очевидец, който при това добре е разбирал разликите между тогавашните юдейски партии.

Фактът, че авторът на Евангелието е бил апостол от числото на 12 – те апостоли, ясно проличава от спомените за вътрешния живот на кръга на 12 – те. Той познава добре всички съмнения, които са вълнували учениците на Христос, всички техни разговори помежду им и с техния Учител. При това назовава апостолите не с имената, с които стават известни впоследствие в Църквата, а с онези, които са имали в приятелския си кръг (например той нарича Вартоломей Натанаил).

Забележително е отношението на автора към синоптиците. Той смело поправя свидетелствата на последните по много пунктове като очевидец, имащ при това по-висок авторитет от техния: само такъв писател е могъл да говори толкова смело, без да се бои от от осъждане. При това несъмнено е бил апостол от числото на най-близките до Христос, тъй като знае много неща, които не били открити на другите апостоли (Йоан 6:15; 7:1). 

Кой е бил този ученик? Той не казва името си, но нарича себе си любимия ученик на Господа (Йоан 13:23; 21:7, 20 – 24). Това не е апостол Петър, защото този апостол навсякъде в четвъртото Евангелие е назован по име и пряко се различава от неназования ученик. От най-близките ученици остават двамата – Яков и Йоан, синовете на Зеведей. Но за Яков е известно, че не е напускал юдейската страна и сравнително рано приема мъченическа смърт (през 41 г.). А това Евангелие несъмнено е написано след синоптичните евангелия и, вероятно, в края на I век. Единствено Йоан може да бъде признат за този най-близък до Христос апостол, написал четвъртото Евангелие. Назовавайки себе си „другия ученик”, той добавя винаги към този израз определителния член (ό), ясно показвайки с това, че всички са го познавали и не са могли да го сбъркат с някой друг. Поради смирение той не назовава по име и своята майка, Саломия, както и брат си Яков (Йоан 19:25; 21:2). Така е могъл да постъпи само апостол Йоан: всеки друг писател непременно би споменал поименно поне единия от синовете на Зеведей. Възразяват: „Но евангелист Матей нали е намерил за възможно да спомене името си в своето Евангелие” (Мат. 9:9)? Да, но в Евангелието от Матей личността на писателя напълно изчезва в обективното изобразяване на събитията на евангелската история, докато четвъртото Евангелие има ярко изразен субективен характер и неговият автор, съзнавайки това, е искал да остави в сянка своето име, което и без това всички негови съвременници са знаели.

Език и стил на четвъртото Евангелие

И езикът, и стилът на четвъртото Евангелие ясно свидетелстват, че авторът е бил палестински юдеин, а не грък, и че е живял в края на първия век. В Евангелието се срещат преки и косвени препратки към места от свещените книги на Стария Завет. При това му е известен не само преводът на Седемдесетте, но и еврейският текст на старозаветните книги (Йоан 19:37 и Зах. 12:10 по евр. текст).

„Особената пластичност и образност на речта, като отличителна черта на еврейския гений, разположението на частите на изречението и простата им конструкция, отчетливата подробност на изложението, стигаща до тавтология и повторения, кратката и насечена реч, паралелизмът на членовете и целите изречения и антитезите, липсата на гръцки частици при съединяването на изреченията” и много други неща ясно свидетелствт, че Евангелието е написано от евреин, а не от грък (И. Баженов. Характеристика четвертого Евангелия с. 374).

Членът на Виенската академия на науките Д. Г. Мюлер в своя реферат „Das Johannes-Evangehum im Lichte der Strophentheorie” (Виена, 1909 г.) прави много сполучлив опит да раздели най-важните слова на Христос, съдържащи се в Евангелието на Йоан, на строфи и в заключение казва следното: „След като завърших своя труд за Проповедта на планината, изследвах също Евангелието от Йоан, което по съдържание и стил е толкова различно от синоптичните Евангелия, но за свое голямо учудване намерих, че законите на строфиката господстват и тук в същата степен, както в словата на пророците, в Проповедта на планината и в Корана”. Не свидетелства ли този факт за това, че авторът на Евангелието е бил истински юдеин, възпитан чрез изучаването на пророците от Стария Завет? Еврейският колорит в четвъртото Евангелие е толкова силен, че всеки, който знае еврейски език и има възможност да прочете Евангелието от Йоан в еврейски превод, непременно ще помисли, че чете оригинал, а не превод. Вижда се, че писателят на Евангелието е мислил на еврейски, а се е изразявал на гръцки. Но така именно и е трябвало да пише апостол Йоан, който от детство бил свикнал да мисли и говори на еврейски език, а гръцки е научил вече в зряла възраст.

Гръцкият език на Евангелието несъмнено е бил оригиналният, а не преводният: и свидетелствата на църковните отци, и липсата на доказателства у онези критици, които по някаква причина желаят да твърдят, че Евангелието на Йоан първоначално е написано на еврейски език – всичко това е напълно достатъчно, за да бъдем уверени в оригиналността на гръцкия език на четвъртото Евангелие. Макар авторът на Евангелието да има в речника си не много термини и изрази на гръцки език, но затова пък тези термини и изрази са толкова пълноценни, колкото пълноценна е едрата златна монета, с която се разплащат обикновено големите господари. По отношение на своя състав езикът на четвъртото Евангелие има общ за целия κοινή διάλεκτος характер. Само на някои места се срещат еврейски, латински думи и някои характерни само за това Евангелие термини. Накрая, някои думи при Йоан се употребяват в особен смисъл, не свойствен за другите новозаветни текстове – например, Λόγος, αγαπάω, ιουδαίοι, ζωή и др., значението на които ще бъде посочено при обяснението на текста на Евангелието. По отношение на етимологичните и синтактичните правила езикът на четвъртото Евангелие като цяло не се различава от правилата на κοινή διάλεκτος, макар и тук да намираме известна особеност (например, употребата на член, съчетаването на сказуемо в множествено число с подлог в единствено и др.).

В стилистично отношение Йоановото евангелие се отличава с простота в построяването на фразите, доближаваща се до простотата на обикновената реч. Тук навсякъде срещаме кратки откъслечни изречения, свързвани с немного частици. Но тези кратки изрази често произвеждат необикновено силно впечатление (особено в пролога). За да придаде особена сила на някой израз, Йоан го поставя в началото на фразата, при това понякога даже не е спазена последователността в построяването на речта (Йоан 7:38). Читателят е поразен също така от извънредното изобилие на диалози, в които се разкрива една или друга мисъл. Що се отнася до обстоятелството, че в Евангелието от Йоан за разлика от синоптичните не се срещат притчи, то това може да се обясни, че Йоан не е считал за нужно да повтаря притчите, които вече са предадени в синоптичните Евангелия. Затова пък при него има нещо, което напомня тези притчи – а именно алегориите и различните образи (например образните изрази в разговора с Никодим и със самарянката или истинската алегория за добрия пастир и портите в двора на кошарата). Освен това, Христос вероятно не е използвал притчи в Своите беседи с образованите юдеи, а именно тези беседи привежда най-вече в своето Евангелие Йоан. Формата на притчите не е подхождала на съдържанието на Христовите речи в Юдея: в тези слова Христос е говорил за Своето Божествено достойнство, докато формата на образите и притчите е била съвършено неподходяща за тази цел – неудобно е догматите да се поместват в притчи. Христовите ученици също са могли да разбират учението на Христос и без притчи.

Коментари към Евангелието от Йоан и други съчинения, имащи за свой предмет това Евангелие

От древните трудове, посветени на изучаването на Евангелието от Йоан, пръв по време е трудът на валентинияна Хераклеон (150 – 180 г.), откъси от който са се запазили при Ориген. След това следва много изчерпателен коментар на самия Ориген, запазил се обаче в непълен вид. По-нататък са 88-те беседи върху Евангелието от Йоан, принадлежащи на Йоан Златоуст. Тълкуванието на Теодор Мопсуетски на гръцки език се е запазило само в откъси, но сега вече беше открит и латински превод на сирийския текст на този труд, почти възпроизвеждащ всичко в пълен вид. Тълкуванието на свети Кирил Александрийски е издадено през 1901 г. от Московската Духовна Академия. След това имаме 124 беседи върху Евангелието от Йоан, написани от блажени Августин (на латински език). Накрая, заслужава внимание тълкуванието на Евангелието от Йоан на блажени Теофилакт Охридски.

От новите тълкувания на западните богослови внимание заслужават трудовете на: Толюк (изд. 1857 г.), Майер (изд. 1902), Лутардт (1876), Годе (1903), Кайл (1881), Уесткот (1882), Шанц (1885), Кнабенбауер (1906), Шлатер (1902), Лоизи (1903), Хайтмюлер (при Вайс в "Новозаветните Писания" 1907), Цан (1908), Г. И. Холцман (1908).

Сред най-ярките произведения на западните учени от т. нар. критическо течение са трудовете на: Бретшнайдер, Вайс, Швеглер, Бруно, Бауер, Баур, Хилгенфелд, Кайм, Том, Якобсън, О. Холцман, Вендт, Крайенбюл, И. Ревил, Грил, Вреде, Скот, Велхаузен и др. Последно по време важно съчинение от критическото течение е трудът: Fr. Spitta. Das Johаnnes evangelium als Quelle der Geschiche Jesu. Göttingen, 1910.

В апологетичното направление за Евангелието от Йоан са писали: Блек, Штир, Вайс, Едершайм („Животът на Иисуса Месията“, чийто първи том е переведен на руски език), Шастан, Делф, П. Евалд, Несхен, Клуге, Камерлинк, Шлатер, Стантон, Дрюмонд, Сандай, Смит, Барт, Хебел, Лепен. Но и тези трудове трябва да ползваме много предпазливо....

В руската богословска литература съществуват немалко разяснения върху Евангелието от Йоан, и отделни статии и брошури, отнасящи се до изучаването на това Евангелие. През 1874 г. излезе първото издание на съчинението на архимандрит (впоследствие епископ) Михаил (Лузин) озаглавено: „Евангелие от Иоанна на славянском и русском наречии с предисловиями и подробными объяснительными примечаниями”. През 1887 г. се появи „Опыт изучения Евангелия святого Иоанна Богослова” на Георги Властов, в два тома. През 1903 г. излезе популярното обяснение на Евангелието от Йоан, съставено от архиепископ Никанор (Каменски), а през 1906 г. „Тълкувание на Евангелието” съставено от Б. И. Гладков, в което се обяснява популярно и Евангелието от Йоан. Има още популярни обяснения на това евангелие от: Евсевий, архиеп. Могильовски (във вид на беседи за неделни и празнични дни), от протойереите Михайловски, Бухарев и някои други.

Най-полезното пособие за запознаване с написаното за Евангелието от Йоан преди 1893 г. е „Сборник статей по истолковательному и назидательному чтению, четвероевангелия” на М. Барсов.

Следващата литература до 1904 г. е посочена от проф. Богдашевски в Православно-Богословската Енциклопедия т. 6, с. 836 – 7 и отчасти проф. Н. Сагарда (пак там, с. 822). От най-новата руска литература заслужават особено внимание дисертациите: на И. Баженов „Характеристика четвертого Евангелия со стороны содержания и языка в связи с вопросом о происхождении Евангелия“, 1907 г.; На Д. Знаменски „Учение святого апостола Иоанна Богослова в четвертом Евангелии о лице Иисуса Христа“, 1907. И на проф. М. Богословский „Общественное служение Господа Иисуса Христа“. 1908. ч. 1.