Глава 5. 1 – 18. Изцелението на парализирания в къпалнята Витезда в събота. Юдеите замислят да убият Христос заради нарушаването на съботата и заради учението Му за Себе Си като Божи Син. 19 – 47. Речта на Христос за Себе Си като истински Син Божий, на Когото Отец е дал власт над света.
5:1. Подир това имаше юдейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим.
„Подир това“, тоест, след събитията (μετὰ ταῦτα е мн. число. Срв. μετὰ τοῦτο— ед. число в Йоан 2:12), описани от Йоан в предходната 4 глава.
„Имаше юдейски празник“. Кой ли е този празник? Най-вероятно е да се предположи, че с този израз Йоан е искал да обозначи празника Шатри, като най-весел и любим на народа. Просто празник (ἡ ἑορτή) в книгите на Стария Завет понякога се нарича празникът Шатри (3 Цар. 8:2; Иез. 45:25; Неем. 8:14; 3 Цар. 12:32), както и при Йосиф Флавий („Юдейски древности“ XX, 9, 3; XIII, 13, 5). Нито за Пасха, нито за Петдесетница може да се каже нещо подобно, още по-малко за празника Пурим. Например в старозаветния превод на 70-те празникът Петдесетница (на арамейски — Асарта, на еврейски — Ацерет) никъде не е обозначен просто с израза празник (ἡ ἑορτή). Но ако евангелист Йоан тук има предвид празника Шатри, то значи, че между преминаването на Христос през Самария през януари (Йоан 4:35) и настоящото събитие, случило се в Йерусалим в началото на октомври (от 15 до 22 на месец тисри), са изминали около девет месеца, в продължение на които Господ е живял в уединение в Галилея, без да е посетил в предходната Пасха (втора Пасха) Йерусалим.
„Възлезе Иисус в Иерусалим“. Господ отишъл сам в Йерусалим, без учениците, които по това време очевидно се били върнали към своите предишни занимания. Можем обаче да предположим, че апостол Йоан, който е имал възможност да дойде с Господа в Йерусалим, не е оставил своя Учител и по време на този Негов престой в Йерусалим. Иначе откъде би могъл да заимства думите на Христос, изречени по повод изцеляването на разслабления? (Предположението на Едершайм, че Христос Сам впоследствие е предал неговото съдържание на Йоан, е неправдоподобно: никъде в Евангелията няма и най-малкото указание за такъв начин на запознаване на Матей и Йоан с думите на Христос).
5:2. А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора;
„Витезда“ – Дом на милосърдието
„Овчи порти“. Тук вероятно са събирали овцете, предназначени за жертвоприношение. Около Овчи порти (Неем. 3:32; 12:39), които се намирали в северната част на стената, е имало къпалня или езерце с пет покрити входа, в които са лежали болните. Тази къпалня се е наричала на еврейски (по-правилно: на арамейски) Витезда (Beth-Hesda), тоест, „дом на милосърдието“, на „милосърдната любов". Когато Йоан е писал своето Евангелие, тази къпалня все още е съществувала (той казва: „се намира“). Опустошението на Йерусалим, извършено от Тит през 70 г. сл. Хр., очевидно не е било толкова ужасно, както го описва Йосиф Флавий („Юдейската война“ VII, 1, 1) и в града все още можело да се открият познатите по-рано места и останки от сгради. Евсевий Кесарийски казва, че през 70 г. е загинала само половината от Йерусалим (Demonstratio evangelica, VI 18, 10; срв. "Църковна история", IV 23, 18). В беседа, приписвана на свети Атанасий, се казва, че посочената къпалня е съществувала и тогава, в IV век (ed. Montfaucon, 2, 70; срв. статията на Полански "за Витезда" в докладите на Палестинското общество от 1910 г.).
5:3. в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата,
5:4. защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.
Тук се описва чудото, извършвало се в къпалнята над онези болни, които са успявали да се потопят във водата веднага след като я е раздвижвал ангел, който слизал от време на време. Най-новите издатели на евангелския текст, обаче, от тези два стиха правят само един, оставяйки думите: „в тях (т. е. в покритите входове или галерии) лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали”. Останалото, по мнението на новите издатели, е вмъкване (интерполация) от по-късно време; най-старите гръцки ръкописи не съдържат допълнителни думи за чудото, извършено от слизането на ангела, както те не съществуват и в древните сирийски преводи на Евангелието от Йоан.
Ние обаче не сме съгласни с такова изключване на 4 стих, тъй като той присъства в Александрийския кодекс, цитиран е от св. Йоан Златоуст, св. Кирил Александрийски и почти всички латински църковни писатели, включен е във Вулгатата, коптския превод на Евангелието от Йоан.
Що се отнася до това, как самият евангелист се е отнасял към народното вярване в чудодейната сила на водата на тази къпалня, за това не можем да кажем нищо определено. Както изглежда, той просто предава тук възгледа, съществувал по негово време сред юдеите, които обчайно са виждали в необикновените и неразбираеми за тях явления на природата въздействия на небесни духове, които са владеели една или друга област или стихия на природата. В Апокалипсиса също се споменава за Ангел на водите (Откр. 16:5) и това обстоятелство дава повод за предположение, че и сам Йоан не е бил чужд на общоюдейската представа за съществуването на особени ангели, въздействащи върху хората чрез разните стихии на природата. И тази мисъл най-общо е съгласна с вярата в битието на Божествения промисъл, още повече, че евангелистът казва, че това въздействие на ангела върху водата се извършвало не редовно, в определени срокове, а през неопределени интервали от време („от време на време“ е израз, който обозначава нееднакви промежутъци от време между слизанията на ангела, което и е посочено с израза „κατά καιρόν“).
5:5. Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години.
5:6. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?
5:7. Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.
„като узна“. В къпалнята имало един страдалец, който бил парализиран от 38 години. Вероятно е бил доведен тук или донесен от някое далечно място и наблизо не е имало постоянен присъстващ, който да го потопи във водата веднага щом тя се раздвижи. Христос научил за нещастната му съдба или от самия болен, или от някой от съседите му. Когато Йоан описва случаи на „непосредствено разбиране“ на каквото и да било от Христос, той се изразява другояче, не както тук. (срв. Йоан 1:48 – 50; Йоан 2:24 и сл.; Йоан 4:17 – 19).
„Искаш ли да оздравееш?“ Болният очевидно вече бил изгубил способността да осъзнава цялата сила на своето нещастие и Христос със Своя въпрос събужда у него отслабналата надежда за възможно изцеление, събужда желанието да оздравее. В същото време Христос насочва вниманието на болния към Себе Си, за да го накара да осъзнае, че Той може да му даде изцелението. Болният обаче не вижда друг начин за избавление освен потапянето в чудодейната вода на банята и този начин е недостъпен за него.
5:8. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи.
5:9. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота.
Макар че в този момент Господ е имал основание да се опасява от проява на враждебност към Себе Си от страна на юдеите, Той все пак излекувал болния. Въпреки че това се е падало в събота, когато е било забранено носенето на всякакви тежести, Той заповядал на изцеления да вземе своята постелка и да тръгне. Необичайната енергия, която без съмнение била проявена от Христос в това повеление, предизвикала силно въодушевление и у болния, и той, мигновено излекуван, бързо събрал своята постеля и си тръгнал от къпалнята. Впрочем, според най-добрите кодекси в стих 9 не се чете думата „веднага” и това, изглежда, е по-правилното четене. Христос не е желаел да се обръща към народа с поучение по повод извършеното от Него чудо. Той извършил чудото не като знамение за привличане на хората към вяра в Него (срв. Йоан 2:18, 23), а като дело на милосърдие.
5:10. Поради това юдеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра.
„събота е“. Изцелението било извършено от Христос в събота и това дало на юдеите повод да обвинят изцеления болен в нарушаване на съботната почивка, тъй като този човек, изпълнявайки нареждането на Христос, понесъл към дома своя одър, което е било забранено да се прави в събота (срв. Мат. 12:1 – 8).
„юдеите“. Под юдеи тук Йоан разбира очевидно официалните представители на юдейството, може би дори членове на Синедриона от средите на фарисеите.
5:11. Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи.
5:12. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи?
5:13. Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място.
„кой е Човекът“. Юдеите не обърнали никакво внимание на самото чудо на изцелението – за тях важно било само да знаят името на оня, който наредил на изцеления да наруши закона за спазването на съботната почивка.
5:14. След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.
5:15. Човекът отиде, та обади на юдеите, че Иисус е, Който го изцери.
5:16. Затова юдеите гонеха Иисус и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота.
„нещо по-лошо“. Христос не се задоволил да излекува тялото на болния, Той желаел да излекува и душата му, предупреждавайки го за по-големи страдания в случай че отново започне греховен живот. Очите на изцеления по този начин се отворили и той бил призован към промяна на живота си, към покаяние, което ще доведе до спасение, което е по-ценно от здравето на тялото.
„отиде, та обади на юдеите“. След срещата с Христос изцеленият побързал да обяви Христос за свой изцелител пред евреите. Някои тълкуватели (Гейки, ч. 3, стр. 114) виждат в това своего рода предателство и проява на неговата ниска природа. Но по-вероятно е предположението, че онзи е съобщил за Христос от радост и сърдечна простота, мислейки, че юдеите ще побързат да признаят в Христос истински пророк. Със сигурност той не е могъл да знае за враждебността, която евреите са изпитвали към Христос..
Резултатът от разкриването на името на Лечителя е било усилване на враждебността на юдеите към Господа. Като осквернител на съботата те се стараели да Го умъртвят. Но очевидно не се е намирал случай за това или може би и достатъчно основание.
5:17. А Иисус им думаше: Моят Отец досега работи, и Аз работя.
Очевидно юдеите са отправили обвиненията си лично срещу Христос в храма, като са Му посочили думите на Мойсей относно почитането на съботата (Бит. 2:2; Изх. 20:10). Против тези доказателства Господ им казал, че те неправилно си представят покоя, който е настъпил за Бога със завършването на делото на сътворението на света, покоя, за който пише Моисей (Бит. 2:2).
Божията събота е станала за Бога успокоение само от делата на творението, но Бог никога не е преставал да се занимава с делото на промислянето за сътворения свят. И оттук следвало, че почивката, която законът на Мойсей изисквал от евреите да спазват в събота, не се състои в пълно прекратяване на всякаква дейност, а само в известна промяна на обичайните занимания на човека с други занимания, които съвсем не са трудни за човека, а по-скоро допринасят за обновяване на силите му. Към такива дела, не влизащи в кръга на обичайните дела, Христос отнася и извършеното от Него в събота изцеление. Следователно Той е несправедливо обвинен в нарушаването на Божията заповед.
„Моят Отец…, и Аз“. Но при това Христос основава Своето право да върши дела в събота още на особеното отношение, в което Той се намира спрямо Бога. Той нарича Бога Свой Отец – в прекия смисъл на тази дума (Той казва: „Моят Отец”, а не: „нашият Отец”). Като имащ една природа с Бога, и Христос постъпва също толкова свободно, колкото и Бог.
5:18. Но затова юдеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу.
Юдеите добре разбрали думите на Христос и Го обвинили не само в нарушаване на съботата, но и в богохулство, а Господ не казал, че разбират неправилно Неговите думи за божественото Му достойнство. Напротив, по-нататък Той потвърждава правилността на тяхното разбиране (св. Йоан Златоуст).
5:19. На това Иисус им рече: истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
От стих 19 до 47 е предадено словото на Господа, в което Той говори за Своята връзка с Отца. На първо място Той утвърждава факта, че Синът върши само онова, което Му открива любящият Го Отец, и дори, подобно на Отец, възкресява и оживотворява мъртви и извършва съд на света (стихове 19 – 30). Освен това, тъй като юдеите са могли да обвинят Христос в самопревъзнасяне, то Христос привежда свидетелството на Своя Отец за Него – свидетелство, състоящо се в делата, които е извършил Христос по силата на дадената Му от Отца власт. Той указва също на предобразите, дадени за Христос в Свещеното Писание (стихове 31 – 47).
„истина, истина“. Защитавайки се от обвинението на юдеите, Христос с особена сила (затова Той двукратно повтаря думата: истина) потвърждава мисълта, че като Син Божи Той може да постъпва само така, както постъпва Неговият Отец. Както синът на един обикновен човек вижда всичко, което прави баща му, и се вглежда внимателно в делата на баща си, така и Христос прониква във всички тайни на Божественото дело и като Син "не може да върши нищо противно на Отца, нищо чуждо на Него, нищо несъвместимо, а това още повече показва равенството и съвършената хармония между тях" (св. Йоан Златоуст).
„също и Синът“. Същевременно Господ изтъква и Своята зависимост като Месия от Отца (Той не може да твори "от Себе Си") през всички дни на пребиваването Си на земята (срв. Йоан 3:13). Същата мисъл е изразена и в последните думи на стиха: "това твори също и Синът".
5:20. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие.
„Отец … Му показва всичко“. Обстоятелството, че инициативата във всички дела на Сина принадлежи на Отец, ни най-малко не принизява Сина. Напротив, в това се отразява великата любов на Отца към Сина. Отец дотолкова обича Своя Син, че Му показва всичко, което Сам прави. Следователно Христос постоянно, а не само временно (както е било при пророците), е в най-тясно общение с Бога. Книгата на Божиите присъди е постоянно отворена пред очите на Христос. А правомощията на Христос като Месия още повече ще се увеличат с течение на времето: Отец ще покаже, т. е. ще даде власт на Христос да извършва такива дела, които ще приведат юдеите в извънредно удивление – „за да се чудите“ по-точно: „тъй че да се чудите“ (ϊνα). С това е посочена целта, която има Бог, давайки на Христос власт да извършва нови, по-висши дела.
5:21. Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска.
„Отец възкресява“. Делата, които трябва да накарат юдеите да се удивят извънмерно, са възкресяването на мъртви, което ще се извършва от Сина така, както прави Отец. Отец възкресява независимо от времето: Той е възкресявал и преди това, възкресява и сега, и ще възкресява след това (срв. Втор. 32:39; 1 Цар. 2:6; Ос. 6:2; Иез. 37:1 – 10; Дан. 12:2). Също и Синът съживява, които иска, – отново, както и в първото изречение, независимо от времето, – оживотворява сега и ще оживотворява и в бъдеще.
„които иска“. Този израз е добавен предвид това, че тук се говори за възкресяването на мъртвите, които нямат собствена воля, а се подчиняват на волята на Сина. Някои тълкуватели (например, епископ Михаил Лузин) виждат в тази добавка обяснение, че засега Господ говори за възкресяване не в собствен смисъл, а за възкресяването в духовно-нравствен смисъл на живи хора чрез тяхното възраждане с Христовата благодат. Ние обаче не можем да се съгласим с това тълкувание. Не бива да изпускаме от внимание, че възкресяването тук се поставя в зависимост само от волята на Христос, а междувременно, духовното възраждане не може да се състои без съгласието на този, който трябва да се възроди, или без вяра. Христос, разбира се, е искал да възкреси всички в духовен смисъл, но самите хора често са се противопоставяли на това Христово желание (Йоан 5:40; Мат. 23:37). Нещо повече, Христос казва, че съживяването на мъртвите принадлежи към тези дела, които Отец още не Му е показал, но ще Му покаже след време (стих 20). Докато делата на духовно възраждане Христос е извършвал и преди (Йоан 1:37 – 51, 2:23 – 24, 4:10 – 42). И накрая, противниците на Христос не само не се учудват на тези Негови дела, а напротив, виждат в тях дела на измамник или на човек, който е зависим от враждебни на Бога сили (Йоан 9:16).
Поради всички тези причини под възкресяване и оживотворяване на това място следва да се разбира само възкресяване на телесно мъртвите, което като необикновено чудо е трябвало да предизвика крайно удивление у враговете на Христос.
Езиково също съществува известно разграничение между възкресение (ἐγείρειν) и съживяване (ζῳοποιεῖν). Първото означава само събуждане от мъртвешки сън, а второто – предоставяне на жизнена сила в резултат на събуждането.
5:22. Защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина,
„целия съд“. Тъй като според юдейските представи възкресяването от мъртвите и съдът над човечеството са били тясно свързани помежду си, то властта на Сина да възкресява мъртви се потвърждава тук от изричното посочване, че „целият съд“ принадлежи на Сина като на единствен Съдия на света. С това обаче не се отрича, че Бог е Съдия на света: гръцкият израз, съответстващ на израза "целия съд" (τὴν κρίσιν πᾶσαν), не означава по принцип делото на съда, което принадлежи на Бога (Бит. 18:25), а съд в особен смисъл, а именно последния всеобщ съд, при това целия, в цялата степен, в която Месията трябвало да го извърши (срв. Евр. 9:27, 10:27; Мат. 7:22 и сл.; Мат. 24:37 и сл.; Мат. 25:31 и сл.; Лука 19:12 – 27). По този начин Спасителят, възкресителят на мъртвите, ще се яви и като техен Съдия.
5:23. та всички да почитат Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил.
„всички да почитат“. Но за Христос съдът не е бил основното Негово дело (срв. Йоан 3:17), а само съпътстващ Неговата спасителна дейност. Затова, ако тук става дума за почитанието, което хората трябва да имат към Сина, то това почитание трябва да се основава преди всичко на признаване на значението на Сина като Спасител на всички хора. Синът трябва да бъде почитан от хората така, както почитат Отца. Не само благочестивите хора, които не са познавали досега Сина, трябва, след като Го познаят, да пренесат върху Него онова почитание, досега оказвано само на Бога, но и невярващите в Христос юдеи, които не са вярвали в Христос, като смятали, че отричайки Сина, почитат Бога (Йоан 8:49), могат под влияние на чудесата, извършени от Христос, да повярват в Него, особено когато видят как Синът възкресява мъртви (срв. Йоан 12:42). А всеки, който упорито отказва дължимото на Сина почитание, трябва да знае, че с това оскърбява Отца, Който е изпратил Сина: човек не може едновременно да почита Бога и да бъде враг на Христос.
5:24. Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот.
Христос отчасти и сега възкресява мъртви. Има много хора, които са мъртви духовно (Мат. 8:22; Откр. 3:1). За тях Христос и по-рано е казвал, че Той е пратен да ги оживотвори (Йоан 3:14 – 18; Йоан 4:10 – 42). А сега Христос казва, че те не само образно са мъртви, но и действително пребивават в състояние на смърт и само тогава могат да възкръснат от този смъртен сън, когато повярват в Христос и Го последват.
„на съд не дохожда“. Очевидно, че Христос не прави разлика между телесната и духовната смърт: ненормалното душевно и физическо състояние е същото като телесната смърт. От друга страна, този, който е приел Христовото учение с вяра, има вечен живот още тук, на земята, и този живот човек запазва завинаги (срв. Йоан 4:14, 36).От царството на смъртта човек преминава в царство на живота, а по силата на това се освобождава и от всякакъв съд ("на съд" – εἰς κρίσιν, без определителен член) и от онзи съд, който невярващият сам си навлича с неверието си (Йоан 3:18), и от последния съд, на който ще бъде подложено цялото човечество при възкресението на мъртвите (ст. 29).
Впрочем, освобождението от последния съд не може да се разбира като съвършено освобождение от задължението да се явиш на последния страшен съд. Не, всички хора, и вярващите в това число, ще бъдат съдени (Мат. 25:33 – 34), но за праведниците, които вярват в Христос, този съд няма да има такова ужасяващо значение, каквото той ще има за невярващите (2 Тим. 4:8).
5:25. Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и, като чуят, ще оживеят.
„мъртвите ще чуят“. За кои мъртви говори тук Христос? Не може да се имат предвид духовно мъртвите: защото особено тържественият тон, който звучи тук (Христос два пъти повтаря думата: „истина“), ни кара да очакваме тук нещо ново и необикновено, а не повторение на мисълта за духовното възкресение. После, онова възкресяване на мъртви по зова на Христос, което е изобразено тук, има в контекста на беседата значението на доказателство за изключителната власт, дадена на Христос от Отца. Но може ли духовното възкресение като събитие от вътрешния живот на човека да има значение на такова доказателство? Ето защо най-вероятно е да се предположи, че Христос, казвайки, че съживяването на мъртвите настъпва и даже вече е настъпило, е имал предвид ония чудесни възкресявания на мъртви, които Той скоро щял да извърши. Такова е било възкресяването на Лазар (Йоан 11) и други подобни чудеса ((Мат. 9:18 – 26, 11:5; Лука 7:11 – 17).
„като чуят“. Що се касае израза: „като чуят” (οἱ ἀκούσαντες), на който се позовават някои тълкуватели в доказателство на своята мисъл, че уж Христос е имал тук предвид духовно мъртвите, които могат да „чуват”, то този израз показва единствено, че онези мъртви, които Христос пожелае да призове към живот, покорно ще последват Неговия зов. И св. Йоан Златоуст долавя в тези думи идеята за начало на онова възкресяване от мъртвите, което ще се осъществи напълно преди Страшния съд.
5:26. Защото, както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си;
5:27. и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човечески.
„живот в Себе Си“. За да покаже, че в това обещание – да възкресява мъртви в истинския смисъл на тази дума, няма и следа от каквото и да било самопревъзнасяне , Христос казва, че Отец Му е дал да има живот в Себе Си и да извършва съд. Какво значи да има живот в Себе Си? Тварите на могат да съществуват без помощта на Бога. Без Неговото дихание, което ги оживява и поддържа, те загиват. Без храната, която им изпраща Бог, не могат да живеят (Пс. 103:27 – 30; Деян. 17:25 – 28). Само Бог в Своето битие от нищо не е ограничен, от нищо не зависи и, обратното, Сам от безпределната пълнота на Своя живот може да дава живот в безпределни размери. Ето какво значи „да има живот в Себе Си”.
Що се касае до Сина, то Той може да прави по отношение на тварите същото, каквото и Отец, без това да Му причини някаква загуба (срв. Йоан 1:16), но Синът притежава тази пълнота на живота като дар, получен от Отца (срв. Йоан 19:30). Същото трябва да се каже и за Неговата дейност като Съдия на човечеството: и тя е следствие от получената от Отца власт.
„Защото е Син Човечески“. Тъй като тук (стихове 26 и 27) става дума не само за съда, но и за възкресяването, което е дадено на Сина да извършва, то разглежданите думи трябва да съдържат в себе си обосновка както на Христовата дейност като съдия, така и на Неговото право да възкресява и да оживотворява. Поради тази причина е отбелязано, че Христос е Син Човечески. Този израз вече нееднократно се е срещал в синоптичните Евангелия, както и при Йоан (Йоан 1:51 и Йоан 3:14). От контекста на речта е ясно, че в настоящия случай евангелистът иска да обозначи с този израз особеното право, особеното основание, по силата на което Синът ще бъде Съдия на хората. Странно би било да се предположи, че Христос основава това Свое право само на това, че Той е истински човек и че затова на Него ще Му бъде лесно да разглеждачовешките дела. Със същото право са могли да бъдат съдии на човечеството и мнозина други! При това на Новия Завет изобщо е чужда употребата на термина „Син Човешки” в смисъл на „човек”. Ако някъде се среща замяна на понятието „човек” с означения термин, то е само в местата, заимствани от Стария Завет (Евр. 2:6; Откр. 1:13; 14:14). Затова по-правилно е да се предполага, че Христос е употребил тук термина „Син Човешки” като обозначение на Месия, Царя на основаното от Самия Него Божие Царство. Само в такъв смисъл юдеите, слушатели на Христос, са могли да разберат този израз.
5:28. Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи
5:29. и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.
„Недейте се чуди на това“, т. е. на казаното по-горе (стихове 19 – 27). Очевидно е, че слушателите на Христос не са се доверили на думите Му за Неговото месианско достойнство.
„Всички, които са в гробовете...“ В сравнение с казаното по-горе за властта, която Христос има над мъртвите, тук има нещо ново. А именно, Христос казва, че по Неговия призив или заповед ще възкръснат всички мъртви, в това число и ония юдеи, които сега слушат словото на Христос и след време ще умрат. Освен това Христос отбелязва, че участта на възкръсналите ще бъде различна: само онези, които през живота са правили добро, ще получат след възкресението действителен, вечен живот, а злите човеци ще бъдат подложени на осъждане, което е противоположно на живота (срв. стих 24).
Кой обаче се има предвид тук под „които са правили добро”, или под добродетелни хора? Някои (например, еп. Михаил Лузин), виждат тук обозначение на общността от хора, повярвали в Христос. Но щом Господ тук е Съдия на всички човеци, живели във всички времена, то присъдата относно тях не може да се основава това дали те са имали вяра в Христос: повечето от тях, разбира се, и не били чували за Христос. По-правилно е да се предположи, че хората ще бъдат съдени въз основа на вродения у всеки нравствен закон, който впрочем, в своята същност съвпада с това, на което учи богооткровеният закон (срв. Рим. 2:12 – 16).
Христовите слушатели е трябвало да заключат от думите Му, че тяхното собствено спасение зависи от отношението им към Христос, Съдията на всички човеци.
5:30. Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил.
„нищо от Себе Си“. Тъй като Христос признава Себе Си като зависим в Своята земна дейност от Отца, то значи съдът, който Той ще извърши, ще е праведен. Той съди според това, което чува от Отца, с Когото пребъдва в постоянно най-тясно общение. В този съд Той само изпълнява волята на Отца.
„съдя“. Макар че Христос ще се яви като Съдия на света чак в края на времената (стихове 22, 27,29), Той говори за Своя съд като за настояще събитие, тъй като в известен смисъл (стих 25) Неговата съдеща дейност се проявява вече и сега, в Неговото отношение към юдеите (срв. Йоан 3:19; Йоан 7:18,26).
5:31. Ако Аз свидетелствувам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско.
5:32. Има Друг, Който свидетелствува за Мене; и зная, че е истинско свидетелството, с което Той свидетелствува за Мене.
Слушателите на Христос отново са могли да се усъмнят в основателността на Неговите предупреждения, с които Той косвено се обръщал към тях– а именно за Неговия справедлив съд. Затова Господ ги убеждава да си спомнят, че Той не е единственият, който свидетелства за Себе Си. Ако Той Сам бе говорел за Себе Си като за Жизнодавец и Съдия на света, то Неговите слушатели, от своя гледна точка, биха били в правото си да се съмняват в Неговите думи. Но има друг свидетел, в истинността на Когото не могат да се усъмнят и Христовите слушатели, юдеите. Този свидетел е сам Бог, както е видно от стих 36 и следващите.
5:33. Вие бяхте пратени при Йоан, и той засвидетелствува за истината.
5:34. Но Аз не от човек приемам свидетелство; ала казвам това, за да се спасите вие.
5:35. Той беше светило, което гори и свети; а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му.
„не от човек приемам свидетелство“. Въпреки че Христос би могъл да се позове и на свидетелството на Йоан Кръстител, който Го нарича „истина“ (тоест, че Христос е истинският Месия) пред изпратените от Синедриона (Йоан 1:19 – 23), Той все пак не го прави, защото Йоан като човек не е могъл да даде решаващо свидетелство за Христос. Ако Христос споменава свидетелството на Кръстителя, то е само в интерес на Своите слушатели, за да им даде възможност да се възползват от всички средства за постигане на спасението, което Христос очевидно не смята за невъзможно за тях.
„Той беше светило...“ Това образно описание на личността и дейността на Йоан Кръстител напомня особено казаното в книгата Премъдрост на Иисус, син Сирахов за пророк Илия (Сир. 48:1). Може би Христос е напомнил на слушателите също така Си за пророчеството на Малахия, че преди идването на Месия пророк Илия трябва да се яви като Негов Предтеча (Мал. 4:5 – 6). Христос иска да каже, че Йоан Кръстител е имал същата ревност за Божията слава като Илия.
Изразът „беше” (ἦν) показва, че по времето, когато Христос произнася тази реч, публичната дейност на Кръстителя вече е приключила.
„Вие поискахте малко време да се радвате...“ Вместо да се възползват от проповедта на Йоан за собственото си обръщане и заставане в пътя на истината, юдеите само се услаждали от мисълта за това, че след дълъг промеждутък от време сред тях тях отново се е появил велик пророк, пред когото треперели и царете.
5:36. Аз обаче имам свидетелство по-голямо от Йоановото; защото делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил.
5:37. И пратилият Ме Отец Сам засвидетелствува за Мене. А вие ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели;
5:38. и словото Му не пребъдва у вас, понеже вие не вярвате Ономува, Когото е Той пратил.
Юдеите не само не повярвали на свидетелството за Христос на Йоан, този пророк Божи – те не вярват сега и на Самия Христос, Който има за Себе Си свидетелство несравнимо по-силно, отколкото на Йоан. Последният, както е известно, не е извършил нито едно чудо (10:41), а Христос, със силата на Своя Отец, вършил различни чудеса („дела“) и с това свидетелства, че Той действително е пратен от Отца.
„Ме е пратил...“ Но тези чудеса или дела съставят само косвено свидетелство на Бога за Христос. Има и друго, пряко, Божие свидетелство за Христос. Бог Сам – разбира се, във старозаветното Писание – свидетелства за Христос: Христос се явява винаги главния предмет на пророчествата на Стария Завет. Но юдеите като че не били чували Божия глас, нито виждали Божия вид, нито приели в себе си Божиите думи: това ясно проличава от факта, че те не повярвали в Онзи, Когото Сам Бог е изпратил при тях. Христос впрочем не упреква юдеите, че не са виждали и чували Бога, както например пророците или Йоан: защото те не са били виновни за това. Упрекът се заключава в първата половина на 38 стих: „и словото Му не пребъдва у вас“. Христос желае да каже с това: „Да предположим, че вие лично не сте били удостоени с пряко откровение от Бога, обаче имате Писанието, в което се съдържа същото откровение. Вината ви се състои в това, че не цените това Писание както подобава, и бързо забравяте онова, което сте прочели в него ”. Ако те имаха друго отношение към Божието слово, съдържащо се в Писанията, ако това слово се беше превърнало в сила, която определя цялата им дейност (срв. Мат. 22:29), те щяха да приемат с вяра Христос, към Когото сочи Писанието. Сега тази вяра не е в тях.
5:39. Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене.
5:40. Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот.
Юдеите четат Писанието, и то много внимателно (изразът ἑρευνᾶτε е в изявително наклонение, а не в повелително, както е в руския превод, към което ни насочва контекстът на речта, която има изобличителен характер). Те предполагат, че ще намерят в него, в буквата му, цялото спасение. „А Писанията – мимоходом отбелязва Христос – водят именно към Христос”.
Да, юдеите четяли Писанието, и то много внимателно, искали да го изпълнят до последната буква, за да намерят живот или оправдание пред Бога с точното изпълняване на всички подробности на закона, но не искат да видят зад буквата на Писанието истинния Жизнодавец – Христос (срв. 2 Кор. 3:14 – 16).
5:41. От човеци слава не приемам,
5:42. но разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия.
„нямате в себе си любов Божия“. Господ говори за Себе Си като за единствения Източник на живот съвсем не от честолюбие: честта, с която хората обикновено обграждат своите избраници, не е привлекателна за Него. Той не затова говори толкова строго за юдеите, защото бил недоволен от тяхното неуважително отношение към Него като към учител. Неговите резки думи се обясняват с това, че Той добре ги познава тях като хора, които нямат любов към Бога или, по-точно – „любов Божия“, каквато е свойствена на Бога (срв. 17:26 и Рим. 5:5). Ако имаха такава любов, която се проявява в състраданието и милосърдието към нещастните, то те не биха възстанали против Христос за това, че Той е извършил изцелението на разслабения в събота.
5:43. Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете.
Отхвърлянето на Христос от представителите на юдейството е толкова по-странно, защото след време, както предрича Христос, те ще приемат другиго, който ще дойде със същото заявление за себе си, с което се явява сега Христос. Това предсказание се е изпълнило за пръв път, когато Симон Бар Кохба, един от юдейските патриоти, издигнал знамето на бунта против римското господство, и бил признат за „звездата от Якова” (срв. Чис. 24:17) т. е. за истинския Месия, и хиляди юдеи намират смъртта си заради него (132 – 135 г. след Р. Xр.).
Според тълкуванието на св. Йоан Златоуст, тук Христос намеква за антихриста.
„В свое име“. Този друг няма да бъде наистина упълномощен от Бога да приеме званието Месия, както е бил Христос. Според тълкуванието на Йоан Златоуст, който вижда тук само антихриста, този последният сам ще нарече себе си бог, във всичко ще постъпва съвършено обратно на волята на истинския Бог.
5:44. Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?
Обяснявайки по-нататък причините за неверието на юдеите, Христос посочва, че те изобщо не се интересуват от това да бъдат удостоени с благодатта, която Месията-Изкупител трябва да донесе на хората. Те са тесногръди честолюбци, които са заети с това да не принизят достойнството си в очите на хората. Те търсят единствено слава, почести от хората (Мат. 23:6 – 8). "Вие не търсите славата, която е от Единия Бог". В Христос могат да повярват само онези, които смирено признават своята духовна нищета и търсят помощта на Божията благодат. Бог ще прослави такъв човек и ще го признае за свой верен служител. Но евреите не се интересуват от тази слава или чест, която единствено Бог може да даде.
5:45. Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител, – Моисей, на когото се вие уповавате.
5:46. Защото, ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа.
5:47. Ако пък на неговите писания не вярвате, как ще повярвате на Моите думи?
„пред Отца“. Господ отправил тежки обвинения срещу юдеите, но Той не иска да ги обвинява пред Своя Отец. Против тях вече има обвинител – Моисей, на когото те възлагали своите надежди като на защитник, защото така стриктно изпълнявали неговите заповеди, че няма как той да не се застъпи за тях пред Бога, – така мислели юдеите. Но Моисей няма да ги защити, когато се озоват пред Божия съд защото той сам е предсказвал идването на Христос и в пророчествата, и в предобразите, съдържащи се в неговото Петокнижие. Не вярвайки на Христос, Когото Моисей е предобразявал за своя народ, юдеите проявяват недоверие и към самия Моисей. Как след това могат да очакват от Моисей помощ, когато се изправят пред страшното Божие съдилище?
Думите на Христос трябвало да произведат силно впечатление на слушателите и с това вероятно се обяснява обстоятелството, че този път и враговете Му не посмели да приведат в изпълнение своите злодейски намерения (срв. стих 16).
Но във всеки случай от този момент нататък в отношението на представителите на юдейството към Христос настъпила рязка и решителна промяна. За Него вечене било безопасно да остава в Йерусалим и даже в Галилея враговете Му започнали да Го преследват. Сянката на кръста надвиснала над цялата Му бъдеща дейност.
