Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.

Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.

На 11 юли Православната църква чества паметта на един от десетките новомъченици, пострадали за Христа през османския период – св. Никодим. Според достигналото до нас житие на мъченика, което се съхранява в ръкопис № 398 на Светогорския скит „Св. Анна“,[1] светецът е роден в края на 17 – началото на 18 в. в едно селце недалеч от гр. Корица в Епир (днес Корча, в Албания), оттук идва и прозвището му св. Никодим Албански.[2]  Тъй като през този период населението в този регион е било преобладаващо българско мнозина смятат, че този преподобномъченик е бил с български произход. Архиеп. Филарет Черниговски го нарича „албански славянин“.

Св. Никодим работил като шивач в гр. Берат (западно от Корча). Когато починала третата му жена, той помолил един турчин за разрешение да се ожени за неговата млада прислужница, християнка, с която да встъпи в четвърти брак. Турчинът се съгласил, но поставил като условие за встъпване в брак Никодим да приеме исляма. Заслепен от похот, Никодим публично се отказал от вярата си в Христа и принудил новата си съпруга, а и децата си да последват примера му. Само един от синовете успял да запази християнската си вяра, като негови приятели успели тайно да го изпратят на Света гора.

Из писмото на свщмчк Дионисий († 264 г.), епископ Александрийски, за времената на гонения и епидемията на т. нар. Киприанова чума. Болестта, поразила Римската империя през 3 век, остава в историята с името на св. Киприан Картагенски, който описва нейните симптоми. От тази заразна болест в Рим умирали ежедневно около пет хиляди души. Св. Дионисий пише, че в Александрия не са останали жители по-възрастни от четиридесет години. В това сурово време Александрийският епископ описва поведението на християните и тяхното отношение към смъртта: не лекомислено и самоуверено, а подражавайки на Христос – като горчивата чаша, която те изпиват от любов към страдащите ближни. 

„... След кратко прекъсване върху нас се стовари тази болест; за тях (езичниците) това беше най-страшното от всички страшни неща, най-жестоката от всички беди и, както казва техният собствен писател, изключително събитие, което никой не можел да очаква. За нас то не беше такова; както и в другите случаи Господ ни изпитваше и каляваше. Болестта не ни заобикаляше, но поразяваше повече езичниците.

ОБРАЗ НА ВИСОКИЯ ЦАРСКИЙ ФЕРМАН

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Особености на синодалното управление на Българската православна църква в периода 1915-1945 г.[1]

След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската екзархия в продължение на тридесет години остава без свой предстоятел и се управлява от избиран от митрополитите временен наместник-председател на Св. Синод. Защо се стига до това положение и какви са политическите, дипломатическите и международните фактори, довели до отказа от избор на екзарх и до въвеждането и утвърждаването на синодалната форма на управление на Българската православна църква? Може ли да се говори за децентрализация на църковната власт и наличие на центробежни сили при отсъствие на обединителната фигура на екзарха или патриарха? Българската екзархия в условията на наложена институционална криза съумява ли да намери отговор на новите социални и политически предизвикателства и да осигури нормален духовен живот на своите пасоми? Още повече, че разглежданият период е наситен с исторически събития (участието на страната в две световни войни, втората национална катастрофа от началото на 20-те години на 20 в. и икономическата криза от началото на 30-те години на 20 в.), които налагат на висшата йерархия да преосмисли следоосвобожденското църковно статукво, обслужващо националната идеология и да ревизира отношенията си с държавата. Това са част от въпросите, които задават съдържателното поле на настоящето изследване.