Паметта им се чества на 1 септември, в началото на новата църковна година.

Българските земи са сред първите, огласени от проповедта на апостолите и техните непосредствени наследници. Те са обилно напоени с кръвта на хиляди мъченици, чиито имена не знаем. Бидейки вече небесни жители, тези хора – удивителни мъже и жени, продължават да бъдат свързани и със своята земна родина, а ние днес сме благословени да живеем по осветените от техния подвиг земи. Убедени сме, че не става дума само за историческа памет и приемственост, но съществува и духовна връзка между християните, подвизавали се на едни и същи места. Тази връзка е преди всичко молитвена – всички, просияли в святост Христови ученици, се застъпват за новите християни в Църквата, които сега полагат духовен труд за постигането на Божието царство. От своя страна и ние, днешните християни, имаме нужда от молитвеното общуване с тях. В нашия живот винаги има неминуеми моменти на Божия намеса, когато виждаме ужаса на своето жалко съществуване, когато осъзнаваме безсилието на своята сила, когато всичко илюзорно, към което цял живот сме се стремили, се разпада и когато с боязън и трепет, но и с надежда се обръщаме към Бога. Именно тогава, когато не ни стига дръзновение и вяра да получим търсенето, ние се обръщаме за помощ към Неговата Майка и към Неговите приятели, които любовта към Него е обожила. Мъчениците са най-ярките свидетели за тази любов.[1] Неслучайно древната Църква е постановила в основите на Светия престол или във вместопрестолието - антиминса да се влагат мощи на мъченик. Забележете - не на светец, не на преподобен, а именно на мъченик.[2] Причината е, че техният подвиг, заради който са получили венци на славата, е най-близък до жертвената смърт на Кръста на Божия Син.

В следващите редове ще се спрем върху житието на едни изключително популярни във Византия мъченици, подвизавали се през 4 век в нашите земи и по-конкретно във Верия, днешна Стара Загора, един от най-древните градове и голям раннохристиянски център.[3]

Светият свещеномъченик Исаак Хамаски живял през 14-15 век. Текстът на житието му се пази в арабски пергамент № 254, който се намира в Париж и датира от 15 век. Св. Исаак бил родом от района на Ханнак недалеч от днешния сирийски град Хама, откъдето идва и прозвището му. Според някои изследователи това била древна антийохийска епархия, чийто център е бил на мястото на съвременния християнски православен град Махарде в северозападната част на Сирия.

Като свещеник на Антиохийската църква, който открито и смело изповядвал вярата си в Иисус Христос, св. Исаак Хамаски бил заловен от мюсюлманите, за да попречат на проповедта му. Понеже той не спирал да проповядва и да учи, че Христос е Син Божи, че Той е истински Бог и че християнското вероизповедание е най-достойното и най-доброто измежду всички изповедания. Тъй като обаче св. Исаак бил уважаван от управниците, те започнали внимателно и кротко да го увещават, като едновременно с това го ласкаели и му обещавали големи суми пари, в случай че реши да отстъпи от своето мнение и от своята вяра. Той в отговор им казал: "О, маловерни и малоумни люде! Този свят заедно с благата, богатствата, гордостта и всичко, което е в него, е преходен и ще премине. Затова и моята свята вяра е скъпа и драгоценна за мене." След това той ги упрекнал и ги изобличил с много строги слова. Тогава съдиите, като разбрали, че той твърдо се придържа към православната вяра и че не слуша това, което те му казвали било чрез ласкателства, било чрез заплахи, го осъдили на смърт чрез обезглавяване. След това го извели извън пределите на град Хама до мястото, на което той приел мъченическата смърт. Тогава той ги помолил да му дадат време да се помоли.

През 2018 г. се навършват 195 г. от рождението и 110 г. от смъртта на х. поп Петър Аврамов

Интересните и колоритни епизоди от живота на х. поп Петър Аврамов, за които много се е разказвало в семейството и са се предавали на следващите поколения, силно заинтригуваха и разпалиха желанието на моята майка Денка Йорданова Николова – Петкова (1926 – 2005 г.) да проучи основно неговата личност. Учителка по професия, тя притежаваше подобен много чист възрожденски дух и се възторгваше от съприкосновението с такива натури като неговата, а от друга страна той беше неин прадядо и мой прапрадядо. За тази цел още от 1960 г. тя започна да събира сведения от неговите потомци, част от които са живели в неговата къща и са имали лични спомени от него. Това са майка й Вичка Андонова, дъщеря на неговите син Андон и снаха Донка, които подробно са й разказвали за живота на х. поп Петър Аврамов, и много други. По-късно и аз се включих в това издирване, при което сме анкетирали над 15 души. Изследвайки фактите от онази възрожденска епоха, аз самият постепенно бях увлечен от идеята да направя едно по-обстойно проучване и да напиша история на национално-освободителните борби в Чирпан и околията, което и мисля да осъществя в бъдеще.

В този материал съм обобщил всичко по-важно от нашите изследвания и на него не трябва да се гледа просто като на родово проучване, а като на допълнение към Чирпанската история с нови и неизвестни досега факти.

Как живеели монасите във Великата лавра на св. Сава Освещени (439-532, чества се на 5 декември)

Великата Лавра на свети Сава (Mar Saba), кападокиец по произход и ученик на преп. Евтимий Велики, е разположена на западния бряг на Йордан, в долината Кедрон. Тя безспорно е най-известният манастир, основан от този подвижник, който поставя началото на общо четири лаври, шест манастира и четири странноприемници. Житието на Сава Освещени, написано от Кирил Скитополски и второ в неговата поредица от биографични портрети[1], съдържа всички елементи, характерни за живота на големите раннохристиянски подвижници – ученичество при известен аскет (св. Евтимий Велики), отшелнически живот (в пещера в долината Кедрон), събиране на собствени ученици, основаване на нови киновии или килии, ангажираност с проблемите на градския живот, изпълняване на обществени мисии и посредничество пред императорския двор или други висши държавни служители. Във Великата лавра на св. Сава живеели 150 киновийни монаси и 70 отшелници.

През последните седмици у нас все по-усилено се обсъжда въпросът за статута на Македонската православна църква и помощта, която би могла да й окаже Българската православна църква, свързана с нейната самостоятелност. Настоящата статия има за цел да запознае читателите с църковните дискусии през последния век относно принципа за предоставяне на автокефалия в Православието.

Въпросът за автокефалията и начинът на провъзгласяването й в Православната църква стои вече много години на дневен ред заедно с множество други въпроси, които според мнозина са в прерогатива на един бъдещ Вселенски събор на цялата Църква. Тук няма да засягам въпроса за или против такъв Събор, защото това не е темата на настоящото изследване. Бих препоръчал статиите на двама бележити съвременни богослови – проф. протопр. Стефан Цанков и св. Юстин Попович[1], за да получим обективен отговор на този въпрос. Хронологично и сбито ще изложим фактите, свързани с подготовката на този събор през изминалия век и до наши дни с акцент върху спорния проблем кой и как провъзгласява една православна църква за автокефална.