Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (30 Votes)

Стефан ШоковНа 14 май се навършват 60 години от смъртта на последния български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематични софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинска политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинуитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен Екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство.  Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

4.75510204082 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (49 Votes)

66 o

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.

4.94339622642 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (53 Votes)

DSC09777Архим. Ириней Попконстантинов е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещеник Константин поп Николов, син на отец Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенор Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещеник Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца - седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис)[5], трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година[8]. На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...[9]

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (25 Votes)

agios nektariosepiskoposПо случай 170-годишнината от рождението му и 55-годишнината от канонизирането му

Днес Църквата празнува паметта на един от най-почитаните съвременни светци и чудотворци - св. Нектарий Егински. Този прочут днес в целия православен свят епископ на Александрийската патриаршия потвърждава в наши дни вечната актуалност на думите на Иисус Христос: "Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил" (Йоан 15:20-21). Позналите Христовия дух и следващите Неговия път винаги са отпивали от горчивата чаша на мъченичеството, а най-горчиво е гонението от своите си - от тези, които са призвани да ръководят Христовата църква и сами да свидетелстват за истината. По Божи промисъл от св. Йоан Златоуст до св. Нектарий Егински и до наши дни стотици пастири на Христовото стадо не само са свидетелствали за своята собствена вярност на Христос, духовно благородство и незлобие, но и пророчески, със самото свое свидетелство, са изобличавали конформизма, светския дух, интригантството на човешките страсти, които разкъсват Христовия хитон - Неговата Църква.

Св. Нектарий е роден през 1846 г. в Силиврия в Тракия (днес град Силиври на брега на Мраморно море в Турция), в многобройно семейство с името Анастасий. Още на 13 години поради бедността на родителите си заминава да работи в Цариград. Там започнал работа във фабрика за тютюн, където неговият работодател го тормозел и биел. Анастасий обаче търпял това отношение без ропот. Младият работник намерил интересен начин да говори за това, което горяло в сърцето му: поставял в кутиите с тютюн листчета с евангелски думи... Един ден случаен търговец забелязал как го бие собственикът, съжалил го и го взел в магазина си. Оставил му свободно време да ходи на училище и на църква.

4.60465116279 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (43 Votes)

ekklesiaНа днешния празник Неделя на православието в миналото, а понякога и днес, в църквите са се произнасяли анатеми срещу всички ереси, с които Църквата се е сблъскала през първите девет века от своето съществуване. Смисълът на това чинопоследование е бил да се възпитава памет у християните за преодолените лъже-учения, които под различна форма се възобновяват във всяка епоха, както и за църковните личности - светци и царе, допринесли за възтържествуването на православното учение. С течение на времето, още преди края на Византийската империя, с анатемите започва да се злоупотребява - те започват да се прибавят към всякакви текстове, дори издадени по незначителен повод и с нецърковно съдържание, с цел да предизвикат страх у четящите ги и да ги възпрат от определени действия. Силата на анатемата да събужда страх в душите на хората е съзнавана от различни користолюбци, които са злоупотребявали и преди, и днес с тях.

Преди няколко години в Двери излезе статия, посветена на лъже-анатемите срещу календара (тук). Тези анатеми се ползват с голяма популярност между старостилците от всички страни и до днес се използват, за да карат по-неопитните християни да напускат Църквата и да се присъединяват към техните църковни фракции. Фалшивият "сигилий с анатеми срещу календара", създаден уж през 16 век, е любим и на старостилците в каноничната Църква, които вярват в "светостта на календара".

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.