На 22 февруари 1945 г. Вселенският цариградски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български митрополити - Неврокопски митрополит Борис, Великотърновски митрополит Софроний и Велички епископ Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Цариград Неврокопският митр. Борис успява да убеди представителите на патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. литургия с представителите на Цариградската патриаршия в патриаршеския параклис "Св. Андрей Първозвани".

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Цариградския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Тази година се навършиха 150 години от раждането на Видинския митрополит Неофит – един от най-харизматичните църковни лидери у нас през 20 век. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит,[1] автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944). Неофит Видински е първият български архиерей, който поставя въпроса за необходимостта от въцърковяване на благотворителността и социалното обгрижване в България като израз на автентичния църковен етос на деятелна любов към ближните. В същото време той е сред тези църковни дейци, които се превръщат в емблема на интелектуалния отпор от позицията на православието на разпространението и налагането на комунизма у нас. Стигматизиран в документите на Държавна сигурност като „убеден фашист“ и „реакционер“,[2] след 9 септември 1944 г. Видинският митр. Неофит е споменаван бегло и идеологически тенденциозно в редките научни изследвания за историята на Българската православна църква в онази епоха.[3]

Паметта им се чества на 1 септември, в началото на новата църковна година.

Българските земи са сред първите, огласени от проповедта на апостолите и техните непосредствени наследници. Те са обилно напоени с кръвта на хиляди мъченици, чиито имена не знаем. Бидейки вече небесни жители, тези хора – удивителни мъже и жени, продължават да бъдат свързани и със своята земна родина, а ние днес сме благословени да живеем по осветените от техния подвиг земи. Убедени сме, че не става дума само за историческа памет и приемственост, но съществува и духовна връзка между християните, подвизавали се на едни и същи места. Тази връзка е преди всичко молитвена – всички, просияли в святост Христови ученици, се застъпват за новите християни в Църквата, които сега полагат духовен труд за постигането на Божието царство. От своя страна и ние, днешните християни, имаме нужда от молитвеното общуване с тях. В нашия живот винаги има неминуеми моменти на Божия намеса, когато виждаме ужаса на своето жалко съществуване, когато осъзнаваме безсилието на своята сила, когато всичко илюзорно, към което цял живот сме се стремили, се разпада и когато с боязън и трепет, но и с надежда се обръщаме към Бога. Именно тогава, когато не ни стига дръзновение и вяра да получим търсенето, ние се обръщаме за помощ към Неговата Майка и към Неговите приятели, които любовта към Него е обожила. Мъчениците са най-ярките свидетели за тази любов.[1] Неслучайно древната Църква е постановила в основите на Светия престол или във вместопрестолието - антиминса да се влагат мощи на мъченик. Забележете - не на светец, не на преподобен, а именно на мъченик.[2] Причината е, че техният подвиг, заради който са получили венци на славата, е най-близък до жертвената смърт на Кръста на Божия Син.

В следващите редове ще се спрем върху житието на едни изключително популярни във Византия мъченици, подвизавали се през 4 век в нашите земи и по-конкретно във Верия, днешна Стара Загора, един от най-древните градове и голям раннохристиянски център.[3]

Светият свещеномъченик Исаак Хамаски живял през 14-15 век. Текстът на житието му се пази в арабски пергамент № 254, който се намира в Париж и датира от 15 век. Св. Исаак бил родом от района на Ханнак недалеч от днешния сирийски град Хама, откъдето идва и прозвището му. Според някои изследователи това била древна антийохийска епархия, чийто център е бил на мястото на съвременния християнски православен град Махарде в северозападната част на Сирия.

Като свещеник на Антиохийската църква, който открито и смело изповядвал вярата си в Иисус Христос, св. Исаак Хамаски бил заловен от мюсюлманите, за да попречат на проповедта му. Понеже той не спирал да проповядва и да учи, че Христос е Син Божи, че Той е истински Бог и че християнското вероизповедание е най-достойното и най-доброто измежду всички изповедания. Тъй като обаче св. Исаак бил уважаван от управниците, те започнали внимателно и кротко да го увещават, като едновременно с това го ласкаели и му обещавали големи суми пари, в случай че реши да отстъпи от своето мнение и от своята вяра. Той в отговор им казал: "О, маловерни и малоумни люде! Този свят заедно с благата, богатствата, гордостта и всичко, което е в него, е преходен и ще премине. Затова и моята свята вяра е скъпа и драгоценна за мене." След това той ги упрекнал и ги изобличил с много строги слова. Тогава съдиите, като разбрали, че той твърдо се придържа към православната вяра и че не слуша това, което те му казвали било чрез ласкателства, било чрез заплахи, го осъдили на смърт чрез обезглавяване. След това го извели извън пределите на град Хама до мястото, на което той приел мъченическата смърт. Тогава той ги помолил да му дадат време да се помоли.

През 2018 г. се навършват 195 г. от рождението и 110 г. от смъртта на х. поп Петър Аврамов

Интересните и колоритни епизоди от живота на х. поп Петър Аврамов, за които много се е разказвало в семейството и са се предавали на следващите поколения, силно заинтригуваха и разпалиха желанието на моята майка Денка Йорданова Николова – Петкова (1926 – 2005 г.) да проучи основно неговата личност. Учителка по професия, тя притежаваше подобен много чист възрожденски дух и се възторгваше от съприкосновението с такива натури като неговата, а от друга страна той беше неин прадядо и мой прапрадядо. За тази цел още от 1960 г. тя започна да събира сведения от неговите потомци, част от които са живели в неговата къща и са имали лични спомени от него. Това са майка й Вичка Андонова, дъщеря на неговите син Андон и снаха Донка, които подробно са й разказвали за живота на х. поп Петър Аврамов, и много други. По-късно и аз се включих в това издирване, при което сме анкетирали над 15 души. Изследвайки фактите от онази възрожденска епоха, аз самият постепенно бях увлечен от идеята да направя едно по-обстойно проучване и да напиша история на национално-освободителните борби в Чирпан и околията, което и мисля да осъществя в бъдеще.

В този материал съм обобщил всичко по-важно от нашите изследвания и на него не трябва да се гледа просто като на родово проучване, а като на допълнение към Чирпанската история с нови и неизвестни досега факти.