По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г. 

Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.

Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.

Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.

От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа^(х), съответно в латинска транслитерация –ia^(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.

Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.

На 13 февруари Църквата чества свещената памет на двама важни светци от апостолската епоха – Акила и Прискила. Тази свята съпружеска двойка се споменава в писмата (или посланията, както още ги наричаме) на св. апостол Павел, защото са допринесли много за мисията на апостола сред езичниците.

Те са били от еврейски произход и първоначално са живели в Понт, в северната част на Мала Азия, но по-късно са се преселили в Рим. Имената им са латински, макар и да са дошли в нашия библейски текст в гръцката си форма. По онова време на римско господство не е било необичайно евреи да носят латински имена. Акила е гръцка форма на латинската дума „аквила“ – орел, т. е. името му е сходно с нашето Орлин. А името Прискила (Присцила) произлиза от прилагателното „прискус“, което означава „стар“, „древен“, но и „искрен“, „прям“. По занаят са били майстори на палатки, правели са специални платове за тях и след това са ги съшивали. Това занятие е било доходоносно, защото римската войска по необятната империя непрекъснато е имала нужда от палатки. През 49 г. сл. Хр. обаче имп. Клавдий (41-54 г.) изгонва евреите от Рим с мотива, че се били карали „заради Христос“. От това свидетелство, което е важно за историята на ранната Църква, става ясна причината за гонението, което евреите са подбуждали срещу християните.

На 20 януари честваме паметта на св. Евтимий Търновски. По този повод публикуваме откъс от  предстоящето за публикуване историко-археологическо изследване на главен асистент д-р Венцислав Каравълчев, преподавател в БФ на СУ „Св. Климент Охридски“, за съдбата на последния български патриарх от Второто българско царство, за неговия гроб и мощи в Бачковската света обител.

Предисторията

В далечната 1905 г. на 24 октомври в Бачковския манастир е назначен нов игумен – йеромонах Паисий (Пастирев), който заменя на този пост отец Пахомий. Йеромонах Паисий (впоследствие архимандрит) се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий П(Б)акуриани в чест на Успението на Пресвета Богородица. Той показва и голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. Йеромонах Паисий започва да събира различни сведения, истории, предания и естествено да се допитва до по-старите манастирски братя. Един от тях, о. Методий, клисар на манастира, споделя, че е чул от възрастна жена от Станимака (Асеновград) за едно определено място в нартекса (притвора) на голямата манастирска църква, където някога непрекъснато горяло кандило и там не бивало да се стъпва, тъй като отдолу бил погребан светец. Всичко това е подробно описано и документирано и от самия о. Паисий, и от специалната комисия, назначена от Св. Синод, която е натоварена да разследва сензационното, а всъщност, както ще видим, много закономерно откритие.[1]

Едно от най-прочутите места за поклонение в епохата на ранното християнство е бил градът Абу-Мина в Египет. Разположен на 45 км югозападно от големия пристанищен център Александрия, там през цялата година са се стичали хиляди християни от цялата Римска империя. Манастирският комплекс Абу-Мина е бил едно от най-известните места за лечение в античния християнски свят, редом с християнските центрове в Константинопол на св. Козма и Дамян, св. Терапон и св. Артемий и църквата на св. Текла в Селевкия. Според разпространената практика в тези храмове са нощували стотици християни, надявайки се да бъдат изцелени от своите болести. На много места в империята – в Милано, Рим, Йерусалим, в Марсилия, Хайделберг и др. – археолозите са открили малки глинени бутилки с гравирани върху тях име и образ на светеца. Те са служили за пренасяне на светена вода и елей от мястото за поклонение.

Св. Мина Котуански е бил християнски подвижник и мъченик, умрял в края на 3 и началото на 4 в. Неговото житие е достигнало до нас във версии от петия и по-късни векове. Мина се е родил в Египет през 285 г. в гр. Никиу, близо до Мемфис. Неговите родители са били ревностни християни, но бездетни. Баща му се е казвал Евдоксий, а майка му – Евфимия. На един от празниците на Божията майка Евфимия се помолила горещо пред една нейна икона да има син. От иконата дошъл глас, казващ „Амин“. Няколко месеца по-късно Евфимия родила син и го нарекла „Мина“ в памет на чудото пред Богородичната икона.