ОБРАЗ НА ВИСОКИЯ ЦАРСКИЙ ФЕРМАН

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Особености на синодалното управление на Българската православна църква в периода 1915-1945 г.[1]

След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската екзархия в продължение на тридесет години остава без свой предстоятел и се управлява от избиран от митрополитите временен наместник-председател на Св. Синод. Защо се стига до това положение и какви са политическите, дипломатическите и международните фактори, довели до отказа от избор на екзарх и до въвеждането и утвърждаването на синодалната форма на управление на Българската православна църква? Може ли да се говори за децентрализация на църковната власт и наличие на центробежни сили при отсъствие на обединителната фигура на екзарха или патриарха? Българската екзархия в условията на наложена институционална криза съумява ли да намери отговор на новите социални и политически предизвикателства и да осигури нормален духовен живот на своите пасоми? Още повече, че разглежданият период е наситен с исторически събития (участието на страната в две световни войни, втората национална катастрофа от началото на 20-те години на 20 в. и икономическата криза от началото на 30-те години на 20 в.), които налагат на висшата йерархия да преосмисли следоосвобожденското църковно статукво, обслужващо националната идеология и да ревизира отношенията си с държавата. Това са част от въпросите, които задават съдържателното поле на настоящето изследване.

В неделя, 9 февруари, празнуваме Събора на новомъчениците и изповедниците на Руската църква. У нас (в Русия) са много популярни светците, към които можеш да се обърнеш с молба, която не е била удовлетворена от системата на здравеопазване, правоохранителните органи или съда. Какво можем да измолим от новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресии? Защо се разочароват хората, когато четат техните жития? За проблемите на канонизацията и отношението към новомъчениците размишлява прот. Георги Митрофанов.

Вече тридесет години в нашата църква се прославят новомъчениците и изповедниците на 20 в. И за мене като свещеник и църковен историк, който вече 20 години работи в Синодалната комисия по канонизация на светците, е просто необходимо да се опитаме да оценим резултатите от тази дейност и да отговорим на следния въпрос: в какво се превърна процесът на откриване и прославяне на новомъченици за нашите съвременни православни християни?

Сложно е да направим такова обобщение, но за мене е очевидно, че новомъчениците и изповедниците на Руската православна църква заемат много скромно място в пантеона – подчертавам тази полуезическа дума – на онези Божии угодници, които се почитат от нашите хора в Църквата. Сред практикуващите християни в Русия не е широко разпространено почитането на новомъчениците.

Малко се знае за историята около пренасянето на мощите на св. вмчк Димитър от Италия в Гърция, станало през 1978 г. По всяка вероятност мощите са били похитени от кръстоносците в периода 1204-1223 г. и изнесени от Солун. За това свидетелства италианският изследовател Констанцо Мики в своята дисертация, посветена на историята на мощите на св. Димитър Солунски (защитена през 1962 г. в Папския Латерански университет). Мики пише, че те „незаконно“ са били отнети от някакъв монах, който е съпровождал кръстоносците по време на Четвъртия кръстоносен поход. От тогава изминали 8 века в мълчание и следите им окончателно били изгубени.

Но светецът пожелал да се открие. В края на 20 в. те били намерени в малкото градче Сан Лоренцо (San Lorenzio in Campo), намиращо на 500 км на югоизток от Милано, в римокатолическата епархия на Пезаро (Pesaro), недалеко от Анкона.

Мощите дошли вероятно от Монферато, област, известна с множество светини, донесени от Константинопол, Солун и други места.

По случай 140-годишнината от решението за построяване на храма и 95-годишнината от освещаването му

Какво ли не е видяло християнството през двехилядогодишния си живот! От хората е видяло както много добро, така и много пречки, гонения, геноцид от политически и идейни противници. Дори се смята, че откритите, външни врагове са по-„лесни“ от вътрешните, които в рамките на самата Християнска църква създават не просто затруднения, а често я изправят пред кризисен избор.

Подобна участ не е подминала и Българската църква. Често казват, че Църквата не е „от този свят“, но е „в този свят“. Затова ѝ се налага да се съобразява с държавата, сред която съществува и действа. Намесата на българската държава е налице още при самото приемане на християнството и учредяване на Българската църква. Тази намеса се забелязва много често при поставянето на ръководители на църквата, при елиминиране на нейните врагове, които автоматично се разглеждат и като врагове на държавата.

И така до ден днешен.