Как живеели монасите във Великата лавра на св. Сава Освещени (439-532, чества се на 5 декември)

Великата Лавра на свети Сава (Mar Saba), кападокиец по произход и ученик на преп. Евтимий Велики, е разположена на западния бряг на Йордан, в долината Кедрон. Тя безспорно е най-известният манастир, основан от този подвижник, който поставя началото на общо четири лаври, шест манастира и четири странноприемници. Житието на Сава Освещени, написано от Кирил Скитополски и второ в неговата поредица от биографични портрети[1], съдържа всички елементи, характерни за живота на големите раннохристиянски подвижници – ученичество при известен аскет (св. Евтимий Велики), отшелнически живот (в пещера в долината Кедрон), събиране на собствени ученици, основаване на нови киновии или килии, ангажираност с проблемите на градския живот, изпълняване на обществени мисии и посредничество пред императорския двор или други висши държавни служители. Във Великата лавра на св. Сава живеели 150 киновийни монаси и 70 отшелници.

През последните седмици у нас все по-усилено се обсъжда въпросът за статута на Македонската православна църква и помощта, която би могла да й окаже Българската православна църква, свързана с нейната самостоятелност. Настоящата статия има за цел да запознае читателите с църковните дискусии през последния век относно принципа за предоставяне на автокефалия в Православието.

Въпросът за автокефалията и начинът на провъзгласяването й в Православната църква стои вече много години на дневен ред заедно с множество други въпроси, които според мнозина са в прерогатива на един бъдещ Вселенски събор на цялата Църква. Тук няма да засягам въпроса за или против такъв Събор, защото това не е темата на настоящото изследване. Бих препоръчал статиите на двама бележити съвременни богослови – проф. протопр. Стефан Цанков и св. Юстин Попович[1], за да получим обективен отговор на този въпрос. Хронологично и сбито ще изложим фактите, свързани с подготовката на този събор през изминалия век и до наши дни с акцент върху спорния проблем кой и как провъзгласява една православна църква за автокефална.

В българския празничен календар месец септември сякаш е най-наситен със събития, чествания и противоречиви оценки. Ако дните на Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември) се приемат почти безусловно от обществото като повод за национална гордост и единение, то датите 9 септември и 23 септември продължават да провокират и разгарят политически страсти. Познаването на автентичната църковна позиция върху спорно историческо събитие като септемврийското въстание от 1923 г. може да обогати представите ни за миналото и да допринесе за създаването на една по-обективна и идеологически неутрална оценка. Това се налага и от необходимостта за нов прочит на травматичните полета в историческата ни памет, които все още носят заряда на идеологическото противопоставяне и са обременени от историографските клишета.

Обща историческа рамка на „септемврийското въстание“ от 1923 г.

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическият интернационал (Коминтерн) в Москва[1] и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[2] По това време зад новия министър председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Поредицата от безпрецедентни дотогава конфликти между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски, както и действията на земеделците, характеризирани като „оранжев болшевизъм“,[3] поставят Българската православна църква сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на земеделския режим.

Историята на това свято място започва преди близо два века. Една жена била сляпа по рождение. В навечерието на Успение на света Анна, 25 юли, Господ ѝ се явил и казал: „Ще отидеш в Елехча (старото име на с. Тракиец – бел. ред.). Там, в гората, има един камък, от който извира вода. Ще вземеш от тази вода, ще измиеш очите си и ще прогледнеш“. Отишла жената и намерила извора. Прекарала там цяла нощ и мила очите си. На следващия ден прогледнала. Тогава започнало изграждането на параклиса, който местните нарекли на името на света Анна – покровителка на жените и децата, и майка на Пресвета Богородица.

Параклисът „Света Анна“ до с. Тракиец е изграден изцяло с дарение и труд от хора, на които целебният извор е помогнал. Миряни от цяла България се стичат на святото място, дирейки спасение. Живата вода от аязмото помага не само при проблеми със зрението – много бездетни двойки се сдобиват с първа рожба след посещението си в параклиса. Стотици люде, страдащи от най-различни болки, получават изцеление от св. Анна.

Със словата си ти поучи езичниците в Божията вяра, а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот; с чудесата си просия пред ония, които пристъпват с вяра към тебе, а със знаменията преславно озари западните земи.

Затова, Клименте, славим твоята божествена памет[1].

В края на юни и началото на юли имах възможността с група поклонници от България да посетя Република Македония[2], една отдавнашна мечта на моето семейство, която се релизира чрез богоугодната инициатива на Богословския факултет към Софийския университет Св. „Климент Охридски“, подета и осъществена от двама преподаватели на това богохранимо учебно заведение – доц. Павел Павлов и гл. ас. свещ. д-р Сава Кокудев. До този момент Македония (не републиката - б. р.) беше позната за мене от учебниците по гражданска и църковна история, от изследванията на няколко български специалисти по темата и от разказите на моите роднини по бащина линия, които са преселници от нейния Егейски дял.