Историята на това свято място започва преди близо два века. Една жена била сляпа по рождение. В навечерието на Успение на света Анна, 25 юли, Господ ѝ се явил и казал: „Ще отидеш в Елехча (старото име на с. Тракиец – бел. ред.). Там, в гората, има един камък, от който извира вода. Ще вземеш от тази вода, ще измиеш очите си и ще прогледнеш“. Отишла жената и намерила извора. Прекарала там цяла нощ и мила очите си. На следващия ден прогледнала. Тогава започнало изграждането на параклиса, който местните нарекли на името на света Анна – покровителка на жените и децата, и майка на Пресвета Богородица.

Параклисът „Света Анна“ до с. Тракиец е изграден изцяло с дарение и труд от хора, на които целебният извор е помогнал. Миряни от цяла България се стичат на святото място, дирейки спасение. Живата вода от аязмото помага не само при проблеми със зрението – много бездетни двойки се сдобиват с първа рожба след посещението си в параклиса. Стотици люде, страдащи от най-различни болки, получават изцеление от св. Анна.

Със словата си ти поучи езичниците в Божията вяра, а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот; с чудесата си просия пред ония, които пристъпват с вяра към тебе, а със знаменията преславно озари западните земи.

Затова, Клименте, славим твоята божествена памет[1].

В края на юни и началото на юли имах възможността с група поклонници от България да посетя Република Македония[2], една отдавнашна мечта на моето семейство, която се релизира чрез богоугодната инициатива на Богословския факултет към Софийския университет Св. „Климент Охридски“, подета и осъществена от двама преподаватели на това богохранимо учебно заведение – доц. Павел Павлов и гл. ас. свещ. д-р Сава Кокудев. До този момент Македония (не републиката - б. р.) беше позната за мене от учебниците по гражданска и църковна история, от изследванията на няколко български специалисти по темата и от разказите на моите роднини по бащина линия, които са преселници от нейния Егейски дял.

На 14 май се навършват 60 години от смъртта на последния български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематични софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинска политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинуитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен Екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство.  Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.

Архим. Ириней Попконстантинов е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещеник Константин поп Николов, син на отец Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенор Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещеник Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца - седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис)[5], трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”[8]. На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”[9]