Древният тракийски град Месемврия има дълга и изключително богата история, която е сравнително добре проучена и осветлена от светската историография. Църковната история на града е не по-малко интересна, но тя продължава да крие огромните си богатства и да бъде своего рода „terra incognita“ в морето от изследвания. Градът е един от най-ранните християнски центрове по българските земи. Апостолската проповед дава отрано изобилни плодове, но до нас не е достигнало името на основателя на Месемврийската църква. Можем да предположим, че сам св. ап. Теофан,[1] ученикът на св. Павел или някои от неговите последователи, които проповядват в съседния Анхиало, са запалили искрата на вярата в града. Възможно е оттук да е минал св. ап. Андрей Първозвани, на път за Одесос (дн. Варна), но за съжаление изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България.[2] Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на св. Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Св. София“ преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 г.[3]

Делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици не се ограничава само до книжовното им творчество. То обхваща и църковно-дипломатическата и литургическа дейност, която те развиват в Рим в усилията си да изградят мост между Изтока и Запада, мост, чиито основи са положени през 9 в., но той свързва последователите на славянските просветители до ден днешен.

Възраждането на почитта в Рим към св. Кирил и Методий в новата история на България започва още от първата половина на 19 в. и се свързва с инициативи както от страна на православни, така и на римокатолици. Своя принос в този процес дават личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков и Константин Величков, които имат възможност да живеят и творят във Вечния град.

Малко провокативно е заглавието, но то просто отразява действителността. Става дума за Горнобанския или Люлински манастир „Св. Кирил и Методий“, известен и като манастир „Свети Крал“. Уикипедията го отблязва като действащ, но той се състои днес само от храма, граден в средата на 19 век, и една нова-новеничка пристройка, сигурно изградена по някакъв европроект, където има маси и столове за повече хора, отколкото би побрал храмът. Това само по себе си говори за отношението на хората към тази иначе древна света обител.

Твърди се, че манастирът датира от Средновековието. Но няма никакви доказателства, а и няма кой да направи археологически проучвания, за да се намерят следи от постройки отпреди османския период. Това, което се знае със сигурност, е, че един горнобанченин (тогава Горна баня е било село на километри западно от София) на име дедо Цене през 1863 г. е убедил своите съселяни да се възстанови манастирът, за който е имало някаква памет. Както всички подобни начинания през турско и това трудно се осъществява, но все пак през 1876 г. Софийският митрополит Мелетий осветил храма.

Както вече посочих в статията си за историята на Синодната палата (тук), след Освобождението заседанията на Св. Синод са били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Самата митрополия не е разполагала по това време със собствена сграда, а се е помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Св. Неделя“ (или „Св. Крал“, както са го наричали тогава).

Известно е, че през седемнадесетото столетие Софийска митрополия е останала без свещоливница, без митрополитски дом, без много движими и недвижими църковни имоти, с разорен и изпаднал в нищета клир, с огромен дълг към кредиторите… През 1662 г. тогавашният гръцки митрополит Даниил заради многобройните си дългове е бил принуден да продаде митрополитския дом на хаджи Мустафа паша за 60 000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“).

В различни енциклопедии и пътеводители на град София са публикувани съвсем кратки, противоречиви и дори направо неверни данни за административната сграда на Св. Синод – Синодната палата. Тяхното тиражиране продължава дори до днес, като по този начин продължава и заблуждаването на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мене бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на двадесетото столетие.

През 1880 и 1881 г. в София е било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Това събрание се е занимало с основния въпрос: как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за негова основа е послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14.5.1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4.2.1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван в 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно са заседавали само четирима за срок от четири години. С Българския екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се е избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го е одобрявал. Св. Синод не е заседавал постоянно и това е продължило доста дълго време, чак до 1894 г. От тази година насетне той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.