Св. Злата Мъгленска умира мъченически на 13 октомври 1795 г. Само у нас нейната памет се чества на 18 октомври. Нейното житие е написано от преп. Никодим Светогорец и е включено в неговия сборник с жития на новомъченици. Почитта към новомъченицата се разпространява бързо в Егейска Македония. Много от местните църкви и манастири я изписват на стенопис или икона, а местните топоними изобилстват от имена като „дървото на света Злата“ заради мъченическата ѝ смърт на дива круша.

Само дванадесет години по-късно, през 1807 г., се появява първата икона на св. Злата като стенопис в женската част на новопростроения храм „Успение Богородично“ във Велвендо, на 40 км от Козани. Това изображение се пази и до днес.

На 11 септември 1944 г. в Стражица партизани заравят жив отец Рафаил в яма за умрели животни.

Отец Рафаил Раев е енорийски свещеник и основател на православно християнско братство в Стражица. Той е председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. и с лични средства издава периодичното просветно списание Православен свят. Родолюбивата му християнска дейност предизвиква ненавист сред комунистите, които презрително казват за него, че е противник на всичко прогресивно – на всичко свързано с атеистичните представи за света. Според тях след 9 септември 1944 г. този „народен изедник… е получил заслужената си присъда – смърт!“.

В действителност о. Рафаил е убит по особено жесток начин без произнесена присъда, без да му е повдигнато дори фиктивно обвинение и без да има съдебен процес. Когато на 11 септември 1944 г. той се прибира след вечерната служба от храма към дома си в Стражица, партизаните го спират, отвличат го под заплаха с оръжие и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец, когото решават да ограбят. Тримата са пребити, завързват ръцете им с бодлива тел зад гърба и са откарани в местността Бреговица в Анин дол до Стражица. Там от камионетката ги изхвърлят в яма, в която са заравяни труповете на умрели болни животни край селото. Когато ги хвърлят в ямата, един от убийците ги наръгва многократно с остро шило в гърбовете, за да не се опитат да избягат, и след това са заровени живи в животинската яма. След тях по този жесток начин на същото място са заровени живи още хора от Стражица, чиято вина, както и на о. Рафаил е, че са от кръга на местната интелигенция.

На 30 август 2021 г. се изпълват тридесет и пет години от кончината на дългогодишния църковен служител Иван п. Иванов Гайдаров. А скоро ще се навършат и сто и пет години от раждането му.

Той е роден на 1.11.1916 г. в гр. Пирдоп в многолюдното семейство на иконом Иван Гайдаров. Получава основно и прогимназиално образование в родния си град, след което завършва Втора мъжка гимназия в София. По-късно е приет за студент в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който завършва през есента на 1944 г. Наред с това в периода 1.12.1939 – 15.9.1941 г. и 1.4. – 31.12.1944 г. е секретар-домакин на Архиерейското наместничество в Ботевград. Успоредно с Богословския факултет през есента на 1942 г. Иван Гайдаров завършва Школата за запасни офицери в София, като е произведен в чин фелдфебел-школник към противовъздушната артилерия. От края на 1944 г. е мобилизиран в Горна Оряховица, където се запознава с Анастасия Петрова Добрева и с нея сключва брак на 1 юли 1945 г. в София.

Древният тракийски град Месемврия има дълга и изключително богата история, която е сравнително добре проучена и осветлена от светската историография. Църковната история на града е не по-малко интересна, но тя продължава да крие огромните си богатства и да бъде своего рода „terra incognita“ в морето от изследвания. Градът е един от най-ранните християнски центрове по българските земи. Апостолската проповед дава отрано изобилни плодове, но до нас не е достигнало името на основателя на Месемврийската църква. Можем да предположим, че сам св. ап. Теофан,[1] ученикът на св. Павел или някои от неговите последователи, които проповядват в съседния Анхиало, са запалили искрата на вярата в града. Възможно е оттук да е минал св. ап. Андрей Първозвани, на път за Одесос (дн. Варна), но за съжаление изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България.[2] Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на св. Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Св. София“ преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 г.[3]

Делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици не се ограничава само до книжовното им творчество. То обхваща и църковно-дипломатическата и литургическа дейност, която те развиват в Рим в усилията си да изградят мост между Изтока и Запада, мост, чиито основи са положени през 9 в., но той свързва последователите на славянските просветители до ден днешен.

Възраждането на почитта в Рим към св. Кирил и Методий в новата история на България започва още от първата половина на 19 в. и се свързва с инициативи както от страна на православни, така и на римокатолици. Своя принос в този процес дават личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков и Константин Величков, които имат възможност да живеят и творят във Вечния град.