На 20 януари честваме паметта на св. Евтимий Търновски. По този повод публикуваме откъс от  предстоящето за публикуване историко-археологическо изследване на главен асистент д-р Венцислав Каравълчев, преподавател в БФ на СУ „Св. Климент Охридски“, за съдбата на последния български патриарх от Второто българско царство, за неговия гроб и мощи в Бачковската света обител.

Предисторията

В далечната 1905 г. на 24 октомври в Бачковския манастир е назначен нов игумен – йеромонах Паисий (Пастирев), който заменя на този пост отец Пахомий. Йеромонах Паисий (впоследствие архимандрит) се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий П(Б)акуриани в чест на Успението на Пресвета Богородица. Той показва и голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. Йеромонах Паисий започва да събира различни сведения, истории, предания и естествено да се допитва до по-старите манастирски братя. Един от тях, о. Методий, клисар на манастира, споделя, че е чул от възрастна жена от Станимака (Асеновград) за едно определено място в нартекса (притвора) на голямата манастирска църква, където някога непрекъснато горяло кандило и там не бивало да се стъпва, тъй като отдолу бил погребан светец. Всичко това е подробно описано и документирано и от самия о. Паисий, и от специалната комисия, назначена от Св. Синод, която е натоварена да разследва сензационното, а всъщност, както ще видим, много закономерно откритие.[1]

Едно от най-прочутите места за поклонение в епохата на ранното християнство е бил градът Абу-Мина в Египет. Разположен на 45 км югозападно от големия пристанищен център Александрия, там през цялата година са се стичали хиляди християни от цялата Римска империя. Манастирският комплекс Абу-Мина е бил едно от най-известните места за лечение в античния християнски свят, редом с християнските центрове в Константинопол на св. Козма и Дамян, св. Терапон и св. Артемий и църквата на св. Текла в Селевкия. Според разпространената практика в тези храмове са нощували стотици християни, надявайки се да бъдат изцелени от своите болести. На много места в империята – в Милано, Рим, Йерусалим, в Марсилия, Хайделберг и др. – археолозите са открили малки глинени бутилки с гравирани върху тях име и образ на светеца. Те са служили за пренасяне на светена вода и елей от мястото за поклонение.

Св. Мина Котуански е бил християнски подвижник и мъченик, умрял в края на 3 и началото на 4 в. Неговото житие е достигнало до нас във версии от петия и по-късни векове. Мина се е родил в Египет през 285 г. в гр. Никиу, близо до Мемфис. Неговите родители са били ревностни християни, но бездетни. Баща му се е казвал Евдоксий, а майка му – Евфимия. На един от празниците на Божията майка Евфимия се помолила горещо пред една нейна икона да има син. От иконата дошъл глас, казващ „Амин“. Няколко месеца по-късно Евфимия родила син и го нарекла „Мина“ в памет на чудото пред Богородичната икона.

Св. Злата Мъгленска умира мъченически на 13 октомври 1795 г. Само у нас нейната памет се чества на 18 октомври. Нейното житие е написано от преп. Никодим Светогорец и е включено в неговия сборник с жития на новомъченици. Почитта към новомъченицата се разпространява бързо в Егейска Македония. Много от местните църкви и манастири я изписват на стенопис или икона, а местните топоними изобилстват от имена като „дървото на света Злата“ заради мъченическата ѝ смърт на дива круша.

Само дванадесет години по-късно, през 1807 г., се появява първата икона на св. Злата като стенопис в женската част на новопростроения храм „Успение Богородично“ във Велвендо, на 40 км от Козани. Това изображение се пази и до днес.

На 11 септември 1944 г. в Стражица партизани заравят жив отец Рафаил в яма за умрели животни.

Отец Рафаил Раев е енорийски свещеник и основател на православно християнско братство в Стражица. Той е председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. и с лични средства издава периодичното просветно списание Православен свят. Родолюбивата му християнска дейност предизвиква ненавист сред комунистите, които презрително казват за него, че е противник на всичко прогресивно – на всичко свързано с атеистичните представи за света. Според тях след 9 септември 1944 г. този „народен изедник… е получил заслужената си присъда – смърт!“.

В действителност о. Рафаил е убит по особено жесток начин без произнесена присъда, без да му е повдигнато дори фиктивно обвинение и без да има съдебен процес. Когато на 11 септември 1944 г. той се прибира след вечерната служба от храма към дома си в Стражица, партизаните го спират, отвличат го под заплаха с оръжие и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец, когото решават да ограбят. Тримата са пребити, завързват ръцете им с бодлива тел зад гърба и са откарани в местността Бреговица в Анин дол до Стражица. Там от камионетката ги изхвърлят в яма, в която са заравяни труповете на умрели болни животни край селото. Когато ги хвърлят в ямата, един от убийците ги наръгва многократно с остро шило в гърбовете, за да не се опитат да избягат, и след това са заровени живи в животинската яма. След тях по този жесток начин на същото място са заровени живи още хора от Стражица, чиято вина, както и на о. Рафаил е, че са от кръга на местната интелигенция.

На 30 август 2021 г. се изпълват тридесет и пет години от кончината на дългогодишния църковен служител Иван п. Иванов Гайдаров. А скоро ще се навършат и сто и пет години от раждането му.

Той е роден на 1.11.1916 г. в гр. Пирдоп в многолюдното семейство на иконом Иван Гайдаров. Получава основно и прогимназиално образование в родния си град, след което завършва Втора мъжка гимназия в София. По-късно е приет за студент в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който завършва през есента на 1944 г. Наред с това в периода 1.12.1939 – 15.9.1941 г. и 1.4. – 31.12.1944 г. е секретар-домакин на Архиерейското наместничество в Ботевград. Успоредно с Богословския факултет през есента на 1942 г. Иван Гайдаров завършва Школата за запасни офицери в София, като е произведен в чин фелдфебел-школник към противовъздушната артилерия. От края на 1944 г. е мобилизиран в Горна Оряховица, където се запознава с Анастасия Петрова Добрева и с нея сключва брак на 1 юли 1945 г. в София.