Интервю на о. Кирил Синев с о. д-р Йоан Гоже от храм „Св. Димитър Мироточиви“, гр. Клуж, Румъния. Разговор за сладостта на родния език, българо-румънските взаимоотношения, свещеническото служение и подхода към младите семейства.

О. К. С.: Отец Йоане, добре дошъл в България. Добре дошъл в гр. Враца, където епископ е бил св. Софроний Врачански. Големият наш проповедник, който отпечата първата си книга с проповеди, т. нар. Неделник, в гр. Ръмнику Вълча през 1806 г. Това е първата печатна книга на новобългарски език. Св. Софроний Врачански е приет много радушно в Букурещ от местния епископ, където му беше позволено да ръкополага духовници, между които св. Калиник от манастира „Черника“, когото е ръкоположил за йеродякон. Бих се радвал да разкажем на вярващите по какъв повод се запознахме.

О. Й. Г.: Добре съм Ви заварил, отче Кириле! Това е един красив момент. Момент на радост. Момент на братско общение между нас, православните християни, братя в Христа и свещенослужители на светата трапеза. С вас се запознахме при една среща по Божи промисъл. След обучението ми в Гърция Високопреосвещеният митр. Вартоломей на Клуж сметна, че трябва да построим нов храм на мястото на един параклис. През комунистическия режим не ни беше позволено да градим храмове, но по-късно стана възможно. Затова останах в Румъния, за да построя нов дом Господен. През 2016 г. храмът беше изграден до груб строеж. Това е първата църква с византийска архитектура в нашия град Клуж, който е с население над петстотин хиляди жители.

Как Московска патриаршия се бори със свещениците, които са против войната?

До февруари 2023 г. името на свещеника Йоан Ковал е известно само на сравнително тесен кръг енориаши в няколко московски църкви. Роден в Луганск, той се премества в Москва и завършва легендарното Централно музикално училище към Московската консерватория. След това завършва Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт, ръкоположен е за свещеник преди двадесет години. Женен, с пет деца. Служи като енорийски свещеник в няколко църкви в югоизточната част на Москва.

В самото начало на февруари животът му рязко се променя. Името на свещеника се появява в много руски медии, включително в правителствения вестник „Российская газета“.

Защо изведнъж възниква такъв интерес към един напълно неамбициозен енорийски свещеник? Какво е направил? Причината за неговата известност – за някои повече от скандална – е забраната да служи и по-специално изненадващата причина за тази забрана.

„Отче, изминах много дълъг път.

Традиционно съм кръстен лутеран. По религиозни убеждения родителите ми са агностици. Като тийнейджър бях анархист. Към 18-годишен се върнах към християнството, но лутеранството не беше в Христос. Христос, мислех си, беше в лутеранството, но лутеранството, което познавах, не беше в Христос.

Затова след 18 станах католик. Римокатолицизмът, мислех, е оригиналът, първоизворът на моето традиционно лутеранство. Но и в католическата енория не намерих християнството, в което бях започнал да вярвам. Нямаше достатъчно въздух, задушавах се. Нямаше достатъчно автентичност. Напуснах.

Станах будист, пантеист, увличах се в езотерически практики. Преминах през няколко различни секти. Опитах и като атеист. Накрая станах сатанист – повече като интелектуално търсене, но участвах и в практики, които ми даваха усещането за сила и власт над другите.

На днешния ден нека почетем труда на всички медицински сестри (специалисти), които денонощно се грижат за болните и страдащите и които вярно изпълняват заръката на св. апостол Павел, който пише до жителите на Филипи: „… не се грижете само за себе си, но и за другите“ (Фил. 2:4). Грижа, стигаща дори до саможертва. Като онази на ангела на милосърдието – княгиня Юлия Вревская преди повече от столетие, а по-късно Йорданка Филаретова (1843-1915) – Госпожата, оставила всичко свое на България за училище за милосърдни сестри и храма „Покров Богордичен“.

В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

Затова нека с вяра, надежда и любов служим един другиму. И с мъдрост да се вслушаме в апостола, който казва, че любовта е по-голяма от тях (1 Кор. 13:1-8, 13). Любовта, която е „дълготърпелива, пълна с благост, … която никога не отпада“ и от която имат нужда не само страдащите, но и онези, които всеотдайно се грижат за тях!

Това са детски, детински, свeти в наивността си въпроси, зададени при необичаен диалог по време на среднощна среща. Никодим, достолепен старец, „учител Израилев“, бил стъписан от чудесата, които Иисус вършел, както и от Неговото учение, затова решил да се срещне лично с Него и да си изясни от първа ръка въпросите, на които търсел отговор. И точно неговите спонтанни, неподправени, почти нелепи въпроси ни дават възможност да усетим суровата автентичност на цялата картина, разказана в третата глава на Йоановото евангелие – срещата и диалога между Никодим и Иисус. Подобни срещи и въпроси към Него са описани и на други места в Евангелието, но този диалог е по-различен и ни кара да се усмихнем и да си кажем, че и ние сме същите като Никодим, че и ние – ако бихме били на мястото на Никодим – щяхме да задаваме същите наивни и детински въпроси.

Никодим е влиятелен и почитан член на еврейското общество, фарисей, „началник юдейски“, „учител Израилев“, член на Синедриона. Отива при Иисус през нощта, страхува се да не бъде видян, че ще се срещне с Него, защото отношението към Него не е еднозначно, мнозина Го уважават, но и мнозина Го смятат за измамник и лъжепророк. Още в първия миг на срещата Никодим изповядва убеждението си, че Иисус е „учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог“. А Иисус като че ли го прекъсва, като че ли не го оставя да зададе главния си въпрос, а направо му казва: „ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“.