Има един свещеник. Името му Траян (по Йоан 1:6). И той като св. Йоан Предтеча вика в православната ни човешка пустиня, че е по-добре да се молим на език разбран (отделен въпрос е колцина го чуват). Работи за това, като прави преводи на богослужебните текстове, които се изпълняват от певците или се четат като лична молитва от вярващите и които като обем са всъщност 10:1, т. е. десет към едно спрямо текстовете, които четат и казват (напевно) свещениците по време на богослужение.

Той няма нужда от реклама. Български свещеник е, но по редица причини е гастарбайтер (от немски = „гост-работник“ или по сегашному икономически емигрант) в Южна Англия от 12 години. Като повечето свещеници с такава участ (жалко е, че има и изключения!) и той е потърсил в околността къде да служи. Там имало 2-3 гръцки църкви (отдавна основани от кипърски емигранти) и му разрешили да служи с гръцките свещеници (те повечето всъщност са покръстени англичани). Искал да бъде приет в клира на западноевропейската ни епархия, но не е приет, макар да няма канонически пречки. Тогава говорил с гръцкия архиепископ за Великобритания (към Цариградска патриаршия) и е на път да стане техен клирик. Е, от Траян може да го прекръстят на Трифон, но това да е кусурът.

Съществува една цинична позиция в нашата църква, че човек винаги и във всичко е грешен. Защо тогава да недоволстваме от това, което се случва в църквата?

Всички тези уж благодатни нравствени промени, тези общочовешки ценности, за които говорим с пренебрежение и с половин уста, всичко това е красива опаковка, ни казват здравомислещите клирици. Вземете, който и да е човек, борещ се за общочовешки ценности, и ще откриете, че е пълен с грехове.

В Църквата винаги всичко е било лошо. Когато в Църквата е лошо – това е нормално. После обикновено следва известният цитат от св. Василий Велики, че в Църквата, както и в моето тяло, боли, мирише, и няма никаква надежда.

Разбира се, че това е така. Но и не съвсем така.

Как бихте отговорили на търсещ, нецърковен човек, който ви попита за това, че старозаветните пророци са убивали хора (например Илия)?

Отговор: Бих казал, че не сме спасени от пророци и светци, а единствено и само от Иисус Христос. И можем да подражаваме на пророците само в тяхната любов и преданост към Бога.

Живеейки в своето време, сред народи, които принасят човешки жертви и препълват земята с нечестие и беззаконие, те са виждали проявата на своята преданост към Бога във физическото унищожаване на злото.

Христос обаче ни показа един съвсем различен начин. Той каза, че злото не може да бъде унищожено чрез зло. В един свят, който вече е препълнен с него, трябва да се умножава не злото, а доброто. Ето защо Той заповяда на омразата да се отговаря с любов.

На 11 октомври 2023 г. в „168 часа“ излиза статия от Росен Янков, озаглавена „Агонията на поп Кръстьо“. С изненада установихме, че Росен Янков всъщност не е жив – починал е през 2021 г., а редакцията е подвела читателите си, като по никакъв начин не е посочила, че текстът е от починал автор, не е обозначила кога реално е написан и какви причини са наложили да го публикува точно сега. Още повече, че материалът не съдържа нищо ново като аргументи и факти за събитията около залавянето на Левски. Изградена върху твърдата убеденост в „предателството“ на о. Кръстю Тотев Никифоров, статията е пълна с до болка познати стари лъжи. Ето и част от тях:

Лъжа № 1. „Всеобщото презрение го поставя в изолацията на чумавия“

Истината: След избирането на Иларион Ловчански за Кюстендилски митрополит и убийството на архидякон Паисий в Орхание (20-21 юли 1872 г.) ловчалии възлагат на поп Кръстю да изпълнява длъжността владишки наместник. С обръщението „Господине отче поп Кръстьо, наместниче владиков“ започва и писмото на Иван Драсов до поп Кръстю от април 1873 г.

При тържественото посрещане на новоизбрания Ловчански митрополит Дионисий от българското население на Ловеч, начело с духовенството, свещеник Кръстю Тотев Никифоров произнася приветственото слово от името на всички свои съграждани.

Според статистиката на Ловеч за 1875 г. в града има три действащи църкви със седем свещеника. Най-голяма е енорията на о. Кръстю в кв. „Вароша“ (Долни край), състояща се от 153 къщи, 166 венчила и 12 вдовици. Освен част от Ловеч, свещеникът обслужва още и селата Долно Павликене и Сотево.

Нещо като реченото в заглавието се случва в последните една-две седмици. Мощи на св. патриарх Евтимий (или поне така се представят) биват раздавани насам и натам от една ставропигия. Иначе ставропигиалните манастири са подчинени пряко на Св. Синод на БПЦ-БП и без неговото разрешение в тях и пиле не можело да прехвръкне. Но явно някои ставропигии вече са на особен режим, знам ли?!

Та затова прави впечатление раздаването на частици от тези мощи наляво и надясно. Имаме усещането, че те не принадлежат на БПЦ-БП, чието ръководство е (или поне по устав трябва да е) Светият Синод, а принадлежат на амбициозни клирици, които си правят с тях пи-ар или казано по-ясно – алъш-вериш.