Публикуваме част от докада на проф. д-р Илия Евангелу, прочетен от него на български език на конференцията в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (тук). Авторът е преподавател в Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет. Неговата научна област са църковната книжнина и духовният живот на славянските народи. Проф. Евангелу владее отлично български и старобългарски език, специализирал е в Софийския университет.
Църквата от самото начало, следвайки заповедите на своя Основател, започва да разговаря със света и религиозните общности, за да разпространява посланието на Спасението. Още от първите векове тя води диалог, защото е убедена, че нейната вяра се основава на откровението на Истинския Бог, Който стана Човек, за да спаси човеците.
Апостолите, а след тях св. отци, са били в постоянен диалог с хората от различни религии, за да им представят своята вяра и да ги убеждават в нея. Дори и след появата на ересите св. отци на Църквата не престават да разговарят с тях, за да ги убедят в истинността на православната вяра. Това личи не само от историческите сведения и от трудовете на самите отци, но и от протоколите на съборите, поместни и вселенски, които са били свиквани именно по тази причина.
Следователно, диалогът с инославните и с хората от различните религии още от първите векове е постоянен избор на Църквата, който характеризира цялото ѝ първо хилядолетие. Може би защото апостолското предание и преданието на първите отци са били още свежи и защото, от една страна, са формирали нейното съзнание, а, от друга, са се съпротивлявали на институционализирането и сговора на Църквата със светската власт, която често избира не да разговаря, а да налага със сила своята гледна точка.
Св. Кирил и Методий също следват тази практика в живота си и в контактите си с иноверните и инославните хора. Този аспект от тяхната дейност ще проследим в житието на св. Кирил и на св. Методий.
Първият записан диалог на св. Кирил с инославен човек е в Пета глава от неговото житие, в което Кирил по нареждане на императора и патриарха разговаря с бившия патриарх, иконобореца Йоан VII Граматик (837-843 г.). След като го изслушва внимателно, св. Кирил отговаря на всичките му доводи.
Малко по-късно, пак според неговото житие, той трябва да участва в мисия до арабския халифат и там да разговаря с арабските богослови по верови въпроси. Разказът за тази мисия и пренията между св. Кирил и мюсюлманските учени обхваща цялата Шеста глава от неговото житие. И в този случай св. Кирил участва в мисията по заповед на императора. В диалога, проведен в тогавашната арабска столица Самара, св. Кирил успешно отговаря на доводите на мюсюлманите благодарение на доброто си познаване на Корана, Св. Писание и цялата съответна апологетична книжнина.
Следва друга мисия за св. Кирил, отново по императорска заповед. Този път той отива с брат си Методий в държавата на хазарите, за да разговаря с юдейските богослови, тъй като хазарите започнали да приемат юдаизма, който станал официална религия на тяхната държава. Разказът за мисията в хазарската държава обхваща глави осма до дванадесета, като богословските прения с евреите са включени в главите девета до единадесета. В диалога с евреите св. Кирил отново показал много доброто си познаване на Св. Писание – Стария и Новия Завет, както и на цялата книжнина срещу юдаизма.
Следващите глави от житието на св. Кирил са посветени на Великоморавската мисия, която той предприема заедно с брат си св. Методий, отново по нареждане на императора. По време на тази мисия св. Братя разговарят не с хора от различна религия, а с християни – духовници и монаси, които поради разделението на християнския свят на източен и западен, а също и поради културната отдалеченост на едните от другите, са възприели богословски възгледи, които противоречат на апостолското и на светоотеческо Предание на Църквата. В случая, описан в житието на св. Кирил, става въпрос за идеята за съществуване на свещени езици, на които бил разрешен преводът на Библията, както и за учението за Filioque, на което св. Кирил решително се противопоставя със силни богословски доводи, които отново черпи от доброто си познаване на богословието на Църквата и на нейното Предание.
След смъртта на св. Кирил в Рим щафетата и отговорността на великоморавската мисия се поема от св. Методий, който продължава делото на брат си. Дейността на св. Методий във Великоморавия и Панония показва задълбочените му познания в богословието и Преданието на Църквата. Като следва Преданието на Църквата, той не избягва диалога дори при трудни за него обстоятелства, но настоява да се изправи срещу различните позиции, както и срещу враждебността на франкското духовенство и на техните монаси с богословски доводи.
Тук трябва да отбележим, че всички свидетелства от житията на св. Братя относно диалога и общуването им с хората от различни религии и с инославните се подчиняват на нуждите на житийния разказ, който се стреми да представи както светостта, така и мъдростта и образованието на двамата светци. Това обаче не променя същността на самите събития, а именно участието на св. Братя в диалога с инославни и хора от различни религии.
От проучването на житията става ясно, че св. Братя не само не избягват диалога, когато имат възможност, а напротив – търсят го. Не само за да защитят своята вяра, но и за да я представят в детайли на хора, които имат различни религиозни убеждения (както в случая с евреите и с мюсюлманите) или се отклоняват от православното Предание на Църквата (както в случая с иконоборческия патриарх Йоан Граматик и франкските монаси и духовници, които срещат в Западна Европа).
Можем да кажем обобщено: от изследването на всички горепосочени случаи става ясно, че изборът на св. Братя се основава на техния дълбок личен опит и отлично познаване на богословието и Преданието на Църквата, както и на много доброто познаване на учението и схващанията на другите религии. Смятаме, че желанието им да общуват и разговарят с инославни и с хора от различни религии се основава главно на тези две условия.
Като пренасяме този модел в съвременната епоха, можем да кажем, че днес Църквата трябва да отговори убедително на предизвикателствата, натрупани през второто хилядолетие. Нейните основни характеристики са институционализирането ѝ и идентифицирането ѝ със силите на света, но също и многобройните разделения, които нараняват нейното тяло.
Днес, в началото на третото хилядолетие, Църквата – и особено Православната църква – трябва да се свърже отново със стандартите, етоса и духа на първото хилядолетие. От особена важност за нейното самоосъзнаване и дейност през третото хилядолетие е преди всичко общуването и диалогът ѝ с другите изповедания с цел приближаване и възстановяване на единството, така че „всички да бъдат едно“, според волята на Господа, и в същото време в диалог и общуване с другите религиозни общности, с които Църквата споделя нашия свят. С това Православната църква ще покаже, че е изоставила самодостатъчността и институционализацията от второто хилядолетие и излиза, както през първите си векове, да се срещне със света и неговите разнообразни вярвания, за да разговаря с него и да го променя.
Тук бих искал да подчертая, че академичното богословие, като носител на църковното съзнание, отдавна поставя тези въпроси. По отношение на диалога с хората от различните религии и с инославните богословието има водеща роля и я изпълнява с увереността, че следва завета на Основателя на Църквата и преданието на св. отци.
Разбира се, богословието много често се среща с организирани групи от вярващи, които се противопоставят на диалога. Не е моментът да разглеждаме мотивите и целите на тези групи. Но трябва да се запитаме като богослови, дали сме направили всичко възможно, за да просветим вярващите и да им помогнем да разберат, че поканата за диалог е заповед на Основателя на Църквата. И тази заповед са последвали през хилядолетията нейните отци и богослови, сред които и св. равноапостолни братя Кирил и Методий.
