Всички сме чели и чули за събитията, станали в нощта на залавянето на Спасителя в Гетсиманската градина. Тогава немалко хора, организирани от фарисеите и книжниците, отишли, за да заловят Христос. Въоръжението им било, както го описва светият евангелист Марк в Глава 14 от евангелието си – ножове и колове. И Той им казва, че са излезли срещу Него като срещу разбойник. И наистина, гледали сме (поне във филмите) как се залавят сериозни престъпници – с тежко въоръжение.

И през вековете свободата и истината винаги са били преследвани, в тяхно лице са съзирали сериозна опасност – затова поетът Бродски, когото съдят в Съветския съюз през 60-те години на миналия век за тунеядство, пише в един от стиховете си „Влизал съм, вместо див звяр, в клетка“.[1] И всички, които се плашат от истината, затварят устата ѝ между решетките на клетката. Или по-лошо – завинаги я карат да замлъкне.

Имало едно време един цар. Мъдър човек бил самодържецът, но с годините се стигнало до положението, както е казал един беден мъдрец преди около 1960 години, „когато остарееш, друг ще те опаше и поведе, където не щеш“. А всеки знае, че при такова положение на ситуацията от самодържеца остава единствено първата част. Какво става с втората част ли? Ами, за нея има една груба народна поговорка: „глътна вода, удави се…“. Те царете не обичат народните поговорки, но не могат и да ги обезсилят.

На младини царят бил висок, снажен, хубавец, много моми примирали по него и мечтаели да ги удостои поне с един поглед само. Той обаче си взел за невеста мъдростта, както е казано в житието на славянския пръвоучител, а кандидат-невестите си останали само с въздишките и припаданията. Сигурно затова преди години едни църковни журналисти създадоха и новата дума „припадалки“. Но това е друга работа.

Доскоро не особено известна за широката публика, църквата „Св. Йоан Летни“, разположена на живописните скали на брега на язовир „Пчелина“, в близост до с. Поцърненци до Радомир, напоследък е притегателен център за неделна семейна разходка на стотици софиянци и перничани. И нищо чудно: въздействието на старинния храм, датиращ от края на Второто българско царство – ок. 1350 г., на фона на впечатляващата панорама, разкриваща се от скалите, над които той се извисява, е наистина впечатляващо. След всички събития, случили се през вековете, и в суровите климатични условия, на които е подложена малката църква, оцеляването ѝ до днес е истинско чудо.

Православните богослужебни текстове, които се четат или се пеят, са едно от богатствата и украшенията на нашия църковен живот. Защото това са творби на църковна средновековна поезия, която продължава да се поддържа и до днес в установените отпреди много векове ритми, стилови фигури и образи. Разбира се, в пълнота това е възможно само за съвременни химнографски творби, писани на отдавна мъртвия византийски гръцки език, но така или иначе това творчество с различен успех продължава и днес. А при превод на гръцки богослужебни текстове (от средновековието или от съвременноста), на съвременен език, та дори и на църковнославянски (а такива преводи се правят и днес), не могат да се спазват поетичните форми, особено ритмиката. Те до голяма степен се губят, защото в тези преводи водещият принцип е да се запази съдържанието, а не формата. Това обаче не може и не бива да е пречка смисловото и поетичното богатство на тези текстове да се предава на съвременен, разбираем за богомолците език. В тази насока несистемно се полагат усилия, обикновено от ентусиасти, които се стремят да следват принципа на св. апостол Павел „в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат“ (1 Кор. 14:19).

- Спаси, Господи, люди Твоя и благослови достояние Твое… – изпя отец Ипомоний кръстния тропар и се обърна към събралото се множество, сред които десетимата калени младежи вече се загряваха, за да скачат в ледените води на реката.

- Благословени в Господа братя и сестри, поради пандемията и препоръките на здравните власти, днешното свето Богоявление ще бъде отбелязано по по-различен начин. Няма да се хвърля светият Кръст в реката, както правихме предишните години…

Отецът видя как младежите го гледат с недоумение, не успя да скрие смущението си и извърна поглед, но бързо се поокопити, прокашля се, при което някои от по-възрастните енориаши неволно отстъпиха крачка-две назад, и продължи: