В деня на християнското семейство един български град е в траур – защото една майка уби децата си. След тези думи като че няма какво да се каже. Колко силна трябва да е една болест, за да преодолее инстинкта на майката, по-силен дори от инстинкта за живот? Една трагедия, която думите отказват да описват. Трагедия за майката, която вече едва ли ще намери обратния път към себе си, трагедия за бащата, за техните родители; и безброй въпроси защо и къде сбърках, които тези хора ще носят със себе си до гроб, а може би и след това. Ние, „нормалните“, инстинктивно избягваме да задържаме мислите си върху такива драми. Да, те излизат много извън рамките на здравия разум и желанието да излезем от този мрак е разбираема защитна реакция. Нормална реакция на нормални хора. За другите си има психиатри и социални работници. Явно те не са си свършили работата, както трябва.

Днес ще прозвучат много възвишени думи за празника на християнското семейство. За това какво трябва да бъде християнското семейство, как родителите трябва да въвеждат децата си в Църквата, да ги кръщават, възпитават в традиционните български ценности. Познати думи, които изричаме всяка година. Сигурно ги е чувало и почерненото семейство. Поне за това говорят публикуваните техни снимки пред олтара на български храм, с вероятно току що кръстеното детенце.

Преди няколко години папа Франциск признал пред хиляди хористи, които приел във Ватикана, че „пее като магаре“. Десетгодишна хористка го попитала дали обича хоровото изкуство, на което папата отвърнал: „Обичам пеенето, но ако трябва да пея, сигурно бих пял като магаре!“.

Да ви кажа – тази постъпка на папата, който иначе напоследък буди не малко недоумение, е достойна за уважение. Тя е свидетелство за определена сила, за проявена доблест. Представям си колко от нас биха го направили – облечен в бяло (символ на чистотата), отговарящ за над милиард и триста милиона вярващи, и да кажеш: „пея като магаре“. Някак си не се връзва, нали? В устата на фигура от такъв ранг тези думи звучат абсурдно, но знаем, че понякога абсурдните неща са важни – както е казал раннохристиянският писател Тертулиан, „вярвам, защото е абсурдно“. Та и аз така – вярвам му, нищо, че звучи леко абсурдно, но пък е искрено. Просто човекът преценява реално способностите си. Пак казвам: реално.

Тази година посрещаме Деня на народните будители във време на криза, на страдания, а за някои – и на отчаяние. Сега изглеждат смешни клишетата от проповедите преди няколко години, които започваха с думите „Живеем в трудно време…“.

През тази година се оказахме в изпитания, които явно все повече ще се усилват. Това е време не само на страдания, но и на лутане, на проверка за твърдостта на нашата вяра, за силата на нашата надежда и за дълбочината на нашата любов. Това обаче е и времето на будителите, които ще видят в новата реалност възможност за растеж и развитие, ще открият в кризата предизвикателство за положителна промяна и вършене на добри дела.

Думата ми е за новината, свързана с въдворяването на новия Доростолски митрополит в епархията му, приличащо по-скоро на архиерейски събор, отколкото на посрещане на владика. Впрочем, присъствието на други владици при въдворяването на нов митрополит се въведе у нас от няколко години като заемка от гръцката църковна практика. Но добре щеше да е тези, които го въведоха, да се замислят какъв точно е смисълът на тяхното присъствие при подобни моменти. Неслучайно българските архиереи в миналото са установили, че при въдворяването на нов митрополит не трябва да има други архиереи, защото в този ден той, новоизбраният, е посрещан като архипастир. Нему се отдава чест и присъствието на други короновани особи е неуместно. Защото той после може да ги кани за щяло и нещяло, но посрещането му е ден важен за епархията, когато се акцентира само и единствено върху новия архиерей. Знам, че някой „компетентен“ веднага ще контрира, че по време на комунизма това е било направено нарочно, за да неглижира посрещането на нов митрополит. Да, ама не! Слава Богу, всички подобни събития са описани в Църковен вестник поне сто години назад.

Натрапчиво впечатление прави старанието на официалните църковни медии у нас внимателно да избягват думата коронавирус, когато се съобщава за смъртта на клирик. Това изобщо не беше споменато като причина за смъртта на покойния Доростолски митрополит Амвросий, нито пък сега, по повод кончината на Черногорския митрополит Амфилохий. Цензурирана беше дори информацията от официалния сайт на Сръбската патриаршия. Сякаш е недостойно и срамно смъртта на един християнин, още повече епископ, да настъпи именно вследствие на тази болест. И, не, не е вярно, че в съобщенията за нечия кончина никога не се споменава конкретното заболяване, което е довело до смъртта. В основата на тази цензура стои едно странно „благочестие“, ширещо се в православните среди, според което „вярата убива вируса“. Масово християните у нас мислят, че „добрите хора го карат леко“ или „изобщо не се заразяват“. При такава вяра логичното следствие е, че „лошите хора го карат тежко“ и те най-вече се разболяват поради липса на вяра. Това мислене вече доведе до немалко трагедии и психически разстройства у хора, които изтълкуваха заболяването си като знак, че Бог ги отхвърля, понеже „не ги пази“.