(от Реанимацията за ре-анимиране)

Санитарката имаше съвсем бяла кожа, съвсем черна коса, съвсем зелени очи и нямаше възраст. Привлечен от тази игра на природата и козметиката, я разгледах дискретно и обстойно. В добавка към извънземния си вид, тя бе обсипана с бижута, изобразяващи слънца, луни и съзвездия, а почти на всичките си пръсти носеше пръстени със зелени като змийските ѝ очи стъкълца. Повече от ясно – бе от онези с енергийния обмен и теориите за всичко. Прииска ми се да проверя дали хвърля сянка, но в неоновия шеол на реанимацията никой не хвърляше. Тя се въртеше заедно с останалите между леглата и системите, вършейки обичайната санитарска работа, но за разлика от тях мълчеше и не можеше да се разбере, дали притежава характерния за повечето санитарки език, от който би се изчервил римски легионер. Тъй като бях чувал, че дори и мечка не закача умрял човек, по липса на по-добра възможност, се престорих на заспал, за да избегна опасността да се погрижи за мен. Мижейки, забелязах, че обикаля и опъва завивките на болните без никой да я кара, но го отдадох на старание да се хареса на дежурните сестри. Както повечето от нас, санитарките никога не вършеха това, което не влиза в задълженията им и избягваха да вършат онова, което влиза. После сестрите и другите санитарки се изнизаха една по една и в интензивния сектор останаха да дежурят нощното осветление и висящото в полумрака страдание.

Никога не е било лесно в Полша да си православен. Страната е с преобладаващо католическо население, а и то е със самочувствието на най-католическата нация в света. Затова е имало много случаи в историята на православното малцинство на полска територия, когато те са изпитвали гонения, изселвания на цели селища и дори на убийства по религиозни причини. Сега това до голяма степен е преодоляно. Но още се разказват случки като тази (записана от Вроцлавски архиепископ Йеремия (Анхимюк, † 2017 г.), професор по Нов Завет в Православния факултет на Християнската академия във Варшава). Началото на комунистическия период в Полша след 1945 г. е белязано и с преселвания на големи маси православно население по политически причини. На православните християни, които са останали в Полша при многократното местене на границите на Руската империя, винаги се е гледало като на руснаци или поне като на „руски хора“ в Полша (фактически етническият състав на православното население в страната е пъстър, но съвсем не е руски). Компактните маси от православни в източната и югозападната част са смятани за заплаха за сигурността на страната и са били предприемани най-различни репресивни мерки, включително и споменатите преселвания на десетки и стотици хиляди православни в северните и западните части, където живее плътно католическо население. Останалите да живеят в областта много често са се страхували да заявяват своята вероизповед и дори са приемали да изповядват римокатолическата вяра, за да не ги безпокоят, да не ги преследват и изселват, да могат да получат работата, която са способни да вършат, и пр.

И така, било в 80-те години на миналия век. Една престаряла съпружеска двойка в Югоизточна Полша била изправена пред раздялата на смъртта – съпругът бил вече тежко болен, на смъртно легло. Любящата го съпруга решила в този явно последен момент да му направи признание:

Ако сте любители на котките, сигурно сте забелязали тези животни във всеки манастир, където те са се разположили като у дома си. Необезпокоявани те се излежават из доксите и двора на св. обител и за много от поклонниците е непонятно защо строгите монаси и монахини търпят котките навсякъде. Всъщност котката е единственото животно, което се допуска доброволно в православния храм и дори в олтара му. Според 88 правило на 6 Вселенски събор в храма може да влезе, което и да е животно само в случай, че животът му е заплашен. Но котките в продължение на векове се ползват с привилегията да се разхождат из целия храм, защото те са единственото средство за справяне с мишките, които могат да осквернят светините в църквата.

Настоящият кратък текст е личен, бегъл поглед върху тъканта на човешкия живот. Несъмнено нашият живот е тайна – чието начало е поставено в онзи древен миг от зората на творението, когато проехтяло чудното слово: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие[1]” (Бит. 1:26). Слово, произнесено от Словото. А Словото е нашата отправна точка по пътя ни към търсене на смисъла. Или поне – би трябвало да бъде. Защото както чертите на Образа са отпечатани в душите и телата ни,[2] така и чертите от земния път на истинския Живот („Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6) щрихират нашата съдба, предначертават (условно казано) пътя на човека.

Предлагам на вниманието на читателите на „Двери” съставения от мене „Проекто-устав на Българската православна енорийска църква в България” (ПУ). Желанието ми да е да се запознае нашият клир, преподавателите в богословските факултети, църковните деятели, а и всички, които се интересуват от църковните дела, с един нов устав за енорийските църкви у нас. Това, което е ново и най-съществено в него, е взето от устави на църкви-столетници в Америка и Канада, а именно: активното участие на членовете на енорийските църкви в цялостния живот на тяхната църква. При подобна организация на живота в енорийската църква членовете от нейни "гости" стават съпричастни с нейната дейност. Свещеникът, настоятелството и редовните членове на енорийската църква работят заедно като добър колектив за духовното израстване на енориашите и материалното осигуряване на църквата.

Най-същественият повод за публикуването на ПУ е да се  започне дискусия върху него от национален мащаб, без да се определя времето на завършването й. Да се вземат под съображение най-полезните за енорийската църква предложения и по този начин ПУ да се оформи в окончателната си редакция. Вярвам, че всеки, който прочете ПУ, ще намери нещо ново и интересно и няма да бъде загуба на време! Вярвам също, че членове от Св. Синод, клирици и преподаватели от богословските факултети благосклонно ще погледнат на ПУ и част от тях ще вземат активно участие в дискусиите и ще допринесът за неговото усъвършенстване. Активните членове на църквите в чужбина ще бъдат горди, ако част от техния проверен от времето опит се възприеме от родната ни Църква и спомогне за нейното възраждане. Убеден съм, че Негово Светейшество Българският патриарх Неофит и Св. Синод, към които имам голям респект и уважение, биха одобрили един добър ПУ като пилотен проект, ако виждат в него един позитивен лост за прогреса на Църквата ни. Ако имаме желание, ако се молим и трудим и ако делата ни са богоугодни, Бог ще ни подаде ръка и ще успеем да допринесем нещо за благото на милата ни Църква.