За първопевеца (протопсалт) Григорий Дараваноглу, архонт-маестро на Цариградска патриаршия

Когато си роден на красиво място и Бог любвеобилно те е докоснал с творческата Си сила, чудото става. Така от едно момче, родено преди малко повече от половин век край водите на Босфора, израства прекрасният Божи славей Григорий. Кръстен е на славните Григориевци в историята на Църквата и на древния Царстващ град. Фамилното му име е турско, но това е по законите на страната, в която се е родил. Защото душата му е гръцка – така се е чувствал и затова като пълнолетен се преселва в Гърция.

Преди това завършва университет в САЩ, но отдавна е изоставил онези науки. Защото те са му били препоръчани като перспективни от човешка гледна точка. А неговата душа имала съвсем друга перспектива.

Има хора, които, каквото и да стане и каквото и да им се случи, не желаят да се обърнат към Бога! Той им дава знаци, праща им хора, допуска болести, говори им на Своя неизказан език, но... те не искат да чуят Неговия глас. Остават верни на старата си природа, предпочитат да вървят по своя път встрани и надолу и упорито отказват да Го приемат съзнателно в живота си.

Преди няколко години в болничния параклис имах среща с един човек, който ме убеди в това. На стационарно лечение в онкологичното отделение на многопрофилната болница беше настанен пациент – мъж на около 65 години с тежко заболяване. Идваше, когато посещавах параклиса, стоеше, разговаряхме и след това се прибираше в отделението си. И така – идваше, воден от някакъв странен интерес. Дружелюбно беседвахме на различни теми и после напускаше с позитивна и ведра нагласа. От разговорите с него разбрах, че е бивш офицер от армията, пенсионер, на когото при преглед му открили злокачествен тумор и сега беше подложен на лечение. Започнах да му говоря за вярата, за Църквата, за православието... Но той призна, че не е кръстен и няма никакви религиозни навици. След като разбрах това, започнах да му говоря за Христовото учение и за мистичната роля на Църквата, която обединява вярващите в Христос и ги прави Негова общност.

Първият щурм на Украинската буря отмина, въпреки че критичната маса на конфликта отново нараства. Нови взривове се очакват, когато се наложи всяка сестра-църква да се изкаже ясно: за или против новата Киевска „автокефалия“. И не само да се изкаже, но и да встъпи (или не) в съслужение с новия Киевски митр. Епифаний, което ще бъде пробният камък за вярност към Москва или към Константинопол. Това ще бъде и началото на следващия етап в кризата.

Но не за това ще става дума по-надолу. Защото на този фон се открои една друга криза, която минава по-незабелязано пред очите на православния свят, но е не по-малко драматична от украинския конфликт: кризата в Париж.

Един от великите боговидци на Православието от 19 в., св. Амвросий Оптински, казва: „Човекът е като бръмбар. Когато денят е топъл и грее слънце, той лети, гордее се със себе си и бръмчи: всички гори са мои, всички поля са мои! Всички поля са мои, всички гори са мои! А щом слънцето се скрие, лъхне хлад и духне вятър, бръмбарът забравя своята храброст, прилепя се към някое листо и само вика: гледай да не ме събориш (Душеполезни поучения).

Така оптинският старец описва жалката траектория на нашето падение. Пропадането от висотата на себеопиянението до ниската точка на нашата немощ. Защото, когато нещата при нас са подредени и вървят нагоре, ние сме на гребена на вълната, отдаваме това на своите качества, а тогава, когато не се получават, приписваме това на другите. Нещо повече, бързо униваме, лесно се отчайваме и дори обвиняваме Всемогъщия и Всемилостивия наш Отец, че ни е забравил и отхвърлил далеч от Себе Си. И правим всичко това толкова често и във всички детайли от многоликото си битие. Това е диагноза не само за съкровения ритъм на духовния ни живот, но и за всичките ни светски проявления. Плод на нашата непълнота и повредена човешка природа. Не обичаме и дори не се опитваме да търсим причината в себе си, а удобно отместваме взора си навън и встрани от храма на собствената си личност.

Премина вятърът на промяната и отвя наслоените представи на хората за събития, факти и обстоятелства от близкото минало. Всичко сега е различно. Болезнено различно... Уви, това не се отнася само за обществените процеси и всички сфери на социалния живот, но и за нещо исконно и съкровено – нашето свято православие.                                   

Често обвинявано, че е консервативно, застинало и изоставащо от повратите в историята, сега то попада под прицела на тези, които искат да му придадат друга, според тях, „по-приветлива визия“, за да го направят по-достъпно, по-разбираемо и – простете! – по-адекватно. Не само светът да се съобразява с него, но и то да почнело да се съобразява със света. Тези нови „реформатори“ искат да придадат по-позитивен, по-оптимистичен дух на православието, което им се вижда не толкова човеколюбиво. За целта те се опитват да подложат на преосмисляне темите за страданието, покаянието, постите и смисъла на наставленията на светите отци...