Някога, преди хиляди години, премъдрият цар Соломон, разказвайки за суетата на света и неправдата в него, заключи:  няма нищо ново под слънцето…

Преди това баща му, славният цар Давид, изпя в своите песни „Сега на всяка наша крачка ни окръжават (нечестивците); те устремиха очите си, за да ме повалят на земята“ (Пс. 16:11)… Да повалят на земята всички слаби, честни и вярващи хора, които, подобно на  Псалмопевеца, бяха непорочни пред Господ и се пазеха да не съгрешат (срв. Пс. 17:24).

Другаде той, превзет от любов по Божията правда, пееше: „Нечестивците няма да пребъдват пред Твоите очи“ (Пс. 5:6). Така е! Нечестието им никога няма да остане пред Божиите очи, няма да го има и в Рая – Царството на вечния живот, Царството Божие. Нечестието им обаче дълго ще пребъдва на земята. Злото ще превзема народите. Те ще се вълнуват против Господ и против Помазаника Му Христос, както и против всяка правда и истина.

Св. Йоан Златоуст, говорейки за качествата на кандидата за пастир, не смята за достатъчно само благочестието му, но изтъква и нещо друго: благоразумието на кандидата, т. е. да не е наивно добър. Той пише: „Ако един кандидат има благочестие, но няма благоразумие, се смята за неподходящ!“. Пастирът трябва да бъде с трезв ум, проницателен и опитен, защото „той не живее само за себе си, но и за хората“ (За свещенството 3, 12 – PG 48, 648, 652).

Наистина, днес какво да го правите един шофьор на автобус, който е благочестив човек, но не умее да се справя с шофьорските си задължения, когато е на волана?!

Какво да го правим един хирург, който е благочестив човек, но бърка операцията с аутопсията?!

И какво ще ви помогне благочестието на пастира, когато е наивен човек, постоянно прави грешки и става смешен?!

Какво по-хубаво от хубавите спомени!

Преживял си нещо и то е оставило трайна следа в тебе, в душата, в съзнанието ти.

Не можеш да забравиш красивото, стойностното, важното. Казват, че човек помнел хубавото, а лошото пораждало травми. Ех, тези психолози!

Мой близък някога ми разказваше за прабаба си, която преживяла кончината на всичките си деца, без едно. С тази мъка живяла деветдесет и осем години,… но това е друго.

С ваше позволение ще ви разкажа пет години спомени или поне най-значимото от тях. Онова, което се е запечатало в съзнанието ми и вероятно ще помня,… докато помня. Скъпи, красиви и топли спомени – за цял живот.

Онези пет години прекарах не в интересни пътешествия надалеч, а на едно място. Години, прекарани на територията на по-малко от сто декара.

„И наистина: попитай добитъка, и ще те научи; попитай небесната птица, и ще ти яви; или поговори със земята, и ще те поучи, ще ти кажат и морските риби. Кой във всичко това не ще узнае, че ръката на Господа е сътворила това? В Негова ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът“ (Иов 12:7-10).

Толкова мъдрост има навсякъде около нас. И най-високото ѝ достойнство е неизследимостта!

Природата, този жив и вечнодвижещ се свят… Небето, птиците, реката. Погледни реката! Могат да я затворят с бетон, могат да я накарат да мине през решетки и железа, но накрая трябва да ѝ дадат свободата да изтече и да се върне в коритото си. Иначе ще ги отнесе.

Оставката е една работа, дето направо да кажеш: абе, остави я тая! Ама стремежът ни да защищаваме истината и само истината (признаваме си, последните думи са изплагиатствани!) ни накара да си припомним една приказка за прословутите оставки, пусти да опустеят!

Имало едно време един цар на едно югоизточно царство и господарство. Той бил много добър и учен, и книжовен цар, но и малко страхлив и податлив на външен натиск. Е, това не е добре за един цар, колкото и добър, и учен, и книжовен да е той. Та този цар, понеже заболял и страдал, и никой лекар на света не можел да му помогне, решил той (или други от негово име решили) да си подаде оставката и да се оттегли от царството и господарството, като остане поради оставката си само бивш цар без армия и гвардия, и владения, и имения, и имане, и почести, и страхопочитание от поданиците, които в такъв случай веднага се преориентират към друго поданство.