Ние сме временни обитатели на тази земя. Ще преминем по своите криволичещи житейски пътища и ще отминем. Господ Бог ще ни призове да се върнем в нашето истинско отечество и във величието и милостта Си ще ни отреди място във вечността. Залутани в нашите нестихващи търсения, ние рядко си даваме сметка за всичките Му благодеяния към нас.

Склонни сме по „човешки, твърде човешки“, да приписваме успехите на себе си, а неуспехите – на другите, на обстоятелствата и случайността. Дори стигаме до там вътрешно да обвиняваме Бога, че не е достатъчнно добър към нас, както към другите.

Бог във всичко ни обдарява, вдъхновява и води неизследимо дори тогава, когато не искаме да признаем това. Но ние всички – вярващи и невярващи, православни и неправославни, християни или не – рядко успяваме да видим и оценим Неговите благодеяния към нас. Включително и най-важното – че ни е призовал към живот и ни е вдъхнал Своя Свети Дух, за да се появим в този свят и преживеем чудото на живота. Поставил ни е на определено място, сред конкретни хора и не ни изпуска от взора Си. Милва ни невидимо със Своята десница – благ в силата и силен в благостта.

„Още се молим за дарителите и добротворците в този свят и всечестен храм...“, възгласяше отец Ипомоний по време на сугубата ектения, а погледът му не можеше да се откъсне от напълно преобразения облик на храма. Само за седмица белите стени и куполът, които си стояха така от години, защото все не можеха да се съберат средства за тяхното изографисване, бяха до сантиметър покрити със свещените изображения на Господ и Неговите угодници. Наред с тях редица сцени припомняха на входящите в храма най-важните евангелски събития: Рождество Христово, Вход Господен в Йерусалим, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението, Възнесението...  Всичко, както си е по канон. Обаче...

Не бяха изографисани. Бяха налепени тапети. Ама по-добре ли беше да белеят стените – като в някоя болница? Знаете ли колко струва само купола да изрисуват? А така всичко стана и бързо, и с по-малко средства. Е, средства пак си трябваха – отиде всичко, което с години беше събирано, че и не стигна. Добре, че изпълнителят прояви благоразположение и се съобрази с възможностите – и цената намали, и разсрочено се съгласи да приеме недостигащата част от сумата. И най-вече: всичко стана бързо.

Спомням си ранните 90 на миналия век, когато бях семинарист. Тогава нямаше интернет и YouTube, а България беше още в изолация и свободният достъп до живата псалтикийна традиция в Гърция беше все още немислим за нас. Изискваха се визи и не беше така лесно като сега да отидеш там, да учиш и да черпиш от живия извор. Тоталитаризмът току-що се беше сринал, църквата ни се отърсваше от десетилетен ледников период, а разколът вече чукаше на вратата… Новите изпитания не чакаха. В тези трудни времена постъпих в семинарията и се докоснах за първи път до източното пеене и византийската музика. Една вечер, едва седмица-две, след като бях постъпил в Софийската семинария, сричах сам в класната стая Псалом 50 на църковнославянски, валеше проливен есенен дъжд, а в съседство отнякъде долиташе ангелска музика. По-старите семинаристи разучаваха непознато песнопение – Трисвятое на Калогиру, както после разбрах. Казах си, че трябва да се науча да пея и аз така. Нашият учител г-н Л. Игнатов ни даваше да слушаме няколко касетки с гръцки изпълнения, от които най-силно ни впечатляваше светогорският манастир „Симонопетра“. Тогава чухме за първи път и обичаното от всеки сега „Агни Партене“ („Чистая Дево“), но имаше и много други недостъпни тогава за нас бисери на небесната музика. После разбрахме, че това са псалми от сборник, наречен „Псалтирион терпнон“.

Трябваше ми известно време, за да успея да се събера и да напиша този текст. Изненадана е дума, която много слабо описва състоянието ми, след като прочетох становището на Светия Синод относно Закона за социалните услуги.

Определям себе си като християнка, майка на три деца, психолог и човек, който работи в неправителствена организация и подкрепя деца и семейства в трудни ситуации. Има църковна общност, към която принадлежа, изповядвам се и взимам причастие, децата ми ходят на неделно училище. Дълбоко съм разстроена от позицията на БПЦ срещу Закона за социалните услуги.

Работя в неправителствена организация от 20 години. Организацията, в която работя, предоставя социални услуги и има делегиран бюджет за някои от тях. Смея да твърдя, че познавам добре сектора и познавам качеството, което доставчиците на социални услуги – НПО и общини – предоставят. Когато доставчикът е НПО в общия случай, услугите са по-гъвкави, по-добре фокусирани върху потребностите на отделното семейство и с повече възможности за бърза реакция при необходимост.

Този закон е писан, консултиран, мислен от много и различни професионалисти в сферата на социалната работа и в изготвянето му Министерството на труда и социалната политика има сериозно участие. Той дава възможност за първи път социалните услуги да се предоставят съгласно най-добрите световни стандарти, които доказано помагат на хората да поемат управлението на живота си, а не да живеят на социални помощи години наред.

Наскоро прехвърлях стари снимки и попаднах на тази от 1999 г. Тя е от пострижението на Атанас Николов (сега митр. Даниил) в монашество през август с. г. Снимката, както често става, ме върна назад в спомените ми за началото.

Около отец Димитър Вукадинов (от храм „Св. Георги“ в столичния квартал „Дървеница“) и архимандрит Флавиан (тогава в Дървенишкия манастир „Св. Илия“ в софийския кв. „Младост“) се бяхме събрали голяма група младежи, които посещавахме църквите, търсехме Бога, учехме се на вяра, учехме се да помагаме в храма, като четем, пеем или пригласяме. Всички, с малки изключения, учехме светски специалности. Ето малка част от групата на снимката (от ляво на дясно): моя милост, Николай (сега архим. Епифаний в Роженския манастир), Бисер (сега монах Синесий в Троянския манастир), Динко (сега Неврокопски митр. Серафим), Видинският митр. Даниил – току-що постриган в монашество, Борислав (сега йером. Йоаким в Дивотинския манастир), архимандрит Флавиан, Мирослава (съпруга на бъдещия о. Стефан), Маря, Радослав и бъдещият о. Стоян; клекнала вдясно е съпругата му Латинка.