Здравейте скъпи приятели!

И днешният ден мина. Служихме литургия в двата храма и мнозина се причастиха със светите Тайни. Искам да се обърна към тези от Вас, които сте решили да останете вкъщи, спазвайки така наречена самоизолация. Предполагам, че трудно се справяте, но искам да знаете, че в тези трудни дни могат да се взимат добри решения и да се вършат добри дела. Много често разсъждавайки над случващото се, за живота в този труден момент, често си правим прогнози за живота, мислим как да продължим. Едни от нас неистово роптаят против всичко и против всички, други потъват в разочарование и страх, трети в апатия и униние, депресия и отчаяние. Сигурно вече имате впечатления как хората в създалата се ситуация разсъждават и реагират, колко са различни. Но всички са притеснени.

Завчера разговарях с един известен духовник, когото много уважавам. Епидемията, казва той, е изкушение. Както е дошло, така и ще замине. Да, но времето на изкушение за всички нас е време на изпитание. Време, в което наблюдаваме себе си в необичайна ситуация. Сега се задействат свойствата на душата, които сме занемарили или просто пренебрегнали, защото често изискваме от себе си само това, което е угодно за духа на времето. Казано с други думи, нагласили сме се за живота, който сме живели досега, а той пък изведнъж ни сервира неочаквани неща.

Такова е моето богословско образование, такова е моето послушание, такава е и моята епархийска практика като митрополит на Българската източноправослана епархия в САЩ, Канада и Австралия. За радост, въпреки изкушенията навред по света, моето богословие работи и мога да го прилагам.

Всички богослужения в епархията, включително и светата Литургия, се отслужват от свещеник, певец и клисар, при затворени врати на храма, според решението на властите да се ограничи броят на хората на едно място.

Всички в епархията ни, клирици и миряни, знаят това наше православно богословие. Знаем, че богослов е този, който се моли; и който се моли, е богослов. Вярата ни в Господа е силна, надеждата ни е здрава и упованието ни е твърдо, че Той е винаги с нас до свършека на света, че Той е Главата на Църквата и Негова е наредбата да служим светата Евхаристия и да вършим това с радост, защото тя ни дава живот в Неговото име. Защото Той е Същият вчера, днес и во веки.

Господи Иисусе Христе, наш Създателю и Спасителю, ако в тези „Ноеви дни“ (Мат. 24:37) от незнание и невежество сме Те заменили с други богове и пророци или ако от сребролюбие сме се вплели в примките на дявола, или като гадаринците сме Те прогонили от нашите предели и домове, то виновно и сърцераздирателно като завърналия се блуден син коленопреклонно Те молим да ни простиш.

И Те молим още, както Ти, Иисусе, остана при самаряните няколко дни (Иоан 4:40) и гостува на Марта и Мария, така и при нас остани и ни гостувай. И както в пустото място изцери всички болни и ги нахрани с пет хляба и две риби, така дойди и при нас да изцериш всички страдащи, като ни даваш и насъщния хляб.

Както Ти, Иисусе, Сам предложи да гостуваш на митаря Закхей, макар и той да беше грешен, така гостувай и на нас винаги, когато пожелаеш. И както след Възкресението Си Ти сподели вечерята с Лука и Клеопа, така и при нас дойди, за да се зарадваме като тях.

Ти, Господи, вече две хиляди години хлопаш и продължаваш да хлопаш на нашата често затворена за Тебе врата (Откр. 3:20), прости ни, че ние все си намирахме оправдание и не Те допускахме при нас. И Те молим, Господи, отстрани от нас лукавия, докато не влезем заедно с мъдрите девици на Твоето сватбено тържество, където, както е писано, „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Дай ни винаги по съвета на апостола чрез Светия Дух да се молим за това. Амин.

Молитвата е съставена от ик. Петър Тодоров Цанков, свещеник в храма „Св. Влас“ в едноименния курорт на 23 март 2020 г.

Понеже съм от хората, които издават и публикуват съдържанието на наредбите си в областта на светото пастирско служение в Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия, намерих за необходимо да споделя и с досточтимите читатели на Двери затрудненията в духовното обгрижване на епархиотите ми по време на връхлетялата ни по цял свят пандемична болест.

Нямам намерение да се оплаквам – не само защото такова ми е служението, което съм длъжен без ропот съвестно да изпълнявам, но и затова, че освен Бог никой друг не може да ми помогне. Особено сега, в това време разделно, когато в цял свят с невиждана ярост върлува този нов вирус, който е признат и наричан от всички ни, а сигурно ще остане и в човешката история с хубавия прякор „корона“.

Ще подмина и обстоятелството, че информацията за неизбежното зло за живота ни, макар да ни залива отвсякъде, няма прозрачност и яснота, защото са намесени много и най-различни интереси, които вместо да се обединят и да се подкрепят в името на най-скъпия Божи дар – живота човешки, гледат безпомощно как вирусът свободно завладява вече цялата вселена.

Преди години един наш митрополит, чиято памет отбелязахме преди няколко дни (шестнадесет години от кончината му), казваше шеговито с усмивка: „Играем си на Църква“.

Играта свърши! Комфортното ходене до храма в неделя, сладките приказки след това на кафе или друга напитка, дългите и парадни служби с назидателни проповеди, голяма част от тях проспани, целувките и прегръдките секнаха.

Друго е! В тази нова ситуация, ние, които сме земната Църква, имаме нужда да сме заедно помежду си и заедно с нашия Господ Иисус Христос. Тази заедност е имено Църквата и тя трябва да се изрази чрез личната молитва и вярата, трябва да преодолее отдалечеността в социалната изолация. Не става дума да мерим разстоянието, което трябва да спазваме на опашка и в търговски обект, а да се потопим в онази близост, която е между нас и Христос, която ни прави Христови.