Случи се веднъж да продавам свещи в храма. Дойде един възрастен човек с чисти, спретнати, но вехти дрехи, преброи монетите си и тихо каза:

- Дайте ми три свещи от двайсет стотинки, моля.

- Три свещи от двайсет стотинки – повторих аз за себе си.

- Да, три, преди купувах по пет, но жената ми оряза бюджета – засмя се той. И някак тъжно добави: Вече ще са по три…

„Чия ли скъпа душа ще остане без светлинка с орязания бюджет? – помислих си аз – Или ще редува близките при запалването на свещичките?“.

Тази картина изплува в ума ми, когато разбрах, че Св. Синод увеличава цените на свещите с цели 100%. Свещите в храма вече ще са и по-къси, и двойно по-скъпи. Както винаги, идеално се ориентираха нашите старци в обстановката и осигуриха добрия си доход – по около 17 млн. лв. годишно получаваше БПЦ от продажбата на свещи, сега ще прибира още повече. Но колко точно ще печели БПЦ от свещи, няма как да се знае, защото няма публични отчети. Знае се само фиксираната сума на годишната субсидия на БПЦ от държавния бюджет – данъкоплатците в България, независимо дали са християни или не, платиха на Църквата близо 37.5 млн. лв. за 2021 г., а над 43 млн. лв. ще бъде субсидията за БПЦ за 2022 г. Отделно тези данъкоплатци плащат такси на църквата, която финансират, за кръщаване, венчание, погребения, помени и молитви, за споменаване на имена по време на Литургия и др. И като че задължително всеки, влязъл в църква, пали свещи с молитва за здраве или упокой на своите близки. Защото свещта, казват църковниците, е нашата безкръвна жертва, нашият принос пред Божия олтар. Така паленето на свещи е най-сигурното действие на християнина в храма и активно се стимулира, защото продажбата на свещи е важно перо в издръжката на църквите. Но истината е, че „жертва Богу е дух съкрушен“ (Пс. 50:19) – не материални жертви иска Бог от нас, а жадува за сърцата ни съкрушени, очистени и смирени. Жертва за Бога е и милосърдното дарение на пари, храна и време за нуждаещия се; жертва за Бога е грижата за по-малките ни братя, действеното добро и благовестие. Жертва за Бога е да живеем така, че самите ние да светим като свещ в храма и да разпръскваме в света светлината на Христос. „Защото Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Ос. 6:6).

И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;

и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?

Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,

и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш

(Лука 13:6-9)

Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?

Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).

Заговори се за „А“ състава в управлението на родината и, нормално, всеки, който иска да играе с най-добрите, извади калеврите (младите играят с таралежки, защото са модерни и по-удобни). Настана смут и суматоха (като по Радичков), но и някакъв красив оптимизъм и надежда: ще се съревноваваме, ще се доказваме, ще покажем какво знаем и можем. Дойде времето на конкурсите, което дълго чакахме. Няма да има калинки… Та ние сме поколението на промяната, тя е нашето време, в наши води сме си, тридесет години се къпем в тези „***“ (като няма пречиствателна станция, водите се замърсяват).

Но както се пее в песента „Последен валс“: „За промяна говореше ти, но ПОНЕЖЕ, ОБАЧЕ, ЗАЩОТО…“.

Изненадан съм от слепотата и на онези, които смятат, че настоящата война не се различава от предишните войни, водени от Русия. Както и на тези, които смятат, че поведението на Руската църква е съвсем в рамките на традицията.

Да не се връщаме към далечните времена преди монголо-татарското иго.

Русия като обединена държава в приблизително сегашните си граници започва да се оформя от момента на възцаряването на Михаил Романов. Всички войни, които тя води, се водят или срещу чужди държави, предимно неславянски (с изключение на Полша), или отново срещу чуждоезични народи в териториите, които тя е искала да колонизира. Гражданската война след разпадането на Руската империя е рядко изключение. Дори и тогава обаче суверенитетът на Украйна, например, едва ли би могъл да се смята за напълно установен и всеобщо признат.

Съвсем друг е въпросът, че армията на суверенна Русия (а не просто въоръжените отряди на група, която е завзела властта) е нахлула в суверенна страна, чието население е преобладаващо рускоезично и дори до голяма степен руско по националност. В същото време се провеждат пълномащабни военни операции, а не само локални наказателни операции (това не ви е походът на Иван Грозни срещу Новгород). Освен това тази война няма нито поводи, нито цел: завземането на територии не става с изтриване на градове и села от лицето на земята, а за акция с цел сплашване мащабът е твърде голям, като резултатите не са особено впечатляващи.

На 9 юни 2011 г. почина архим. Назарий (Терзиев, р. 1933 г.), игумен на Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил“ край София. Дядо Назарий, както го наричаха всички, имаше голяма роля във възраждането на Христовата църква в България. Той беше изповедник на стотици млади хора, влезли в Църквата след падането на комунистическия режим. Немалко от тях станаха свещеници и епископи, монаси и монахини. Дядо Назарий се отличаваше с трезв дух и сърце, в което няма лукавство. Семето, което той пося в душите на духовните си чеда, дава своя плод и сега. Публикуваме словото на Варненския и Великопреславски митр. Йоан по повод годишнината от смъртта на приснопаметния духовник.

Когато изпращаме скъп за нас човек на далечен път, ние при прощаването произнасяме различни слова. Спомняме си за това, какъв е бил този човек за нас. В съзнанието ни са скътани неговите добри качества, беседи, дела, сладостта от общението с него, а при прощаването със съжаление и скръб усещаме оная печална пустота, която остава при отшествието на близкия човек.

Изминаха единадесет години от времето, когато тихо се упокои в Господа Негово Високопреподобие архимандрит Назарий (Терзиев), наш духовен старец и дългогодишен игумен на Кокалянската св. обител „Св. архангел Михаил“ край София.

Все по-трудно става в пустинята на съвременния свят да срещнеш човека. Мнозина загубват воля за живот вследствие от самотата и тъгата, които няма кой да облекчи, няма с кого да споделят. Хиляди пъти сме благодарни на Господа, че срещнахме човека в лицето на архим. Назарий. Бог понякога изпраща в нашия грешен свят изключителни личности с особен духовен печат на челото, с прекрасно обаяние, което привлича към тях всички. Тези личности, където и да се явяват, внасят топлота, мир и любов.