Имало едно време един сив деспот, който бил подчинен на великия ни цар. Наричали го сив деспот, защото в православната ни традиция нямаме кардинали, а то току-виж някои злоречиви хора го нарекли и сив кардинал. Ама нали сме си много православни, няма как.

Да си говорим правичката, този сив деспот наистина вече бил посивял – според едни от годините, според други от душицата си, не мога да кажа точно защо. Иначе той хич не обичал да му казват „сив кардинал“, може би защото мразел (или се правел, че мрази) папата. Не обичал да го наричат и сив, та затова се возел в лъскави черни каляски, носел лъскави черни дрехи и освен черния и златния никакъв друг цвят не търпял. Златния цвят го понасял, както казвал, „от нямай къде“, само защото „по Божие указание и висша намеса“ бил станал деспот. А като си деспот, трябва да деспотуваш, не можеш да шикалкавиш. Нали затова си „посочен от Бога“ и „избран от висшите кръгове“ (зачертах думата обръчи, за да не дразни).

В деня на св. Трима светители слушах слово на един митрополит, в което той разясняваше стремежа на Църквата ни за живот в единството на вярата, „независимо от народ, език, цвят на кожата или каквато и да е друга наша, човешка разлика“. Замислих се кои са тези наши, човешки разлики и как ги преодоляваме, какви са приоритетите ни при това преодоляване.

Най-лесно разпознаваемите и експлоатираните разлики между православните хора са засягащите народа и езика. На основата на тези разлики възникват поместните църкви и това е особено видно сега, при обособяването на Украинската и Македонската църква. Другият народ с другия език е видимият различен и ние строим духовни и културни мостове към него, за да проявим любовта и истината за единството във вярата и за да следваме завета на светците. Така, мислим, ще имаме добър отговор един ден, ако ни попитат: „Какво направи ти за живота в единството на вярата?“. Но това е така, когато погледът ни е обърнат навън, към „външната политика“. Ако обаче погледнем навътре и ако искаме, можем да видим другите наши, човешки разлики – разликите между енориите ни, духовните ни околии, епархиите ни. Толкова страшни могат да са тези разлики, че да ни карат мигом да ослепяваме за тях – защото изискват от нас изключително активна работа, на която по ред причини може да сме малко способни.

Във Волос завърши международната конференция „Мисията и Православната църква“, събрала православни богослови от целия свят, които обсъждаха богословски и актуални проблеми на църковния живот в десетки секции. Една от темите, предизвикваща най-голям интерес, беше „Войната и мирът“, като нейният фокус беше върху доктрината за „руския свят“, която в момента е основната идеология на войната на Русия срещу Украйна. Още в началото на руското нахлуване в съседната държава Академията за богословски изследвания във Волос формулира няколко тези за характера на тази идеология, които станаха изключително популярни в православните среди (виж тук и тук). В този богословски текст „руският свят“ е определен като ерес на основата на етнофилетизма. Дискусията по въпроса ерес ли и доктрината за руския свят или е политическа идеология продължава вече няколко месеца. На завършилия богословски форум във Волос с особен интерес беше посрещнат докладът на архим. Кирил (Говорун), чиято гледна точка може да се обобщи в следните няколко точки. По-конкретно той твърди:

„1. Ако под ерес разбираме тринитарните или христологическите заблуди, обсъждани между четвърти и седми век, тогава „руският свят“ не би могъл да се квалифицира като ерес. Ако обаче се върнем към времето на св. Ириней Лионски, когато християнството се сблъсква с враждебния езически гръко-римски свят, можем да направим някои паралели с учението за „руския свят“.

Според мен и двата свята са дуалистични и основани на принуда и смесица от религия и политика. Тези особености са въплътени в религиозните течения, които мъченикът Ириней и неговите сподвижници определят като ереси. Мисля, че в същия дух може да се подходи и към доктрината за „руския свят“.

Гледайки случващото се, човек все по-често си задава въпроса: защо Бог остава безучастен? Този въпрос е особено мъчителен, ако не се съмнявате в съществуването на Бога. Как може един всемогъщ, милостив и любящ Отец да търпи случващото се? Защо Той не ограничи злата воля на хората? Защо, държейки живота на всеки човек в ръката си, Той не го отнема от онези, които унищожават своите братя и сестри с десетки хиляди? Защо Той не се намесва, когато безпомощните са измъчвани, изтезавани, подигравани?

Тези въпроси възникват най-вече в моменти на големи сътресения, когато сред хората се появява някой, който е способен да изпълни ако не целия свят, то значителна част от него със злоба и омраза в името на своите прищевки.

По това такива личности приличат на Христос, но с точно обратния знак: както Христос е донесъл любовта в света и му е дал възможност да се промени, така анти-Христите променят света и сърцата на хората с омраза. Но това не дава отговор на въпроса: как Бог може да допуска това?

Няма нищо общо, но на пръв поглед.

Преди много векове в далечния град, носещ по Божия промисъл името Витлеем (от еврейски Bethlehem – Дом на хляба), в една ясла се ражда Царят на царете. Тихо, смирено, под влажния поглед на осела, който е довел семейството до тук, за да изпълнят заповедта на кесаря да се преброят (Лука 2:1). В кошарата, в яслата за животни, вероятно не много удобно, както бихме казали днес „извън зоната на личен комфорт“, но единствено възможно, защото всички странноприемници са били заети. Тази малка ясла е приела и запазила в себе Великия, „Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира“ (Ис. 9:6) и с това е станала символ на закрила, сигурност, покров. Именно затова институцията за малки деца се нарича „детски ясли“ (да не помислим, че е наше родно изобретение, на немски е Kinderkrippe, което означава същото). В животинската ясла търсеният от Ирод Младенец е бил на сигурно място. Надали биха тръгнали да търсят Царя-конкурент по кошарите и яслите. Просто и сигурно.