Много са сцените от Евангелието, които са ми особено близки, еднокръвни, наситени със смисъл, който не мога нито да изкажа, нито да проумея докрай. Струва ми се, че колкото и да ги изучавам, те ще остават за мене неизбродими по своята необхватност и мащаб.

Една от тях обаче винаги чета с особен трепет и ме трогва до сълзи. И това е срещата между стареца Симеон и четиридесетдневния младенец Иисус (Лука 2:22-40). Вероятно това е архетипната връзка между един човек, чийто живот вече е изтекъл, и друг човек, чийто живот все още предстои. Местата не могат да се разменят, защото „и един лакът не можем да придадем на ръста си“ (Лука 12:25).

Евангелист Лука описва сцената пестеливо, сякаш случилото се в храма е съвсем естествено. Само от църковното предание знаем, че когато в младостта си е превеждал свещените еврейски книги на гръцки език, Симеон е получил обещание, че няма да умре преди да види това, в което се е усъмнил. А той се е усъмнил в пророчеството на Исаия, че „… Девицата ще зачене и ще роди Син“. И ето, той стои в храма и чака. В храма трябва да се появи спасението на света. Там е определена срещата. Това е мястото, но времето е неизвестно. Година след година Симеон чака и не умира, и продължава да чака предреченото му от ангела. Той не знае кога ще се състои срещата, но няма съмнение в нейната неизбежност.

За съжаление това е самата истина. Сектата на Шри Рави Шанкар жъне успехи в българското обществено пространство. Тя проведе масови сеанси с религиозен характер в голямата зала на НДК през миналата седмица. С това спечели много сериозни средства, защото цените на „обучението“ бяха между 300 и 500 лева срещу никакви разходи освен... омайващи приказки на неприятно ухиления гуру. Но печалбата от завладените позиции в българското общество е не по-малка.

Два месеца преди появяването на учредителя на новото религиозно движение, представящо се под името на Фондация „Изкуството да живееш“ (ФИЖ), в страната ни се водеше усилена рекламна кампания. Негови последователи се появяваха не къде да е, а в националните медии БНР и БНТ, после и в други телевизии, наричащи се национални. Множество билбордове край пътища и улици, рекламни афиши в софийското метро и в други превозни средства на градския транспорт показваха, че тук се борави с много пари, които – по законите на икономиката – после трябва да се възвърнат с дебела печалба!

Ние сме временни обитатели на тази земя. Ще преминем по своите криволичещи житейски пътища и ще отминем. Господ Бог ще ни призове да се върнем в нашето истинско отечество и във величието и милостта Си ще ни отреди място във вечността. Залутани в нашите нестихващи търсения, ние рядко си даваме сметка за всичките Му благодеяния към нас.

Склонни сме по „човешки, твърде човешки“, да приписваме успехите на себе си, а неуспехите – на другите, на обстоятелствата и случайността. Дори стигаме до там вътрешно да обвиняваме Бога, че не е достатъчнно добър към нас, както към другите.

Бог във всичко ни обдарява, вдъхновява и води неизследимо дори тогава, когато не искаме да признаем това. Но ние всички – вярващи и невярващи, православни и неправославни, християни или не – рядко успяваме да видим и оценим Неговите благодеяния към нас. Включително и най-важното – че ни е призовал към живот и ни е вдъхнал Своя Свети Дух, за да се появим в този свят и преживеем чудото на живота. Поставил ни е на определено място, сред конкретни хора и не ни изпуска от взора Си. Милва ни невидимо със Своята десница – благ в силата и силен в благостта.

„Още се молим за дарителите и добротворците в този свят и всечестен храм...“, възгласяше отец Ипомоний по време на сугубата ектения, а погледът му не можеше да се откъсне от напълно преобразения облик на храма. Само за седмица белите стени и куполът, които си стояха така от години, защото все не можеха да се съберат средства за тяхното изографисване, бяха до сантиметър покрити със свещените изображения на Господ и Неговите угодници. Наред с тях редица сцени припомняха на входящите в храма най-важните евангелски събития: Рождество Христово, Вход Господен в Йерусалим, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението, Възнесението...  Всичко, както си е по канон. Обаче...

Не бяха изографисани. Бяха налепени тапети. Ама по-добре ли беше да белеят стените – като в някоя болница? Знаете ли колко струва само купола да изрисуват? А така всичко стана и бързо, и с по-малко средства. Е, средства пак си трябваха – отиде всичко, което с години беше събирано, че и не стигна. Добре, че изпълнителят прояви благоразположение и се съобрази с възможностите – и цената намали, и разсрочено се съгласи да приеме недостигащата част от сумата. И най-вече: всичко стана бързо.

Спомням си ранните 90 на миналия век, когато бях семинарист. Тогава нямаше интернет и YouTube, а България беше още в изолация и свободният достъп до живата псалтикийна традиция в Гърция беше все още немислим за нас. Изискваха се визи и не беше така лесно като сега да отидеш там, да учиш и да черпиш от живия извор. Тоталитаризмът току-що се беше сринал, църквата ни се отърсваше от десетилетен ледников период, а разколът вече чукаше на вратата… Новите изпитания не чакаха. В тези трудни времена постъпих в семинарията и се докоснах за първи път до източното пеене и византийската музика. Една вечер, едва седмица-две, след като бях постъпил в Софийската семинария, сричах сам в класната стая Псалом 50 на църковнославянски, валеше проливен есенен дъжд, а в съседство отнякъде долиташе ангелска музика. По-старите семинаристи разучаваха непознато песнопение – Трисвятое на Калогиру, както после разбрах. Казах си, че трябва да се науча да пея и аз така. Нашият учител г-н Л. Игнатов ни даваше да слушаме няколко касетки с гръцки изпълнения, от които най-силно ни впечатляваше светогорският манастир „Симонопетра“. Тогава чухме за първи път и обичаното от всеки сега „Агни Партене“ („Чистая Дево“), но имаше и много други недостъпни тогава за нас бисери на небесната музика. После разбрахме, че това са псалми от сборник, наречен „Псалтирион терпнон“.