„Отче, изминах много дълъг път.

Традиционно съм кръстен лутеран. По религиозни убеждения родителите ми са агностици. Като тийнейджър бях анархист. Към 18-годишен се върнах към християнството, но лутеранството не беше в Христос. Христос, мислех си, беше в лутеранството, но лутеранството, което познавах, не беше в Христос.

Затова след 18 станах католик. Римокатолицизмът, мислех, е оригиналът, първоизворът на моето традиционно лутеранство. Но и в католическата енория не намерих християнството, в което бях започнал да вярвам. Нямаше достатъчно въздух, задушавах се. Нямаше достатъчно автентичност. Напуснах.

Станах будист, пантеист, увличах се в езотерически практики. Преминах през няколко различни секти. Опитах и като атеист. Накрая станах сатанист – повече като интелектуално търсене, но участвах и в практики, които ми даваха усещането за сила и власт над другите.

На днешния ден нека почетем труда на всички медицински сестри (специалисти), които денонощно се грижат за болните и страдащите и които вярно изпълняват заръката на св. апостол Павел, който пише до жителите на Филипи: „… не се грижете само за себе си, но и за другите“ (Фил. 2:4). Грижа, стигаща дори до саможертва. Като онази на ангела на милосърдието – княгиня Юлия Вревская преди повече от столетие, а по-късно Йорданка Филаретова (1843-1915) – Госпожата, оставила всичко свое на България за училище за милосърдни сестри и храма „Покров Богордичен“.

В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

Затова нека с вяра, надежда и любов служим един другиму. И с мъдрост да се вслушаме в апостола, който казва, че любовта е по-голяма от тях (1 Кор. 13:1-8, 13). Любовта, която е „дълготърпелива, пълна с благост, … която никога не отпада“ и от която имат нужда не само страдащите, но и онези, които всеотдайно се грижат за тях!

Не всички Йосифовци почитат св. Йосиф Благообразни като небесен патрон на втората неделя след Великден.

Вярно, богата на теми е тази неделя. Ще спра вниманието ви обаче на нещо, което се знае, но го отминаваме с лекота.

Попитали един човек: кои книги е прочел. Той отговорил: „Мъртвите Сибирски полета“, „Дърветата умират прави“, „Мъртви души“. Абе, нещо за живите не си ли чел? – запитали го пак. А той отговорил: „Конникът без глава“.

Да обичаш живите е нещо прекрасно. То е като да гледаш слънчевата светлина. Песента го казва: „Събуди ме, мила мамо, раничко ме събуди… Искам слънцето да видя, как изгрява пред зори“.

Да почиташ мъртвите също е прекрасно нещо. То е като да се наслаждаваш на отражението на луната върху водата.

Знаете ли, че някои животни погребват сами своите мъртъвци? Но с погребението им върви и забравата. Докато при нас, човеците, не е така. Напротив! Когато погребваш своя мъртвец, погребваш с него и частичка от себе си, а като се завръщаш от гроба, носиш и частичка от своя мъртвец в душата си.

Свещено нещо е поклонението. То е дадено на човека като начин на общуване с Бога от самото начало, от сътворението. И макар още първите човеци да не са го спазили, то не е отменено. Практикувано е векове и хилядолетия – къде правилно, къде неправилно. По-късно завистникът с омразното име ще използва тъкмо поклонението като едно от трите изкушения към Въплътилия се Божи Син. И тъкмо Той, нашият Господ, припомня на всички ни: „На Господа, твоя Бог, ще се покланяш и единствено на Него ще служиш!“. Защото човекът се нуждае от това общуване с Бога и в него намира смисъл, надежда, утеха.

Мислех си за тези простички и толкова важни неща тази вечер в старинния храм „Света Софѝя“, когато гледах несвършващия се низ от хора, дошли да се поклонят на частицата от мощите на светия великомъченик Георги.

Гражданите на Несебър посрещнаха Възкресение Христово с трепетна пасхална радост. В храма „Успение Богородично“ се стекоха хора не само от целия град, но и от околността. Имаше предвиден градски и извънградски транспорт с удължено работно време. Благодатният огън беше отнесен по домовета на вярващите из цялата околия.

Малко преди полунощ всички са пред храма, за да чуят вестта за Христовото Възкресение. Преди да се върнат в него, свещеникът тропа на вратите му с думите: „Отворете се райски двери, за да влезе Царят на славата!“. Когато църковните врати се отварят, той влиза в храма, пеейки „Христос воскресе“, следван от богомолците, за да започне пасхалната св. Литургия.