Раздели хляба си с гладните, скитниците и сиромасите заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го и от еднокръвния си не се крий
(Ис. 58:7)

Тези думи на свещения пророк от години са станали девиз на много наши сънародници зад граница. На редица места те са се организирали в благотворителни общности, насърчавани от свещениците си. А за една православна общност свещеникът е много важен. Защото той ги учи на Божия закон, представя ги пред Бога и ги води към спасение. Затова и християните виждат в свещеника Божи човек, който носи печата и образа на Спасителя. Личният пример и начинът му на живот е свидетелство за вярата, а авторитетът му се гради лично. Ако той има семейни проблеми или служи рядко в дадена църковна енория, връзката и примерът за подражание се губят. Но във всички случаи човек се запомня с добрите си дела.

Лично мене към социалните дейности ме насочи о. Йордан Пашев, който служеше в българската църковна община в гр. Цюрих. Неговата отдаденост и денонощните грижи за паството ми послужиха като цел за следване. Затова реших да се запиша в магистърската програма „Църковно социално дело“ към Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

След решението на Районния съд в гр. Ловеч в полза на кметицата на града, която оспори решение на Общинския съвет – гр. Ловеч от миналата година (тук) за именуване на площада пред Художествената галерия на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (тук), с огорчение, но и с отговорност пред паметта на о. Кръстю и пред историческата истина, се налага отново да кажем и да припомним някои неща.

Общинският съвет – гр. Ловеч разглежда предложението за именуване на площад на поп Кръстю на три свои заседания през изминалата 2021 г. По време на обсъжданията някои от участниците предлагат до решение да се стигне след като се вземат мненията на „Комитета „Левски“ и двама историци от водещи висши учебни заведения – Пламен Павлов и Пламен Митев“. Името на последния се споменава като ръководител на национална научна конференция на тема „Градът Ловеч като център на БРЦК, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор Кирков“ и като съставител и редактор на допълненото издание на сборника с документи Левски пред съда на Портата.

Относно сборника от 2007 г. (издание на Общобългарски комитет и Фондация „Васил Левски“, съставителство – Дойно Дойнов и Огняна Маждракова-Чавдарова), на който Пламен Митев прави второ допълнено издание, проф. Пламен Дойнов доказва с примери, че „… когато частично се рециклират вече развенчани митове, когато се извършват уж небрежни подмени на библиографски източници, когато липсва истински критическо четене на вторичните свидетелства, тогава историческата картина в документалния сборник добива висок коефициент на недостоверност“.

Ето и доказателствата:

Зима е. Навън студ и вятър, но вкъщи е топло и уютно. Внуците учат дистанционно, играят онлайн, пубертетите правят първите опити за контакти (с нормалния друг пол) по социалните мрежи. Но понякога всичко това им омръзва и се навъртат около мене като котета около готварската печка и ме обезоръжават с молбите си:

- Дядо, разкажи ни някоя приказка!

И аз реших този път да им разкажа приказката за началника на диянета. Най-малката внучка нещо недоразбра последната дума (те и другите не я разбраха, но вече захитряха и чакат сестричката им да попита) и недоумява:

- Диванета ли каза, дядо?

Времето не спира своя бяг. Идната минута е бъдеще, моментът, в който сме прочели предишния ред, вече е минало. Теорията за вечно настояще отдавна бе обвинена в несъстоятелност. Вечното настояще, вечното битие е присъщо само на Божията природа, но не и нам, не и в земния път. Той има начало и край, броени години, дни, часове и минути. Края на всяка година и началото на новата са време за равносметка и анализи, доколкото са възможни.

Лесно е да споделяш очевидности. Вечновалидни и доказани твърдения, които своевременно се доказват отново и отново. Когато обаче споменаваме вечното битие на Бога, и то Троичния Бог, Самия Творец, ще се намерят и скептици, инакомислещи и директни атеисти. За нас вярващите, доказателства не са необходими, не че такива липсват. На всички онези, които не вярват в Бога, и които не желаят да чуят и отново да преосмислят позицията си, на тях доказателствата няма да помогнат. Не може да бъде убеден онзи, който не допуска да бъде убеден.

И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

(Марк 8:34-35)

Когато чета тези слова на Спасителя, винаги на първо място съм виждал в тях този контраст спрямо света, в който живеем. Дори бих могъл да споделя, че звучат доста „странно“ за „средностатистическия гражданин“ – рожба на забързаното ежедневие от двадесет и първия век. Сякаш те ни препращат към някакъв неизпълним идеал, който звучи повече като идеологически лозунг, отколкото като слово, носещо живот на тези, които го слушат и изпълняват. Определено съвременното общество „в духа на нашето време“ до голяма степен разсъждава и живее така. То по-скоро сякаш има нужда да удовлетворява само своите потребителски желания, които му носят лесно и бързо щастие, отколкото от някакви си наставници, които да го упътват към подвизи и да го препращат към нещо възвишено, нещо „не от този свят“.