Ако сте любители на котките, сигурно сте забелязали тези животни във всеки манастир, където те са се разположили като у дома си. Необезпокоявани те се излежават из доксите и двора на св. обител и за много от поклонниците е непонятно защо строгите монаси и монахини търпят котките навсякъде. Всъщност котката е единственото животно, което се допуска доброволно в православния храм и дори в олтара му. Според 88 правило на 6 Вселенски събор в храма може да влезе, което и да е животно само в случай, че животът му е заплашен. Но котките в продължение на векове се ползват с привилегията да се разхождат из целия храм, защото те са единственото средство за справяне с мишките, които могат да осквернят светините в църквата.

Настоящият кратък текст е личен, бегъл поглед върху тъканта на човешкия живот. Несъмнено нашият живот е тайна – чието начало е поставено в онзи древен миг от зората на творението, когато проехтяло чудното слово: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие[1]” (Бит. 1:26). Слово, произнесено от Словото. А Словото е нашата отправна точка по пътя ни към търсене на смисъла. Или поне – би трябвало да бъде. Защото както чертите на Образа са отпечатани в душите и телата ни,[2] така и чертите от земния път на истинския Живот („Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6) щрихират нашата съдба, предначертават (условно казано) пътя на човека.

Предлагам на вниманието на читателите на „Двери” съставения от мене „Проекто-устав на Българската православна енорийска църква в България” (ПУ). Желанието ми да е да се запознае нашият клир, преподавателите в богословските факултети, църковните деятели, а и всички, които се интересуват от църковните дела, с един нов устав за енорийските църкви у нас. Това, което е ново и най-съществено в него, е взето от устави на църкви-столетници в Америка и Канада, а именно: активното участие на членовете на енорийските църкви в цялостния живот на тяхната църква. При подобна организация на живота в енорийската църква членовете от нейни "гости" стават съпричастни с нейната дейност. Свещеникът, настоятелството и редовните членове на енорийската църква работят заедно като добър колектив за духовното израстване на енориашите и материалното осигуряване на църквата.

Най-същественият повод за публикуването на ПУ е да се  започне дискусия върху него от национален мащаб, без да се определя времето на завършването й. Да се вземат под съображение най-полезните за енорийската църква предложения и по този начин ПУ да се оформи в окончателната си редакция. Вярвам, че всеки, който прочете ПУ, ще намери нещо ново и интересно и няма да бъде загуба на време! Вярвам също, че членове от Св. Синод, клирици и преподаватели от богословските факултети благосклонно ще погледнат на ПУ и част от тях ще вземат активно участие в дискусиите и ще допринесът за неговото усъвършенстване. Активните членове на църквите в чужбина ще бъдат горди, ако част от техния проверен от времето опит се възприеме от родната ни Църква и спомогне за нейното възраждане. Убеден съм, че Негово Светейшество Българският патриарх Неофит и Св. Синод, към които имам голям респект и уважение, биха одобрили един добър ПУ като пилотен проект, ако виждат в него един позитивен лост за прогреса на Църквата ни. Ако имаме желание, ако се молим и трудим и ако делата ни са богоугодни, Бог ще ни подаде ръка и ще успеем да допринесем нещо за благото на милата ни Църква. 

Това не е сводка от военни донесения. Това изречение получих днес, докато четях новини из интернет. Изпрати ми го приятел във ФБ съвсем ненадейно за мене. Интересното беше, че тъкмо бях прочела в сайта на БНР новина за две ракети, ударили руското посолство в Дамаск. Защо и как руското посолство в Сирия, това са си други неща. А моят приятел по съвпадение също е от Сирия. От една „по-спокойна“ част на тази страна. Но отредено му е да живее със семейството си в чисто християнско градче, населено с православни сирийци. Тях (засега) точно там не са ги клали, бомбардирали, унищожавали и прогонвали от домовете и селищата им. Засега, наистина.

Питам го:

-Защо? Та вие сте мирно население!

-Защото сме християни! А те са радикални ислямисли.

Простичко обяснение, което, естествено, не премахва от глава ми въпроса „защо?“. Той продължава да ми пише:

-Ние сме християни и те се възползват от войната, за да ни навредят. Да изкарат своята злоба, която обикновено таят към християните. Удариха Махарде, алевитското селище Салхаб, а след тях и нас. Но нас, слава Богу, най-малко ни удрят от всички...

Навършиха се пет години от скоропостижната кончина на проф. архим. Павел (Стефанов), един от водещите съвременни български богослови и самобитен християнски проповедник в интернет пространството. Неговото служение като клирик на БПЦ е тясно свързано с Русенска епархия, но монашеското му битие започва в Троянския манастир на 28 декември 1975 г.  Ръкоположен е за йеродякон в църквата „Св. Троица” в Ловеч на 1.1.1976 г., а за йеромонах - в храм „Успение Богородично” в Ловеч на 26.12.1976 г. (все от тогавашния Ловчански митрополит Григорий - б. р.)

Като негов приемник в енорията на с. Просена, Русенско, направих проучвания из църковните архиви за служението на о. Павел (Стефанов) в нашата епархия. От тях можем да добием представа за неговата необикновена личност, както и за прямотата, с която общуваше с хората независимо от тяхното положение и социален статус.