Мобилно меню

4.900826446281 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (121 Votes)

Archbishop Joan ShahovskojВ началото на 50-те години американското общество беше разбунено от постъпката на един провинциален лекар. От жалост към свой безнадеждно болен пациент доктор Сандърс прекъснал живота му с инжекция.

Намерили се защитници на неговата постъпка; те не искали да приемат последиците на логически развита до предел, неограничена и претендираща за непогрешимост човешка жалост. Идеята за милосърдието, и още повече чувството за милосърдие, се струват на някои хора извисени над всички Божии и човешки закони. Но истината е, че всичко – включително и милосърдието – трябва да се разбира в истинен дух и разум. Ако днес узаконим умъртвяването на „безнадеждно болните”, макар и един час до предполагаемата им смърт, то утре това човеколюбие ще достигне до извода за необходимостта изкуствено да умъртвяваме болните седмица до възможната им смърт. По-натам срокът ще нараства: месец, година, 10 години, 25 години…

Разглежданият проблем в същността си не е проблем за жалостта и милосърдието, а за самия смисъл, за целта на човешкия живот в света.

Разбира се, лекарят, който лекува безнадеждно болен, има право да не използва медицински средства, удължаващи агонията. Но лекарят също така има власт и дълг да стори всичко възможно, за да облекчи и утеши медицински и човешки болния. И точно в това се състои последното служение на земния лекар, за което му се дават даровете на знанието и състраданието към човека.

Какво е грехът? В какво е грехът? Грехът е в своеволното преминаване от човека на граница, определена му Свише, излизане извън Кръга на закона. На медицината е отредена област на служение: да помага на хората, като лекува и изцелява болестите им, а също така да утолява и облекчава човешките страдания.

Делото на доктор Сандърс и неотдавнашният Лиежски процес на родители, умъртвили с помощта на лекар своето недъгаво, родило се без ръце детенце, поставят проблема за необходимостта от човешкия живот като такъв. Към необходимостта от човешкия живот в света, към неговия смисъл не можем да се отнасяме нито повърхностно, нито утилитарно. Това, което на някого му се струва „ненужно”, може би в действителност е необходимо на човечеството. Необходимо е на Божието дело в света.

Какъв е смисълът от раждането и пребиваването в света на човешката недъгавост и какво е истински хуманното отношение към нея? Човешката недъгавост ни се явява под различни форми… Майка, раждаща чернокожо дете някъде в Мисисипи или в Йоханесбург, Южна Африка, със самия факт на раждането обрича детето си на невинни страдания. И тези страдания ще са толкова по-големи, колкото по-здраво, умно и активно расте детето. И тази майка, допуснала в себе си самодоволно хуманно чувство, неограничено от Божията правда, също може да убие от „жалост” детето си. И да каже на обществото: „Убих го, защото знаех, че целият му живот ще бъде върволица от душевни мъчения, които са по-страшни от телесните. Да си чернокож по нашите места значи да си недъгав и да страдаш по най-дълбок начин цял живот. Аз избавих рожбата си от това страдание!”. Подобно разсъждение би имало напълно лиежска логика и не би съответствало на висшето, религиозното разбиране за живота. От религиозна гледна точка човешкият живот има не само дълбок смисъл, но и велика цел. Животът, преди всичко, е проява на духовната реалност в света. И разкриването на смисъла на живота посочва на хората какво трябва да правят, изправени пред тази недъгавост – както своя, така и на ближния… Всички деца по света всъщност са „увредени”, в  смисъл, че всички се раждат със семето на болестите и носят в себе си смъртта. В този дух на разсъждения е Христовият отговор на въпроса кой е виновен за раждането на слепия (Иоан 9:2-3). От гледна точка на висшата истина и пълнота на живота, разликата между „увредеността” на тези или онези хора е само количествена. И всички се нуждаят от Божията милост и човешката – отразената.

Никога не ще забравя посещението си през 30-те години в Германия, в градчето за хора с увреждания „Бетел” на пастор Боделшвинг… Въведоха ме в чиста, уютна стая, където на белоснежно легло лежеше същество, което не се решаваш да наречеш дете. Това беше детенце, само че много недъгаво; може би докато е била бременна, майка му е вършела нещо такова, дето отнема благодатта от човека: пила е или пък е употребявала някакви хапчета, за да се освободи от майчинството… Във всеки случай знак за недостиг на любов в света беше плодът, изискващ от нас особена любов… И тази любов, която родителите не можеха – или не искаха – да дадат на нещастното детенце, му даде една истински християнска организация. Там аз видях сияещи от любов грижи за това уродче; а в него, в уродчето живееше и грееше безсмъртна човешка душа – душа, може би много по-драгоценна пред Бога от мнозина други, прославени в този град, в тази страна души… Това беше душа, разпната в своето телце, по образ Христов. И тази безсмъртна душа, мъждукаща в безформено тяло, почти без тяло, беше обкръжена от особена грижа и любов в Христа. Над креватчето на младенеца, жертва на греховете на нашия свят, висеше дъсчица с трогателен надпис: „И мен ме обича Бог”. И тук това не звучеше като куха риторика. Хора, познали Божията любов, бяха превърнали тези думи в истина. Те носеха на това същество не само своята, но и Божията любов. И това беше единствено възможният, безусловно верният отговор на човечеството на всички страдания и на всички уродства в света: да носим любов… Всяко усилване на злото, уродството, страданието в света е по същество благовестие, небесен зов за умножаване и задълбочаване на любовта.

Нещастната лиежска майка не проумяла това. Никой не може да хвърли камък по нея. Тя не е знаела, не е вярвала, че ѝ е била възложена най-отговорна и свята задача – да бъде майка на такова дете…. И заради това убила повереното ѝ беззащитно същество… Разбира се, на нея  са ѝ били дадени сили за майчинския подвиг, но свободата на духа ѝ оставала ненарушима и тя я използвала не за да приеме Божията воля, своя кръст, а за да отхвърли Божията воля, за да се отърве от кръста си.

Последната трагична истина, свързана с проблема за доктор Сандърс и лиежската майка, се корени това, че всички ние сме временно на този свят. И от материалистична гледна точка всички сме безнадеждни!  А, разсъждавайки религиозно, ние всички сме увредени. „Канонът” за нормален човек е само Христос. И във всички ни този образ е разпнат. Ние всички сме „уроди”! Ако не физически, то – много по-лошо – нравствени…

И дълбокият, чудесен смисъл на нашия земен живот и история се крие не само в радостните срещи с аполонически форми, но и в срещи със страданията, с неуспехите и човешката недъгавост. Единствено перспективата на Вечния Живот хвърля правилна светлина върху смисъла на даденото ни битие или събитие. Човекът е свободен да приеме или не тази светлина… И затова някои хора така светло понасят дори и големи страдания, а други не успяват да изтърпят и най-незначителни трудности. Не с мяра приема човек Духа. И колкото повече той осъзнава волята на Отца и я приема, толкова по-добре проумява това, което св. Исаак Сирин нарича „пламък на нещата”. А извън това съзнание човек няма критерий нито за различаване на добро и зло, нито за прозрение на истината.

Превод: Димитър Спасов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9ydw 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.