Промяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.
В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.
Защо все пак в заглавието се говори за пост-комунистическа среда? Защото средата винаги се отразява на мисленето на хората. Клириците на православните църкви в Източна Европа, свикнали от времето на десетилетния комунистически режим да мислят и работят предимно в посока на съхраняване на вярата и църковната практика, и сега продължават да се противопоставят на всякакви идеи за промяна. Нещо повече: такива идеи и техните носители веднага се заклеймяват като „модернистки“, „икуменистки“, с други думи – „антицърковни“.
Така или иначе въпросът за дяконисите стои в дневния ред на Православната църква като цяло, дори отделните синоди на поместните православни църкви да не му обръщат внимание. При това този въпрос не е плод на натиск от страна на православните жени и на евентуални техни претенции за влизане в клира на Църквата, а е извикан от съзнанието, че служението на жените, в каквато и форма да се приеме и въведе, е жизнено важно за дейността на Православната църква.
Имах възможност преди десетина години да наблюдавам малки момичета как помагат в богослужението в храм на Антиохийската патриаршия в Германия. С това тази патриаршия дава своя принос във възраждането на древната практика за участие на дякониси в православното богослужение.
През последните няколко години свещеникът, който служеше в параклиса „Св. Климент Охридски“ на Богословския факултет на Софийския университет, също въведе участие на момичета в стихари (или подобни на стихари роби) по време на малкия и великия вход на литургията, където в неделя и на празник идваха да се черкуват цели семейства с децата си. Заедно с момчетата момичетата образуват внушителна процесия от петнадесет до двадесет деца. И понеже не е препоръчително всички тези деца, понякога и на три-четиригодишна възраст, да носят свещи, създаден е набор от десетки икони в среден и малък размер, които децата носят пред гърдите си по време на входовете.
Разбира се, трябва да се направят някои уточнения:
1) тези момичета не влизат в олтара, а служението им е само в общата част на храма (наоса);
2) те допълват броя на момчетата, помагащи по сходен начин и имащи възможността и да влизат в олтара;
3) момичетата не слагат върху робите си орар, както правят момчетата и мъжете.
Това е нововъведение, което не съм наблюдавал другаде у нас. Според свещеника, който инициира това участие на момичетата, той го е направил след провеждането на едно коледно тържество, където момченца и момиченца били облечени в роби като ангелчета. Дошла му идеята, че децата с тези роби биха могли да се ангажират по време на част от светата литургия, защото така или иначе трудно се задържа вниманието на децата по време на дългите православни богослужения.
Трябва да кажем, че все пак някои се възмущават на това нововъведение, защото „не било прието“ момичета да прислужват в църквата. И тук стигаме до парадокса: в Православната църква, особено в Българската православна църква, основната маса от богомолците са жени, но на тях не им се признава правото да участват поне като дякониси, прислужници (и в олтара). Разбира се, има някои изключения като ползване на възрастни жени за олтарна прислуга и още повече за работа в храма като клисари, свещопродавци, чистачи. Жените са много активни и в енорийския живот, в пеенето по време на богослужение, в просветната работа, в социалната дейност и много други области на църковния живот, които обикновено наричаме „Мартината част“. Но „истинно православните“ християни и клирици не могат дори да си представят, че жена може да бъде въведена в нисшата степен на клирическото служение.
В този случай доводи от историята и практиката на Православната църква малко могат да помогнат. Защото пазителите на „традицията“ не се интересуват от доводи, те знаят само едно: това не може да стане – да се ръкополагат жени за дякониси! Не се и интересуват дали и защо може, те си знаят само своето „не може“. Които твърдят обратното, са модернисти, със сигурност – икуменисти и въобще – предатели на православието.
Те не се интересуват и от доводи като този, че няма достатъчно мъже за клирическо служение, че е добре в дяконската степен да се включат и жени, защото жените работят по-лесно, по-добре и по-успешно с жени (основната маса богомолци, както се спомена). Приемат, разбира се, че мъжът и жената са равночестни съсъди на Божията милост и благодат, но… „не може“.
Как се вижда бъдещето на този въпрос сред ръководния клир на Българската православна църква? По начало, „всичко е добре и така трябва да продължи“, смятат епископите и много от останалия клир, а също и много от активните християни. Защото православните са убедени, както и през десетилетията на държавния атеизъм, че основното задължение на всеки православен християнин е да пази, да съхранява православното наследство. А мисията, т. е. онази важна заръка на Господ Иисус Христос "идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал" (Мат. 28:19-20)? Смислен отговор няма.
Не мисля, че може да се очаква в това отношение някаква инициатива от страна на ръководството на БПЦ. А няма никакви условия на по-ниско равнище да се предложи каквото и да било.
Накратко казано: на дело няма никаква дискусия по въпроса за жените-дякониси.
И все пак: ако се предложи нещо на всеправославно равнище, дали у нас биха го приели? Труден въпрос. За да се измъкнаот отговор с усмивка, ще кажа: а може ли да се приеме каквото и да било на всеправославно равнище, поне при сегашното положение?
Така богомолците в православните ни храмове ще продължат да бъдат една женска общност, ръководена от… един мъж!
* По темата виж още: „Някои мисли за възраждането на института на дяконисите“ от проф. Димитра Кукура – тук (бел. ред.).
