Днес технологиите са навсякъде, животът всеки ден ни предоставя немислими досега неща, при това често взаимоизключващи се. Например, развиват се технологии, които улесняват контрацепцията - незачеването. Там, където природата би създала живот, технологията се намесва с претенцията: Не, аз контролирам това! Ще има живот, ако искам! Съществува и обратното явление - където има проблем с раждаемостта, технологията отново се намесва: Ще създам плодовитост. И не само това, но и живот! Мога не само да подобря здравето на ембриона чрез хирургична интервенция или друг начин, но мога да променя и генетическите характеристики на плода! Технологията има такива претенции, защото обществото го иска, общественото мнение го иска, науката го иска - всички считат, че това е твърде добро. Защо?
Проблемът за злото от Августин до съвременната генетика
Малко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west). Рансъм, щом се озовава в Переланда, изпада в потрес: установява веднага, че чувствата му действат различно, по-дълбоко и по-ясно, умът му се умиротворява неочаквано, тялото му олеква. Никога дотогава не бил чувствал вкуса си, слуха си и зрението си толкова живи и в същото време го обзело пълно безстрашие: дивите животни били приятелски настроени. Изненадан и развълнуван, той среща в Переланда Ева, Господарката, както е наречена в книгата, без изобщо да се шокира от голотата ѝ. „Идвам с мир”, я поздравява той. „И какво ще рече мир?”, му отговаря тя. Тъй като не били познали никога злото, те не се страхували от никой и от нищо. Както при много малките деца животът минава в „мир” – те не познават нищо друго…
Науката, която не познава своите граници, се изражда в метафизика
Следователно вярващият преживява богочовешката диалектика в съотношението на двата типа позание-мъдрост. С категориите на христологичната терминология всяко знание трябва да остане и да се движи в собствените си граници. Така се поставя въпросът за границите на всеки тип познание. Преминаването на тези граници води до смесване на функциите и накрая до конфликт на двата типа познание. Във връзка с това св. отци защитават правилната употреба на науката и образованието. Св. Григорий Богослов казва, че образованието не бива да се презира. Във второто си „богословско слово” той очертава границите на двата типа мъдрост. Според него античният мъдрец – в лицето на Платон в „Тимей” – казал: „трудно е да се познае Бог и е невъзможно Той да бъде изразен”. Същият византийски св. отец осъзнава, че не само е невъзможно Бог да бъде изразен, но е абослютно невъзмжно Той да бъде разбран. Тоест още Платон е изтъкнал границите на човешкия разум и затова не може да се говори за „рационализъм” в античната елинска философия. Също така възроденият в нетварната благодат св. Григорий Богослов изтъква безсилието на човека да преодолее тези граници и да схване Нетварния с помощта на средствата за познаване и изразяване на тварното.
Спори ли вярата с науката?
Противопоставянето между вярата и науката и последвалият сблъсък между тях е проблем на западната мисъл и псеводопроблем за православното светоотеческо предание. Тази констатация се основава върху историческите факти за тези две духовни пространства.През 17 в. в Западна Европа, едновременно с развитието на позитивните науки, се появява привидната дилема „вяра или наука”. Приблизително тогава се появяват първите православни мнения по въпроса. Факт е, че православието не взема участие в събитията, които са станали на Запад. През последните десетилетия духовното разграничаване на Запада от Православния изток достигна своя апогей, което на практика означава окончателно отхвърляне на православния дух и разцърковяване на западното европейско пространство, както и придаване на философски и легалистичен характер на вярата и превърщането й в религия[1]. От историческа гледна точка православието не е взело участие в зараждането на днешната западноевропейска цивилизация. Повратните моменти в пътя на отчуждението на Западна Европа от светоотеческия мироглед са схоластицизмът (13 в.), номинализмът (14 в.), хуманизмът или Ренесансът (15 в.), Реформацията (16 в.) и Просвещението (17 в.). Става въпрос за редица революции и същевременно пробиви в структурата на западноевропейската цивилизация, която се е появила като плод от диалектиката на тези течения.
Сближаването на богословието и науката – светоотеческият подход
Богословие и наука: сложността на диалогаЕдно от направленията на съвременното образование са интердисциплинарните изследвания, които са винаги сложни. В същото време те са полезни и дават добри резултати. Изследването обаче в областта, където се предполага, че богословие и наука би трябвало да се срещнат, изглежда трудно. Оказва ли се то два пъти повече продуктивно и в състояние ли е въобще да даде някакви резултати? Много пъти са правени опити да бъде намерена точката на сближаване между богословието и науката. По мое мнение обаче повечето от тези опити не са имали никакъв успех.
Очевидната точка на предполагаемото сближаване на тези два разнородни вида дейност е академичният метод на изследванията, който е общ и за двата. Подобно на науката, съвременното богословие също използва методологията на критичния анализ и обективацията. Това обаче изглежда недостатъчно за потвърждаване на сближаването между тях – те все пак продължават да говорят на различни езици и да пораждат непримирими категории. Друг начин за взаимно сближаване на тези две дисциплини е херменевтичният метод. Според тази методология или богословието бива третирано в категориите да науката, или данните на науката биват обяснявани от гледната точка на богословието. Казано с други думи, или учените говорят на езика на богословието, като внедряват онова, което е известно на богословието, в рамките на собственото си научно мислене, или богословите се опитват за обяснят достигнатото от научните изследвания върху основите на богословските аксиоми. На практика обаче тази ἑρμηνεία/тълкувание не обогатява нито богословието, нито науката.
