Молитвата започва от нещо много просто – да останеш за малко в тишината. Да се върнеш към себе си, да почувстваш, че си тук, че съществуваш. Да поемеш дъх и постепенно, спокойно, без напрежение, да започнеш да казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Без тревога дали ще успееш или не. Умът ти ще се разсейва, мислите ще идват и ще си отиват. Няма нищо страшно – това е тяхното естествено движение. Остави ги.

Какво всъщност представляват шумът и помислите по време на молитва?

Представи си, че се намираш в лодка насред красиво, спокойно езеро. Седиш тихо, може би ловиш риба, гледаш водата и всичко около теб е спокойно. Изведнъж наблизо преминава бърза лодка и вдига вълни. Водата се разбунва. Ако не се уплашиш, ако не скочиш панически във водата и не започнеш отчаяно да се бориш с вълните, а просто останеш на мястото си, след малко езерото отново ще се успокои.

Така е и с помислите.

Когато дойдат, не се плаши и не се смущавай. Именно тогава изкушението започва да ти внушава: „Виж какви неща мислиш! Какъв човек си!“ Или: „Каква молитва е това, щом умът ти не може да остане съсредоточен дори една минута?“ Не му отговаряй. Не изпитвай вина и не се разстройвай. Просто си кажи: такъв е човешкият ум. Той се разсейва. Няма нищо страшно. И отново се върни към молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“

Продължение на "Бог вече е видял сърцето ти"

Освен различните форми на перфекционизъм, които познаваме в светския живот, съществува и религиозен перфекционизъм.

Тази невроза, това вътрешно безпокойство, внушава на човека, че преди да се помоли, трябва най-напред да приведе душата си в някакво „подходящо“ състояние. Оттук идва и онова познато твърдение, което непрекъснато чуваме: „Не съм готов“. Не съм готов да се оженя, да отида на църква, да се причастя, да се помоля или дори да отида на работа. Но какво означава човек да бъде готов? Кой е готов и кой може да определи кой е готов и кой не е?

Аз много се боя от хората, които заявяват: „Вече съм готова да стана майка“. Треперя за децата, които ще родят, сякаш ги очаква един Хитлер! Защото усещането, че вече си способен, съвършен и напълно подготвен, накрая ще те смаже. Същото е и с онзи, който заявява: „Сега вече ще се оженя – свирете, музиканти!“. Въпросът не е да смяташ, че можеш, а да си способен вътрешно да понесеш онова, което предстои. Необходимо е в теб да е настъпила духовна промяна, да се е отворило пространство, да се е разширила способността ти да обичаш, така че да можеш да приемеш другия именно в неговата различност.

Продължение на беседата "Когато Бог мълчи"

И така стигаме до четвъртата част – до думите на апостол Павел, които прочетохме: „Всичко съдейства за добро на ония, които обичат Бога“, тоест Бог винаги извежда нещата към добро, винаги дава някакво разрешение, винаги открива изход. Обърнете обаче внимание какво казва апостолът. Той не казва, че всичко е добро. Не казва, че в този живот онзи, който вярва в Бога, ще бъде освободен от всичките си проблеми, че всичко ще върви добре и че няма да среща никакви трудности. Казва: „съдейства“. Бог направлява събитията, устройва ги и ги води по такъв начин, че чрез тях да те доведе до доброто. Той не ти казва, че няма да има проблеми.

И тук е изключително важно да разберем, че Христос никога не ни е лъгал. Христос никога не е казвал на някого: „Ако си с Мене, няма да носиш кръст.“ Бог не е казвал, че ако изпълняваш Неговите заповеди, всичките ти проблеми ще бъдат разрешени. Никога не е казвал: „Ако вярвате в Мене, няма да имате кръст.“ Какво каза? Каза: „Никога няма да те оставя сам. В твоя кръст ще бъда с тебе, ще бъда до тебе.“

Продължение на беседата "Истинската молитва е да можеш да застанеш пред Бога гол"

Много често възприемаме Божието мълчание като Негово отсъствие, защото сме свикнали да мислим, че ако нещо не говори, то не съществува. Затова и ние говорим непрестанно, а твърде малко слушаме.

Днес човек търси някого не просто за да разговаря с него, а за да бъде изслушан. Търси човек, пред когото да изкаже болката си, да отвори сърцето си, да сподели нещо от своя живот. Но не намираме лесно хора, които действително да ни изслушат. Един мъдър старец на Света гора казваше, че добрият Бог ни е дал две уши и една уста, за да говорим по-малко и да слушаме много повече. За съжаление обаче ние не умеем да слушаме. Не сме готови да отворим място в себе си за другия и да му кажем: „Ела, говори“, без да го прекъсваме и без веднага да му даваме отговор.

Често се тревожим и си мислим: „Какво ще му кажем?“ Но страдащият човек не иска непременно да му кажеш нещо. Човекът с разбито сърце не търси отговори, а присъствие. В страданието и в трудния момент аз не търся някой изключително умен човек, който да ми даде изключително находчив отговор или решение. Търся човек, който да бъде до мен и да ми каже: „Тук съм.“ 

Продължение на първа част на беседата: Бог отговаря дори на молитви, които не казваме

Защо нищо в живота ни не се променя, след като молим Бога за това? Когато се моля, искам от Бога различни неща: да ми даде здраве, да ме пази, да не ми се случи зло, да не претърпя злополука – едно, друго, такива неща. Но не Го искам в живота си. Искам баща, който има три-четири имота, но самия баща не го искам в живота си – искам да го изпратя в старчески дом. Често искаме неща, които, ако наистина ни бъдат дадени, ще ни разрушат. В онзи момент не можем да го разберем. Тогава ни се струва, че само това има значение и че от него зависи целият ни живот.

Второто е, че се страхуваме да поискаме в молитвата си неща, които в крайна сметка ще ни спасят. Но не ги искаме. Страхуваме се да ги поискаме, защото, ако Бог ни ги даде, те ще ни извадят от удобството ни. Ще променят живота ни, ще донесат покаяние, промени в живота ни. Това не го искаш. Страх те е да го поискаш. Например, молиш се за някаква страст и казваш: „Отнеми от мен, Боже мой, тази страст. Вземи слабостта ми“. Но вътре в себе си, по-дълбоко, в сърцето си, казваш: „Нека си остане, добре си е. Ако ми я вземе, как ще живея? Какво ще сложа на нейно място?“.