Втора част на беседата Изкуството на молитвата

Помисълът идва тихо, почти неусетно, и започва да шепне: „Купи и тази рокля. Вземи и онези обувки“. Имаш вече десет чифта, но той настоява: „Още един няма да навреди“. Познавам хора, които притежават по четиридесет чифта обувки. Един от тях с иронична усмивка се питаше: „Какво сме станали – стоножки ли? Ако имахме четиридесет крака, да, щяхме да ги носим. Но с два?“. Замисли се, чедо мое: Възможно ли е един човек да има нужда от четиридесет, петдесет, дори шестдесет чифта обувки? Не, това вече не е нужда. Това е страст. Това е ненаситност. Това е душевна болест. Купуваме и трупаме – обувки, дрехи, чанти, предмети. Не защото ги използваме, а защото вътре в нас има нещо незапълнено. И се опитваме да го напълним с вещи.

А нуждата е проста: Един чифт за зимата, един за лятото. Може би още няколко – за различни поводи, за удобство. Десет чифта – добре. Но четиридесет? Къде отиват всички тези неща? Истината е, че това е страстта на човека – непрестанно да желае, да притежава, да се усеща пълен чрез външното. И точно тук идва нуждата от аскеза. Не просто от външен отказ, а от вътрешно упражнение в свобода.

Някъде към 1980 г. при стареца Ефрем дойде млад човек, съдия по професия. Намери го в кухнята да се занимава с обичайното ръкоделие – правеше печати за просфори. Вадеше печата от горещата тенджера с вода, която къкреше на огнището, и ги дълбаеше.

Мъжът се поклони и седна на близкия сандък.

- И така, какво имаме? – старецът обърна пронизващия си поглед към младежа.

- Имам проблеми, отче, различни проблеми.

- Колко често се изповядваш?

- Отче, – нерешително рече младежът, – аз не се изповядвам.

- Е, тогава проблемите естествено изобилстват.

Ако попитаме който и да е човек много ли са скърбите по земния му път, то без съмнение всеки би отговорил: огромно множество скърби – и външни, и вътрешни. Това са безброй болести, които ни спохождат; опасности от зли хора, всякакъв род обиди, загуба на близки; страдания, породени от завист, гордост, ревност, самолюбие… И не можем да изброим всички видове скърби, неизбежни за всекиго от нас в земния ни живот.

А много ли са радостите по пътя ни? И на този въпрос, разбира се, всеки би отвърнал: голямо множество. Нима самият земен живот не е източник на радост за нас? Радост за нас е нашето здраве и отдихът след честно изпълнения труд. А трудът, извършен за благото на семейството, за благото на хората – нима също не е извор на радост? И ако скърбите са огромно множество за човека по пътя му към вечния живот, то и радостите са немалко.

А кои са повече – скърбите или радостите? Няма да броим кое е повече в живота ни: за един – скърбите, за друг – радостите. Ще кажем за друго. Ще напомним, че за вярващия човек радостите винаги са повече, отколкото скърбите. Нали самата наша вяра е неизчерпаема съкровищница на радост.

Често човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.

Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.