Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.

На 12 юли Църквата почита паметта на преподобния Паисий Светогорец – един от най-почитаните съвременни светци в православния свят. Той беше официално канонизиран от Вселенската патриаршия през 2015 г.

Наистина е много трудно да говориш за един човек, особено когато той е Божи човек в пълния смисъл на тази дума. Тази трудност създават самите Божии човеци и особено старецът, за когото ще говорим тази вечер, тъй като те крият себе си от очите на хората.

Старецът Паисий беше човек, който през целия си живот криеше старателно себе си и своите преживявания дотам, че се чувстваше изключително притеснен и затруднен, когато другите се опитваха да говорят за него.

Ако той все още беше жив, ние нямаше да посмеем – нито аз, нито отец Моисей – да посветим тази вечер на него, защото това би го наскърбило много. И ако такава публична проява се беше осъществила, то със сигурност старецът щеше да прекъсне всяка връзка поне с отец Моисей, с когото бяха близки.

Но не само в това е затруднението. Истинският проблем е, че е много трудно да се опише животът на един светец – това е нещо невъзможно, непостижимо. Каквото и да кажеш, е малко и едностранчиво, защото макар че мнозина общуват със светите отци, малцина обаче могат да предадат точно техния дух и живот.

На вниманието на читателите ни предлагаме една забележителна молитва на преподобния Исаак Ниневийски или Сириец. Църквата е отредила неговата памет да се чества на 28 януари, заедно с другия много известен сирийски отец – преп. Ефрем (4 в.).

Св. Исаак е живял през втората половина на 7 в. Родом сириец, той e отлично образован и високо духовен църковник. Живял e отшелнически уединен, но и в манастир недалеч от библейския град Ниневия. Известно време е Ниневийски епископ, а после отново се връща към монашеския живот и до своята кончина се подвизава, пише и наставлява в т. нар. Скитска пустиня, южно от Нитрийската пустиня и на запад от делтата на р. Нил, където и до днес съществува манастирът „Дейр Сурианѝ“. Написал е много съчинения на сирийски език. Канонизиран е както от Православната, така и от дохалкидонските църкви.

Подвижникът-мистик задълбочено разяснява Св. Писание, божествените тайни, Христовия съд, духовното ръководство, описва и анализира съзерцанието и молитвата, същността на монашеския живот, състоянието на праведност и греховност, способите за самоусъвършенстване.

Текстът на дългата, но много дълбока по съдържание и поетична по език молитва преведе от руски език българският свещеник Траян Горанов, служещ в гръцка църква в гр. Торки, Великобритания. Ето и текста на самата молитва:

Всеславни Боже, Който живееш в неразгадаемо мълчание! С всичките си кости и от все сърце Ти принасям служба, достойна за Тебе, а душата ми се скланя глава до̀земи. Заради моето обновление Ти си построил на земята скиния на любовта (човешкото тяло на Иисус Христос, бел. ред.), място за почивка на Твоята воля, храм от плът, устроен чрез свещения елей, който превишава всяко светилище. Ти си го изпълнил със Своята святост, за да се извършва в него служението на всички; в него си указал поклонението на вечните ипостаси на Твоята Троица и на световете, които си сътворил по Своята благодат, разкрил си неизказаната тайна и сила, която не може да бъде почувствана или разпозната от сетивата на Твоите творения, получили живот от Тебе. Пред нея ангелските същества са потънали в мълчание от учудване пред облака на тази вечна тайна и пред потока от слава, изтичащ от изумлението, защото в мълчание ѝ се покланя всяко разумно същество, като се освещава и става достойно за Тебе.

За да се срещнем с Бога, е необходимо да бъдем автентични и в молитвата. Преди време бях написал следното: Знаеш ли, пътят, по който вървим в духовния живот, за да срещнем и да познаем  Христос, не е праволинеен, а вълнообразен. С други думи ще дойдат моменти, в които ще имаш умиление, и моменти, когато духовно ще пресъхнеш, ще дойдат моменти, в които ще отиваш с радост на св. Литургия, но също и моменти, в които много ще ти тежи да ходиш. Ако попиташ свещениците, ще ти кажат същото - че имат моменти на сълзи по време на св. Литургия, на дълбоко умиление  от присъствието на Светия Дух, както и моменти, в които не чувстват това, но умора. Тези промени са естествени за човека, защото ние сме променливи: събуждаш се радостен и вечерта си тъжен. Сутрин си радостен, на обед нямаш настроение. Това е човекът. Така и в молитвата ще дойде момент, когато няма да имаш толкова голямо желание за молитва. Какво става тогава? Да я изоставим? Не. Първото, което Бог иска от нас, е да сме автентични.

Има един хубав случай със стареца Софроний. Една жена отишла в неговия манастир и му казала:

-  Ти отче, хубаво говориш в беседите, че трябва да се молим и да говорим с Бога. Аз имам обаче един грях. Имам някои разногласия с Бога и нямам желание да кажа Благодаря.

Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем  -  когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени.  И на Бога - към Когото имаме толкова много оплаквания - че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни - отделяме 2-3-5 минути.  Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.