На вниманието на читателите ни предлагаме една забележителна молитва на преподобния Исаак Ниневийски или Сириец. Църквата е отредила неговата памет да се чества на 28 януари, заедно с другия много известен сирийски отец – преп. Ефрем (4 в.).

Св. Исаак е живял през втората половина на 7 в. Родом сириец, той e отлично образован и високо духовен църковник. Живял e отшелнически уединен, но и в манастир недалеч от библейския град Ниневия. Известно време е Ниневийски епископ, а после отново се връща към монашеския живот и до своята кончина се подвизава, пише и наставлява в т. нар. Скитска пустиня, южно от Нитрийската пустиня и на запад от делтата на р. Нил, където и до днес съществува манастирът „Дейр Сурианѝ“. Написал е много съчинения на сирийски език. Канонизиран е както от Православната, така и от дохалкидонските църкви.

Подвижникът-мистик задълбочено разяснява Св. Писание, божествените тайни, Христовия съд, духовното ръководство, описва и анализира съзерцанието и молитвата, същността на монашеския живот, състоянието на праведност и греховност, способите за самоусъвършенстване.

Текстът на дългата, но много дълбока по съдържание и поетична по език молитва преведе от руски език българският свещеник Траян Горанов, служещ в гръцка църква в гр. Торки, Великобритания. Ето и текста на самата молитва:

Всеславни Боже, Който живееш в неразгадаемо мълчание! С всичките си кости и от все сърце Ти принасям служба, достойна за Тебе, а душата ми скланя глава до̀земи. Заради моето обновление Ти си построил на земята скѝния на любовта (човешкото тяло на Иисус Христос – бел. ред.), място за почивка на Твоята воля, храм от плът, устроен чрез свещения елей, който превишава всяко светилище. Ти си го изпълнил със Своята святост, за да се извършва в него служението на всички; в него си посочил поклонението на вечните ипостаси на Твоята Троица и на световете, които си сътворил по Своята благодат, разкрил си неизказаната тайна и сила, която не може да бъде почувствана или разпозната от сетивата на Твоите творения, получили живот от Тебе. Пред нея ангелските същества са потънали в мълчание от учудване пред облака на тази вечна тайна и пред потока от слава, изтичащ от изумлението, защото в мълчание ѝ се покланя всяко разумно същество, като се освещава и става достойно за Тебе.

За да се срещнем с Бога, е необходимо да бъдем автентични и в молитвата. Преди време бях написал следното: Знаеш ли, пътят, по който вървим в духовния живот, за да срещнем и да познаем  Христос, не е праволинеен, а вълнообразен. С други думи ще дойдат моменти, в които ще имаш умиление, и моменти, когато духовно ще пресъхнеш, ще дойдат моменти, в които ще отиваш с радост на св. Литургия, но също и моменти, в които много ще ти тежи да ходиш. Ако попиташ свещениците, ще ти кажат същото - че имат моменти на сълзи по време на св. Литургия, на дълбоко умиление  от присъствието на Светия Дух, както и моменти, в които не чувстват това, но умора. Тези промени са естествени за човека, защото ние сме променливи: събуждаш се радостен и вечерта си тъжен. Сутрин си радостен, на обед нямаш настроение. Това е човекът. Така и в молитвата ще дойде момент, когато няма да имаш толкова голямо желание за молитва. Какво става тогава? Да я изоставим? Не. Първото, което Бог иска от нас, е да сме автентични.

Има един хубав случай със стареца Софроний. Една жена отишла в неговия манастир и му казала:

-  Ти отче, хубаво говориш в беседите, че трябва да се молим и да говорим с Бога. Аз имам обаче един грях. Имам някои разногласия с Бога и нямам желание да кажа Благодаря.

Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем  -  когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени.  И на Бога - към Когото имаме толкова много оплаквания - че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни - отделяме 2-3-5 минути.  Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.

В първата молитва на верните от св. Литургия свещеникът се моли с думите:

Благодарим Ти, Господи Боже на силите, Който си ни удостоил да застанем и сега пред Твоя свят жертвеник и да паднем пред Твоята милост за прошка на нашите грехове и на греховете на народа, сторени по незнание. Приеми, Боже, нашата молитва, направи ни да бъдем достойни да Ти принасяме моления и молби, и безкръвни жертви за всички Твои люде; и нас, които си поставил чрез силата на Светия Твой Дух в това Твое служение, удостой ни неосъдно и безпрепятствено, в чистото свидетелство на съвестта ни, да Те призоваваме на всяко време и място, та като ни послушаш, да бъдеш милостив към нас поради обилната Си благост.

Тези думи показват правилното положение на човека, когато стои пред Бога. Първо благодарим на Бога за великия дар, че ни е дал възможността да стоим пред Него, да говорим с Него, да Му отправяме нашите прошения. Молитвата ни показва с какво чувство трябва да стоим, когато се молим. Господи, Боже на силите – чувството, че се намираме пред Всемогъщия Бог, нашия Творец, Който е създал всичко от нищото, е основна предпоставка за молитвата по принцип, не само в св. Литургия. Всеки път, когато се молим, когато призоваваме Бога, трябва да имаме чувството, че говорим на Бога на силите.

Никой да не мисли, че е възможно да живеем живота си, без да имаме трудности. Каквито и да сме – свети или грешни, ще минем през затруднения. Такова е естеството на нашия живот, това е нашият живот. Скърбите са даденост и, разбира се, не Бог е виновен или ни изпраща скърби, за да ни изпита, както мнозина в своята простота казват, че Бог ни изпрати изпитания и трудности, за да ни изпита! Сякаш Бог не знае дали сме верни или неверни и иска да ни „притисне”, за да разбере дали сме такива. Бог не ни изпитва в този смисъл и когато казваме изпитвам, това означава ставам по-добър. Изпитанието ме прави по-добър, „изпитан” означава по-добър. А естеството на нашия живот е такова, защото след падението на човека в него са влезли болката, скръбта, страданието, смъртта. Самата смърт е нещо ужасно за човека. Не ни харесва, защото не е в нашата природа, не сме създадени да умираме и не искаме смъртта, но тя съществува и ще съществува, докато Бог я унищожи напълно при Второто Пришествие, в последния ден. Но дотогава всички ние без изключение сме подвластни на факта на тлението и смъртта. Времето, което минава всеки ден, всяка минута, какво друго е, освен смърт? Когато започнахме беседата, беше 7:30, сега е 7:35, петте минути минаха. Тези пет минути бяха отнети от живота ни, те няма да се върнат, станахме с пет минути по-стари, по-възрастни, по-тленни.