Някъде към 1980 г. при стареца Ефрем дойде млад човек, съдия по професия. Намери го в кухнята да се занимава с обичайното ръкоделие – правеше печати за просфори. Вадеше печата от горещата тенджера с вода, която къкреше на огнището, и ги дълбаеше.

Мъжът се поклони и седна на близкия сандък.

- И така, какво имаме? – старецът обърна пронизващия си поглед към младежа.

- Имам проблеми, отче, различни проблеми.

- Колко често се изповядваш?

- Отче, – нерешително рече младежът, – аз не се изповядвам.

- Е, тогава проблемите естествено изобилстват.

Ако попитаме който и да е човек много ли са скърбите по земния му път, то без съмнение всеки би отговорил: огромно множество скърби – и външни, и вътрешни. Това са безброй болести, които ни спохождат; опасности от зли хора, всякакъв род обиди, загуба на близки; страдания, породени от завист, гордост, ревност, самолюбие… И не можем да изброим всички видове скърби, неизбежни за всекиго от нас в земния ни живот.

А много ли са радостите по пътя ни? И на този въпрос, разбира се, всеки би отвърнал: голямо множество. Нима самият земен живот не е източник на радост за нас? Радост за нас е нашето здраве и отдихът след честно изпълнения труд. А трудът, извършен за благото на семейството, за благото на хората – нима също не е извор на радост? И ако скърбите са огромно множество за човека по пътя му към вечния живот, то и радостите са немалко.

А кои са повече – скърбите или радостите? Няма да броим кое е повече в живота ни: за един – скърбите, за друг – радостите. Ще кажем за друго. Ще напомним, че за вярващия човек радостите винаги са повече, отколкото скърбите. Нали самата наша вяра е неизчерпаема съкровищница на радост.

Често човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.

Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.

Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.