Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем  -  когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени.  И на Бога - към Когото имаме толкова много оплаквания - че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни - отделяме 2-3-5 минути.  Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.

В първата молитва на верните от св. Литургия свещеникът се моли с думите:

Благодарим Ти, Господи Боже на силите, Който си ни удостоил да застанем и сега пред Твоя свят жертвеник и да паднем пред Твоята милост за прошка на нашите грехове и на греховете на народа, сторени по незнание. Приеми, Боже, нашата молитва, направи ни да бъдем достойни да Ти принасяме моления и молби, и безкръвни жертви за всички Твои люде; и нас, които си поставил чрез силата на Светия Твой Дух в това Твое служение, удостой ни неосъдно и безпрепятствено, в чистото свидетелство на съвестта ни, да Те призоваваме на всяко време и място, та като ни послушаш, да бъдеш милостив към нас поради обилната Си благост.

Тези думи показват правилното положение на човека, когато стои пред Бога. Първо благодарим на Бога за великия дар, че ни е дал възможността да стоим пред Него, да говорим с Него, да Му отправяме нашите прошения. Молитвата ни показва с какво чувство трябва да стоим, когато се молим. Господи, Боже на силите – чувството, че се намираме пред Всемогъщия Бог, нашия Творец, Който е създал всичко от нищото, е основна предпоставка за молитвата по принцип, не само в св. Литургия. Всеки път, когато се молим, когато призоваваме Бога, трябва да имаме чувството, че говорим на Бога на силите.

Никой да не мисли, че е възможно да живеем живота си, без да имаме трудности. Каквито и да сме – свети или грешни, ще минем през затруднения. Такова е естеството на нашия живот, това е нашият живот. Скърбите са даденост и, разбира се, не Бог е виновен или ни изпраща скърби, за да ни изпита, както мнозина в своята простота казват, че Бог ни изпрати изпитания и трудности, за да ни изпита! Сякаш Бог не знае дали сме верни или неверни и иска да ни „притисне”, за да разбере дали сме такива. Бог не ни изпитва в този смисъл и когато казваме изпитвам, това означава ставам по-добър. Изпитанието ме прави по-добър, „изпитан” означава по-добър. А естеството на нашия живот е такова, защото след падението на човека в него са влезли болката, скръбта, страданието, смъртта. Самата смърт е нещо ужасно за човека. Не ни харесва, защото не е в нашата природа, не сме създадени да умираме и не искаме смъртта, но тя съществува и ще съществува, докато Бог я унищожи напълно при Второто Пришествие, в последния ден. Но дотогава всички ние без изключение сме подвластни на факта на тлението и смъртта. Времето, което минава всеки ден, всяка минута, какво друго е, освен смърт? Когато започнахме беседата, беше 7:30, сега е 7:35, петте минути минаха. Тези пет минути бяха отнети от живота ни, те няма да се върнат, станахме с пет минути по-стари, по-възрастни, по-тленни.

Продължение на "Пристанището на ума е сърцето"

Навсякъде, където отивал Христос, всичко се променяло. Не се ли казва, че отишъл в пустинята? И с Него там отишли 5000 души - и всички те яли хлябове и риба, които Той им дал. 5000 души отишли в пустинята да правят какво? Кой отива в пустинята просто така? Там обаче бил Христос и те отивали. Христос видял тъщата на св. ап. Петър и излекувал огницата й, отивал при болните и ги лекувал, при обсебените от зъл дух и ги освобождавал. Какво ще рече това? Ще рече, че там, където е Христос, всичко се променя. И въпросът ми е: вашият и моят живот промени ли се чрез Христос? Казваме, че се молим. Какво е молитвата? Казваме, че тя е докосване до Христос. Какво взе ти от това докосване? Какво? Виждам след св. Литургия причастили се хора, изповядани, както казваме, и след св. Литургия, докато св. Причастие още е в устата им, започват да говорят с горчивина, тревога, притеснение, страхове, несигурност, смут... И ги питам:

- Какво направи преди малко? Прие ли Христос в себе си? Почувства ли онази вътрешна градина да те залива с покой и тишина? Къде е твоят покой? Къде е твоето спокойствие?  Какво взе от Христос?

Пристанището на ума е сърцето. Ще говоря за молитвата. Какво се има предвид, когато кажат, че умът ни е изключително смутен?  Преди да започне беседата,  в целия храм се чуваше говор. Обсъждаме, разговаряме. Много е  трудно  умът на човека  да се успокои. Не можем да се успокоим, искаме постоянно да мислим за нещо, да говорим за нещо, да ни занимава нещо, умът като два воденични камъка да го мели, за  да върши някаква работа. Ако някой ти каже: успокой се малко! - ти  се затрудняваш и това е причината за всички наши проблеми. А именно, че умът се терзае от помисли, разочарования, отчаяние, тревога, от стрес, страх, несигурност. Например, когато днес свърша беседата и 20 човека от вас ми кажат: "Отче, това, което ни каза, ни хареса!", но един каже: "Отче, това, което ми каза, изобщо не ми хареса!",  умът ми какво ще направи? Ще започне да се терзае заради този един човек и да размишлява: защо да не му харесва? Как може да говори така! Обиди ме! Мене! Който съм този, този и този! За какво говори всичко това? Това са игрите на ума, постоянните терзания от помисли, докато реалността е напълно различна. Аз не завися от това дали ще ми кажете добра или лоша думи, нито ти зависиш  от това дали аз ще те похваля или ще ти се скарам. Защо? Защото душата ни, сърцето ни, сърцевината на нашето съществуване е сътворена от Бога и крие в себе си цялото величие и красота на Христовата благодат. Но умът е способен да те разболее.