Мобилно меню

4.8918918918919 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (37 Votes)
Андрей Десницки„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба”(Рим.13:1-2 ) – този цитат е от посланието на св. ап. Павел до римляни и някои други цитати, подобни на този, станаха много популярни през декември миналата година[1]. Изводът от тях изглежда еднозначен: недопустимо е християнинът да противодейства в каквото и да е, и дори да възразява на законните власти на своята страна, като например да излиза на митинги. Но, от друга страна, нима не става така, че съществуващите власти изискват от християнина нещо, което е против съвестта му? В историята можем да намерим много такива примери. 
 
Раннохристиянските мъченици били официално преследвани за държавни престъпления: те отказвали да принасят жертва на боговете, в това число и на императора. На тях никой не им забранявал да вярват в Христос, дори не ги насилвали да вярват наистина в Юпитер или Зевс, само трябвало да поучастват в задължителния за всички поданици на империята култ, макар и само символично. Те отивали на смърт, не желаейки да лицемерят.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (90 Votes)
1_30.jpg
1.
“Върколакът на Киркегор”

Напоследък говоренето за Бога сякаш се утвърди окончателно като говорене за някаква безлична, абстрактна res; препредаване и преподаване на определени понятия и категории – форми на човешкото разумяване, като постепенно се игнорира фактът, че Той е Жив Бог на живи[1]. Затова, поне според нас, богословието днес вече не бива да се опитва да говори на “всички хора”[2], а само на отделния човек пред Бога. Нали търсещият Го е човек-в-драма, той не е просто хладнокръвен изследовател, нито е някакъв логично аргументиращ вътрешните си “проблеми” психоаналитик. По същество болката и страданието са форми[3] на човешката природа и са в основата както на боготърсачеството, така и на богоотхвърлянето. Накъде в такъв случай ще се обърне лицето на човека – дали към Бога или към Княза на “този свят”? И как ще му бъде “обяснено” на този човек какво прави? Тук православното богословие не бива да си позволява нито “аристократизъм”, нито незаинтересуваност, защото разговорът за човека и за Бога е разговор на възможния за нас (‘възможността’, както я задава св. Дионисий Ареопагит[4]) предел.

4.1842105263158 1 1 1 1 1 Rating 4.18 (38 Votes)
1_32.jpgС д-р Николай  Михайлов, депутат на ДСБ в НС,  разговаря  Димитър  Спасов

- Ж
ак Маритен казва някъде, че християните са влияели на историята не защото са имали партия, а защото са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Вашият коментар?

- Християнката съвест е подвижнически път, мъченичество. "Блажени гонените заради правда", казва Христос, което означава "горко ти, ако си приет". Християнинът няма тукашен град, той е неуместен, гонен. Задължително в нещо юродив. Адаптираният християнин е вътрешно противоречие, недоразумение в "стила". Немският църковен историк Харнак казва, че Христос е бил разпнат от доволните, от тези, които са се чувствали добре в този свят. Това, от което "любителите на Кръста" са лишени, не е радостта, а тъкмо доволството. Доволният е собственик на малко щастие, той е "средна класа", "консерватор". Не му е нужно изкупление, а дълголетие и финансова стабилност. 

Антипод на християнина не е грешникът, а фарисeят. Християнинът е "разкъсано сърце", фарисеят притежава  "чиста съвест" и спи непробудно. Грешниците са специалисти по християнството, казва Киркегор, те са "любимата плячка на Бога". Християнската съвест не е назидание, а парадокс. Чудо. Ако християните имат някакво влияние, то е по логиката на тяхната абсолютна светска незаинтересованост, по отказа им да спорят за "земната тор". Християнската съвест не разпъва, тя се разпъва. Христос разпростря ръцете Си на кръста,  за да събере   в с и ч к  и  (св. Силуан Атонски). 

 

4.3 1 1 1 1 1 Rating 4.30 (20 Votes)
В условията на новото демократично общество, породено от политическото преобразуване на институциите на властта и обществените отношения, както и от параметрите на новите нормативни разпоредби вероизповеданията придобиват статуса на напълно отделени от държавата  самостоятелни институции, които изграждат своите отношения, основавайки се на правните норми. Те се развиват и управляват автономно по свои устави и правила, влизайки във взаимоотношение с държавата и други обществени организации и институции като свободни, равноправни и независими субекти на правото.

4.7627118644068 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (59 Votes)
images_14.jpgВ началото на ХХІ в. Балканите са изправени пред твърде сложна и уникална ситуация, поне от гледна точка на последните два века от нашата история. Една по една или на групи балканските държави постепенно стават част от Европейския съюз (ЕС). Гърция отдавна е член на ЕС, а България и Румъния вече са подписали присъединителните договори за членство в Съюза. Следват Сърбия и Черна гора, Македония и Албания,  може би и Турция. В тази перспектива, в едно обозримо бъдеще, почти всички традиционни православни общности по презумпция ще се окажат в една широка по мащаби политическа и икономическа общност от държави, подобна по своето многообразие на Римската, Византийската или Османската империи. В този смисъл е вече политически решено да се размият националните граници и постепенно да изчезнат.

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.