„Който се стреми към пари, върши беззакония, а който така натрупа пари, сетне върши глупости“.

Тази мисъл е на един мъдър човек. И непрекъснато намирам потвърждение на нейната истинност.

Бяха трудни години за Българската православна църква (както впрочем и за другите вероизповедания у нас) по времето на държавния атеизъм. Хората бедни, а и малцина от тях идваха в църква. Малко бяха паричните постъпления, нямаше държавна субсидия с изключение на жалки средства за някои храмове и манастири, паметници на културата.

Спокойно, нито един наш владика не е тръгнал да подава оставка. Поводът за коментара е новината от съседна Гърция, където след две години отново има проблем с оставката на митрополита на Перистери (тук). Но това са неща, които стават в чужди двор.

А според устава на БПЦ митрополитите са доживотни. И понеже това обичайно определение не звучи много добре, нека цитираме дословно уставния текст: „Служението на митрополита е пожизнено“ (чл. 82, ал. 1). Няма ограничения по възраст, нито пенсиониране. Ако пък остареят много или сериозно се разболеят и не са в състояние да изпълняват задълженията си, тогава започват задкулисни обсъждания за това, как да се реши случаят в полза на едно или друго задкулисие. Не че има задкулисия в църковните среди, ама нали нашето политическо настояще ни научи на такива изкилифинчени думи, повлиях се и аз самата.

Хората, които се домогват до постове заради облагите от тях, винаги са проблемни. Първо, докато се изкачат по стълбата до лелеяния пост, губят много от достойнствата си на хора. Явно е, че не са чели „Приказка за стълбата“ на Хр. Смирненски или пък „някои-то владици“ смятат, че това за тях не се отнася, защото те си мислят, че си говорят директно с „Началника“, Който е някъде високо над въпросната стълба.

За загубването на тези достойнства примери има колкото щете, макар че те не влизат в официалните биографии нито сега, нито след време. Губенето на достойнство се изразява и в поставянето на себе си (а често и на учреждението, на което са поставени начело) в услуга на едни или други политики. По-възрастните помнят само една партия (е, и една сурогатна тогава) и „равнението“ на всички по нея. Сега пък има десетки партии и една-две по върховете на партийните теписи. Съответно и всички, които се стремят да се доближат до държавната софра, се умилкват около тези една-две партии. Това важи за хора на бизнеса, на науката, културата, религията и т. нат. Във всяка една от тези области си има правила, че не трябва да се слугува на политиката, че трябва да се пази законова и морална автономия от политически зависимости и… все пак пустите вкуснотии на държавната софра карат мно-о-ого хора да забравят идеали и принципи и да се юрнат да се облажават (дори и да са пости).

Предишният коментар по почти същия повод и за съвсем същия човек бях озаглавила „За Църквата и политиката“. Тогава вместо да говори за подвига на баташките мъченици този конкретен владика се увлече в политическа реч, дето нито му беше мястото, нито му подхожда на сана (ако си е владика на място). Сега отново използва началото на политическата предизборна кампания, за да заеме още в самото ѝ начало политическа позиция, дето хич не му е работа. Но явно се чувства задължен към тази политическа сила, разбирай към лидерите ѝ, за да изрече всички тези неподхождащи на духовник приказки, че и да ги качи на сайта на митрополията си барабар с правописните грешки.

Вярно е, той със сигурност се чувства задължен за всички „велия милости“, с които се облажи по време на управлението на тази сила и нейните лидери. Без да се ровите във финансите (не че има кой да ви пусне да се ровите) на N-ската митрополия (и не само на нея), ако погледнете само с какви средства те оперират в последно време, ще се впечатлите. То не са ремонти на владишки покои, офиси и вили, понякога наричани манастирски постройки, то не е лукс в чуждестранен кичов стил и с лош привкус – и това във време, когато положението на хората (и вярващи, и невярващи) се влошава непрекъснато, особено по време на последната коронована чума.

Църквата е общността от вярващи в Господ Иисус Христос, въплътения Син Божи, Който дойде в света, за да пострада за нашите грехове и да извърши изкуплението на човешкия род. Отделен въпрос е уточнението за това, какво е Православната църква в сравнение с другите общности от вярващи в същото и наричащи себе си църкви. Но такива неща сега няма да обясняваме, защото от Двери хората винаги очакват нещо интересно и поучително за личното им светопознание и светоусещане.

Църквата като общност от хора (не от светци, а от обикновени грешни хора, които се стремят към праведност и святост) ние я заявяваме като богочовешки жив организъм. С други думи, в нея има и много човешки неща, въпросът е те да не надделяват над нейните божествени качества.