Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.

Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.

На 11 юли Православната църква чества паметта на един от десетките новомъченици, пострадали за Христа през османския период – св. Никодим. Според достигналото до нас житие на мъченика, което се съхранява в ръкопис № 398 на Светогорския скит „Св. Анна“,[1] светецът е роден в края на 17 – началото на 18 в. в едно селце недалеч от гр. Корица в Епир (днес Корча, в Албания), оттук идва и прозвището му св. Никодим Албански.[2]  Тъй като през този период населението в този регион е било преобладаващо българско мнозина смятат, че този преподобномъченик е бил с български произход. Архиеп. Филарет Черниговски го нарича „албански славянин“.

Св. Никодим работил като шивач в гр. Берат (западно от Корча). Когато починала третата му жена, той помолил един турчин за разрешение да се ожени за неговата млада прислужница, християнка, с която да встъпи в четвърти брак. Турчинът се съгласил, но поставил като условие за встъпване в брак Никодим да приеме исляма. Заслепен от похот, Никодим публично се отказал от вярата си в Христа и принудил новата си съпруга, а и децата си да последват примера му. Само един от синовете успял да запази християнската си вяра, като негови приятели успели тайно да го изпратят на Света гора.

Паметта им се чества на 1 септември, в началото на новата църковна година.

Българските земи са сред първите, огласени от проповедта на апостолите и техните непосредствени наследници. Те са обилно напоени с кръвта на хиляди мъченици, чиито имена не знаем. Бидейки вече небесни жители, тези хора – удивителни мъже и жени, продължават да бъдат свързани и със своята земна родина, а ние днес сме благословени да живеем по осветените от техния подвиг земи. Убедени сме, че не става дума само за историческа памет и приемственост, но съществува и духовна връзка между християните, подвизавали се на едни и същи места. Тази връзка е преди всичко молитвена – всички, просияли в святост Христови ученици, се застъпват за новите християни в Църквата, които сега полагат духовен труд за постигането на Божието царство. От своя страна и ние, днешните християни, имаме нужда от молитвеното общуване с тях. В нашия живот винаги има неминуеми моменти на Божия намеса, когато виждаме ужаса на своето жалко съществуване, когато осъзнаваме безсилието на своята сила, когато всичко илюзорно, към което цял живот сме се стремили, се разпада и когато с боязън и трепет, но и с надежда се обръщаме към Бога. Именно тогава, когато не ни стига дръзновение и вяра да получим търсенето, ние се обръщаме за помощ към Неговата Майка и към Неговите приятели, които любовта към Него е обожила. Мъчениците са най-ярките свидетели за тази любов.[1] Неслучайно древната Църква е постановила в основите на Светия престол или във вместопрестолието - антиминса да се влагат мощи на мъченик. Забележете - не на светец, не на преподобен, а именно на мъченик.[2] Причината е, че техният подвиг, заради който са получили венци на славата, е най-близък до жертвената смърт на Кръста на Божия Син.

В следващите редове ще се спрем върху житието на едни изключително популярни във Византия мъченици, подвизавали се през 4 век в нашите земи и по-конкретно във Верия, днешна Стара Загора, един от най-древните градове и голям раннохристиянски център.[3]

Светият свещеномъченик Исаак Хамаски е живял през 14-15 в. Текстът на житието му се пази в арабски пергамент №254, който се намира в Париж и датира от 15 в. Св. Исаак е бил родом от района на Ханнак недалеч от днешния сирийски гр. Хама, откъдето идва и прозвището му. Според някои изследователи, това е била древна епархия на Антиохийската църква, чийто център е бил на мястото на съвременния християнски православен гр. Махарде в северозападната част на Сирия.

Като свещеник на Антиохийската църква, който открито и смело е изповядвал вярата си в Иисус Христос, св. Исаак Хамаски е бил заловен от мюсюлманите, за да попречат на проповедта му. Понеже той не е спирал да проповядва и да учи, че Христос е Син Божи, че Той е истински Бог и че християнското вероизповедание е най-достойното и най-доброто измежду всички изповедания. Тъй като обаче св. Исаак е бил уважаван от управниците, те започват внимателно и кротко да го увещават, като едновременно с това го ласкаят и му обещават големи суми пари, в случай че реши да отстъпи от своето мнение и от своята вяра. Той в отговор им казва: „О, маловерни и малоумни люде! Този свят заедно с благата, богатствата, гордостта и всичко, което е в него, е преходен и ще премине. Затова и моята свята вяра е скъпа и скъпоценна за мене“. След което ги упреква и изобличава с много строги слова. Тогава съдиите, разбрали, че той твърдо се придържа към православната вяра и не слуша това, което му казвали било чрез ласкателства, било чрез заплахи, го осъждат на смърт чрез обезглавяване. След това го извеждат извън пределите на гр. Хама – до мястото, на което той ще приеме мъченическата смърт. Тогава той ги моли да му дадат време да се помоли.

По случай 170-годишнината от рождението му и 55-годишнината от канонизирането му

Днес Църквата празнува паметта на един от най-почитаните съвременни светци и чудотворци – св. Нектарий Егински. Този прочут днес в целия православен свят епископ на Александрийската патриаршия потвърждава в наши дни вечната актуалност на думите на Иисус Христос: „Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:20-21). Позналите Христовия дух и следващите Неговия път винаги са отпивали от горчивата чаша на мъченичеството, а най-горчиво е гонението от своите си – от тези, които са призвани да ръководят Христовата църква и сами да свидетелстват за истината. По Божи промисъл от св. Йоан Златоуст до св. Нектарий Егински, и до наши дни, стотици пастири на Христовото стадо не само са свидетелствали за своята собствена вярност на Христос, духовно благородство и незлобие, но и пророчески, със самото свое свидетелство, са изобличавали конформизма, светския дух, интригантството на човешките страсти, които разкъсват Христовия хитон – Неговата Църква.

Св. Нектарий е роден в 1846 г. в Силиврия, Тракия (днес гр. Силиври на брега на Мраморно море в Турция), в многобройно семейство, с името Анастасий. Още на 13 години, поради бедността на родителите си заминава да работи в Константинопол. Започва работа във фабрика за тютюн, където неговият работодател го тормози и бие. Анастасий обаче търпи това отношение без ропот. Младият работник намира интересен начин да говори за това, което е горяло в сърцето му: поставя в кутиите с тютюн листчета с евангелски думи... Един ден случаен търговец забелязва как го бие собственикът, съжалява го и го взема в магазина си. Оставя му свободно време да ходи на училище и на църква.