Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Новото руско издание на словата от Първи том на св. Исаак Сириец – комерсиален проект или стъпка към реално научно издание

Написана от Ивайло Маринов

Cover St Isaak Ed 4Действителното място на мар Исхак Д’Нинве, по-известен във вторичната гръко-славянска традиция като св. Исаак Сириец, в Преданието и мистиката на Православната църква е непреходно и многопланово.[1] И друг път на страниците на Живо Предание е ставало дума за новите издания на негови текстове,[2] което недвусмислено говори за силен интерес и въздействие. Никак обаче не е за подценяване темата за точния смисъл и точния превод[3] на мислите на този велик Христов последовател, които са провокирали и трогнали много сърца и извън монашеските среди (известна, например, е духовната връзка между мар Исхак и Фьодор Достоевски).

Много е говорено за неточностите в гръцкия превод на Първи том,[4] осъществен в края на 9 в. в манастира на св. Сава Освещени, на Авраамий и Патрикий, чието дело е оценено отдавна. Но тъкмо преводната загуба на най-фините моменти от мисълта на мар Исхак по въпросите от особено естество, където библейско-богословската логика в традицията на св. ап. Павел изисква най-точно тълкуване, е основната причина за определени осакатени тенденции и някои крайности в гръцкото, а по-късно и славянско, възприемане на ключови елементи от молитвата, духовната борба и преживяванията на душата по пътя на възкачването ѝ към деликатните проявления на Светата Троица в личността и обществото. И не е случайно, че тъкмо в гръко-византийското християнство мистическата традиция е най-слабо застъпена. Ако приемем това ново издание в направление на коригиране на тези тенденции, макар и с чисто филологични средства, то това непременно би могло да послужи ползотворно като безспорен принос за необходимите и отдавна отлагани промени, както и за подходящо вдъхновение за ново начало на лични трудове и търсения. Извън този контекст, по всичко личи, че изданието е предназначено най-вече за определена комерсиална популяризация на вече печатания в сериозен тираж руски превод, редактиран от С. Соболевски.

Не бива да се пренебрегват опитите творчеството на мар Исхак да бъде изведено извън монашеските среди. Целта на записването на неговите последни проповеди и тълкувания, когато вече е почти сляп, не е била те да останат капсулирани за употреба от определена монашеска школа в Източносирийската църква. Най-малкото защото достигнатите и изведени от мар Исхак подсъзнателни закономерности, свързани с религиозния инстинкт и психологически принципи,[5] както можем да се изразим днес, са с универсално значение и никак не е полезно те да бъдат безцелно предоставени на „откриването“ (с модерна терминология) и разпореждането с тях от страна на психолози, психиатри, антрополози и философи. Изобщо, древноцърковните постижения, много от които отдавна са изоставени през вековете на немарливо отношение към тях от дилетанти и плагиати, са реално и уникално наследство тъкмо на всеотдайните последователи на Иисус Христос, Господаря на господарите (Откр. 19:16). Тяхно е неотменното право и задължение да разполагат със законното си имущество и вековни придобивки, в любов, постоянно развитие и разбирателство, без лицеприятие и страсти. Но ето че законните права са усвоени днес посредством неточни преводи, тълкувания и завист от една малобройна група хора и организации, които не са (по всичко личи) достатъчно посветени и годни за великия подвиг на вярата, към който призовават и за каквато са дали непреходен пример мнозина светци и учители на древната и ранносредновековната Църква. И макар сериозните научни постижения в областта на палеографията, кодикологията и филологията през последните 50 години да дават вече солидна основа за по-точна контекстуализация и реална реинтерпретация на множество от най-травматичните митологеми, симулакри и идеологически клишета в практиката на поместното християнство и въобще в борбата за усвояване на историческото приемство в Църквата, то действителното „въвеждане в експлоатация“ на голите факти и приемането на практическите мерки за излизането от болестотворната маргинализация и срамен колаборационизъм, в които е натикано „църковното съзнание“, зависи от всички хора с добра воля, от всички нас, не от малцината патролози-специалисти.

Влиянието и вдъхновението, предизвикани от писанията на мар Исаак, са непреходни и техните резултати, наред с тези, породени от автори като авва Антоний, авва Макарий и св. Симеон Нови Богослов, недвусмислено показват стойността им. А тя няма как да бъде достояние на филологията сама по себе си, нито на психологията, макар и да е вплетена в емблематични доклади от симпозиуми и конференции. Сега, повече от всякога, гласът точно на тези бележити мъже следва да бъде разпространяван целенасочено, а техните поучения е необходимо да бъдат изучавани и практикувани далновидно, тъй като потенциалът им съдържа огромен заряд, който оказва изключително здравословно влияние върху човешката психика изобщо, макар да е подправен със специфичното поетично звучене, характерно за средновековните мистици, което може да се стори първоначално странно за ушите на мнозина неподготвени читатели. И слънчевата светлина обаче започва с годините постепенно все повече да дразни привикналото на офис-осветление око. И именно психиката е обект на все повече затормозяване и атаки в нашето съвремие, когато „авторитетът и свещеното“ са сведени до „културно-историческо наследство“. А „войната“, както казват мистиците на Църквата, е в помислите. Ето защо наследствените предимства и оръжия на Църквата не бива с лека ръка да бъдат захвърляни в музеите и в кабинетите на учените, чиято цел е съвсем различна от тази, поставена в основата на създаването на изследваните текстове. И макар трудът по съхраняването и разчитането на пергаментите да е колосален, още по-сериозен и ценен е трудът на практическото прилагане на вплетените в тях идеи и концепции. Благодарение на текстовете на тези мистици, всички научаваме, колко значителни са били познанията на най-великите синове на Църквата и колко важна е практиката на техните животворни поуки.

Под перото на мар Исхак са идентифицирани на езика на оригинала пет тома[6] съчинения: поучения, послания и проповеди.[7] В реален оборот обаче остава само първият,[8] при това в изопачения си гръцки превод. Излишно е да напомняме, че тъкмо най-съществените детайли в сирийския текст са пропуснати на гръцки.

В това ново руско издание на превода на С. Соболевски от 1911 г., допълнен с преводи и бележки на младия сиролог Максим Калинин, прави впечатление „синодалният“ подход в малък формат с едър шрифт, а също и тиражът от 5000 бр., който дори за Русия е огромен,[9] както и ниската цена на книгата (600 рубли)[10]. Тези факти са недвусмислени в полза на твърдението, че това издание е насочено, въпреки своето прилично „научно“ оформление (преводни корекции, бележки, индекси, сравнителни таблици), предимно към комерсиална и популярна употреба. В известен руски форум,[11] веднага след излизането от печат М. Калинин сподели:

„Пред мен стояха две задачи, описани в книгата: 1) да се добавят отсъстващите [на руски] слова от Първи том; 2) да се обясни разбираемо на читателя на светоотеческата серия на Лаврата, какво значение тези текстове могат да имат за него. Да, ориентирах се към консервативните читатели, които се интересуват само от този корпус на мар Исхак, който се е ползвал активно в православната традиция. Затова обясних, кои от четиринадесетте трактата са известни в православната традиция и кои – не; в какви текстове се цитира Теодор Мопсуестийски [и Евагрий] и т. н. Не съм си поставял (засега) задачата да подготвя научно издание или да се направи „ъпгрейд“ на текста и предговора на С. Соболевски (тази задача е ясно, че изисква друг издателски формат). Един ден ще се заемем с превода на останалите трактати от Първия том (мой колега вече се занимава с това). Но първо ще завърша превода на Трети том, а и заедно с А. М. Преображенски трябва да издадем на руски писанията на Йосиф Хазайа… Относно хибридността [на изданието] съм съгласен. И все пак наивно се надявам, че на читателите, на които са интересни Подвижнически слова, моите преводи също ще добавят нещо. Макар тези трактати да се открояват на фона на останалите – те съдържат сложен философско-богословски изказ, който ги отделя на фона на практичните съвети и кратките мистични описания в по-голямата част от другите текстове на Първи том. Може би тъкмо затова те не са влезли в гръцкия превод. Какво представлява Трактат 26 „За теодицеята“, например? Много обичам този сюжет: вместо да дава благочестив отговор за това, че Бог не потиска ничия свобода, Исаак Сириец описва пътя на съзерцанията от второ естествено съзерцание до съзерцанието на Светата Троица, като има предвид, че само така човек ще намери отговора. Както и книгата на Йов, мар Исхак оставя основното извън пределите на разговора. Между другото, в този трактат той намеква за „всеобщото спасение“: в параграфи 13-15 (с. 552-554 на изданието) на трактата мар Исхак говори, че природата, която притежава „вътрешна склонност“ [към грешки и ентропия – concupiscentia], не може да възприеме „точната истина“ за Божиите съдби, защото надеждата, която се поражда от това знание, ще я увреди. Когато човек достигне до съзерцание на Бога (буквално: това, което се отнася до божествената природа), тогава той придобива точно познание за състоянието на нещата, както и безусловна надежда, лишена от страх. Когато човек излезе от това висше съзерцание и се отправи към разбиране на „измеренията и техните особености“, той отново се връща към областта на неясното и страха. С други думи казано, да мисли за всеобщото спасение може само човек, който е стигнал до върховете на мистичния опит. При друго положение човек не е в състояние да разбере последните съдби на творението, както и да се старае. Подобна мисъл е изказана в трактат 41 на Втори том: „А този, чиито действия се оказват обвинители спрямо самия него, … дори когато той говори за благата, това е мерзост за него!“ (т. е. мерзост е такъв човек да дръзва да говори за това – CSCO 554, 169). Другите трактати също са доста интересни“.

Така или иначе обаче изпълнението на мистичните предписания и спазването на точната методика, разисквана от мар Исхак в трактати 1, 26 и 2, 41, е най-важната предпоставка за ползата при заниманията с текста и целта на неговото възникване. И както мар Исхак „е доказан като истинска икуменическа фигура, трансцендирайки през границите на църковните традиции“[12] от Източна Сирия до Испания, така съответно е необходимо да трансцендират и духовните поучения от страниците през мисълта на четящите книгата, за да насочат умовете от състоянието на объркване и мъгла до светлите хоризонти на незалязващата светлина на присъствието на Божия Дух (без каквато и да е нотка исихазъм), което определено би представлявало успех при запознаването с текста. Иначе никоя църковна библиотека не заслужава особено внимание, при положение че е използвана предимно за фактологични справки или „бягство от скуката“, а не според своето действително предназначение.

Патролозите безспорно са установили четиримата древноцърковни автори, които оказват най-силно влияние върху мисълта на св. Исаак (във всяко текстово-критично издание са изведени почти всички преки и скрити техни цитати). Това са: Евагрий Понтийски; Теодор Мопсуестийски; Пс.-Макарий Велики (сирийският Corpus Macarianum) и св. Марк Подвижник. Както се вижда от творчеството му, мар Исхак не просто е повлиян от тези автори, а те са неговите главни авторитети, поне като текст, не само в областта на мистиката, но и на христологията. Този факт не бива да учудва никого, тъй като в контекста на персийско владичество през 1-7 в. и арабска експанзия през 7-8 в. Източносирийската църква не просто е опазвала своята автентична традиция, приета още от апостолските времена, но едва е оцелявала (впрочем, както е и до днес). А творчеството на мар Исхак отбелязва един от върховете на тази традиция, пресичайки икуменическите граници и ражда последователи като Йосиф Хазайа и Йоан Далиатски, при това в противовес на официалната църковна доктрина на Източносирийската църква, която по това време вече е силно унифицирана – нещо, което тогава изобщо е характерно за сепарирания Християнски свят (особено за Източната Римска империя след периода на иконоборчеството), и повлияна от несторианството.

Тук е мястото да отдадем дължимото за забележителното развитие на руската патрология през последните 25 години в елинистичното направление на Алексей Дунаев с множеството негови преводи и редакции, а в областта на сирологията на митр. Иларион (Алфеев) с превода на Втори том и монографията му от 1998 г. за св. Исаак Сириец (въпреки нейния обзорен характер). Днес руската сирология разполага с един от най-влиятелните учени в лицето на Григорий Кесел, който в световен мащаб се нарежда до имена като Sabino Chialà и Nestor Kavvadas. През 2013 г. в Москва се проведе голяма международна конференция, посветена на мар Исхак,[13] като след нея последваха преводите на А. Муравьов, А. Макаров, С. Туркин и М. Калинин. От новото поколение руски сиролози наистина се очаква много. Особено на фона на ревизията на контактите на Москва с политическата църква-майка в Истанбул. В търсене на нова идентичност и разчистване на идеологическите отломки, потиснали исконната автентичност, като подпора за Руската църква действително може да послужи бляскавата мистична традиция и текстовете на отците от Източносирийската църква от 7-8 в., предвестници на Имеславието, изследвани редом с оригиналните писания на Афраат, мар Афрем (св. Ефрем Сириец)[14] и Нарсай.

* Рецензия върху изданието: Преподобный Исаак Сирин: Слова подвижнические, Изд. 4, испр. и доп., СТСЛ, 2019, 712 с.

[1] Не можем да се съгласим с класификацията на мар Исхак в едно направление заедно с преп. Максим Изповедник (Минин, П. Главные направления древне-церковной мистики, Сергиев Посад: „Тип. Св.-Тр. Сергиевой Лавры“ 1915, с. 69), тъй като неговият мистичен опит далече превъзхожда екзегезата на преп. Максим (което обаче от гръцкия текст на неговите съчинения, който е ползван от Минин, не личи категорично). На мястото на преп. Максим днес следва да бъде поставено името на св. Симеон Нови Богослов.
[2] Виж: тук и тук (бел. ред.).
[3] „В гръцката традиция сирийският текст [на мар Исхак] на някои места е претърпял твърде значителна деформация и преработка. Цитатите от двамата източносирийски автори Теодор Мопсуестийски и Диодор Тарски, а така също и от основния аскетичен авторитет Евагрий Понтийски са приписани или на други автори (Василий Велики, Григорий Богослов), или са премахнати. Това са единствените „идейни“ преработки. Отделно обаче от тези изопачения, текстът, станал популярен и любим „аскетикон“ на Християнския изток, е интересен със своя необичаен и на места труден език.
Гръцкият език като преводен език за арамейски текстове е рядко явление в историята на преводите. Ако се погледне към историята на гръко-сирийските преводи, ще се види, че те са единици. С. Брок е установил няколко текста: „Откровение на Пс.-Методий“, „Стефанит и Ихнилат“, сирийската версия на „Басни“ на Езоп. Пирар добавя към тези преводи „Разказ за избиването на монасите на планина Синай“ на Пс.-Нил и Corpus Macarianum. Като цяло се получава, че количеството на тези преводи е доста ограничено, но дори в това количество преводът на Първи том на мар Исхак стои по особен начин… Качеството на гръцкия език на превода трудно се поддава на оценка, преди всичко поради неговата изкуственост. Тази изкуственост (вероятно не напълно подходящ термин, но пък отразява впечатлението от текста) има една съществена особеност. Преводачите, видимо сирийци-мелкити, не са разбирали достатъчно добре механизма на превод, а и възможностите на литературния гръцки език. Те са се насочили към максимално буквален превод. В резултат от това се е получил един трудно читаем текст. В него изобилстват приблизителности и насилване на смисъла, но има и откровени грешки…“ – Муравьёв, А. „Lapsus traductoris: подходы к неточностям перевода с арамейского на греческий (корпус мар Исхака Ниневийского)“ – В: Иудаика и арамеистика: Сборник научных статей на основе материалов Третьей ежегодной конференции по иудаике и востоковедению, Вып. 3, СПб. 2014, с. 163.
[4] Издание: Ἀββᾶ Ἰσαὰκ τοῦ Σύρου. Λόγοι ἀσκητικοί. Κρητικὴ ἔκδοσι, ed. M. Pirard, Ἅγιον Ὅρος: Ἱερὰ Μονὴ Ἰβήρων 2012.
[5] За това виж, например, Муравьёв, А. „Психологическая модель Исаака Сирина, её терминология и родословная“ – В: Волшебная гора, 15, 2008, с. 64-80.
[6] За Първи том към момента се работи с остарялото вече издание: Mar Isaacus Ninivita. De perfectione religiosa, ed. P. Bedjan, Paris-Leipzig: PCM 1909; Втори (без 1-3): Isaac Syrus. „The Second Part“: Chapters IV-XLI, ed. S. Brock (CSCO 554, Syr. 224), Louvain 1995; Трети: Isacco di Ninive. Terza collezione, ed. S. Chialà (CSCO 637, Syr. 246), Louvain 2011.
[7] Нови данни по темата: Кессель, Г. „Пятое собрание Исаака Ниневийского: Предварительные наблюдения о новонайденной рукописи (olim Diyarbakir / Scher 25)“ – В: Богословские труды, 47-48, 2018, с. 239-257.
[8] За историята на сирийския текст: Кессель, Г. „Рукописная традиция первого тома сирийского корпуса Исхака Ниневийского“ – В: Мар Исхак Ниневийский: Книга о восхождении инока: Первое собрание (трактаты I-VI), ред. А. Муравьев, М. 2016, с. 56-78.
[9] Така например, тиражът на уникалното (коригирано и специално допълнено) второ издание на Първи том на съчиненията на св. Макарий Велики на руски е 300 бр.
[10] Данните са от официалния сайт на издателството: http://www.lavrabook.ru.
[12] Brock, S. „Divine Call and Human Response. The Syriac Tradition II: St Isaac of Nineveh“ – In: The Way, 21, 1, 1981, p. 68.
[13] Издание: Преподобный Исаак Сирин и его духовное наследие: Материалы Первой международной патристической конференции Общецерковной аспирантуры и докторантуры имени святых Кирилла и Мефодия, Москва, 10-11 октября 2013 г., ред. митр. Илларион (Алфеев), М. 2014.
[14] Положението с оригиналните сирийски текстове на мар Афрем спрямо гръцките с негова атрибуция е особено впечатляващо: от огромния корпус запазени на гръцки съчинения само една единствена мемра има установен сирийски оригинал (за Йона и ниневийците), а всички останали произведения са с неясен произход, като авторството на легендарния сириец е недоказуемо, така че целият корпус е практически псевдепиграф – Виж: Hemmerdinger-Iliadou, D. „Ephrem: Versions Grecque, Latine et Slave. Addenda et corrigenda“ – In: ΕΕΒΣ, 42, 1975-1976, σ. 320-373.

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния от архим. Амвросий (Погодин)

Написана от Живо Предание

cover St Mark EugenikosВ първите дни на февруари 2019 г. беше отпечатана още една от книгите, които през изминалите години бяха публикувани на части в проекта „Живо Предание. Образци на съвременното православно богословие” – Свети Марк Ефески и Флорентийската уния от бележития руски богослов, добър познавач на светоотеческото наследство и преводач на творения на св. отци архим. Амвросий (Погодин). Историята на нейната поява в превод на български език е описана в предговорите на преводачите към българското издание, както и, по-кратко, в представянето ѝ в Живо Преданиетук. Книгата се отпечатва по инициатива и с благословението и предговор на Варненския и Великопреславски митр. Йоан, като още едно съвместно издание на Варненска и Великопреславска св. митрополия и Фондация „Двери”.

След Слова и доклади от Седмицата на православната книга – 2010-2015 г. (Варна, 2017 г.), Прародителският грях от прот. Йоан Романидис (Варна, 2017 г.), фототипното издание на Посланието на Цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис I от Варненския и Великопреславски митр. Симеон (Варна, 2017 г.) и Въведение в православната философия на възпитанието от Захумско-Херцеговински митр. Амфилохий (Варна, 2018 г.), това е петото сериозно богословско издание на тази митрополия, осъществено през петте години на архиерейското служение на митр. Йоан, с което, както и със своите периодични и други издания, Варненската и Великопреславска епархия се утвърждава като един от водещите центрове на духовно-просветната и църковно-образователна работа в Православната ни църква.

Книгата, която е с ISBN 978-954-91187-7-3, с твърди корици и обем от 462 страници, и с корична цена от 20 лв, е резултат от преводаческия труд на д-р Златина Каравълчева, Борис Маринов и проф. д-р Иван Христов, като в печатното си издание излиза под редакцията на проф. д-р Георги Каприев.

За улеснение на своите читатели книгата е снабдена и с индекси на личните имена и на най-важните термини и понятия от гледна точка на своето съдържание.

Църква и църковно устройство. Сборник статии от прот. Александър Шмеман

Написана от Живо Предание

cover Fr A Schmemann Church and Church OrganizationВ началото на август 2018 г. руските църковни медии съобщиха за отпечатването в Русия на нова книга на изтъкнатия богослов на двадесетото столетие прот. Александър Шмеман. Книгата е озаглавена Църква и църковно устройство (Москва: „Гранат” 2018) и представлява сборник от тринадесет статии на о. Александър, писани в периода между 1948 и 1967 г. и обединени от интереса на автора към въпросите на вътрешния живот на Църквата и проблемите на православната еклисиология.

Тези текстове, публикувани първоначално в различни издания на Запад, вече бяха включени в по-големия сборник на о. Шмеман Собрание статей (Москва: „Русский путь” 2009), а сега са обособени в отделно издание предвид своята обща тематика. Възможно е това да е направено от издателя предвид продължаващата и до днес в Русия, а и в целия православен свят полемика около отказа на Московска патриаршия и още три поместни православни църкви да вземат участие на Всеправославния събор, проведен на о-в Крит през лятото на 2016 г. В полза на такова предположение говори съобщението, че новата книга е препоръчана за отпечатване тъкмо от Издателския съвет на Руската православна църква.

Друга възможна причина за подбора на текстовете в новия сборник е вътрешно-руския дебат върху живота на руските православни църковни общини на Запад, където от десетилетия са преплетени различни православни църковни юрисдикции – още една тема, свързана с проблематиката на Критския събор, която засега продължава да остава неразрешена на всеправославно ниво.

Повече информация за новото издание и начините за закупуването му може да се намери в руските интернет-книжарници.

Ето и цялото съдържание на новата книга:

1. „Църква, емиграция, националност” („Церковь, эмиграция, национальность”);

2. „Църква и църковно устройство” („Церковь и церковное устройство”);

3. „Спорът за Църквата” („Спор о Церкви”);

4. „За неопапизма” („О неопапизме”);

5. „Единство, разделение, обединение в светлината на православната еклисиология” („Единство, разделение, объединение в свете православной экклезиологии”);

6. „Вселенският патриарх и Православната църква” („Вселенский Патриарх и Православная Церковь”);

7. „Епилог” („Эпилог”);

8. „По повод бъдещия Римски събор” („По поводу будущего Римского Собора”);

9. „Църква, държава, теокрация” („Церковь, государство, теократия”);

10. „За разбирането на първенството в православната еклисиология” („О понятии первенства в православной экклезиологии”);

11. „По повод богословието на съборите” („По поводу богословия Соборов”);

12. „Свободата в Църквата” („Свобода в Церкви”);

13. „Авторитет и свобода в Църквата” („Авторитет и свобода в Церкви”).

Български патриарх Кирил – Дневници

Написана от Момчил Методиев

Cover Patriarh KirilВ първите дни на февруари 2018 г. излязоха от печат Дневниците на Българския патриарх Кирил (1953-1971) – издание на Нов български университет. Изданието за пръв път събира на едно място дневниковите записки на Светейшия патриарх Кирил, до този момент разпръснати в различни архивни единици от неговия личен фонд в Централния държавен архив.

Преобладаващият масив от записките отразяват периода на служението му като патриарх и са предимно от 50-те и 60-те години на миналия век, като най-ранните са още от 1926 г., а последните са датирани в самото начало на 1971 г. По-голямата част от тях са свързани с официални посещения на първия Български патриарх от най-новата история на Православната ни църква в чужбина и срещи с църковни делегации, пребиваващи в България. Отразени са разговори с видни български интелектуалци като Симеон Радев и Борис Христов, с председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, с чужди посланици и гости на БПЦ. По-рядко се срещат разсъждения или откровения по различни теми и лица, които самият автор често озаглавява „бележки”.

Дневниците са лично свидетелство на първия предстоятел на възстановената в 1953 г. Българска патриаршия за един изключително труден период в живота на Българската църква и нейните отношения с комунистическата държава. Очакваната с оглед на такъв период автоцензура не омаловажава обаче ролята им на важен исторически извор – както за вътрешното състояние на Църквата ни, така и за нейните международни контакти. В тях е отразено и отношението на патриарха към важни проблеми в Православния свят като участието на БПЦ в икуменическото движение, стремежа и борбата за съхраняване на българския характер на манастира „Св. Георги Зограф” на Света гора, отношенията ни с Македонската православна църква и др.

Най-подборно дневниците са водени след 1948 г., при което за същата тази година са запазени особено подробни записки за Всеправославното съвещание в Москва, където бъдещият патриарх участва като член на българската делегация. Голямо внимание е отделено на отношенията на патриарха със заточения в с. Баня, Карловско, бивш екзарх Стефан, на контактите с Московската и с Вселенската патриаршии, както и на голямата външнополитическа активност, развивана в този период от нашата Православна църква.

Мнозинството от записките са машинописен текст, като има и редица ръкописни записки. Както уточнява авторът в една от бележките, голяма част от тях са диктувани на личния му секретар протодякон д-р Васил Велянов, а след това са редактирани и преписвани, преди да бъдат окончателно одобрени от патриарха.

Съдбата на самите дневникови записки е особено показателна за положението на Православната ни църква в епохата и условията на комунизма. Дневниците са споменати в завещанието на патриарха от 1965 г., в което е посочено, че „чистият екземпляр” от тях следва да бъде оставен на Св. Синод, а вторият екземпляр – на БАН. Макар да не е ясно дали към 1971 г. е съществувал напълно комплектуван „чист” екземпляр със записки на покойния патриарх, те стават обект на дълга преписка между Св. Синод, Българската академия на науките, Министерство на външните работи (в чиято структура е бил Комитетът по църковните въпроси – бел. ред.) и Централния държавен архив. Вследствие на тази преписка те са предадени на ЦДА и са присъединени към останалите документи от личния фонд на патриарха. Записките не са комплектувани на едно място, а са разпръснати в десетки архивни единици, така че най-голямото предизвикателство за тяхното обединяване в едно издание е издирването им в иначе изключително богатия архивен фонд на Светейшия Кирил, състоящ се от над 6000 архивни единици.

Тези Дневници отразяват съзнанието за патриарх Кирил за огромната историческа задача, с която той е натоварен, и стремежа за утвърждаване на престижа на Българската патриаршия, получила отново – след дългите десетилетия на схизмата и неприемане от останалите православни църкви – своята автокефалия и признат от всички предстоятел. Това е житейска задача на патриарха, която той изпълнява с желание и с посвещение. В чисто човешки план той показва любов към пътувания, посещения на галерии и архиви в чужбина, впечатлява се от природните красоти – както в България, така и в останалите, посетени от него, страни. Бележките му от посещенията на природни забележителности в България са истински пътеписи, а подробните записки от посещенията му в Грузия в 1948 г. или голямата му обиколка в Светите земи през 1962 г. могат да бъдат ползвани като пътеводител от всеки поклонник по тези места.

Дневниците на патриарх Кирил свидетелстват за един истински космополит, който в хода на живота си става свидетел на ограничаването на собствения си хоризонт; на един духовник, който е изграден в епоха на исторически оптимизъм, но и който е имал лошия късмет да стане предстоятел на Българската православна църква през комунистическия период, когато правата и възможностите на Църквата за обществено влияние са силно ограничени, а животът ѝ е сведен до минимум.

Съставители на книгата и автори на предговора и бележките са Живко Лефтеров и Момчил Методиев, а богословски консултант на изданието е Борис Маринов.

Новата книга от 760 страници, с корична цена 29 лв. и ISBN 978-954-535-988-0, може да бъде намерена в книжарницата на НБУ и големите книгоразпространителски вериги.

Основи на руската култура от прот. Александър Шмеман

Написана от Живо Предание

cover Fr A Schmemann Russian CultureНа 11 декември 2017 г. в Съборната палата на главното здание на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет в Москва се е състояло представяне на нова книга на изтъкнатия православен богослов на отминалото столетие, прот. Александър Шмеман. Книгата, озаглавена Основи на руската култура, е съставена от беседи на автора, изнасяни през 1970-1971 г. в руската редакция на радио „Свобода”, а предговорът към нея е на известния руски филолог и доктор по богословие – поета, прозаика и преводача Олга Седакова. В представянето са участвали синът на отец Александър – журналистът Сергей Шмеман, авторът на проекта за издаване на книгата – Егор Агафонов, авторът на коментарите към изданието – Елена Дорман и др. С приветствие към присъстващите и участниците се е обърнал ректорът на ПСТГУ, прот. Владимир Воробьов, в чието слово е била подчертана значимостта на събитието и е било напомнено за времето, когато, благодарение на публикуваните във Вестник РСХД текстове на о. Александър, Литургията е влязла по нов начин в живота на православните християни в Русия.

На свой ред съставителят Егор Агафонов е разказал накратко за самата книга – че в нея е влязъл цикъл беседи, запазени единствено в машинопис. В словото си той още е споделил: „Отец Александър е удивителен богослов. Той продължава да удивява и след своята кончина. На 13 декември следващата година ще се изпълнят 35 години от неговата смърт, но въпреки това и днес продължават да излизат нови негови книги”.

В подробности за отпечатването на книгата Основи на руската култура е разказала сътрудникът в Дома на руското зарубежие „Александър Солженицин” – Елена Дорман.

Текстовете на беседи от 3 до 12 са открити случайно в архива на писателя Владимир Варшавски, а през 2016 г. в архива на покойната поетеса Нина Бодровая (сътрудница на радио „Свобода”) са открити всички текстове от цикъла „Основи на руската култура” – 30 на брой беседи, без първата. Така е била съставена и самата книга.

Книгата съдържа и приложение, където, по думите на Егор Агафонов, са включени и няколко радиобеседи от други цикли, лекции и по-рано публикувани текстове. Особен раздел от книгата е посветен на творчеството на А. И. Солженицин.

На свой ред синът на о. Александър, Сергей Шмеман, е благодарил на всички, взели участие в подготовката на изданието. „Откакто чета тази книга, в мен се натрупват все повече и повече въпроси, които сега бих искал да задам на моя баща” – е казал той. Като е отбелязал, че в новата книга могат да бъдат намерени отговорите на много въпроси във връзка с това, което днес се случва в Русия, той още е добавил: „За мен тази книга е важен пътеводител по днешна Русия, по днешната култура”.

Говорейки за това, какво е означавала литературата в живота на тяхното семейство, той е подчертал: „Това беше част от нашето всекидневие”. В дома на семейство Шмеман е имало лавици с книги, много от които отец Александър е знаел наизуст. Цитирал е А. Пушкин, без да поглежда в текста. Когато пък през 1972 г. в дома им се появява Бродски и чете свои стихове, в същата нощ „моят баща можеше да ги цитира наизуст – той имаше удивителна памет”.

Относно литургическите текстове, които започвали да се превеждат на английски език, отец Александър казвал на преводачите: „Четете ги като поезия”. „За него нямаше разлика: поезията, Литургията, животът – всичко това беше Царството Божие на земята” – е казал синът на свещеника, отбелязвайки, че особена тема на неговите лекции е била темата за руската религиозна литература. Успявал е да намери „светото творчество”, за което след това е говорил в своите беседи. Много от книгите той препрочитал всяка нова година. Четял много на руски и на френски, вниквал и в английската поезия.

„Ако не бях богослов и свещеник, щях да стана литературовед” – привежда думите на отец Александър неговият син. Разказал е още и това, как през 60-те неговият баща се е заинтересувал от руските филми, които тогава станали достъпни (например, „Андрей Рубльов” на Тарковски). Когато пък се появили рекламите на руски грамофонни плочи, веднага поръчал много. „Имахме чувството, че най-накрая се е появил контакт с Русия… Той никога не е бил в Русия, но знаеше наизуст, например, картата на Петербург”. Все в същите тези години отец Александър е започнал да получава и първите отзиви от своите предавания – преди това „баща ми не знаеше, слушат ли го или не”. След това се появили и първите живи контакти с хора от Русия, започнали да идват писма.

Отговаряйки на въпрос относно Дневниците на отец Александър, Сергей Шмеман е изразил удивлението си от резонанса, който те са получили в Русия. В Америка такъв отклик за тях никога не е имало. По неговите думи, когато се е запознал с тях, се е създало впечатлението, че отец Александър е имал намерението да пише спомени във формата на дневници, но не е успял да направи това. „Той обичаше да чете дневниците на писатели. Може би той е искал да направи едно по-формално издание” – е споделил още Сергей Шмеман.

Освен това, пред участниците в срещата са били демонстрирани първите три глави от новия, все още не излязъл на широк екран, документален филм за отец Александър – „Апостол на радостта”. Авторът и режисьор на филма, Андрей Желязников, е разказал, че като тласък за неговото създаване са послужили именно Дневниците на о. Александър, а работата над филма е продължила четири години. За отец Александър във филма са разказали негови роднини и приятели, негови ученици – випускници на семинарията „Св. Владимир”.

Накрая, присъстващите на представянето са имали и възможността да чуят запис на една от беседите на о. Александър Шмеман – „Тайната на Пушкин”.

В предисловието към новата книга Олга Седакова е написала: „Човек с най-дълбока вяра, православният свещеник Александър Шмеман говори върху съдбините на руската култура без ни най-малък оттенък на клерикализъм, без „религиозни” оценки. Онези, които са запознати с неговите богословски трудове, няма да са учудени от това – той не познава нищо, което да е повече противоположно на вярата, от религиозната идеология, от нейните рецепти и нейните предписания. За най-християнското произведение в руската литература той е смятал Капитанската дъщеря. А изборът „религия или културно творчество” (в съдбата на Гогол, на Лев Толстой и други) не предизвиква в него никакво съчувствие – в него той е виждал една от хроничните опасности на руската култура. На анализа на тази и на други опасни свойства на руската култура са посветени и неговите беседи”.

* По материала на Е. Бажина, публикувана на сайта Благовест.инфотук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/r8hw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме