„Аскетизмът и Евхаристията: изследвайки православната духовност с митр. Йоан (Зизиулас)“ от прот. д-р Максим Лисак

Рецензия върху: Lysack, M. Asceticism and the Eucharist: Exploring Orthodox Spirituality with Metropolitan John Zizioulas, London: „Darton, Longman & Todd“, 2024

В Предговора към тази книга Едит Хъмфри отбелязва, че „прот. д-р Максим Лисак повежда читателите на увлекателно пътешествие в сферата на православната духовност, съсредоточавайки се върху едновременната значимост на аскетизма и Евхаристията, говорейки едновременно с академична дълбочина и пастирски усет“. И добавя: „Всеки, който познава автора, не би очаквал нищо по‑малко от това“. Какво обаче би било полезно да знае читателят за автора, за да добие по-ясна представа за това, което предстои да види в следващите редове?

Прот. Максим Лисак е енорийски свещеник в храма „Христос Спасител“ – една мултикултурна енория на Карпато-руската православна епархия към Вселенската патриаршия, в столицата на Канада, Отава. Ръкоположен е за свещеник през 1983 г., има магистърска степен от Holy Cross Greek Orthodox School of Theology и докторска – от Университета „Лавал“ (2016 г.), в областта на православната духовност и догматическото богословие. Неговите ангажименти като богослов, преподавател и проповедник далеч надхвърлят рамките на чисто пастирското служение: „Тези, които познават о. Максим Лисак като проповедник и като свещеник, са оценили словата му, които едновременно укрепват и оживотворяват, подобно на неговите бивши студенти в Университета „Св. Павел“ в Отава, където той е служил като директор на програмата по Източно християнство“ (с. 9). Той е често канен за лектор на духовни срещи и конференции, както и в програмите на Ancient Faith Ministries. Служил е и като капелан в Университета на Отава, където е вдъхновил мнозина млади хора да се присъединят към Църквата и да навлязат в православния християнски живот.

Книгата се основава на неговата докторска дисертация със сходно заглавие и обединяващата перспектива върху аскетизма и Евхаристията. Тя не е просто израз на академичен интерес: това е тема с дълбоко екзистенциално значение за автора и заема централно място в неговия живот като свещеник и като духовен отец, като проповедник и богослов.

Книгата представлява богословски значим и пастирски обоснован принос към съвременните дебати върху православната духовност, написан с изричното намерение да обедини църковното, светоотеческото и аскетичното измерения на православното богословие. Основната цел на о. д-р Максим Лисак е да задържи в едно цяло онова, което някои от съвременните православни богослови сякаш са разделили – аскетичното и евхаристийното измерения на християнския живот, ще рече – личното и общностното, „литургията на сърцето“ и Литургията на Църквата. Взимайки митр. Йоан (Зизиулас) едновременно като водач и критичен събеседник, авторът предлага не само задълбочен коментар върху творчеството на важен за Църквата богослов, а внимателно изградено изложение на православното духовно богословие: от великите отци на Църквата до най-новите дебати в съвременните православни богословски среди.

Началната отправна точка е добре познатата дефиниция на Владимир Лоски за православната духовност като „духовност, която изразява една солидна догматическа нагласа“, която о. Максим съзнателно възприема, развива и обогатява. Духовността се разбира като процес на достигане на единение с Бога, за което не може да се говори без да се наблегне върху връзката между аскетичните усилия и евхаристийното общение. Аскетизмът е определен като усилието или дисциплината, чрез които лично се посвещаваме да приемем Божията благодат в единението ни с Бога, а Евхаристията – като църковно тържество и тайнство, което ни прави едно с Бога като Църква. Така духовността е едновременно лична и общностна. Според автора значителна част от православното богословие на двадесетото и двадесет и първото столетие може да бъде картографирана според различните акценти върху тези два полюса, при което евхаристийната еклисиология – прот. Николай Афанасиев, прот. Александър Шмеман, митр. Йоан (Зизиулас) – и аскетично ориентираните „терапевтични“ подходи – Вл. Лоски, прот. Йоан Романидис, митр. Йеротей (Влахос) – нерядко говорят „един през друг“.

В този контекст именно о. Максим Лисак ситуира и митр. Йоан (Зизиулас), като първо разглежда трима важни предходници: архиеп. Василий (Кривошеин), прот. Думитру Стънилоае и Павел Евдокимов. Всеки от тях, по различен начин, настоява, че православната духовност е едновременно аскетична и литургична, и техните трудове служат като ценен ориентир за оценка на по-късните развития на тази богословска перспектива. След това авторът се обръща към изложението на разбирането за духовния живот при митр. Йоан, представяйки го като „плод от неговата еклисиология“ (с. 19). Добре познатата историческа теза на митрополита за „два доминиращи типа духовност в ранната Църква“ – монашеска и евхаристийна – и тяхното предполагаемо съгласуване при преп. Максим Изповедник са разгледани със симпатия, но и от позицията на една доброжелателна критична дистанция. О. Лисак показва, че митр. Йоан чете св. Максим така, че според него сякаш монашеският опит се подчинява на чисто евхаристийния подход към съществуването, в резултат от което се оформя духовност „в нова тоналност“, където Евхаристията придобива изключителен приоритет и почти не остава място за вътрешно-духовна аскетична практика и духовната мъдрост на аскетичната традиция.

Обсъждането на реакциите към митр. Йоан (Зизиулас) в Глава трета от книгата е сред най-ценните обзори, които могат да бъдат намерени на английски език. Петрос Василиадис е представен като безусловен защитник на евхаристийната еклисиология и духовност, отстояващ приоритета на Евхаристията и изразяващ тревога по отношение на възраждането на аскетиката, особено когато то се свързва с антизападен полемичен тон. Ставрос Янгазоглу, напротив, подчертава, че отделянето на Евхаристията от аскетизма е чуждо на светоотеческото мислене и призовава за пълната им реинтеграция, отхвърляйки всяка елитарна, монашеска „паралелна“ или „алтернативна“ еклисиология. Особено внимание се отделя на важната статия на Калиник Бергер „Does the Eucharist Make the Church?“,[1] в която той, стъпвайки върху мисълта на сега вече канонизирания св. Думитру Стънилоае, оспорва тенденцията на митр. Йоан (Зизиулас) да превърне Евхаристията в единствено място на църковното битие. Вместо това Бергер предлага еклисиология, в която духовността е конститутивна за живота на Църквата, а не просто добавка към участието в тайнствата – перспектива, която о. Лисак представя като решителна алтернатива на тясно евхаристийното изходно становище.

В тази картина се вписват и критиките на Жан-Клод Ларше и на о. Николаос Лудовикос, които са съсредоточени върху опасността от маргинализиране на личните духовни усилия, пренебрегване на терапевтичното измерение при отците (Ларше) и риска от сливане на благодатта с личността (Лудовикос).[2] Ларше поставя под въпрос богословските предпоставки на митр. Йоан – включително концепцията му за обòжението – като противопоставя на тях терапевтичния подход на отците, основан на позитивна оценка за човешката природа, възстановена в Христа и участваща в божествения живот чрез нетварните енергии, както най-цялостно обговаря св. Григорий Паламà. Ако при митр. Йоан (Зизиулас) човешката природа остава оценена по‑скоро отрицателно, то при отците тя е надарена от Бога с вродена жажда за Божеството и потенциал за лично общение с Бога, което прави противопоставянето между евхаристийна и аскетична перспектива „напълно изкуствено“.[3]

О. Лисак представя о. Лудовикос като един от най-проницателните съвременни критици на митр. Йоан в областта на антропологията, на разбирането за личността и духовността. О. Николаос твърди, че при Пергамския митрополит човешкият субект изглежда лишен от вътрешна дъбочина, инстинкти и подъсъзнание (несъзнавано), което води до едно богословие на личността като „продиктувана или наложена отвън другост“[4] и до потенциално сериозни последици за разбирането на духовния живот. Ако общението с Бога се мисли като движение към „поглъщане“ от Божеството, то се появява сериозен риск от възникването един антропологичен монофизитизъм; ако на личността ѝ липсва вътрешна дълбочина и съкровена същност, тя не може да участва активно в духовния подвиг, а аскетизмът на практика се обезсмисля. В по-късните си трудове – на които о. Максим Лисак отделя специално внимание – о. Лудовикос предлага една конструктивна еклисиология и антропология, в която св. Дионисий и св. Максим играят централна роля за преодоляване на разрива между „институционално евхаристийна“ и „терапевтично аскетична“ еклисиология.[5] О. Лисак споделя оценката, че св. Максим е „най‑великият еклисиолог сред отците“ и предлага задълбочен прочит на Мистагогия като ключов текст за интегриране на аскетичното и евхаристийното измерение на православната духовност.

Втората и третата част от книгата предоставят светоотеческото и съвременното систематично обосноваване на тази обобщаваща визия. Проницателният анализ посветен на Мистагогия на св. Максим, показва как Църква, Литургия и човешка личност взаимно се отразяват една в друга и как светецът разграничава „равнища“ на духовния живот, които се проникват взаимно в рамките на сакраментално-аскетично единство. Главите за св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà продължават тази линия, като поставят ударението върху единството между Евхаристия, Кръщение и Обòжение чрез аскетичните усилия, които отварят сърцето да вижда тайнствата духовно, и вписват Евхаристията в исихасткия контекст на очистване, просветление и обòжение.

Особено ценен е анализът на исихастко-филокалийната традиция, вдъхновен от богословската визия на св. Думитру Стънилоае. Въз основа на неговия прочит на св. Марк Подвижник и на Калист и Игнатий Ксантопули, о. Лисак показва, че „литургията на сърцето“ не се конкурира с Евхаристията, а е нейният вътрешно-духовен еквивалент. Това подготвя сцената за съпоставянето в третата част на о. Александър Шмеман и митр. Йеротей (Влахос) като „двама представители на едно единно богословско начинание“ (с. 167). О. Шмеман е представен не като противник на аскетичната традиция, а като критик на тип духовности, които откъсват аскетизма от църковния и сакраментален живот или приравняват духовността с отказ от света; в същото време митр. Йеротей очертава православния духовен живот като терапевтичен (изцелителен) и разглежда тайнствата, аскетизма, молитвата и духовното отечество в рамките на еклисиология, която мисли Църквата като духовна болница. При него Евхаристията е неотделима от исихасткия живот и „нептичната атмосфера“ на будност и вътрешната молитва – акценти, които допълват подчертаното от о. Шмеман евхаристийно осмисляне на църковното битие.

Заключителната четвърта част се връща към богословието на духовността при митр. Йоан (Зизиулас) и съдържа най‑пряката критика на о. Лисак. Изхождайки от Being as Communion, Communion and Otherness[6] и есето „The Early Christian Community“,[7] авторът изследва предпоставките на митрополита относно личността, общението и злото и ги поставя в диалог с кенотичния аскетизъм на св. Софроний (Сахаров) от Есекс. Основният упрек е, че митр. Йоан не прилага последователно халкидонските принципи към духовността и еклисиологията си:[8] Максимовият синтез е признат, но не е съхранен по начин, който да гарантира действителното единство на монашеската и евхаристийната духовност. В противовес на това о. Лисак настоява, че православната духовност трябва да съхрани синтеза на аскетичното и евхаристийното и да бъде мислена като живот на обòжението, в който вярващият по благодат бива въвлечен в лично и общностно общение с Триединния Бог.

От стилистична гледна точка книгата съчетава академична строгост с пастирска топлота и мъдрост. Както отбелязва Едит Хъмфри, „… темата привлича читателя, без да заглушава завладяващия глас на автора, който се превръща в наш приятел, докато споделяме удоволствието от размисъла върху прочетеното“ (с. 9). Тонът е сдържан, често леко хумористичен; критиките към авторитетите са едновременно благосклонни и прецизно аргументирани. Широкият спектър от източници – от гръцките светоотечески текстове и Филокалия до съвременната православна литература на френски и английски – прави тази книга ценна за специалисти, а ясното изложение на основните теми (аскетизъм, Евхаристия, еклисиология, личност, обòжение) я прави достъпна и за духовници и студенти.

За по-широкия кръг от читатели, интересуващи се от православно богословие и източнохристиянска духовност, Asceticism and the Eucharist е важна по поне три линии. Първо, тя предлага един от най-внимателните англоезични прочити на наследството на митр. Йоан (Зизиулас) в областта на духовното богословие, събирайки и балансирано оценявайки нарастващата критична литература върху евхаристийната еклисиология. Второ, тя задълбочава и разширява разговора за възвръщането към св. Максим, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà, като показва как интегрирането на техните богословски и духовни прозрения оформя живия опит на аскетико-литургичния живот на Църквата. Трето, тя предлага едно конструктивно, богословски обосновано изложение на православната духовност, което може да служи като мост между евхаристийната и терапевтичната парадигма в съвременното православно богословие.

Особено ценен е методологичният подход на о. Максим Лисак към богословското наследство на митр. Йоан. Авторът подчертава, че всеки съвременен православен богослов е допринесъл с нещо важно за общото наследство на православното богословие и че техните трудове трябва да бъдат приемани едновременно с критичност и с признателност за техните силни страни, както и в контекста на диалога помежду им и с така наречения „Запад“. В този смисъл митр. Йоан (Зизиулас) е „един пример за подражание“: неговата евхаристийна еклисиология прецизира еклисиологията на о. Николай Афанасиев; пневматологията му се формира в диалог с Владимир Лоски; в неговата мисъл са интегрирани прозренията на Янарàс, Тилих, Левинас, Бубер и редица римокатолически богослови. О. Максим Лисак вижда своята задача в това да даде привилегировано място на митрополита като идеен водач, без да се отказва от критична откритост, разглеждайки го в по-широката картина на съвременните православни опити за формулиране на богословието на духовния живот.

Не е случайно, че книгата излиза през март 2024 г. в издателство „Darton, Longman & Todd“ – същото издателство, което през 1985 г. публикува за първи път на английски език влиятелната книга на митр. Йоан Being as Communion: Studies in Personhood and the Church. В заключителните страници на въведението о. Лисак отбелязва, че ръкописът е завършен преди кончината на митр. Йоан на 2 февруари 2023 г., когато той все още активно пише, отговаря на критика и преразглежда позициите си. Това обяснява защо в книгата си о. Максим изразява надежда за един бъдещ нов синтез, който да отдаде дължимото място на личната молитва и аскетизма в рамките на евхаристийната еклисиология на митр. Йоан (Зизиулас).

Трудът на о. д-р Максим Лисак е навременен и необходим. Книгата би могла да се превърне в задължително четиво за всеки, който работи на пресечната точка между православната еклисиология и духовност, особено за онези, които търсят път отвъд поляризиращите противопоставяния на монашеско срещу енорийско, лична духовност срещу общение, към едно автентично единно виждане, в което божествената Литургия и литургията на сърцето принадлежат неразделно една на друга.

Използвана литература

Berger, C. „Does the Eucharist Make the Church? An Ecclesiological Comparison of Stăniloae and Zizioulas“ – In: St. Vladimir's Theological Quarterly, 51, 1, 2007, p. 23-70.

Loudovikos, N. „Person Instead of Grace and Dictated Otherness: John Zizioulas’s Final Theological Position“ – In: The Heythrop Journal, 48, 2009, p. 1-16.

Id. Analogical Identities: The Creation of the Christian Self. Beyond Spirituality and Mysticism in the Patristic Era, Turnhout: „Brepols“, 2019.

Id. Analogical Identities: The Creation of the Christian Self, Vol. 2: Intermeaningfulness, Self-Catholicization, Meta-Narcissism, and Christian Theology, Turnhout: „Brepols“, 2024.

Zizioulas, J. D. Being as Communion, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“, 1993.

„Ентропия и Църква“ от Марио Коев

Книгата Ентропия и Църква е опит за философско и богословско осмисляне на съвременни научни теории и хипотези, както и за коректното им разглеждане и интегриране в един православен теологичен дискурс. Някои от основните понятия, които се използват тук, са ентропия, потенциална и актуална безкрайност, време, баналност, художествена форма и др. Методологичният принцип, използван в книгата, е т. нар. Analogical isomorphism (аналогичен изоморфизъм), предложен от о. Бернард Лонерган. Текстът не си поставя апологетични цели в строго богословския смисъл, а се опитва да поведе читателя из относително малко изследвани и (или пък) недобре познати у нас теми и идеи, съществуващи от поне две-три десетилетия – особено в западната богословска и философска мисъл, като тук са включени и православни – преди всичко гръцки, но и от САЩ, Канада и пр. – автори и изследователи.

Аудиторията, за която е предназначена книгата, е достатъчно широка, от една страна, но, от друга, все пак поставя пред читателя определени изисквания от гледна точка на една философска и богословска подготовка, както и на основни физико-математични идеи и логико-философски проблеми.

В отзива си за новата книга на Марио Коев доц. д-р Тодор Велчев от Физическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ пише:

„Заглавието на тази книга обединява понятия, които са изключително трудни за определение. Това е красноречиво свидетелство за дръзновението на Марио Коев да се заеме с философски и богословски анализ на двата феномена, които пък определят съответно настоящия и бъдещия век (еон). Читателят трябва да се зареди със същото дръзновение – както и с готовността да преразгледа собствената си светогледна рамка. Защото държи в ръцете си образец на сериозна съвременна апологетика, търсеща християнски отговор на „все по-високата сложност на картината на света“.

Ентропия и църква носи в себе си тревогата и надеждата на автора в нашето историческо време, когато „масовостта компрометира познанието“. Светът сякаш се е разделил с мечтата да бъде познат и подреден. Ентропията в него не е само физичен закон – тя е културен феномен на разчленяване на някога единното поле на познанието, побиращо в себе си религията, философията и науката, без тези дълбоки разломи, които ги дефинират днес. Не бива обаче да се отказваме от призванието да осмисляме хода на този свят – и себе си като негови наблюдатели и съпричастници. Ако бъдем съпричастни и към Църквата, това ни дава надежда – не за преодоляване на ентропията на света, а за отвеждането му към неговите крайна цел и смисъл.

Книгата се заявява като интердисциплинарна, но само като подход, а не като цел да бъде някаква „Summa“ в духа на средновековната схоластика. Направен е един съвестен и коректен опит да се прочетат някои проникновения на философията и постижения на природните науки през призмата на християнското богословие“.

Ентропия и Църква ще се разпространява в столичните книжарници „Български книжици“ и „Нисим“.

„Via canonica – каноничният път на Църквата“ от Александър Смочевски

В годината, в която Православната църква чества 1700-годишнината от създаването на първите правила (канони) на църковния живот от вселенски събор, един интересен сборник с ценни канонически студии излезе от печат. Това е книгата Via canonica. Каноничноправни и богословски изследвания (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025, 346 с.) от д-р Александър Ив. Смочевски. Нейни научни рецензенти са богословът доц. д-р Мариян Стоядинов от Великотърновския университет и юристът доц. д-р Мария Кьосева от Пловдивския университет. Книгата на д-р Смочевски представя различни страни от каноничното предание на Православната църква като жив и спасителен път – път на самата Църква (Via Ecclesiae), който поради това е път на спасението (Via salutis). Свещените канони не са разглеждани като външни юридически предписания, а като плод на съборния, колективния опит на Църквата. Този опит е роден под благодатното действие на Светия Дух и призван да служи на църковния живот във всички времена.

Настоящият том събира както канонично-правни и историко-канонични, така и богословски текстове, писани по различни поводи, но обединени от общо разбиране за каноничното право като богословие на Църквата, насочено към опазването на нейното единство, добрия ред в нея и спасително ѝ свидетелство в света. Заслужава да се отбележи също, че част от текстовете са публикувани през годините в интернет-проекта „Живо предание“ на портала Двери на православието.

В първия раздел – „Каноничноправни етюди“ – се разглеждат актуални въпроси от съвременния църковен живот в светлината на свещените канони и съборното предание: прекъсването на църковното общение и каноничните последствия от това, темата за свещените канони и войната, отношението на Църквата към заразните болести, употребата на извънредни канонични мерки, както и въпроси, свързани с ръкоположението и избора на архиереи. Това са все теми, подсказани и продиктувани от самия църковен живот. Както посочва авторът в предговора на книгата: „От темата за прекратяването на общение с църковното Тяло като антропологична трагедия, през въпроса за пандемиите и за войната в светлината на каноничното Предание, та до проблема за избирателната система в дадена поместна Църква – живият живот е този, който поставя на дневен ред пред нас с особена настойчивост потребността от честен, научно обоснован и богословски издържан отговор“.

Разделът „Историкоканонични ескизи“ насочва вниманието към важни, но малко познати страници от историята на междуправославните отношения през 20 в. На основата на архивни извори са представени инициативи за всеправославно сътрудничество, усилия за преодоляване на разделенията и конкретни примери за взаимодействие между поместните православни църкви. Разгледани са: формирането на конституционните отношения между държава и Църква в Гърция, инициативите на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор, проектите за постоянни всеправославни органи, както и неофициалните преговори за вдигане на българската схизма през 30-те години на 20 в. Тези текстове явно съзнателно са представени като „ескизи“, като се надяваме те да са само наброски към по-нататъшни и по-задълбочени изследвания. Те разкриват историческите причини за възникването на различни проблеми в междуправославното общуване и помагат за тяхното по-добро разбиране.

В частта „Каноничноправни становища и интервюта“ са включени експертни мнения по конкретни църковни казуси, сред които: равногласието при гласуване в Св. Синод и особено при архиерейски избори, каноничният статус на светогорските монаси, проблемът за т. нар. „частни литургии“. Към становищата е добавено и интервю по актуалната тема за регистрацията на т. нар. „Старостилна църква“ у нас, който засяга фундаменталния въпрос за единството и единствеността на Българската православна църква – Българска патриаршия. Тези текстове имат за цел да послужат за ориентация в чувствителни и често полемични теми.

Разделът „Историко-богословски етюди“ показва неразривната връзка между канон и догмат. В него са представени богословските възгледи на прот. Георги Флоровски и на други значими православни мислители. Така се подчертава, че каноничното право извира от богословието и служи на вярата на Църквата. Този раздел завършва с мащабна сравнителна студия върху догматическото богословие на митр. Антоний (Храповицки) и преп. Юстин (Попович) – ключови фигури за православното богословие между двете световни войни.

Книгата завършва с раздел от рецензии на значими нови издания в областта на каноничното и църковното право с приносен характер. В рецензиите по повод на представените книги подробно са разгледани различни теми като например появата и развитието на движението на „коливадите“, въпросът за авторството на гръцката „Кормчая“ (Пидалион), съставена от св. Никодим Светогорец, проблемът за незаличимия характер (Character Indelebilis, ἀνεξίτηλος / ἀνεξάλειπτος χαρακτήρ) на Тайнството Свещенство и др.

Via canonica е предназначена за духовници, богослови, църковни служители, историци и юристи, но и за всички православни християни, които търсят по-дълбоко разбиране за църковния ред, каноничното предание и мисията на Църквата в съвременния свят. Книгата убедително напомня, че верността към каноните не е формализъм, а верност към живота на Църквата и към нейния спасителен път.

За автора: Александър Ив. Смочевски (р. 1988 г.) е богослов и канонист. Магистър по история на философията и по теология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, доктор по теология от Солунския Аристотелев университет с тема на дисертационния труд: „Уреждане на канонични проблеми в Българската църква през 20 век (до 1944 г.)“, работил под научното ръководство на митр. Григорий (Папатомас), проф. Николаос Мангьорос и проф. Ирини Христинаки-Глару. Ал. Смочевски е първият доктор на Департамента по теология на Солунския Аристотелев университет с оценка „Отличие с похвала“ (Ἄριστα μετὰ διακρίσεως καὶ ἐπαίνου). След защитата на дисертацията си той е поканен за лектор и постдокторски изследовател в Департамента по богословие към Солунския Аристотелев университет. Член е на Управителния съвет на Европейския институт по канонично и църковно право (Атина) и автор на множество публикации в областта на каноничното право, църковната история и еклезиологията. Член е също на специализирания научен съвет на многотомната поредицата за критическо издаване на ръкописи с каноничноправно съдържание Βιβλιοθήκη Ἑλλήνων Νομοκανόνων [Библиотека „Гръцки номоканони“], издание на отдела „Апостолско служение“ на Гръцката православна църква. Специализирал е в Италия като стипендиант на Римокатолическата църква (Отдел за насърчаване на християнското единство).

„Светост без граници“ – нова книга за преп. Мария (Скобцова)

Неотдавна немското издателство „ISIA Media Verlag“, Лайпциг, отпечата още една книга на Ксения Кривошеина, посветена на преп. Мария (Скобцова), известна и като св. Мария Парижка. Книгата е озаглавена Майка Мария (Скобцова): Светост без граници и е посветена на осемдесетгодишнината от мъченическата кончина на св. Мария (Скобцова), настъпила на 31 март 1945 г., в концентрационния лагер „Равенсбрюк“.

Новата книга може да бъде поръчана онлайн на страницата bukinist.de (тук), както и от други интернет-книжарници.

Публикуваме Предговора към новата книга, написан от прот. Андрей Кордочкин:

Пророчеството на майка Мария се изпълни

Било е именно пророчество, в най-дълбокия, библейски смисъл на тази дума. Как иначе през 1936 г. може да се предскаже, че съветската епоха ще завърши, а хора с „извратена, несвободна и болна психология“ ще дойдат в Църквата и ще се превърнат в нейна движеща сила? „Не трябва да имаме никакви илюзии – в случай на признаване на Църквата в Русия и в случай на ръст на нейния външен успех тя не може да разчита на никакви други кадри, освен на кадри, възпитани в некритичния, догматичния дух на авторитета“ – пише тя (Настоящето и бъдещето на Църквата). Тези думи се изпълниха. В отсъствие на културата на несъгласието и на свободната дискусия вчерашните ревнители на марксистките догмати станаха „изтребители на ересите и пазители на ортодоксѝята“. Патриаршески говорители открито разсъждават за Църквата в категориите на сляпото армейско послушание. Корпоративната лоялност стана главна религиозна и гражданска добродетел. Инакомислието се приравнява до предателство, репресиите се оправдават с необходимостта от „консолидация“.

Не трябва да учудва, че за мнозина днес думите „аз вярвам в Църквата“ са лишени от смисъл. Какво означава това – да вярваш в институт, който не може да отличи доброто от злото? Как да се държим и какво да правим?

Майка Мария не ни е оставила никакъв отговор, но ни е оставила своя образ, който сам представлява и самият отговор

За мен да „вярваш в Църквата“ означава да вярваш, че вятърът и огънят, които са слезли върху апостолите в деня на Петдесетница, не са изчезнали. Те са живи в хората, а не в структурите. Този огън ту тлее, ту се издига високо. От този шум и тази топлина за мнозина наоколо става некомфортно, а носителите на Този Дух са неудобни не само във времето на своя земен живот, но и след това. За майка Мария не се намира място нито в обичайното монашество „по послушание“ и „по благословение“, нито в новото „военно-полево православие“. В това неудобство обаче се явява нейната свобода. Тя ни е показала, че християнството може и трябва да бъде независимо от национализма, от безкрайните мъртвородени „руски идеи“. „Такава свобода, че свят ти се завива“ – казва тя веднъж. И привидната непохватност на късогледата монахиня е само един видим образ на това как християнството не се помества в света.

Нейният път на отказа ѝ от „уставния“ монашески живот може и да изглежда като „нетрадиционен“, на ако традицията е наистина предаване на огъня, а не поклонение пред пепелта, то трудно е да се намери по-традиционна светица от нея. „Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда“ – тези думи от древното Послание до Диогнет се отнасят в пълна мяра и до майка Мария.* Тя много е разсъждавала върху Русия, върху отговорността и призванието на Църквата в изгнание. Емиграцията (или, както сега биха го казали, „релокацията“) не става за нея проклятие, а открива път към изпълняване на древната монашеска добродетел на странничеството, без което, ако вярваме на Лествицата, по-нататъшното възхождане е невъзможно. „Сега ми е ясно: или християнството е огън, или него го няма. Иска ми се просто да бродя по света и да викам: Покайте се, защото се приближи Царството небесно“.

Тя мечтае: „При първа възможност ще замина за Русия – някъде на Волга или из Сибир. В Москва ми трябва да прекарам само един ден – да ида на гробища, на гроба на Гаяна. След това ще странствам някъде из Сибир, ще мисионерствам сред обикновените руснаци“. Какво би станало с нея тогава ли? Какво ли би се случило с нея днес? От чии ли благословения би се нуждаела? Под кои църковни канони и статии от Наказателния кодекс би попаднала? Та нали съгласно федералния закон „… граждани, осъществяващи мисионерска дейност от името на религиозна група, са длъжни да притежават решение на общото събрание на съответната религиозна група за предоставянето на съответните пълномощия, с указани писмено потвърдени реквизити за получаване и регистрация на уведомление за създаването и началото на дейност, посочена от тази религиозна група, издадено от териториално поделение на федералния орган на държавна регистрация“. Нея подобни правила кой знае колко не са я интересували, нейната проповед на свобода не би продължила дълго и изборът пред нея би бил същият този, който и в окупираната от немците Франция: емиграция или лагер.

Но тя продължава да се обръща към нас – със своите лекции и статии, с историята на своя живот, с усмивката от своята снимка. Нека огънят, който тя е носила в себе си, да стопли всички читатели на тази книга и разсее около тях тъмнината, в която днес светът се е потопил така, както и във времето на нейния изгнанически живот.

* Цитатът от Послание до Диогнет е според превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор“ 2001, с. 109.

„Подвигът на преводача“ – нова книга на Никита Кривошеин

Подвигът на преводача е озаглавена най-новата книга на Никита Кривошеин – руски преводач и писател, едно от знаковите имена на руската емиграция в Париж, кавалер на ордена „Св. благоверен княз Даниил Московски“ – трета степен, на Руската православна църква (2019 г.).

Преводът е основно поприще в дългия и изпълнен с обрати житейски и творчески път на автора. Той е работил като синхронен преводач за редица авторитетни международни организации като ООН, ЮНЕСКО, ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) и ПАСЕ (Парламентарната асамблея на Съвета на Европа). Активно се е занимавал и с превод на руска художествена литература на френски език.

Като писател и публицист той е сътрудничил на периодични издания като Новое время, Русская мысль, Звезда и др. Известни са и участията му в ефира на радио Свобода. Автор е и на множество статии, есета, сборници с разкази и очерци на различни теми, сред които и такива на богословски теми. Сред последните се открояват неговите спомени за изтъкнатия руски православен богослов и патролог на отминалото столетие Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин; 1900-1985), който е негов чичо, както и очерците му за св. преп. Мария (Скобцова) – тук, и свещ. Павел Флоренски – тук, Православието във Франция – тук, и мн. др. Пълен преглед на творчеството на Никита Кривошеин може да бъде проследен на страницата Lib.Ru (Современная литература) – тук.

Новото издание е втората мемоарна книга на автора – след излязлата през 2014 г. в Нижни Новгород Два пъти французин на Съветския съюз (тук). Активната и категорична позиция на Никита Кривошеин (както и на неговата съпруга Ксения Кривошеина) срещу започнатата на 24 февруари 2022 г. война на Русия против Украйна, която позиция беше ясно заявена още в първите дни на тази война, довежда до промяна на отношението към него в самата Руска федерация и до забрана той да бъде публикуван в родината си. Така, след отказ на девет руски издателства за нейното отпечатване, тя излиза в немското издателство „ISIA Media Verlag“. По този повод Никита Кривошеин споделя:

„За съжаление, в съвременна Русия девет крупни издателства не се решиха да издадат тази книга. Може откровено да се признае, че съвременната руска литература и руските автори се завърнаха към времената на „желязната завеса“ за изданията в Европа и САЩ.

Необходимо е да си припомним знаменитото парижко издателство YMCA-Press, което отпечатваше стотици забранени в СССР писатели и поети, включително и двама нобелови лауреати – Александър Солженицин и Йосиф Бродски. През последните години в Германия се появиха издателства, които подхванаха инициативата на ИМКА и продължиха неговите традиции. Така че „няма да проклинаме изгнанието“ (алюзия към заглавието на документалния филм за руската емиграция Не будем проклинать изгнание – тук), а ще пожелаем успех на издателството и неговите автори“ (целия текст – тук).

Новата книга може да бъде поръчана онлайн в OZON и на страницата EbaY (тук).