Коронист ще е. Няма как! Това е положението. Такова е времето. На всички е трудно. На някои е още по-трудно. А за други беше много трудно. На тях: Вечна им памет!

Ние сме хора на традицията. Или по православному казано – на преданието. От уважение към последното не го наричаме свещено. Нито го пишем с главна буква. Защото нашите главни пред Бога не са дори и малки. Те са просто запетайчици и тиренца.

Като хора на традицията не скъсваме с Църковния егоист. Но както вече се каза – няма как! Това е положението. Такова е времето. Вирусът не пита. Нито чака. Той чука на вратите на сърцата ни. И особено на телата ни. Затова решихме да прекръстим Църковния егоист. До второ разпореждане той става Църковен коронист.

Името намира всеобщо одобрение. Още преди да бъде обявено. Защото църковните корони са много почитани. И всеки читател ще се умили от новото име. Същевременно е далече от идеята за вирус. Като всяка една корона. Това го каза директно в ефир един коронован говорител. Кой не би му повярвал?

• Църковен коронист
• Решения на Св. Синод по повод ширещата се пандемия
• Нов вирус поразява църковните среди
• Първият изключен от училище ученик по време на карантината е дете на православни родители
• Отец Ипомоний и Вирусът
• Семинаристи спасяват патриарха в електронна игра
• Доналд Тръмп обеща да направи БПЦ велика отново
• Икономическият срив на короната
• Курс към...
• Не от този свят
• Смирен и анонимен
• След карантината
• Вяра във вируса

След драматичната среща на Св. Синод с Националния оперативен щаб, която може да се определи като малък софийски Вавилон, при който езиците на участниците са били размесени и те не са могли да се разберат, синодалните архиереи са се събрали на ново заседание. То се е провело в късните часове преди 1 април и с прот. № 033022132 са били взети следните решения:

Считано от 1 април т. г. до прекратяване на епидемията от коронавирус храмовете под юрисдикцията на БПЦ не само ще останат отворени, но ще бъдат отключени и тези, които досега не са били, вкл. рушащи се, в изоставени манастири и килии, в необитаеми села и паланки. Да не остане затворен храм!

В храмовете на БПЦ на богослуженията ще присъстват: свещеникът, певецът, клисарят и двама енориаши, избрани чрез томбола. Избраните ще бъдат уведомявани със sms кога и в колко часа да се явят в храма за служба.

Дезинфекцията на икони, храмов интериор, улици и площади вече няма да се извършва само със светена вода, но ще се добавят спирт и други дезинфектанти.

По въпросите на благочестието, догматите, каноните, църковните правила и обичаи могат да се изказват (на живо, по телевизията, във ФБ) само тези клирици и миряни, които могат да вземат матурата за 7 клас по български и математика с успех не по-нисък от 5.50.

В периода на пандемията се забранява на епископи, свещеници, игумени, протосингели и др. подобни да употребяват в едно изречение следните думи и изрази: „приходи“, „свещи“, „треби“, „отворени храмове“, „ремонти по европроекти“. Има сериозни съмнения, че подобни комбинации са причина за широкото разпространение на заразата от СОVID-19 по нашите земи и в целия свят. На учените от БАН и от богословските факултети и катедри е възложено да изследват и тази следа в произхода на „чумата на 21 век“.

На снимката: Храм, отворен отгоре

Тази сутрин проф. Епидем Пандемов от Института за метафизична вирусология в изявление, останало почти незабелязано от средствата за масова информация, отправи предупреждение за появата на още един коронавирус – неизвестния досега COZIL-20.

Новият вирус се оказва далечен братовчед на върлуващия през последните месеци COVID-19, но неговата поява и разпространение обществото почти не забелязва поради изключителното си съсредоточаване върху далеч по-именития му роднина.

Според наблюденията на проф. Пандемов COZIL-20 поразява главно църковните среди и особено онези вярващи, чиято вярност до смърт на православната вяра – такава, каквато те я разбират – ги прави беззащитни за всяка пандемия, насочвайки поведението и действията им към преждевременна фатална раздяла с този „временен и несъвършен“ живот и със света, който „лежи в злото“.

По роднински солидарен със своя по-възрастен и по-ефективен братовчед, COZIL-20 предизвиква в инфектираните с него ирационалната непреодолима необходимост от струпване на едно място, главно в църковния храм и в прилежащите му територии, като по този начин видимо допринася към мисията и въздействието на COVID-19 и неговата поразяваща мощ върху цялото общество.

Друг ефект от действието на новия коронавирус COZIL-20 е, че поражда в умовете на засегнатите от него фантазни реалности като тази, че вярващият до смърт е всъщност неподвластен на нито един вирус, както и че звукът на църковните камбани прогонвал в практически неограничен радиус на въздействие всеки вирус, който не е глух и успее да различи камбаната на храма от биенето на градския часовник.

Въз основа на своите изследвания и на научния анализ на вербалните послания, и особено на социалното поведение на засегнатите от COZIL-20 проф. Пандемов сподели за Църковен егоист, че не е особено голям оптимист по отношение на ограничаването на разпространението и действието на вируса. Според него поразяването с COZIL-20 ще се ограничи по-съществено, едва след като критичен процент от верните до смърт църквари се срещнат лице в лице с лозунга на своята вяра.

Бележка на дежурния редактор: вторичен и положителен ефект от появата на новия коронавирус и на съгласуваните му действия с неговия по-голям братовчед COVID-19 ще бъде преждевременното, макар и засега само частично отделяне на козите от овците (срв. Мат. 25:31-33), което по всяка вероятност видимо ще засили есхатологичните очаквания сред църковното общество като цяло, помагайки на всички верни да се завърнат към високите нравствени идеали и есхатологичното напрежение на ранната Църква.

Директорката на основно училище „Пенчо Даскалов“ в гр. Радомир смята да предложи за най-тежкото наказание – изключване от училище – четвъртокласника Мишо Михайлов заради сериозни проблеми с дисциплината по време на дистанционното обучение.

Всичко започнало, когато малкият Мишо, цъкайки на компютъра на родителите си, попаднал на няколко изключително професионално списвани православни сайта, посещавани от родителите му. Никой не знае какво точно е чел в тези сайтове, но като резултат от прочетеното Мишо решил, че трябва да започне да съставя списъци на лошите и добрите ученици в класа си. Така, докато другите деца внимавали в дистанционните уроци, Мишо си водел бележки относно поведението на съучениците си и след това пращал записките си на класната ръководителка.

Класната на Мишо не се интересувала от списъците му с добри и лоши деца, а дали Мишо внимава в уроците и дали си предава домашните. Това изпълнило сърцето на Мишо с дълбоко разочарование, затова решил да започне да съставя списъци на добри и лоши учители. По някаква причина решил, че „Школо БГ“ е единствената правилна образователна платформа, а учителите, които провеждали уроците в „Microsoft Teams“ и „Google Classroom“, са модернисти и отстъпници. Така Мишо успял да състави списък на всички модернисти сред учителския състав на училището и да го представи на директорката, но директорката също не проявила интерес.

В края на краищата Мишо започнал да пише петиции, в които отричал дистанционното образование като модернистко и противоречащо на хилядолетните български традиции в областта на килийното ограмотяване. Той настоявал училищата да останат отворени и заниманията да се провеждат в клас, дори по време на епидемията. Момчето застъпвало мнението, че училището само пречиства и просвещава, но не може да заразява. „Науката е слънце, са казали светите братя Кирил и Методий – твърдял упорито Мишо въпреки забележките на учителите, – и то не може да разболява, а само лекува“.

Директорката и учителите недоумявали откъде се е появил у ученика този хъс за присъствие в класната стая при положение, че преди епидемията Мишо редовно бягал от училище...

Родителите на Мишо се опитали да внесат жалба в МОН заради отстраняването на сина им от дистанционното обучение, но за съжаление в момента електронната поща на министерството не работи.

Ето, че се случи! Не че отец Ипомоний не го беше очаквал, но някак си пак го завари не съвсем подготвен. Да кажеш, че се страхуваше, не – още от началото на своето служение преди много години отецът знаеше, че временният живот тук, на Земята, е само подготовка за Царството небесно. И, доколкото силите му позволяваха, винаги се стремеше да трупа „съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат“ (Мат. 6:20).

В борбата си с болестта отецът не беше сам – получаваше както най-добрите грижи от лекарите, така също подкрепата и на енориаршите си, и на събратята си, и на владиката. Но най-много се уповаваше на Господа, разбира се.

Състоянието му за момента беше задоволително. Отецът, макар и трудно, дишаше самостоятелно, главоболието на моменти го отпускаше и успяваше да поспи – само тази температура още го мъчеше. В една от кратките просъници се появи той – Вирусът.

Първоначално стоеше в края на стаята и само го наблюдаваше. После, когато видя, че отецът се е събудил, се прокашля стеснително и го заговори:

- Извинявам се, отец, за притеснението. Учтивостта изисква да Ви попитам „как сте“, но би било малко лицемерно – самият аз следя състоянието Ви от „първа ръка“, така да се каже. А и все още не знам дали с Вас тепърва още по-добре ще се опознаем или ще се наложи да се разделим. Доколкото зависи от мене, изобщо не бих си позволил да Ви притеснявам, на както вече отбелязах, лицемерието ми е непознато – посещавам и добри, и лоши, и бедни, и богати. Такава ми е природата.

Отец Ипомоний продължаваше да гледа Вируса втренчено и не можеше да прецени дали пак треската не го е унесла и това са само някакви объркани кошмари.

- Всъщност, отец, не се напрягайте да ми отговаряте. Пазете си силите. Аз дойдох само така, да се поразсея. Викам си, ще си поговоря с някой мъдър човек – ще ме изслуша... Защото, знаете ли, мене ме обвиниха за много неща. Съвсем несправедливо, смея да отбележа. Но на кого да обясниш – кой ли би те чул, че и разбрал? Всеки бяга панически, само да го доближа. И ето, викам си, отец Ипомоний ще ме чуе, пък ако иска после – да се съгласи с мене, ако иска – да ме заплюе.

Обвиниха ме, отец, във всички възможни грехове. Не че не нося своята отговорност за ситуацията – по никакъв начин не бих искал да избягам от нея, но замислете се: моя ли е вината, че появата ми пробуди в хората най-низките човешки страсти – алчност, скъперничество, омраза, разделение?... Аз ли съм виновен, че некадърници оправдаха с мене провалите си, крадци прикриха злодеянията си, егоисти презряха страдащите? Не, отец, не мога да се съглася. Аз бях просто поводът. Вие, хората, вашите общества бяхте стигнали до това състояние, че беше достатъчно един малък вирус да се появи, за да зарази не само човешките тела, но и човешките души. А аз над душите, отец, власт нямам – Вие най-добре знаете това.

И после, ако аз съм постоянно упрекван за появата на низките страсти, защо никой не се похвали и за проявата на достойните постъпки – за поведението на хората, които положиха и полагат душата си за ближния с грижа, помощ, съпричастност. Нека мерим с еднакъв аршин. Но, признавам си, и за това нямам заслуга – просто всеки извади на показ това, което носи в душата си. И ако на този свят лошото е повече от доброто, не хвърляйте цялата вина върху мене. Защото един ден аз ще си замина, но хората, хората ще останат. И тогава кое ще им бъде оправданието, че им липсва вяра, любов, съпричастност?... Че виждат в другия вирус, а не брат и човешко същество?...

Извинете, отец, аз Ви говоря тука, а на Вас, виждам, не Ви е много добре. Ще Ви оставям – то след малко и без друго ще идва сестрата, за да Ви влее банката с антибиотика. Не, не, не ставайте – аз така сам ще си тръгна. Всъщност, да не Ви давам напразни надежди – не знам още дали ще си тръгна от Вас, ако мога така да се изразя. Това, знаете, Друг го решава. Но, трудно ми е да го кажа, но защо пък не – желая Ви бързо оздравяване!

Ученици от N-ската семинария, залягащи усърдно на заниманията по програмиране, са създали електронна игра, пресъздаваща елементи от църковния живот. Вдъхновение за младежите е била играта „Супер Марио“, любима и на техните родители, в която мустакатият герой преодолява редица препятствия, за да освободи отвлечената от зъл магьосник принцеса.

Целта на играта, създадена от семинаристите, е да бъде освободен патриархът, който е затворен в каменна кула от Ангела на Мрака. Патриархът не може да управлява паството си и то е обхванато от мрак и беззаконие. Главният герой на играта е семинарист, който притежава бързина, смелост и познания в църковния живот и потайности, за да се справи с препятствията и да спаси патриарха. На първите нива пречки са църковните припадалки, окупирали основата на кулата. Те са жени, но подобно на Горгона Медуза главите им са с коси от змии, само че скрити под забрадки.

На следващите нива семинаристът трябва да преодолее съпротивата на чиновници-бюрократи, които му искат разрешение за влизане със 77 печата, благословение от 77 владици и одобрение от 77 игумени. С хитрост и бързина героят трябва да премине през митарите, които му искат подкупи, после да победи костенурките, които пренасят съобщения и справки, както и прилепите, които сеят вируси и зарази и т. н. Последната битка е с финалния бос (или, както се нарича в компютърните игри – „големият лош“). Това е Ангелът на Мрака, надарен с най-много сили и животи. Щом го преодолее, семинаристът стига до цитаделата на патриарха и го освобождава.

Играта има голям успех в църковните среди и вече измества пасиансите дори от компютрите на служителите в архивите и канцелариите на митрополиите в страната.

Само една епархия засега е забранила употребата на играта, но има сведения, че тайните нарушители на ограничението стават все повече.

Можете да намерите играта в платформата „Steam“.

Американският президент Доналд Тръмп сподели с „Църковен егоист“, че е решил да изостави презвитерианството и да приеме православно кръщение. Причината за обръщането му са множество колажи (мимове), свързани с Българската православна църква, достигнали до него чрез жена му Мелания, както и видео материали на Пловдивската православна телевизия.

В писмо до редколегията на „Църковен егоист“ американският президент пише: „Тези клипове породиха в мене желанието да се запозная отблизо с БПЦ. Впоследствие открих факти, които промениха фундаменталните ми разбирания за православното християнство. Открих пъстър и многообразен свят, истински признаци за мъжествено поведение, дълбока вяра, интелект и сила, толкова различни от блудкавия космополитизъм на Запада, с който всички сме пренаситени. Искам да съм част от всичко това и моля да бъда приет в лоното на БПЦ“.

Доналд Тръмп обеща да направи БПЦ велика отново! Президентът на САЩ реши този път да сподели с „Църковен егоист“, а не през Туитър колажите, които са насочили сърцето му към нашия най-благочестив в целия свят диоцез:

Колаж 1: Богатата медийна среда в БПЦ дава възможност за истинска борба с източниците на фалшиви новини като „Брадва БГ“, „Секира БГ“ и Синодалния сайт:

Колаж 2: Западната култура се опитва да подмени нашите традиционни български герои, но българският народ няма да се даде!

Мисълта ми е за заразата на коронавируса, но не ми е никак симпатичен този вирус и затова всякак гледам да не го споменавам. Защото от баба си зная: „за вълка говорим, а той в кошарата“. Така че по-добре да го държим далече от кошарата, за да е далече и от стадото.

Стадото обаче е затворено и линее в дълбока изолация. На всичко отгоре агнетата отбити, а овцете няма нито кой да ги храни и пои, нито кой да ги дои. За пастира неизгодно, за овцете пък и опасно за здравето им. Но на кого му пука? Просто такова е положението – неизгодно.

Малко е да се каже неизгодно. То е просто жизнено важно за пастира и особено за главния пастир (какъвто с цялото си смирение съм). Пък и не можеш така да изоставиш стадото, което векове наред те е хранило и обличало, и обзавеждало, и издигало, и е ходило след тебе, и те е слушало, и ти е угаждало, и какво ли не!

Та пастирите на стадото сега сме в изключително неизгодно положение. По-рано ни беше лесно и дори много комфортно. Бях научил свещениците на една стара владишка мъдрост, чиито носители бях установил чак до 19 век: „Отци, когато идвате, да носите; когато ние (т. е. Аз, смирено казано) идваме, да давате; когато нито вие можете да дойдете, нито аз мога да дойда при вас, да пращате!“. И всичко работеше идеално. Това, свещениците, са схватливи хора: носеха, даваха, пращаха и така нататък. В някои случаи те се позамогнаха, „изучиха се“, та се научиха и „писма“ да ми пишат – едни радостни тлъсти пликове. Ех, времена, времена...

Но сега – нанай! Тия безбожници от властта всякак се опитват да ни ударят! Да сме затворели църквите, да сме спрели требите, да сме се откажели от това и онова. Ама били ни плащали заплатите. Че с една заплата ли ще живеем? Те какво си мислят? Ние няма как да се корумпираме като тях. Като ни отрязаха приношенията в натура и писма, те ни обричат на жива смърт! А си бях поръчал на най-добрата шивачка новите си одежди. Тази година без нови одежди ли ще я карам?! Добре поне, че успях да си купя от украинските приносители новата златна корона – толкова хубаво ми стои! Но с една нова корона ли ще я карам? Как да го обясниш това на оня гологлав генерал? Другите бивши генерали уж проявяват съчувствие, но дотам! Абе, бившо!

Ех, докъде ни докара този вирус! Никога няма да го нарека коронавирус, добре да знаете!

„Ние, братя и сестри, не сме от този свят. Не се поддавайте на съблазните на сатаната, да мислите, че имате нещо общо с този свят. Нищо общо нямаме с него...“. Богомолците слушаха напрегнато проповедта на своя свещеник, о. М. Монахолюбивий, както го наричаха, и сърцата им се изпълваха със сладка гордост. „Така е, да, ние православните не сме от този свят, – продължаваше проповедникът. – И макар да не сме земни ангели, а каещи си митари, все пак не сме като онези адови създания, постоянно замислящи коварни планове как да унищожат нашето Свето Православие. Но ние, братя и сестри, сме постоянно на своя пост – и няма да пропуснем нито една конвенция, стратегия и друг коварен замисъл да мине през Народното събрание. Вижте само какви грозни, неправославни думи – конвенция, стратегия, социални услуги (ууу, да пази Господ!)... – кога Светите наши Отци са използвали такива думи. Чуждици на българомразци и църквоненавистници, които нощем не могат да спят от яд, че ни има... И като чуете, братя и сестри, някоя дума, която не разбирате, да знаете, че е от лукавия, еретици са я измислили. Ние православните всички наши думи си ги знаем! Чуйте само: мшелоимство, неправдоглаголание, скверноприбытчество, гортанобесие и чревобесие, злославие и клятвопреступство... Не разбирате ли? Не разбирате, защото сте грешни! С единия крак сте още в тоя свят, а с другия – в отвъдния! Определете се най-накрая!“.

Вечернята тъкмо беше свършила и огромният разнебитен от времето каменен храм беше празен, само една самотна черна птица седеше на най-високия кръст и горестно грачеше в пространството. Селото около храма сякаш беше измряло, в нито една землянка не се виждаше светлинка – православните християни вече спяха, защото рано сутринта, щом пукне зората, църковните камбани пак ще призоват всички на служба и горко му на този, който не дойде! Пълномощникът по духовността заедно с казаците, пазители на благочестието, ще замъкнат нещастника на площада при монумента на Твърдото Отстояване на Каноничността, където при пеенето на покайни стихири безпощадно ще го бичуват за оскърбление на чувствата на вярващите.

В притвора на древния храм на пода седяха ветх полусляп старец с голям дървен кръст на гърдите и хилаво момче, послушник на стареца. И двамата бяха загърнати с вонящи овчи кожуси.

Светлината на огъня осветяваше лицето на момчето – изтощено от глад, с огромни сини очи. Момчето съсредоточено гризеше позеленяла от плесента просфора и си я прокарваше с вода от изкривено нащърбено канче. Старецът сякаш спеше, но възлестите му и криви пръсти, немити отдавна и с траурна лентичка под ноктите, прехвърляха направена от връзки за обувки груба броеница – много дефицитна стока. Огънят не ги спасяваше от студа, а гладът не предразполагаше към разговори на отвлечени теми.

- Отче, благословете да попитам! – внезапно се оживи момчето, приключило вече с горния печат на просфората.

- Какво искаш, Верославе? Хапна ли? Хайде спи, утре имаме служба да служим! – троснато отвърна отец Z.

- Хапнах, отче. А може ли да занеса остатъците на мама? Тя не е виждала хляб от празника Присъединяването на Крим.

- Само свещено- и църковнослужителите имат благословение да ядат хляб, а просфората е същото; миряните вкусват хляб на дванайсетте държавни празника, не помниш ли, че вестоносецът от владиката-митрополит чете на площада до паметника на Светейшия патриарх указ от Министерството на Православието?

- Помня, отче, – посърна послушникът.

- Това е същото! Ти си църковен четец, как така свещения хляб ще го носиш на някаква мирянка? Да не ти се прииска епитимия от пълномощника по духовността?

Въпросът увисна във въздуха. Момчето внимателно пъхна просфорката в джоба на кожуха, така че, не дай, Боже, да забележи Бог, Който гледаше на притвора от огромната олющена икона, закачена на колоната. Пъхна я и уплашено се огледа – Бог дали не видя? Дали няма да го накаже? Бог от иконата, приличащ на нисък плешив мъж със сако, гледаше безучастно. Отляво и отдясно на главата на Бога се забелязваха буквите „Владимир Вседържител“.

- Отче, благословете да попитам! Одеве монах Крименаший казваше, че тази седмица през Великата Стена на Благочестието е прелетял някакъв човек с крила. Казва, че бил бръснат и не бил облечен в подрасник, ботуши и кожух, както се полага на истинно православните, а с някакви непостижими одежди. Господин жандармът, казват, веднага го съсякъл със сабята, а трупът хвърлил на кучетата пазачи. После пълномощникът по духовността дошъл с двуколката и крилете, на които онзи прелетял през стената, ги отнесъл в Управлението на Вътрешната Духовност. Вярно ли е това, отче?

- Това, Верославе, е бил гейропеец. Това са страшни хора, да не дава Господ – хвърли поглед отец Z към иконата на Бога и се презвезди.

- А още казват, че носел Библия, написана с грешни руски букви!

- Много дрънкаш, плямпало! Не благославям да спиш днес! Иди при проскомидийника да молиш Бога за прошка и вразумление и прави земни поклони! Гледай го ти, разприказвал се! Къде се е чуло и видяло руски букви, че и в Библията! Цялата Свята Русия вече от 150 години на светия църковнославянски език говори! Запомни, че който се моли на руски, този е истински предател, а и разколник! – ядоса се отец Z.

Момчето тежко въздъхна, стана и, залитайки от глад, тръгна да моли прошка и вразумление от Бога.

Беше 2169 г. 150-та годишнина от пълната самоизолация на Русия от останалия свят…

Превод: Катето Едно

Сладко-уморен и доволен от себе си, отец М. се запъти към дома си. Там, без да се разсейва с постоянните претенции на презвитерата и детското празнословие, които вредят на духовното вглъбяване и исихия, той се затвори в работната си стая – чакаха го важни и спасителни за Църквата дела. Първо пусна във фейсбук своята проповед – така де, трябва да се възползваме от тези постижения на безбожниците, но само и единствено с цел да ги изобличим и направим православни. Тъй си мислеше отецът и все по-сладко му ставаше на сърцето, като гледаше множащите се лайкове... Да не помислите, че за своята слава се радва – не, да не бъде! Всичко е заради Божията слава. Сетне, като видя, че лайковете минават сто, смиреният църковен служител се зае да пише ново изобличение срещу двама свои събратя, поддали се на зломислие. Ама да не си помислите, че отецът е доносник? Да не бъде! Само заради правдата отецът пишеше изобличения до владиката (и заради туй пусто гъделичкане под лъжичката, дето мира му не дава нито денем, нито нощем – и сигурно ще е от постната храна, да знаете, не от нещо друго)... И пишеше даже не само до своя, но и до този на съседната епархия. А съвсем тайно ще кажем, че един път писа и до Вселенския патриарх, за да го вразуми, не за друго. Така де, отецът чувстваше дълг пред Бога: всичко трябва да е изрядно, не само в богоповерената му енория, но и в съседната, че и в другите епархии, а защо не за цялата Вселенска църква?! И като му е дал Бог ум да различава православието от зломислието, защо да не използва този свой дар – за Божия слава, разбира се. За ревността по Бога граници няма.

Усещането да получаваш редовно заплатата си, трябваше да признае о. Ипомоний, бе същевременно и ново, и много приятно. А откакто държавата пое грижата за заплатите на свещенослужителите, броят на постните дни за семейството му през годината вече не се налагаше да надвишава предвидения в Типика. Едно само го смущаваше и объркваше – че напоследък Кесаревото и Божието толкова се бяха поомешали, че тази част от евангелския текст в проповедта си о. Ипомоний вече директно я пропускаше.

Не че и досега той не беше често пъти посредник в отношенията Църква-Държава, но, как да го кажем, едно е по призвание и послушание, а друго е Законът вече да ти ги вменява. Ами ако утре благочестивият правителствующий синклит се обърне, да пази Господ, срещу Светата Църква? Ама защо чак пък да се обръща, то е достатъчно само да спре парите за свещенически заплати. И тогава? „... но избави нас от лукаваго!“, прекръсти се о. Ипомоний и опита да прогони тези лукави мисли на изкушение. Само че не след дълго те отново се завърнаха с още по-страшна сила.

„Ама на другите им опростиха, така де, разсрочиха, и задълженията. Това са милиониии. Това са пропуснати ползиии“ – шепнеха един през друг гласовете в главата му.

В Шамбези се проведе българо-гръцки работен семинар за православни клирици на тема „Държавната заплата за свещениците – троянски кон или душеспасителна лепта“. Гръцките свещеници споделиха какви са чувствата, когато държавата престава да ти плаща заплатата, а българските им колеги споделиха как се чувстват, когато за първи път ще получат такава. По време на емоционалната братска дискусия се оформиха две гледни точки, които – за общоправославна радост! – не бяха етнически обособени. Едната група духовници се обедини около мисълта, че държавната помощ за клириците прилича на лептата на бедната вдовица от евангелския разказ и затова е душеспасителна за държавата, която е в същото незавидно положение: бедна и разорена, но грижеща се за духовното. Затуй, смятат тези клирици, държавната лепта следва да се приеме по евангелски великодушно, защото държавата винаги е в дълг на духовността. Другата група клирици разгорещено им опонира, че държавната помощ не е никаква помощ, ами е един троянски кон в църковната крепост, от който във всеки един момент могат да изскочат коварните данайци на новото време и да въведат джендър-идеологията в църковния катехизис. Дискусията премина много оживено, дори ожесточено, но без да се стигне до съгласие. Поради тази причина и семинарът в Шамбези завърши без общо комюнике, но това не притесни участниците, тъй като напълно съответства на новия дух на междубратски отношения между светите църкви. Все пак в кулоарите беше постигнат някакъв консенсус: когато получаваш от държавата, бодърствувай и бъди бдителен. Защото била тя вдовица или данаец, накрая  винаги си прибира вересиите.

Богословският факултет има нова магистърска програма, чрез която свещеници и богослови ще стават специалисти по облачни технологии и архитектури, съобщи за „Църковен егоист“ лично основателят и ръководителят на програмата иподякон Дионисий.

Освен духовници за новата програма могат да кандидатстват и небогослови. За богослови обучението по облачни технолгии и услуги е два семестъра, а за останалите е четири (като в първите два приравнителни семестъра таксата е 400 лв. на семестър).  

Според иподякон Дионисий решението за откриването на новата програма е дошло естествено след изключителния успех на другата подобна дисциплина „Църковен мениджмънт“: „След като успешно обучихме свещениците как да отговарят не само за духовното, но и за сметките си за ток и вода, сега е време да ги обучим също как работи интернет и как да отговарят за поведението си вътре“.

Н-ската епархия, която наравно с грижата за духовния просперитет на пасомите си се интересува и от най-новите космически технологии, е решила да инвестира в научните изследвания на бизнесмена Илон Мъск. Владиката със затаен дъх проследи изпращането на старата Тесла на американеца към Марс и замечта някоя от неговите коли да полети в космоса.

Тази година Н-ската епархия вече е един от инвеститорите на Мъск и до месеци предстои старата кола на владиката и тази на протосингела да бъдат изстреляни към слънцето. В автомобила на владиката ще бъде настанен манекен космонавт, благославящ с две ръце земята и нейните обитатели. За съжаление американците не са се съгласили астронавтът да е с архиерейски одежди вместо със скафандър.

За „Църковен егоист“ владиката разказа с въодушевление за новия си проект: „С протосингела видяхме колата на Мъск, която се отправи за Марс, и си рекохме, че е добре и нашата епархия да се сдобие с Тесла. Това са колите на бъдещето, а ние сме митрополия, която се е отправила точно натам. Затова решихме да станем едни от инвеститорите на Мъск – той получава старите ни аудита, за да ги изпрати към слънцето, а ние купуваме от него най-новата Тесла“.

Населението на Н-ската епархия е възхитено от идеята на владиката и богословската дълбочина на замисъла. Преклонението пред стратегическите планове на архиерея стига дотам, че никой не смее да пита за финансовата страна на начинанието, защото тя е несъизмерима с духовната полза от него.

Сайтът за разследваща църковна журналистика „Дойна крава“ разкри как Св. Синод успява бързо и успешно да излиза със становища по всякакви актуални въпроси на обществото. Журналистите са се добрали до универсалната схема, измислена от гениален сътрудник на отдел „Шаблони и канони“ към синода, по която може да се състави актуално, канонично и богословски вярно становище по всеки съвременен проблем или документ.

Шаблонът следва добре обмислен алгоритъм:

„Св. Синод е загрижен и обезпокоен от...“.

„Св. Синод, желаейки спасението на българския народ, напълно отхвърля / подкрепя / осъжда / приветства / настоятелно призовава...“.

По особено важни въпроси, по които трябва да се получи всенародна подкрепа, се използва следната формула:

Миналата седмица в София се проведе семинар на тема „Душеспасителните последици на принудата в преподаването на Религия от 1 до 12 клас“. В проявата бяха принудени да участват учители по история и български език и литература. Заниманията бяха водени от утвърдени преподаватели от далечното минало, експерти в областта на задължителното, задължаващото и душеспасително обучение на ученици от всички класове.

Учителите са били запознати с техниките за най-дълга лекция, на която може да бъде подложен ученик, методи за преодоляване на агресията чрез упражняване на пасивно поведение, начини за изкореняване на критичното мислене и проактивността у подрастващите. Дългогодишният практически опит на лекторите ги е убедил, че всички тези неща са големи пречки пред въцърковлението на българското училище. Затова е добре те да бъдат изкоренени не само при учениците, но и при учителите им. Като успех беше отчетено, че учителите са се запознали с изпитаната в религиозната педагогика теза, според която всяко творчество и активност от страна на учениците са рисковани, тъй като водят до задълбочаване на греха и отдалечаване от благочестието, към което всяко дете е призвано.

Този шеговит израз от известната песен на наш шоумен всеки с благодарност си спомня, когато игликата нашари поляните, а върбата се надпреварва с празника Цветница – коя от двете ще дойде по-рано.

След мрачната есен и лютата зима пролетта носи отрада на душата и дори великите пости не изглеждат страшни, защото, както го е казал великият немски поет Хайнрих Хайне, „Сърце, мое сърце, не унивай / и понасяй свойта участ; / нова пролет ще ти върне / туй, що зимата отне!“.

Пролетта астрономически започва с пролетното равноденствие на 21 март (плюс-минус няколко часа според годината), старокалендарски започва някъде около 3 април (и то не заради установяване на столицата ни в София, нито пък просто заради Българския Великден през 1860 г., а единствено заради астрономически инат), по дверянски обаче, добре да знаете и да запомните, пролетта започва на Първи април. И това всяка година от толкова години вече. Е, ще си признаем, че и ние една година преди десетина години, когато 1 април се падна на Велики четвъртък, го „отложихме“ за след Великден, но то не беше от календарско упорство, а от почит към Страстната седмица, която е по-голяма от всички други празници и дати, заради което и народът я нарича Великата седмица!