Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (66 Votes)

Fr Angel AngelovНа 27 февруари отец Ангел щеше да навърши 60 години. В памет на нашия приятел, брат и духовен отец публикуваме този негов текст като жива проповед за добротата, с която той печелеше човешките сърца.

Спомените, тези странници, които вълнуват дните ни. Те прииждат тихичко в късните вечери и преминават в съня ни, донесли ни радостни или горчиви мигове. Спомените са мерило на времето. Колкото повече са те, толкова повече живот сме заграбили. Много спомени, много живот. Много живот, много радост и много тъга.

Детските спомени са всекидневните птици, които гнездят някъде дълбоко в душата ни и постоянно прелитат в ежедневието ни. Всичко е така неразгадаемо. Колко кратко е времето на детството, а после цял живот говорим за него! Затова детството е нещо мистично, което е с нас, в нашия ден чрез тях – спомените.

Дядо ми беше удивителен човек, какъвто, вярвам, е всеки дядо за своя внук. Вярата ми е свързана с него. Той беше невярващ човек. Дори беше настроен подигравателно към свещениците и към ония хора, които определяха себе си като религиозни. Но дядо беше много добър човек, такъв незлоблив, усмихнат, радостен, дори и за многото бели, които ние, неговите внуци, ежедневно творяхме. Той можеше да дразни баба ми по най-убедителен начин, но в това нямаше и капчица злоба. Дядо разказваше приказки много спокойно, завладяващо със своята накривена усмивка. Ние слушахме притихнали, грабнати от историята, отнесени в друго време, което се пълнеше с древни юнаци и героични случки.

Пролетта през детството навлиза изведнъж. Събуждаш се една сутрин и всичко вече е различно. Слънцето е станало много по-топло. Уханието на деня е друго. Дните през този сезон неоправдано бързат и ни водят към лятото. Цъфти див джоджен и реката разнася уханието на течаща вода и черна мряна. Мащерката с наситения си дъх пробива въздуха, а върбовите клони и цветовете на тополите придават онзи сладък нюанс на целия провинциален аромат.

Селото, в което прекарвах ваканциите, селото на моята майка, поемаше този приказен аромат, а реката, която преминаваше край него, ставаше все по-живописна и по-привлекателна.

До тази река имаше голяма палметна градина от ябълкови дървета. Зад градината беше нашата къща. Когато ябълките цъфтяха, уханието от реката се смесваше с ябълковия цвят и цялото село се завиваше с пролетен ароматен въздух. Селото ставаше посвоему добро. Хората бяха усмихнати. Мъжете не псуваха така ожесточено. Женските клетви губеха от своята ярост и всички притихваха, обхванати от омаята на времето, което носеше спокойствие и обич. Ние, децата, улавяхме това неразгадано добро по напълно необясним начин и се възхищавахме на малкия ни селски свят, обхванати от безгрижието на дните ни. Игри и хлапашки подвизи запълваха времето, където обяздвахме махленските магарета и ловяхме бляскави кленове.

Сега, когато мисля за тези години, виждам отново палметната градина, обсипана с бял цвят, образа на добрия мой дядо и усещам уханието на неразгаданото добро. Дядо идва със спокойна крачка по прашния път от стопанския двор. Навлиза в градината, завладян от своята доброта и усмихнат. Дядо върви, наклонил едното си рамо, бавно, с отмерена крачка, огрян от слънцето, бръкнал в пепелявото си кожухче разсеяно, обграден от облак прах. Върви той, радостен, после се спира. Повдига избелелия си каскет, изтрива с ръка челото си и пак продължава. Всичко е чудесно в това време на детския спомен.

Виждам моя дядо, а след него, зад ябълките, напълно по чудесен начин излизат светци. Много светци, онези, които познавам, и други, напълно неизвестни. Живи икони с дълбоки, обичащи очи и бледи, изпити лица. Върви дядо, а с него - и светците. Идват към мене, а аз се чудя: защо те са с дядо?! Та той не им вярваше, не ги познаваше! Само онова неразгадано добро, то навсякъде се показва, обикаля и не спира да сплотява всичко, което носи от неговия заряд. Това добро сигурно е довело дядо в светостта. Сега той крачи някак наперено с цялата тази небесна дружина. Прилича ми на хлапе, което марширува с войници и не може да устои на техния ритъм, но се пъчи и върти усмихнатата си глава на всички посоки, за да разбере дали околните го забелязват. Така и дядо усмихнат гледа към мене.

Мъгла закриля лицата на светците и стъпки се провлачват в пространството. Шумят дърветата, хор небесен нежно възпява неземното множество, а те вървят. Дядо се губи между светците. Към къщата отиват, мисля си аз. Старият ни двор ще се изпълни. Святост ще залее махалата. Но дядо върви с тях, усмихва се, поглежда към мене и заобикаля къщата ни. Виждам му избелелия каскет, който, подобно на парче сухо дърво, понесено от бързея на реката, ту се губи някъде под водата, ту изплува, та го хващаш с поглед. Така и дядо се губи в святата дружина. Каскетът му ту изчезва, ту изниква в божественото множество. После виждам усмихнатото му лице и пак го губя от поглед. А те вървят. Стъпките им стават все по-леки и не вдигат вече праха на пътя. Не докосват дори и тревата отстрани. Крачат леко, издигайки се над къщата, над цялото село, и поемат към близкия планински връх. Носи се тази небесна дружина, навлязла вече дълбоко в небето, и като ято птици се губи от поглед. Отива си дядо, а с него - и многото светци. Небето синее в своята естествена картинност и само лека облакова следа подсказва за преминалия свят поход. Реката ухае със своя неповторим аромат. Къщата ни е пуста. Трева превзема двора ѝ. Хората от махалата отдавна ги няма, а аз стоя край палметната градина тих, наивен и все още неосъзнал чудото на случилото се. Всичко е спокойно и радостно. Аромат на детство изпълва пространството и само онова неразгадано добро ме обикаля, блъска се в мене, за да ме превземе и насити със своята чиста обич.

„Главното в живота е винаги да се прави добро на хората. Ако не можеш да направиш голямо добро, постарай се да извършиш поне малко“ (св. Лука Войно-Ясенецки).

София, 7 октомври 2016 г.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (168), 2022 г., с. 6-8 (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q4c4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен