Символна относителност и илюзия за свобода

Безумен копнеж по невидимото – тогава, когато острото чувство за човешкото през 20 век ни учи, че човешките мисли са родени от потребностите, обясняващи обществото и историята, че гладът и страхът могат да бъдат причината за човешката съпротива и основанието за всяка свобода! Няма никакво съмнение в човешката нищета, в тази империя, където вещите и злото господстват над човека, в тази скотщина! Но да си човек, значи да знаеш това. Свободата се заключава в познанието, че свободата е в опасност. Но да знаеш или да осъзнаваш, значи да имаш време да предвидиш момента на безчовечността и да го избегнеш. Това е тъкмо постоянното отлагане на часа на предателството (най-мерзката разлика между човека и не-човека), която влече след себе си безразличието към добротата, Желанието за абсолютно Другия или стремежа към благородството. Тук е измерението на метафизиката.[1]

Културната нелинейност върху историческото време днес, разбира се, е виртуална. Това обаче далеч не означава, че е несъществена или измислена. Точно обратното – виртуализацията обхваща екзистенциалния живот на човека. Технологичната информационна култура е мрежова, връзките в нея са подобни на връзките между невроните в мозъка. Всеки отделен „възел” от тази мрежа едновременно е несамостоен, ала има собствена дълбочина, а в известен смисъл, бих казал, и собствено време. На практика ние вече не сме в състояние да посочим ясна разлика между виртуално и екзистенциално. Най-страшното поне според мен е, ако се окаже, че всъщност днес такава разлика вече няма. А фактът, че е много трудно, ако не и невъзможно да се обясни защо е страшно, сам по себе си като че ли ни води към подобно заключение. В края на краищата всички ние днес сме поставени пред една толкова нова ситуация, че като че ли всичко предишно, което е служило на човека и като инструменти за познание, и като основания за отношение към едни или други исторически и обществени процеси, сега е някак компрометирано или най-малкото до такава степен накъсано, че е невъзможно да бъде сглобено отново в един собствен първоначален образ. Говорихме вече за символизма като универсална гледна точка към света през Средновековието. Именно тази гледна точка днес е практически липсваща. Пак повтарям, това не означава, че едната гледна точка е „по-добра” или „по-лоша” от другата – тук изобщо не могат да бъдат използвани такъв тип определения, защото става дума за системни отношения и за различни типове култура. Освен това бих казал, че по същество и двата вида отношение към света, взети в своя „чист” принцип, рано или късно, но задължително (ще) корумпират екзистенциалния живот на човека, макар и по различни причини и, така да се каже, от противоположни посоки. От християнска гледна точка това е „иманентното” следствие от грехопадението и не съществува такъв тип социална организираност, която да го „преодолее”. Няма и не може да има обществен договор, в който човекът да живее на земята „като в рая”.

Канонически основания на Вселенския престол за действията му в Украйна

Нравствено-етична криза

С това ще започнем. Току-що прочетох изказването на валаамския игумен епископ Панкратий относно Негово светейшество Вартоломей, патриарх на древната Константинополска катедра. В това изказване руският епископ нарича патриарха мерзавец, предател и „юда”, с когото причастието от една Чаша е невъзможно. Без никаква аргументация – освен опитите му да разреши църковната криза в Украйна по начин, който не харесва на Москва.

Мерзавец, юда и предател, от когото по-лош е само „оня Денисенко”. Попаднах и на други, още по-изобретателни: „истанбулски папа”, „турския патриарх” и пр.

С такива квалификации днес са наситени руските медии. За моралните измерения на тази злостна кампания можем да оставим всеки един християнин да отсъди сам. Св. Евангелие ни дава много прост ориентир: по плодовете им ще ги познаете. Но даже духовници и богослови сякаш забравиха за Евангелието. Как иначе може да се обясни тази арогантност, с която си позволяват да отстояват една политически инспирирана национална позиция, разпознаваща като свой главен враг древната Константинополска катедра? Изглежда православието става поредната идеологическа система, отчуждена от евангелския дух. Започваме да губим християнската си същност.

Иконография и почит на св. Григорий Паламà в късновизантийската и поствизантийската епоха

Епохата на 14 в. е кризисна за Източната Римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век от централна Азия почти безпрепятствено навлизат турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините, и завзема територии не само в Македония, но дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Урош IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският ѝ флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Паламà – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на 19 в.

Исторически опит и празно време

Nonsens и нещо твърде остаряло е, че мнозинството можело да върши неправда; каквото върши мнозинството, това е Божията воля. Пред тая мъдрост, от опит знаем… са прекланяли глава винаги и досега всички хора, князе, императори и величества; с помощта на тая мъдрост винаги и досега са подхранвали корен всички наши креатури; пък щом трябва, да му се не види, и Бог ще се научи да се прекланя. Важно е само да станем много, наистина много, събрани заедно, ако го сторим, ще сме подсигурени срещу съда на вечността. Да, те невям са подсигурени, ако едва във вечността трябваше да се отделят всеки за себе си. Но за пред Бога те са били и са винаги отделни; даже тоз, що седи под стъклен похлупак, не е така откъснат, колкото е всеки човек за Божията прозорливост.[1]

Според този принцип, описан от Киркегор, се мисли и пише[2] и историята на света и на хората. В нея отделният човек е просумиран („пренебрегнат”) в името на научното изложение, т. е. на цялостното осмисляне и представяне на едни или други обществени процеси и събития. Разбира се, в противен случай би била невъзможна именно историята като рационално познание, но тъй или инак в нея по някакъв начин вече прозира и своеобразното „деонтологизиране” на човека в неговата отделност и неповторимост. Отделната човешка съдба, човешкият живот „тук и сега” не е предмет на историята, а това, трябва да се съгласим, също на пръв поглед е парадоксално. Привидната му парадоксалност се дължи на очакванията, които възлагаме на историческото познание, а тези очаквания са лични, въпреки че то няма и не може да има такива задачи и цели. По този начин личното се „втъкава” в концепта и неговото разпознаване и изказване започва да зависи в пълна степен именно от него. Нека тук припомним и старото правило, че определен исторически период може да бъде „обективно” изследван едва след като от него са изминали (например) поне 50 години. Поставям думата „обективно” в кавички не защото искам a priori да отрека подхода или пък просто да го иронизирам, а защото изобщо не става ясна разликата между обективност-тук-и-сега и обективност „по принцип”. Въз основа на какво се прави такова разделение, ако не преди всичко според определени методологически научни изисквания за пълнота на изложението? Но фактът, че един „исторически разказ” е по-подробен и пълен от друг, означава ли само по себе си и че първият е „по-обективен” от втория? Ако това е така, то „обективното” придобива изцяло вторични, от една страна, и политически, т. е. обществени причинно-следствени измерения и зависимости, от друга, доколкото неговата „обективност” ще зависи от броя на гледните точки и на източниците. Това веднага компрометира самата идея, положена в понятието за обективност. Следователно ще излезе, че не съществува „обективно” освен като дума, като „име” ad hoc, тъй като за всяко „обективно” ще съществува друго, което ще бъде „по-обективно” от него, и т. н. По същество това е адитивно изброяване в потенциална безкрайност. То обаче е невъзможно поради дискретния (крайния) характер на гледните точки и на източниците, от което следва, че рано или късно ще се превърне в своеобразна форма на безкрайно периодично изброяване. Това сякаш ни сочи към нещо твърде интересно: към предположението, че съществуват различни качествени редове на обективиране, т. е. че освен „слоеве” има и „степени на реалност”.

Схващането за възглавяването и богословските критерии за диалог с неправославните

Въведение

Икуменическото движение, започнало през първата половина на 20 в., е продукт на западната цивилизация. Както неговата институционална организация, така и дневният ред отразяват контекста на западната модерност и по-специално – два от нейните белези: секуларизацията, разбирана като създаване на религиозно неутрална публичност, но и като принудително затваряне на религиозния опит в сферата на частното; сблъсъкът на модерността с традиционните социални структури и институции. Като образец за обединение на различните християнски деноминации се сочи Обществото на народите (ОН), родено от правната мисъл на Западна Европа след епохата на Средновековието.

Трябва да се отбележи, че първите деятели на икуменическото движение разглеждат световната организация на държавите като общочовешко усилие за корекция на изкривяванията на модерната цивилизация; като самозащита на модерната цивилизация срещу псевдоморфозата на просвещенските идеали. Тъкмо православният участник в Световната конференция по мисиология (Единбург, 1910 г.) архиеп. Герман заявява, че християнските деноминации следва да възприемат модела на ОН, като световният междухристиянски съюз следва да допълва политическата организация. Както ОН цели главно избягване на военните конфликти между държавите, така първата задача на световния икуменически форум би следвало да бъде избягването на противопоставянето. Има се предвид най-вече противопоставянето между римокатолици, евангелски християни и мисионери от ориенталските църкви в традиционно нехристиянските региони на света. Втората, не по-маловажна задача е взаимопомощ между християнските църкви и вероизповедания за евангелизиране на света (Джон Мот) и международно партньорство в духа на евангелската съборност (Сьодерблом).[1]