Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бог като метафора

Публикувана на Сряда, 12 Януари 2022 Написана от Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovВ края на миналата година на българския книжен пазар се появи трудът на американския философ и православен богослов Дейвид Бентли Харт Атеистичните делюзии. Това издание дава своята лепта в запълването на празнината откъм съвременна богословска литература, от една страна, а от друга, демонстрира актуалността на християнската апологетика. Българският християнин, който повече от тридесет години вече с облекчение диша въздуха на религиозната свобода, навярно с удивление ще спре погледа си върху подзаглавието: „Християнската революция и нейните модерни врагове“. Ако усетът за имплицитната контроверсия между Евангелието и това, което богословът Йоан нарича „света“, не е напълно притъпен, то в съзнанието на човека бързо изплуват съвременните мирогледни сблъсъци и случаите на активно противопоставяне на християнската традиция. Най-често тези конфронтации се осъществяват в полето на етиката, поради което и се създава подлъгващото впечатление, че християнинът днес, ако има с кого и за какво да спори, то това е за ценности, за нравственост, за морал, за начин на живот, за защита на традиция. Пред съвременните богослови сякаш не стоят други предизвикателства, освен да влязат в рицарски двубой с идеологическите си конкуренти и да докажат своята правота по проблемите на биоетиката, социалните отношения и семейството. Това вероятно важи в особена степен за теологията в България, където апологетиката не е напреднала много от времето на споровете си с комунистическия атеизъм и диалектическия материализъм.[1] В тази светлина и разговорът за „модерните“ или „модните“ („fashionable“) врагове на християнството тук е затруднен, защото такива въобще не се виждат на хоризонта.

Достоевски за престъплението като протест срещу социалната среда

Публикувана на Вторник, 07 Декември 2021 Написана от Ренета Трифонова

F DostoevskyМного критици казват за Достоевски, че е гений и „пророк на бъдещето“. Всички негови произведения са плодове от трудове, трохи на щастието, придобити с много мъка и лишения. Достоевски е бил щастлив само тогава, когато е творил, и затова е понасял тежестта и бремето на своята болест, бедност и изгнание без роптание: единствено за да може да твори. Късните си творби Престъпление и наказание, Бесове и Идиот той създава в странство, през най-трудните години от своя живот. Когато е писал тези произведения, той е страдал най-много и е бил в най-тежкия си период, подлаган на големи изпитания. Тъкмо тогава обаче той изгражда най-дълбоките и силни образи в цялото си творчество. В този период болестта му се изостря и той дори се оплаква от прекалено ясно съзнание и разбиране за всичко онова, което се случва около него, за всичко, което той преживява. Казаното важи и за героите му, чиито съдби още от началото на всеки от тези романи са сякаш предугадени, но недоизказани и читателят не е изненадан от техния финал. Ще се спрем по-специално на първия от тези романи, Престъпление и наказание, с акцент върху вътрешното духовно и душевно състояние на неговите герои.

Св. Климент Охридски и третият дял на Българското царство

Публикувана на Четвъртък, 25 Ноември 2021 Написана от Венцислав Каравълчев

St Clement of OchridСв. Климент Охридски е един от значимите средновековни български дейци на църквата и държавата ни. Името му завинаги е изписано с неръкотворните букви на приятелите Господни в книгата на живота, като неговата слава и чудотворство още приживе[1] са преминали границите на България. Той е един от най-значимите автори и творци на старобългарския език. Пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда богослужебни текстове, като на науката са известни досега около петдесет негови съчинения,[2] за част от които продължава дискусията дали действително са излезли изпод перото на св. Климент или са дело на други автори.[3] Сведения за живота и дейността на светеца черпим от различни източници, но два са основните извори за него: Пространното житие на св. Климент Охридски от бл. Теофилакт Български (1084-1107) и Краткото житие на св. Климент Охридски или т. нар. Охридска легенда, дело на друг архиепископ на Българската църква, Димитър Хоматиан (1216-1234).[4] Към тях е редно да добавим и двете жития на св. Наум Охридски,[5] както и многото служби, слова и молитви, посветени на светеца както на български, така и на гръцки език от различни периоди.[6] Животът и дейността на св. Климент имат огромна и неоценима роля както за историята, така и за бъдещето, за цялостното развитие не само на България, но и на Балканите и Европа, за изпълнението на домостроителния план на Господа за спасението на човечеството. Свидетелства за тази роля намираме в множеството определения и епитети, които съвременниците му и неговите последователи му дават като израз на благодарност пред неоценимо дело на светеца и като завещание за бъдещите поколения да го преоткриват, да му подражават, да пазят жива паметта му.[7]

Отново за „противоречията“ в евангелските разкази

Публикувана на Четвъртък, 04 Ноември 2021 Написана от Прот. Павел Събев

Sermon on the Mount IconПонеже мнозина предприеха да съчинят разказ
за напълно известните между нас събития,
както ни ги предадоха ония, които от самото начало
бяха очевидци и служители на словото.

Евангелие според Лука 1:1-2

Когато четем първите три Евангелия няма как да не забележим множество прилики: еднакво описание на места и събития, почти дословно предаване на разговори, споменаване на едни и същи хора. Точно затова тези Евангелия се наричат синоптични – предоставят общ поглед към земния живот на Христос. По-внимателното четене обаче разкрива някои разлики в детайлите както в описанието на всяко от синоптичните eвангелия, така и в разказа на Евангелие според Йоан. Можем ли да определим различията като противоречия? Какво е противоречие? Ако има такива, могат ли да бъдат обяснени? Исторически достоверни ли са евангелията, ако се разминават в описанието на събитията и предават по различен начин думите на Христос?

Настоящата статия няма за цел да убеди скептиците, а да предостави перспектива за четене на евангелските разкази от гледната точка на техния социален и културен контекст. Не предлагам поредния опит за хармонизация на различията, а настоявам за тяхното приемане като свидетелство за историчност в контекста на устната средиземноморска култура, в която паметта и устният разказ са определящи „режими на историчност“ (Франсоа Артог).

Християнското монашество и неговата рецепция в България след Покръстването

Публикувана на Четвъртък, 21 Октомври 2021 Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseОт самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме