Бог като метафора

В края на миналата година на българския книжен пазар се появи трудът на американския философ и православен богослов Дейвид Бентли Харт Атеистичните делюзии. Това издание дава своята лепта в запълването на празнината откъм съвременна богословска литература, от една страна, а от друга, демонстрира актуалността на християнската апологетика. Българският християнин, който повече от тридесет години вече с облекчение диша въздуха на религиозната свобода, навярно с удивление ще спре погледа си върху подзаглавието: „Християнската революция и нейните модерни врагове“. Ако усетът за имплицитната контроверсия между Евангелието и това, което богословът Йоан нарича „света“, не е напълно притъпен, то в съзнанието на човека бързо изплуват съвременните мирогледни сблъсъци и случаите на активно противопоставяне на християнската традиция. Най-често тези конфронтации се осъществяват в полето на етиката, поради което и се създава подлъгващото впечатление, че християнинът днес, ако има с кого и за какво да спори, то това е за ценности, за нравственост, за морал, за начин на живот, за защита на традиция. Пред съвременните богослови сякаш не стоят други предизвикателства, освен да влязат в рицарски двубой с идеологическите си конкуренти и да докажат своята правота по проблемите на биоетиката, социалните отношения и семейството. Това вероятно важи в особена степен за теологията в България, където апологетиката не е напреднала много от времето на споровете си с комунистическия атеизъм и диалектическия материализъм.[1] В тази светлина и разговорът за „модерните“ или „модните“ („fashionable“) врагове на християнството тук е затруднен, защото такива въобще не се виждат на хоризонта.

Достоевски за престъплението като протест срещу социалната среда

Много критици казват за Достоевски, че е гений и „пророк на бъдещето“. Всички негови произведения са плодове от трудове, трохи на щастието, придобити с много мъка и лишения. Достоевски е бил щастлив само тогава, когато е творил, и затова е понасял тежестта и бремето на своята болест, бедност и изгнание без роптание: единствено за да може да твори. Късните си творби Престъпление и наказание, Бесове и Идиот той създава в странство, през най-трудните години от своя живот. Когато е писал тези произведения, той е страдал най-много и е бил в най-тежкия си период, подлаган на големи изпитания. Тъкмо тогава обаче той изгражда най-дълбоките и силни образи в цялото си творчество. В този период болестта му се изостря и той дори се оплаква от прекалено ясно съзнание и разбиране за всичко онова, което се случва около него, за всичко, което той преживява. Казаното важи и за героите му, чиито съдби още от началото на всеки от тези романи са сякаш предугадени, но недоизказани и читателят не е изненадан от техния финал. Ще се спрем по-специално на първия от тези романи, Престъпление и наказание, с акцент върху вътрешното духовно и душевно състояние на неговите герои.

Св. Климент Охридски и третият дял на Българското царство

Св. Климент Охридски е един от значимите средновековни български дейци на църквата и държавата ни. Името му завинаги е изписано с неръкотворните букви на приятелите Господни в книгата на живота, като неговата слава и чудотворство още приживе[1] са преминали границите на България. Той е един от най-значимите автори и творци на старобългарския език. Пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда богослужебни текстове, като на науката са известни досега около петдесет негови съчинения,[2] за част от които продължава дискусията дали действително са излезли изпод перото на св. Климент или са дело на други автори.[3] Сведения за живота и дейността на светеца черпим от различни източници, но два са основните извори за него: Пространното житие на св. Климент Охридски от бл. Теофилакт Български (1084-1107) и Краткото житие на св. Климент Охридски или т. нар. Охридска легенда, дело на друг архиепископ на Българската църква, Димитър Хоматиан (1216-1234).[4] Към тях е редно да добавим и двете жития на св. Наум Охридски,[5] както и многото служби, слова и молитви, посветени на светеца както на български, така и на гръцки език от различни периоди.[6] Животът и дейността на св. Климент имат огромна и неоценима роля както за историята, така и за бъдещето, за цялостното развитие не само на България, но и на Балканите и Европа, за изпълнението на домостроителния план на Господа за спасението на човечеството. Свидетелства за тази роля намираме в множеството определения и епитети, които съвременниците му и неговите последователи му дават като израз на благодарност пред неоценимо дело на светеца и като завещание за бъдещите поколения да го преоткриват, да му подражават, да пазят жива паметта му.[7]

Отново за „противоречията“ в евангелските разкази

Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ
за напълно известните между нас събития,
както ни ги предадоха ония, които от самото начало
бяха очевидци и служители на словото.

Евангелие според Лука 1:1-2

Когато четем първите три Евангелия няма как да не забележим множество прилики: еднакво описание на места и събития, почти дословно предаване на разговори, споменаване на едни и същи хора. Точно затова тези Евангелия се наричат синоптични – предоставят общ поглед към земния живот на Христос. По-внимателното четене обаче разкрива някои разлики в детайлите както в описанието на всяко от синоптичните eвангелия, така и в разказа на Евангелие според Йоан. Можем ли да определим различията като противоречия? Какво е противоречие? Ако има такива, могат ли да бъдат обяснени? Исторически достоверни ли са евангелията, ако се разминават в описанието на събитията и предават по различен начин думите на Христос?

Настоящата статия няма за цел да убеди скептиците, а да предостави перспектива за четене на евангелските разкази от гледната точка на техния социален и културен контекст. Не предлагам поредния опит за хармонизация на различията, а настоявам за тяхното приемане като свидетелство за историчност в контекста на устната средиземноморска култура, в която паметта и устният разказ са определящи „режими на историчност“ (Франсоа Артог).

Християнското монашество и неговата рецепция в България след Покръстването

От самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.