Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът

Публикувана на Сряда, 11 Януари 2017 Написана от Венцислав Каравълчев

Metr Boris of NeurokopИ все нагоре се възземам ази,
нагоре към незнайни красоти…

Като духовно явление в живота на един народ мъченичеството не изниква от нищото – то има предшественици сред изповедниците на вярата, онези обикновени герои на духа, които са верни на своя Господар в малките грижи на всекидневието, във времена на социален мир и рутинност. Но и гонението срещу Христос не започва внезапно, а дълго се подготвя от духа на отстъплението, който, за съжаление, бележи целия ход на човешката история. Както отделният човек, така и всяко общество, следвайки своя присъщ само нему исторически път, съзрява или за свидетелството на Истината, или за отстъплението от нея. Ако вземе надмощие второто, то свидетелите на вярата биват възпети от Църквата като мъченици. В пантеона на църковната памет сред стотиците мъченици, пострадали у нас в периода на комунизма, с неподправен блясък свети името на един голям български архиерей – Неврокопският митр. Борис. В началото на тази година Св. Синод на Българската православна църква стартира процедура за събиране на сведения за неговия жизнен път с цел предстоящата му канонизация. По Божи промисъл това ще бъде първият български новомъченик и в негово лице християните у нас ще придобият нов небесен застъпник. Митрополит Борис ни е оставил малко лични сведения за своя живот, но затова пък изобилстват свидетелствата за него от хората, които са го обичали като ревностен пастир на Христовото стадо.

Цялата статия: Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът

Κατ̉ εἰκόνα и αὐτεξούσιον (опит за динамично тълкувание на иконичността на човека в богословската мисъл на св. Максим Изповедник)

Публикувана на Четвъртък, 15 Декември 2016 Написана от Свилен Тутеков

S ToutekovИстината за иконичността на човека е парадигматична за библейското и за патристичното антропологично мислене, тъй като тя открива хоризонта на динамичната и отворена персонална антропология. В усилието си да осмисли тази истина в една подчертано христологична перспектива, Панайотис Нелас дори въвежда термина „иконична онтология”, който по своеобразен начин интегрира основните богословски хоризонти на идентичността и съществуването на човека. Този израз в известна степен се превърна в ключ за съвременната богословска онтология на личността, доколкото в светоотеческата мисъл иконичността (= богообразността) изразява както произхода и перспективата на човека, така и есхатологичната му цел – обὸжението в Христос. Трябва обаче да се отбележи, че по ред причини – и най-вече поради доминирането на класическото метафизично мислене – понятието „иконичност” често се мисли в рамките на антропологичната парадигма, според която човекът е онтологически „завършено” и съвършено битие, което просто „отобразява” някакви божествени атрибути, и именно това определя неговата идентичност. Светоотеческата антропологична мисъл обаче свидетелства за нещо различно: тя артикулира една изцяло динамична концепция за иконичността на човека, доколкото самото човешко битие е дар и призив за осъществяване на един личностен начин на съществуване и живеене κατὰ Χριστόν, осъществен в диалогичната есхатологична среща с Бога в новия начин на съществуване на Христос в Църквата чрез Светия Дух. Тази динамична концепция присъства особено експлицитно в богословската мисъл на св. Максим, където иконичността на човека е органично свързана с дара на самовластието като персонална екзистенциална способност на човека да осъществи логосността на своята природа и да съществува съгласно истината за битието в Христос. Затова в настоящия текст ще изследваме възможността за такова динамично тълкувание на иконичността на човека в контекста на Максимовата антропология главно чрез категорията „самовластие” като синергиен конституент на човешкото персонално съществуване.

Цялата статия: Κατ̉ εἰκόνα и αὐτεξούσιον (опит за динамично тълкувание на иконичността на човека в богословската...

Духовната връзка и интелектуалният кръг. Отношенията учител-ученик във Византия

Публикувана на Четвъртък, 08 Декември 2016 Написана от Георги Каприев

G Th KaprievВъпросът за учителската позиция и съответните отношения в духовната и интелектуалната култура на Византия изисква прокарването на строгата разлика между теологията в собствен смисъл на думата и теоретичната философия. Теоретичната философия се определя като систематичната дискурсивна дейност на човешкия разум, която пита за биващото доколкото е биващо и свързаните с него тематични сфери. Спекулативната теология се схваща като висша част на първата философия. Богословие в собствен смисъл на думата е мистичният опит от самооткровяването на Бога. Теологията никога не се превръща в учебна дисциплина. Тя е богодаряваният връх на духовните упражнения. Във Византия няма специализирани богословски училища и не възникват никакъв тип ордени.

Аскетичният път към теологията е строго персонален. Философията обаче също е лично дело. Наистина, елементарното философско образоване е част от общата образователна система. Във Византия обаче не възниква университет в точния смисъл на думата. Високите философски нива се изучават обикновено в частни школи. Дори образователната процедура в ситуативно разкриваните висши философски училища няма строга програма, а е зависима от интересите на преподаващите и обучаващите се. Както в случая на духовното, така и на интелектуалното става следователно дума за образователен процес, протичащ в лични учителско-ученически отношения. Но разликата между конституирането на тези отношения е огромна.

Различни са и източниците ни на информация. Докато относно интелектуалната ситуация сме принудени да се осведомяваме от автобиографични свидетелства и чрез поведението на отделни мислители, отношението учител-ученик в сферата на духовното е нормирано посредством монашеските правила и наставления, както и чрез писмовното дело на големи аскетически авторитети.

Цялата статия: Духовната връзка и интелектуалният кръг. Отношенията учител-ученик във Византия

Човекът и неговото развитие

Публикувана на Петък, 02 Декември 2016 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЧовекът е венецът на творението и е създаден според образа на Твореца с велико предназначение – да се развива („имайте плодове” – първа заповед в Бит. 1:28), с велик потенциал – да властва (1:26) и овладява творението (1:28), а заедно с това да бъде Божи син (Откр. 21:7) и Божи приятел (Йоан 15:13-15). Бог подчертава: „Ето човекът стана като един от Нас” (Бит. 3:22).[1] Очевидно, в измерението на тлението (в „този свят”) това е по-скоро потенциал. Потенциал, но реален; даденост, която е положена от Твореца, цел и назначение отпреди грехопадението и отстраняването от „обиталището на светлината” (Йов 38:19).

Когато се говори за развитие, се предполага, че е налична свитост, неразвитост (и в личен, и в обществен аспект). Разбира се, има хора, които съумяват да се държат като „достатъчно развити”. Доколкото обаче самата дума „доста”, „достатъчно” предполага състояние, което е близо „до сто”,[2] това тяхно извисяване естествено е несъстоятелно. Други приемат, че „толкова може”, „с толкова – толкова”, изживявайки се като жертви на обстоятелства. Трети твърдят, че са произлезли от маймуните и че „това е животът”. Четвърти споделят възгледа, че „техният бог” не иска от тях кой знае какво, а да пазят няколко неща е достатъчно „и толкова”, като маргинализират проблема за „болката на успеха” и нейните причини. Това обаче не е полемичен текст, нито апологетичен, нито психоаналитичен и тук няма да диверсифицираме темата. Задачата на този текст е да докосне, да очертае път и надежда.[3]

Цялата статия: Човекът и неговото развитие

Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие

Публикувана на Петък, 25 Ноември 2016 Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

St Clement of OchridПрез настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Цялата статия: Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме