Петдесетница – дар на Светия Дух

„Божият Дух смирено търси всеки един човек
по всички негови пътища,
за да му даде познание за Себе Си
и така да го приобщи
към Своята божествена вечност“.
св. Софроний от Есекс

Християнският живот е една непрекъсната Петдесетница. Дори и днес, когато целият свят е хвърлен в смут, границите на държавите се затварят, рушат се общности, променят се парадигми. И днес, петдесет дни след Възкресението на Христос, което празнувахме в тиха радост сред малцина, животът продължава и, въпреки грижите, проблемите, промените, ние пак сме в онази апостолска горница, в която слиза Светият Дух и вярата ни в „Христос, Сина на Живия Бог“ (Мат. 16:15-16) пак е камъкът на нашата Църква. Това е всичко, което действително имаме и което никога няма да ни се отнеме. Всеки ден е празник на Светия Дух, всеки ден Бог снизхожда към нас непрекъснато и според Своята велика милост.

Мълчащият Христос

Съдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Гетсимания или Голгота: „Догматът за изкуплението“ в богословието на митр. Антоний (Храповицки) и преп. Юстин (Попович)

А останалото да бъде почетено с мълчание…

св. Григорий Богослов

Годината е 1816-а, денят – Разпети петък, мястото – величествената Александро-Невска лавра в Петербург. Младият тогава архим. Филарет произнася въздействаща и същевременно дълбока в богословско отношение проповед. Съдържанието е чиста догматика, подредена, съгласувана и облечена в точни, премерени и изящни словесни форми. Словото на о. Филарет се превръща в един от най-добрите съвременни омилетични образци с догматическо съдържание, в сбито и до съвършенство точно обяснение на изкупителното дело на нашия Господ Иисус Христос. Ще минат години и тогавашният архим. Филарет ще се превърне в йерарха на Руската църква – Московския митрополит Филарет (Дроздов; 1783-1867 г.). Но и тогава, в зенита на неговия земен път, тази проповед ще остане едно от най-добрите слова, излизали из перото му, и несъмнено – като най-добрата догматическа проповед по тази тема в Русия.

„Тръгни по пътя, който ти открива раздраната завеса на тайнството; влез във вътрешното Светилище на Иисусовите страдания, остави зад себе си външния двор, предаден на народите за поругание. Какво има там? Нищо освен светата и блажена любов на Отца и Сина, и Светия Дух към грешния и окаян човешки род.

Несвоевременна радост

Сигурно сте забелязали, че в началото на пасхалната литургия пеем: „… и сътвори Бог този ден, за да се възрадваме и развеселим“. Тези думи са стих от Псалом 117 и всяка година ги чуваме в патриаршеското пасхално възвание. Въпреки това от година на година радостта ни все повече помръква. На фона на войните и мизерията, на фона на личните и националните катастрофи, пасхалната радост ни изглежда някак ненавременна и сякаш напомня за късен априлски сняг, от който – точно сега – никой не се нуждае. И това е сериозно основание да бъда особено настоятелен и още по-категорично да повторя: радвайте се! Но добре знам, че думите ще звучат като лозунг и че лозунгите никому не носят радост и утеха. Затова най-добре би било да ви прочета пасхалното слово на св. Йоан Златоуст. То е публикувано в края на Служебника и отдавна е станало част не само от богослужебния ни, но и от личния ни живот. Ала точно затова вие го знаете като петте си пръста. Може би по-разумно би било да ви припомня четиридесет и петата омилия на св. Григорий Назиански. Тя също е пасхална. С нея завършват словата на най-великия богослов и вече шестнадесет века е най-съвършеният образец за църковно красноречие.

Кръстът на живота, смъртта и възкресението

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.