Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Transsubstantiatio, impanatio, metabole – три евхаристийни концепта

Публикувана на Четвъртък, 07 Декември 2017 Написана от Свещ. Сава Кокудев

Holy EucharistНастоящият текст представлява щрихи към една обширна тема, която изисква по-сериозен труд, а именно реконструирането на контекста на евхаристийните концепти, които са в обращение през Средновековието, и опит за начертаване на траекториите, по които се пресичат аргументативните линии, опасващи тези понятия. Ще се опитаме в три части фрагментарно да възпроизведем основните аспекти на проблема, около който гравитират тези понятия – реалното присъствие на Тялото Христово в Евхаристията.

Средновековните спорове за Евхаристията на Запад

В западносредновековното литургическо богословие, успоредно с усвояването на Аристотелевото наследствo от Боеций (6 в.) насетне, се оформят някои специфични проблемни ядра, които остават активни чак до епохата на Просвещението. Така през 9 в. се появява първата догматическа рефлексия по повод евхаристийния догмат (Пасхазий Радберт и Рабан Мавър), която през 11 в. е подложена на съмнение и критика (Беренгарий от Тур), а по-нататък през 14-15 в. преминава в ерес (при Уиклиф и Хус). В съчинението си За Тялото и Кръвта Господни (831 г.) Пасхазий Радберт, абат на манастира в Корви, прави първи опит за системно обобщаване и обосноваване на учението за Евхаристията на Запад, изградено върху Аристотеловата логика. Тази система е проблематизирана в споровете за причастието, подети от Беренгарий от Тур (За трапезата Господня, 11 в.), спорове, които продължават по своеобразен начин в Реформацията. Същността на проблема е в противоречивото вещно схващане на реалното присъствие на Тялото и Кръвта Господни в Евхаристията. Като се опира на Аристотеловото учение за категориите, Беренгарий оспорва възможността за реално, т. е. субстанциално (в термините на схоластиката[1]) присъствие на вещно мисленото Тяло Господне, което сякаш изтласква субстанцията на хляба и виното. При положение че свойствата на хляба и виното се запазват в тайнството обаче, всяко такова определение изпада в непреодолимо противоречие, доколкото (по Аристотел) свойствата неотменно трябва да принадлежат на субстанцията и нямат собствена субсистенция.[2] Беренгарий отхвърля промяната в субстанциите, но не и реалното присъствие – осветеният хляб, запазвайки субстанцията си, е Тяло Христово, т. е. без да губи нещо, което е бил, възприема нещо, което не е бил.[3] Оттук някои са склонни да свържат неговото учение с доктрината за impanatio (виж по-долу). От друга страна, Беренгарий е склонен да види присъствието на Тялото Христово в някаква преобразуваща сила и изглежда го схваща като някакъв вид знаково (significative) присъствие.[4] Полемиката с Беренгарий от Тур е жестока и в крайна сметка той е принуден формално да приеме решенията на Римския събор от 1059 г.

Българската православна църква и паметта за мъчениците и изповедниците на вярата, пострадали от комунистическия режим

Публикувана на Понеделник, 06 Ноември 2017 Написана от Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Богословският принос на о. Йоан Романидис в разбирането на грехопадението

Публикувана на Събота, 23 Септември 2017 Написана от Светослав Риболов

3 Fr John RomanidesКой е о. Йоан Романидис?

Йоан Сава Романидис е роден на 2 март 1927 г. в Пирея, скоро след гръко-турската война, геноцида над гърците в Турция и подписания в лятото на 1923 г. Лозански мирен договор. Според него Източна Тракия и значителна част от Западна Мала Азия (районът около Смирна, днес Измир) се присъединяват към Турската република. Това довежда до огромно преселение на християни от Турция към Гърция и към Новия Свят. В нощта на 13 септември 1922 г. клането в Смирна предвещава края на десетгодишния процес на етническо „прочистване” на Турция от християните. За десетилетие на териториите на бившата Османска империя са убити около 3 милиона християни. САЩ е единствената велика сила, която не подписва Лозанския договор, не признава новите турски граници и протестира активно против гоненията на гърците, което отваря вратите на страната за огромната емиграция на православни гърци от Турция към САЩ. На обратния полюс е новата руска власт на болшевиките, които не само подпомагат финансово Ататюрк за военното организиране на „новата турска армия”, но и изпращат оръжие и войници на негова страна – да смаже християните и специално гръцката армия в Мала Азия.[1]

Роденият в семейство на гърци от Понт (североизточната част на Турция на Черно Море) Йоан още невръстен напуска новоприелата ги Гърция, където само за около две години прииждат повече от милион бежанци. За нова родина родителите му избират САЩ. Тук десетилетия наред той работи като свещеник, учител и богословски съветник в различни комисии на Константинополската вселенска патриаршия по диалога с други християнски деноминации. Семейството се установява в Манхатън: там Йоан израства и успешно се учи. Впоследствие постъпва в Православната академия на „Светия Кръст” в Бруклайн, Масачусетс, продължава в Йейлския университет, Кънектикът – един от най-реномираните в САЩ, и специализира в богословската академия „Св. Сергий”, Париж. Макар и син на имигранти, той успява да получи отлично образование, но решава да докторира в първата си родина – в Атинския Каподистриев университет, вярвайки, че тъкмо там ще научи най-доброто за православната традиция. Както предстои да видим, до голяма степен очакванията му не се оправдават.

Аристотелистката аргументация в Антиритики срещу иконоборците на Теодор Студит и при Йоан Дамаскин

Публикувана на Сряда, 20 Септември 2017 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievТеодор Студит (759-826) пише своите три трактата с опровержения срещу иконоборците[1] (Ἀντιρρητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων) между 815 и 820 г., завещавайки ни един основен документ за иконопочитателската аргументация от втората фаза на конфликта за свещените образи. Разгърнатите там позиции стоят в основата и на по-късните съчинения на Теодор по тази тема. Той познава в детайли решенията както на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г., така и на Седмия вселенски събор от 787 г. Доказателствените му ходове са насочени към опровергаване на първите и утвърждаване на вторите.

Съблазнени от дявола, настояват определенията от 754 г., последователите на идолопоклонението (εἰδωλολατρεία) почитат и се молят на иконите и смятат произведението (ποίεμα), обозначавано с името на Христа, за Бог.[2] На тази λατρεία се противопоставя почитанието (προσκύνησις) на Бога в дух и истина (Иоан 4:23-24). Човек трябва да почита Логоса от цяло сърце единствено чрез умствено зрение (νοερὰ ὅρασις). В тази връзка писаното, респ. писменото описание се противопоставя на образа. Беззаконното изкуство на художника (ἀθέμιτος τῶν σωγράφων τήχνη) е хула срещу икономѝята на Христа (κατὰ Χριστὸν οἰκονομία).

Църквата и младите

Публикувана на Понеделник, 11 Септември 2017 Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr IoanВ съзвучие с водещата тема на тазгодишното деветнадесето издание на Седмицата на православната книга нашият заключителен доклад пред вас днес ще бъде посветен тъкмо на темата „Църквата и младите”. В него ще опитаме вкратце да очертаем главните насоки и акценти, които – по наше виждане и преценка – духовенството ни, а и всички ние следва да имаме предвид в пастирската си работа сред младежта. Дейност, която, разбира се, има и своите безспорни успехи, – не само в нашата Варненска и Великопреславска епархия, но и в цялата ни Църква, – но и която сме длъжни още повече да активизираме, тъй като има още много какво да се желае. И така, кое е онова, което се налага да си кажем всички ние днес по отношение на работата на Църквата ни с младите хора?

На първо място сме длъжни да отчетем съвременната духовна и културна ситуация, която задава контекста на израстването и формирането на младия човек. Да видим какви са онези модели на общуване и онези ценности, с които той се сблъсква още от най-ранна детска възраст и с които постепенно възраства до пълноправен член на обществото. С ръка на сърцето, ако искаме да сме честни пред себе си и пред другите, трябва да признаем, че тези модели и ценности далеч не работят в полза на формирането на здрава в духовно и в културно-просветно отношение съвременна младеж. Какво по-точно имаме предвид?



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме