Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Всяка прилика с действителни лица и събития…

Публикувана на Четвъртък, 16 Юни 2022 Написана от Ивайло Найденов

Ivaylo NaydenovНе, не е случайна!

Събитията около построяването на Вавилонската кула са момент от общия исторически развой на човечеството и едно стъпало от социалнополитическото му израстване. Човекът започва своето икономство, всъщност своята мисия да се грижи за земята (Бит. 2:15), като постепенно разширява своето облагородяващо въздействие върху ред полезни растения – градинарство. Библейската праистория ни разкрива и друга страница от културния напредък – строителството на градове, а във връзка с това и появата на царства, герои и хора, стремящи се да придобият име и слава, т. е. да оставят следа сред човеците – такива са разказите за Нимрод и Асур, за Вавилон и Ниневия.

Според Св. Писание на Стария Завет след потопа „Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си. Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си“ (Бит. 9: 20-25).

Идеята за църковната история в сблъсъка на д-р Константин Цицелков с българското академично богословие от средата на двадесетото столетие

Публикувана на Четвъртък, 26 Май 2022 Написана от Борис Маринов

Konstantin TsitselkovЕдин хабилитационен труд, „академично“ отхвърлен през далечната 1950 г., който десетилетия след написването си видя свят като печатно издание,[1] заедно с официалния „Отговор“ на отхвърлящата го „Рецензия“,[2] актуализират за пореден път голямата тема за начина, по който схващаме историята и по-специално църковната история в контекста на православното богословие. Предоставяйки ни същевременно безценната възможност да си създадем непосредствена представа за най-важното и определящо от творчеството и възгледите на един човек на Църквата и учен от европейски мащаб, чиято богословска мисъл е била определена да потъне в забрава още при първите свои сериозни изяви.

Последващото изложение представлява опит за анализ и оценка на възгледите на Константин Цицелков, възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет, и доктор на университета в Марбург, за същността и съдържанието, за целите и задачите, и за самата идея за историята и по-конкретно – за историята на Църквата, отразени в труда, с който той се явява на конкурс за доцент във все още Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1949-1950 г.

„Свещена война“ и свещени канони

Публикувана на Четвъртък, 12 Май 2022 Написана от Александър Смочевски

Al Smochevsky1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През десетото столетие, по времето на византийския император Никифор Фока (963-969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светците мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патр. Полиевкт и на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Този опит е бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът е бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя са били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светците загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (14 в.) описва случилото се по времето на имп. Никифор Втори (10 в.):

От Украйна до Африка

Публикувана на Четвъртък, 14 Април 2022 Написана от Златина Иванова

Zl IvanovaНа 29 декември Московската патриаршия обяви изненадващо решение – за първи път в своята история тя образува патриаршеска екзархия в Африка. Формално това става чрез приемането на „сто и двама клирици на Александрийската патриаршия“, служещи в осем африкански държави. Новата църковна структура ще се състои от две епископии – на Северна Африка и на Южна Африка, и ще бъде оглавявана от Клинския митрополит Леонид (Горбачов).

Решението на Московския синод е неприкрит наказателен акт срещу Александрийската патриаршия заради това, че през 2019 г. тя призна автокефалната Православна църква в Украйна, а през август миналата година Александрийският патр. Теодор за първи път съслужи с Киевския митр. Епифаний.

На практика руската екзархия създава на територията на Африка разкол, а не просто паралелно съществуване на две православни юрисдикции. Занапред между местни африкански клирици няма да има евхаристийно общение. Първо, поради това, че Московската патриаршия едностранно е прекъснала евхаристийното общение с Александрийската църква (подобно решение от страна на Александрийската църква също би могло да се очаква), и, второ, защото голяма част от присъединените африкански клирици са с неуреден каноничен статут, а на останалите предстои да бъдат наложени църковни наказания.

Единството между вярата и разума в мисълта на Климент Александрийски

Публикувана на Четвъртък, 07 Април 2022 Написана от Атанас Ваташки

Clement of AlexandriaТой „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме