Третият църковно-народен – Патриаршески избирателен събор, „отразен“ в архива на проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Всяка кръгла годишнина от значимо историческо събитие е добър повод за поглед назад във времето, припомняне на най-важното и неговото осмисляне в контекста и от гледната точка на съвременността. Казаното важи с пълна сила и за навършилите се през настоящата 2023 г. седем десетилетия от провеждането през месец май 1953 г. на Третия църковно-народен събор на Българската православна църква – тогава все още екзархия, прераснал в Патриаршески избирателен събор, възстановявайки на два пъти отнемания в миналото патриаршески статут на Православната ни църква.

Предисторията и историята на това повече от историческо събитие са известни на всички интересуващи се от най-новата ни църковна история. Своевременно съставеният едноименен сборник съдържа необходимото.[1] Темата е осветлена и в съответните броеве на официоза на БПЦ – Църковен вестник, в сп. Духовна култура, както и в други църковни издания.[2] Нови възможности пред изследователите у нас се откриха след политическата промяна от 1989 г.[3] Всичко това до голяма степен обезсмисля поредното припомняне на добре познатите факти и техните не по-малко добре познати интерпретации. Далеч по-смислен би бил един поглед отвътре, каквато възможност предоставя личният архив на един от участниците и главни действащи лица в паметните събития от май 1953 г. – проф. протопрезвитер д-р акад. Стефан Станчев Цанков (1881-1965).[4]

Храмът и паметта на Църквата

По повод сто и двадесет и петата годишнина от освещаването на храма „Св. Стефан“ на Златния рог

Всеки християнски храм е плод от любовта към Бога. В основата на неговата поява винаги лежи порив към висшето, към чистото и святото, към Христа Спасителя, с Когото Неговите верни търсят общение за живот, свободни от суетата на този свят, който „цял… лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19) и чийто образ е и остава „преходен“ (1 Кор. 7:31). Заедно със скришната молитвена стая на сърцето (Мат. 6:6) храмът е пространството на истинския живот на християнина и затова в него той вгражда и изразява цялата си любов. Защото храмът е онова кътче от истинската ни небесна Родина, където ние предвкусваме още тук живота, заради който сме били повикани към съществуване от нашия Небесен Отец.

Освен всичко това обаче храмът е и място на паметта. На историческата памет, но преди това, и много повече от това, на църковната памет – на паметта на Църквата, която обхваща цялото домостроителство на спасението. Тази памет е памет на първо място за всичко, сторено от нашия Господ Иисус Христос за нас – Неговото Въплъщение, Неговия богочовешки земен живот, Кръста, страданията и смъртта, Възкресението и възнасянето в небесата на прославената човешка природа. Тази памет намира своя съвършен израз в тайнството на Евхаристията, която постоянно актуализира земния живот на Богочовека Христос и ни прави причастни към Него и Църквата. Същевременно паметта на Църквата е памет и за всички онези, които са в Христа, които са живели и са се подвизавали на този свят в стремеж да се уподобят на Него, да бъдат Негови свидетели и вестители на Неговото Евангелие на царството Божие.

Ретроспектива на една нова пропагандна война

Не можем да не признаем, че за голяма част от „църковните хора“ виртуалната реалност е важен компонент от църковния живот. Поне откакто има социални мрежи и откакто те станаха част от проповедта и живота на Църквата. Сайтове, страници, профили – мисията се разгръща отдавна и във виртуалната реалност, при това – доста активно. Всеки храм има своя страница, общува с християните чрез нея и неусетно социалните мрежи станаха част от църковния и енорийски живот, а Христовото слово стига до по-голям кръг от хора. Но като всяко нещо, което човекът използва чрез своята воля, тези мрежи могат да бъдат източници както на полезна информация, така и на измама и манипулация, която днес се превръща в откровена разрушителна пропаганда, разделяща църковната общност, и която започна от едно определено събитие.

От този момент насетне социалните мрежи бяха превърнати в места на виртуални боеве и разпри. Днес старите спорове за „турското робство“, за нашия произход или за социалистическото ни минало изглеждат като невинни и кротки дискусии на фона на днешната тревожна повсеместна и яростна пропаганда от всички страни. Това сериозно събитие, което последва цяла вълна от други събития и разделения, беше предшествано и съпътствано от жестока пропагандна война. То доведе до… война, насилие и смърт, а подкрепата на тази война е възможно да доведе и до разкол в Православната църква. И тъй като това събитие сложи началото на войната, насилието и смъртта, най-добрият начин да бъде предадено времето от неговото начало до днес, е този на Габриел Гарсия Маркес – чрез възприемането на сегашното от перспективата на миналото, дадена, на свой ред, от бъдещето.[1] Да си припомним как се стигна до това, което щеше да се случи.

Епитимия за софиянци

В последната седмица не можем да стигнем до мощите на св. Серафим Софийски в Руската църква в София. Църквата е заключена. Прочетох, че така се отнемала надеждата на софиянци. Но Кой всъщност е Надеждата на всеки един християнин? И какво е духовното обяснение на това, което се случи в София през последните дни? Не претендирам за изчерпателност, но ще представя моето виждане върху ситуацията.

За това положение носим отговорност всички ние. Може би свикнахме, че на една ръка разстояние от нас са мощите на светец, от когото можем при всички случаи да изпросваме благодатна помощ и застъпничество. А може би отдавна ние, християните, сме изгубили онази детска чистота и невинност, която се изисква от нас като Христови последователи. Дали не сме превърнали православието си само в поредица от външни действия, които се чувстваме длъжни да спазим по една или друга причина? Напълнихме форумите с конспиративни теории и идеология, а дали не изгубихме Христос?

Евразия и евразийство според Георги Флоровски

През последните две десетилетия (от 2000 г. до днес) след разпада на Съветския съюз и края на реалния социализъм в Източна Европа в недрата на руската политическа и културна мисъл се зароди философско и идеологическо течение с претенциозното наименование „евразийство“. Постепенно евразийството и произхождащата от него теория за „руския свят“ заеха освободеното и изоставено идеологическо пространство на някогашната социалистическа (марксистко-ленинска) официална руско-съветска идеология. Днес обаче твърде често това ново идеологическо течение се самоопределя като съвършено оригинална, непозната до този момент философия, за оригинално явление в политическата и философска мисъл, което същевременно навлиза „както крадец нощя“ (срв. 1 Сол. 2: 5) през задната порта на руското православие с претенцията да бъде политически и социокултурен изразител на официалната Руска православна църква. Става дума за географски и културно-исторически детерминирана националистична вариация на идеология с претенции за над-национален религиозно-синкретичен месианизъм.[1] Както гласи обаче една известна френска поговорка, всяко ново нещо е просто добре забравено старо…[2]