Разказът за Сътворението на света: език и време

Въведение

Когато Бог говори на Йов из бурята, Той му задава въпроси с директни препратки към Сътворението на света: „Де беше ти, когато полагах основите на земята?“ (Иов 38:4). Самите въпроси в поетична форма връхлитат[1] Йов като буря, която разрушава всичко изречено преди това, превръщайки го в думи без знание, които помрачават Божествения съвет. Нито Йов, нито пишещият тези редове, нито дори Адам са видели Сътворението. Не знам дали св. пророк Моисей е имал видение за Сътворението – това все пак е въпрос за естеството на божественото Откровение, което няма как да познаем. Едно нещо обаче е сигурно: ние четем разказ[2] за началото на света. От това как четем този разказ, зависи и какво ще разберем.

Да се приеме, че първите глави на кн. Битие трябва да се четат в класната стая като алтернатива на еволюционните теории (нещо, което все по-често чувам), предполага, че библейският разказ е сравним с научни теории и исторически реконструкции на емпирични данни.[3] Тълкуването на тези разкази правилно, както и вярата в тяхната надеждност и значимост като Божествено откровение, за повечето вярващи хора означава да ги приемем като хронология, като научна истина за произхода на света. „Създателят на небето и земята“ е мислен в технологичен дискурс, който трябва да легитимира поетичен разказ като научна картина на света.

Цялата статия: Разказът за Сътворението на света: език и време

„Несъмнено е, защото е невъзможно“: Тертулиановият парадокс и неговото възприемане през историята

Раннохристиянският автор Тертулиан от Картаген е прочут, освен с пламенните си апологии на християнската вяра, и с някои парадоксални твърдения, добили широка популярност. Вероятно най-известното от тях е приписваното му изказване „вярвам, защото е абсурдно“ (credo quia absurdum) или „вярвам, защото е невъзможно“ (credo quia impossibile).[1] В този случай „абсурдно“ се разбира по смисъла на „глупаво“ и „нелепо“,[2] на нещо, което е в противоречие с логиката или „здравия разум“. От така предадените Тертулианови изрази излиза, че той вярва, понеже това, в което вярва, противоречи на разума, и че самата вяра, като такава, е противна на разума; или дори, че колкото по-невероятно и противоречиво с разума е дадено нещо, толкова по-заслужаващо доверие е то. Мнозина автори, настроени враждебно или пък положително към християнството, са започнали да тълкуват тези лъже-Тертулианови мисли с цел обосноваване на абсурдността на самия процес на вярването; започнали са да ги разбират като призив за отричане на разумността в процеса на вярата или като невъзможност за сътрудничество и съгласуваност между вяра и разум.

Цялата статия: „Несъмнено е, защото е невъзможно“: Тертулиановият парадокс и неговото възприемане през историята

Личност и същество

Въведение

Когато преди четири години завършвах своята книга Метафизика на личността. Християнски перспективи (Фондация „Комунитас“, София, 2020 г.), аз вече си давах сметка за нещо, което би могло да прозвучи изненадващо. Давах си сметка, че самото понятие за „личност“ – за тази реалност, която не е идентична с индивидуалното (одушевено) същество, но е неповторимата уникалност, която го бива – за първи път е постигнато в… християнското богословие. И това, мисля, не е случайно, тъй като дори от чисто логическа гледна точка християнството, за разлика от останалите монотеистични (авраамични) религии, изповядва нещо парадоксално. Изповядва го решително и неотстъпно въпреки тази му парадоксалност, защото то по несъмнен начин е откровено на всички онези, които са го приели. Изповядва – ние знаем това – три отделни и различни една от друга Личности: Отеца на Иисус Христос на небесата (явил се още на патриарсите и на Моисей), Христос, Неговия Единороден Син, въплътил се на земята, и Дух Свети. Изповядва, казвам, тези три различни Личности, защото именно като такива Те са му се откровили „в "пълнотата на времената“. Същевременно обаче християнството изповядва (и ето в това е парадоксът), че тези три различни една от друга Личности – Отецът, Неговият Син и Духът Свети са… Едно и също Същество, че Те – и трите – са Единият и Единствен Бог, Когото познаваме. Изповядва Ги така, защото именно като Единия и Единствен Бог Те също са му откровени.

Как, значи, християните обясняват на разума това, което с увереност утвърждават като откровило им се? Как свидетелстват пред света (първоначално приел с враждебност тяхната вяра), че изповядваното от тях, въпреки своята парадоксалност, не е абсурдно и без-умно?

Цялата статия: Личност и същество

Йосиф Флавий и св. Паисий: историята като метаистория

Книгата на Хейдън Уайт Метаистория: Историческото въображение в Европа през 19 в. (1973  г.) придоби влияние главно поради своята т. нар. тропология – историографска класификационна система, която прави разлика между тропи, сюжети, обяснителни дискурси и идеологически подструктури в историческото писане, като същевременно предоставя типология на архетипните форми за всяко от тези измерения.[1] Днес метаисторически обикновено се разбира като прилагателно, квалифициращо изследвания, които изрично прилагат тропологичните категории на Уайт. Това разбиране за метаистория обаче далеч не изчерпва идеята на Уайт. Още в предговора той обяснява, че метаисторията е „… предкритично приета парадигма за това какво представлява едно „историческо“ обяснение. Тази парадигма функционира като „метаисторически“ елемент във всички исторически произведения“. Метаисторията е сферата на „предкритични“, т. е. научно недоказуеми и нефалшифицирани позиции по отношение на това как историците трябва да подходят към миналото, интуитивните идеи на тези историци за това как миналото може най-добре да бъде изучавано.

Цялата статия: Йосиф Флавий и св. Паисий: историята като метаистория

История, богословие и мисия в посланията на св. апостол Павел

Давам си сметка, че, така поставена, темата е доста обширна. Нейният избор не е случаен, тъй като е резултат от различни въпроси, които ме вълнуват. Някои от тях са: Доколко старозаветните разкази са исторически надеждни? Можем ли да смятаме, че старозаветното говорене за Бога е съгласувано или е преминало през различни етапи, за да застине във вида, който ни е познат? По какъв начин трябва да разбираме единството на Отца и Сина, и в частност синовството на Иисус Христос? Доколко новозаветните текстове, съответно богословие, са продължение на старозаветна линия, или те са по-скоро друг вид история? Въобще доколко историята има съществено значение за богословието и по какъв начин те кореспондират? Това са същностни за вярата въпроси, които днес получават различни отговори – от пълно отрицание на историческата релевантност на старозаветните текстове до умерено признаване на исторически пластове. От позиция, според която старозаветното богословие върви от политеизъм към монотеизъм, до синхронизирана представа за Бога.

Цялата статия: История, богословие и мисия в посланията на св. апостол Павел