Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословският принос на о. Йоан Романидис в разбирането на грехопадението

Публикувана на Събота, 23 Септември 2017 Написана от Светослав Риболов

3 Fr John RomanidesКой е о. Йоан Романидис?

Йоан Сава Романидис е роден на 2 март 1927 г. в Пирея, скоро след гръко-турската война, геноцида над гърците в Турция и подписания в лятото на 1923 г. Лозански мирен договор. Според него Източна Тракия и значителна част от Западна Мала Азия (районът около Смирна, днес Измир) се присъединяват към Турската република. Това довежда до огромно преселение на християни от Турция към Гърция и към Новия Свят. В нощта на 13 септември 1922 г. клането в Смирна предвещава края на десетгодишния процес на етническо „прочистване” на Турция от християните. За десетилетие на териториите на бившата Османска империя са убити около 3 милиона християни. САЩ е единствената велика сила, която не подписва Лозанския договор, не признава новите турски граници и протестира активно против гоненията на гърците, което отваря вратите на страната за огромната емиграция на православни гърци от Турция към САЩ. На обратния полюс е новата руска власт на болшевиките, които не само подпомагат финансово Ататюрк за военното организиране на „новата турска армия”, но и изпращат оръжие и войници на негова страна – да смаже християните и специално гръцката армия в Мала Азия.[1]

Роденият в семейство на гърци от Понт (североизточната част на Турция на Черно Море) Йоан още невръстен напуска новоприелата ги Гърция, където само за около две години прииждат повече от милион бежанци. За нова родина родителите му избират САЩ. Тук десетилетия наред той работи като свещеник, учител и богословски съветник в различни комисии на Константинополската вселенска патриаршия по диалога с други християнски деноминации. Семейството се установява в Манхатън: там Йоан израства и успешно се учи. Впоследствие постъпва в Православната академия на „Светия Кръст” в Бруклайн, Масачусетс, продължава в Йейлския университет, Кънектикът – един от най-реномираните в САЩ, и специализира в богословската академия „Св. Сергий”, Париж. Макар и син на имигранти, той успява да получи отлично образование, но решава да докторира в първата си родина – в Атинския Каподистриев университет, вярвайки, че тъкмо там ще научи най-доброто за православната традиция. Както предстои да видим, до голяма степен очакванията му не се оправдават.

Аристотелистката аргументация в Антиритики срещу иконоборците на Теодор Студит и при Йоан Дамаскин

Публикувана на Сряда, 20 Септември 2017 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievТеодор Студит (759-826) пише своите три трактата с опровержения срещу иконоборците[1] (Ἀντιρρητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων) между 815 и 820 г., завещавайки ни един основен документ за иконопочитателската аргументация от втората фаза на конфликта за свещените образи. Разгърнатите там позиции стоят в основата и на по-късните съчинения на Теодор по тази тема. Той познава в детайли решенията както на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г., така и на Седмия вселенски събор от 787 г. Доказателствените му ходове са насочени към опровергаване на първите и утвърждаване на вторите.

Съблазнени от дявола, настояват определенията от 754 г., последователите на идолопоклонението (εἰδωλολατρεία) почитат и се молят на иконите и смятат произведението (ποίεμα), обозначавано с името на Христа, за Бог.[2] На тази λατρεία се противопоставя почитанието (προσκύνησις) на Бога в дух и истина (Иоан 4:23-24). Човек трябва да почита Логоса от цяло сърце единствено чрез умствено зрение (νοερὰ ὅρασις). В тази връзка писаното, респ. писменото описание се противопоставя на образа. Беззаконното изкуство на художника (ἀθέμιτος τῶν σωγράφων τήχνη) е хула срещу икономѝята на Христа (κατὰ Χριστὸν οἰκονομία).

Църквата и младите

Публикувана на Понеделник, 11 Септември 2017 Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr IoanВ съзвучие с водещата тема на тазгодишното деветнадесето издание на Седмицата на православната книга нашият заключителен доклад пред вас днес ще бъде посветен тъкмо на темата „Църквата и младите”. В него ще опитаме вкратце да очертаем главните насоки и акценти, които – по наше виждане и преценка – духовенството ни, а и всички ние следва да имаме предвид в пастирската си работа сред младежта. Дейност, която, разбира се, има и своите безспорни успехи, – не само в нашата Варненска и Великопреславска епархия, но и в цялата ни Църква, – но и която сме длъжни още повече да активизираме, тъй като има още много какво да се желае. И така, кое е онова, което се налага да си кажем всички ние днес по отношение на работата на Църквата ни с младите хора?

На първо място сме длъжни да отчетем съвременната духовна и културна ситуация, която задава контекста на израстването и формирането на младия човек. Да видим какви са онези модели на общуване и онези ценности, с които той се сблъсква още от най-ранна детска възраст и с които постепенно възраства до пълноправен член на обществото. С ръка на сърцето, ако искаме да сме честни пред себе си и пред другите, трябва да признаем, че тези модели и ценности далеч не работят в полза на формирането на здрава в духовно и в културно-просветно отношение съвременна младеж. Какво по-точно имаме предвид?

В търсене на покровител. Фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през 20 век

Публикувана на Сряда, 09 Август 2017 Написана от Момчил Методиев

M MetodievКогато през 1914 г. избухва Първата световна война, българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Велички еп. Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз” според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. Синод.

Проблемът за литургическото време между αἰών, καιρός и χρόνος

Публикувана на Петък, 28 Юли 2017 Написана от Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме