Църковни престъпления на клирици и лаици (миряни) в православното канонично право

Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология в църковния организъм. С други думи, можем да кажем, че каноничното право е критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието.

От друга страна, каноничното право дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21), или биват противни на този евангелски принцип. Поради това тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възниквали в историята на Църквата. Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм и да нанесе огромни щети върху църковния живот.

Цялата статия: Църковни престъпления на клирици и лаици (миряни) в православното канонично право

Капанът на дигиталната книжовност

Заглавието може да звучи на някого ретроградно и такъв човек да си помисли преди да е изслушал или прочел текста ми: „Този автор в напреднала възраст явно не обича дигитализацията и затова си ги плещи едни такива…“.

Само че авторът действително цени, обича и с признателност ползва всичко онова, което предимно на административен език се нарича дигитализация и което е свързано с ползване на компютър и всевъзможните програми, великодушно предлагани от или през мрежата. Но това предивно средство за общуване е, казано най-общо, нож с две остриета – и двете остриета са полезни и нужни, само че те изискват двойно по-голямо внимание при боравенето с тях.

За да съм по-ясен от самото начало, ще кажа, че в тази кратка статия думата е за дигитализираните древни или по-нови текстове, с които по редица причини се налага да работим и в научната област.

Цялата статия: Капанът на дигиталната книжовност

От парасинагога към схизма (каноничноправни определения-отграничения)

„Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления (σχίσματα), а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл“

(1 Кор. 11: 16)

„Битието на Църквата е общение“[1] според лаконичната, но точна формулировка на приснопаметния Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Единството на Църквата не е монолитна, недостъпна, затворена, унифицирана и капсулирана тоталност, а общение на неразделни, неразлъчни и неслитни лица. Природата на всички обединяващи и съединяващи елементи на църковното Тяло е общностна[2] тъкмо в смисъла на свободно благодатно общение на лица. В тази перспектива еклисиологията следва да се разглежда не като монадология, а по-скоро като просопология. Начинът на съществуване на Църквата е общението. Самото ѝ битие е събитие на общение. Църквата винаги пребивава в общение и никога извън общение (excommunicatio). Всяко прекъсване на общение, акинонисия (ἀκοινωνησία), е относително, но никога абсолютно (поне в земното измерение на незавършилия все още подвиг тук-и-сега). При все това прекъсването на общението води към постепенното разцърковяване на поместната църква, на отделилата се общност или на отделна личност. Но как и по какви критерии можем да разграничим дали една църква се намира в акинонисия? Отговорът е ясен: това се установява винаги съборно, чрез съборна диагностика, по съборен път.

Цялата статия: От парасинагога към схизма (каноничноправни определения-отграничения)

Велика и благословена събота: преосмисляне на християнската революция

В своя забележителен опус Атеистичните делюзии, с подзаглавие „Християнската революция и нейните модерни врагове“, Дейвид Бентли Харт казва, че „… сред всичките много и велики промени, белязали еволюцията на западната цивилизация – независимо дали внезапни или постепенни, политически или философски, социални или научни, материални или духовни, – е имало само една, триумфът на християнството, която може да бъде наречена „революция“ в собствен смисъл“.[1] Твърдението е обосновано и трудно оспоримо. В неговото аргументиране са привлечени исторически факти, имащи изцяло отношение към дошлата в света заедно с християнството коренна и необратима промяна във възприемането на човека и третирането му – без изключение – тъкмо като такъв, като човек. Всички реални достижения на европейската християнска цивилизация, отнасящи се до равноценността и достойнството на всеки човек, с които се раждаме, израстваме и сме свикнали като с неща, подразбиращи се от само себе си – казва авторът – са резултат, плод от настъпилия с християнството радикален прелом в разбирането за човека.[2]

И все пак, християнската революция има едно измерение, което е много по-важно и същностно в сравнение с всичко останало, и това измерение е промяната в начина, по който с появата на християнството започва да се възприема смъртта. Днес тази промяна е трудно да бъде видяна и осъзната, тъй като човекът въобще, включително и голяма част от християните, отдавна се е върнал към едно – макар и модифицирано, но по същество все старото, предхристиянско възприемане на смъртта, но без осъзнаването на този пръв и най-основополагащ момент от християнската революция всички други нейни плодове практически губят смисъл, тъй като всички те могат да имат своята основа единствено и само в тази революция, която е била започната от Христос на Велика събота – с Неговата победа над смъртта, и която революция продължава и до днес в онези, които са Негови.

Цялата статия: Велика и благословена събота: преосмисляне на християнската революция

Всяка неделя празнуваме Възкресение заедно

Календарът лежи в основата на цивилизацията. Всички култури, които са възниквали в течение на историята, са изобретявали и използвали календарни системи. Една от основните функции на календара е да интегрира обществото, но в някои случаи той е препъникамък, който го разделя и противопоставя.

Служим си с календара ежедневно и той ни се струва нещо просто. Но всъщност вмества в себе си безкрайната сложност на вселената. Намира приложение във всяка област от човешкия живот. Празниците, като неотменна част от живота на обществата, се движат по календара и в голяма степен са причина за неговата поява. Всяко събитие става част от историята, когато е датирано.

Цялата статия: Всяка неделя празнуваме Възкресение заедно