Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Есхатологията в епохата на апокалиптиката

Публикувана на Четвъртък, 20 Април 2017 Написана от Борис Маринов

Apokalypsis Orama Eyaggelistou„Тогава светът ще види Господа
да идва върху облаците небесни”

(Дидахия 16, 8)[1]

„Ето, ида скоро” – така говори Господ на апостола, евангелиста и боговидеца Йоан в книгата, подпечатала Неговия Нов Завет с човечеството (Откр. 3:11 и др.). „Дойди, Господи” – така отговарят учениците, особено като завършек на всяко свое богослужение, в първите столетия след Петдесетница. За тези неща обаче, – за това горещо желание и тази истинска готовност за още една, Втората среща с Господа, ние главно четем и знаем, че са съществували някога, в едно много далечно минало на Църквата. Не можем да ги чуем днес, да ги почувстваме като водещо настроение и нагласа сред съвременната християнска, църковна общност.

На тяхно място отдавна звучат добре познатите многолетствия, а сред всички обяснения и оправдания за тази промяна най-често се изтъква и най-правдоподобно звучи необходимостта от още и още „време”. От време за покаяние. В личностен и в общностен план. И това обяснение щеше да звучи съвсем приемливо, ако можеше да потисне натрапчивото усещане, че чрез него в действителност ловко се маскира нещо друго – желанието „този свят” просто да продължи съществуването си такъв, какъвто е. Независимо, че формално продължава да се изповядва обратното.

Раят в перспективата на Сътворението, Църквата и Пакибитието

Публикувана на Вторник, 18 Април 2017 Написана от Мариян Стоядинов

Ampelos 2Богословската традиция на Църквата не третира рая просто като сюжет от началото на свещената история. Раят не остава в миналото, нито е невъзвратимо загубен и колкото и парадоксално да звучи, не е и пределна цел на човешкото съществуване. В разбирането на отците, на което ще се спрем в настоящия текст, раят, насаден в „Едем, на изток” е своеобразна врата към Царството небесно. В тази своя интерпретация и те, както и всеки дръзнал да разглежда тази тема, се основават на краткото свидетелство на Божието откровение.

Раят и райското състояние на човека са описани лаконично в книга Битие: „… И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде. И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло” (Бит. 2:8-9).

Творение след дните

От горните стихове личи, че раят не е създаден в шестия ден, заедно с останалото творение и човека, а след като творението е завършено и е произнесена последната оценка за него: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро – ден шести” (Бит. 1:31). В тълкуванието си преп. Симеон Нови Богослов обръща изрично внимание на факта, че раят е последното, което Бог твори. В своето четиридесет и пето слово той пише:

Защото след като създал всичко друго, [след като] създал и човека, и си починал в седмия ден от всички дела, които сътворил, [Бог] насадил рай в Едем на Изток, като царско жилище, и въвел в него човека, когото създал, като цар. Но защо Бог не устроил рая в седмия ден, а го насадил на Изток, след като бил завършил цялото творение? Защото Той, като провиждащ всичко, извел в битие и подредил цялото творение в порядък и благочинна последователност; а седмия ден определил да бъде по образа на вековете, които трябвало да дойдат впоследствие във времето, а рая насадил след тези седем дена, да бъде образ на бъдещия век.[1]

При изворите на християнството: още веднъж за последните издания на св. Макарий Велики и св. Исаак Сириец

Публикувана на Понеделник, 03 Април 2017 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovПрп. Макарий Египетский (Симеон Месопотамский), Духовные слова и послания. Собрание І, Изд. А. Г. Дунаев и иером. В. Дэпрэ (Smaragdos Philocalias), Афон–Москва 2015; Мар Исхак Ниневийский (преподобный Исаак Сирин). Книга о восхождении инока: Первое собрание (трактаты І-VІ), Изд. А. В. Муравьев, М.: Издательский дом ЯСК 2016

Във фокуса на този дискурс стоят образите на св. Макарий Велики и на св. Исаак Сириец – двама от най-бележитите мъже на Църквата за всички времена. Строгата филологична интерпретация на текстовете и мислите, достигнали с тяхно авторство до нас, не може да замени името, което те са придобили пред Бога чрез съзерцанията си и своите размишления в дългите дни на своя живот, както и с делата си, които, както се вижда, трогват и днес. Поученията им, заедно с поученията на светите Антоний, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Симеон Нови Богослов, са неотменна част от най-доброто в църковната класика, така че необходимостта от задълбочено изследване и качествени преводи на тяхното творчество зрее отдавна.

Името на св. Макарий Египетски е достатъчно известно в християнските среди на Изток и на Запад и едва ли се нуждае от обстойно представяне. С това име обаче (извън известните 50 духовни беседи, на които е дадено научното обозначение Гръцки ръкописи, тип II) и с личностите, които стоят зад него, са свързани множество неясноти и неточни интерпретации, на които строго научното издирване дава отговори едва в последните години. В този смисъл безспорен принос е трудът на един от най-добрите съвременни руски богослови и патролози Алексей Дунаев.

Политическата теология и византийската философия

Публикувана на Сряда, 08 Март 2017 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Акривия и икономия в правилата на св. Василий Велики

Публикувана на Сряда, 22 Февруари 2017 Написана от Прот. Добромир Димитров

добромирЦърквата е ново творение, което се явява в света с идването на Богочовека Иисус Христос. В нея се сключва Нов Завет между Бога и Неговия народ (λαός) в Христа, но не само в смисъл на ново завещание, договор или просто отношение на човеците с Бога, нито пък само в смисъла на нов живот, а като ново онтологично творение – нова твар, нов свят, нов рай, Тяло Христово (2 Кор. 5:17; Гал. 6:16; Еф. 2:15; Тит 3:5; Кол. 2:17 и т. н.). Преди Своето въплъщение Христос не е имал тяло, затова и Църквата преди въплъщението не е могла да съществува като Тяло Христово, т. е. тя е пряк резултат от Боговъплъщението на Логоса – Сина Божи.[1]

Въплъщението на Богочовека е и най-тясно свързано с факта на изкуплението, оправданието, възраждането и спасението на човеците в Христа, чрез Евхаристията на Църквата. Разбирането и преживяването на Църквата като ново творение се реализира само във въплътения Христос и историческия Богочовек, Който е Единственото ново под слънцето (срв. Екл. 1:9). В богочовешката Си Личност Христос е обединил и е възобновил човешката природа, както е била в Адам преди греха, но е направил и нещо повече от това – показал я е в Себе си като един „нов човек” (Еф. 2:15), който има за своя глава Богочовека Христос.

Тази (в Христос) възобновена и обединена и най-тясно съединена с Бога-Логос човешка природа (неслитно и неразделно – според Халкидонското вероопределение) е онтологичната природа на Църквата, т. е. самата Църква. Това най-тясно единение и общение (κοινωνία) e отражение на божествената икономѝя,[2] която неминуемо е свързана с йерархичността, т. е. тук може да се говори за една икономѝя на църковните харизми.[3] Следователно трябва рязко да се подчертае, че този образ на Църквата като тяло Христово, не е дума или просто аналогия, или някакво сравнение по близост, а е онтологичната идентичност на Църквата.[4]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме