Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Публикуването на рецензията на книгата на прот. Максим Лисак Аскетизмът и Евхаристията: православната духовност в диалог с митр. Йоан (Зизиулас) – тук – е добър и навременен повод да се обърнем към богословското наследство на един от най-влиятелните православни мислители на нашето време. Книгата на о. Максим поставя въпроса за връзката между аскетическия и евхаристийния живот на Църквата и предлага критичен, но и дълбоко уважителен прочит на идеите на Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Тя показва, че противопоставянето между „литургията на сърцето“ и божествената Литургия е чуждо на Православното предание: аскезата и Евхаристията не са конкуриращи се духовни начинания, а неразделни измерения на живота в Христа.

Настоящият текст не е обзор на рецензията на книгата на о. Максим Лисак, нито преразказ на нейното съдържание, и аз силно препоръчвам прочита на рецензията защото тя предлага много детайли от задълбочения анализ, предоставен от автора на книгата. Рецензията е само повод да се постави един въпрос, който заслужава по-сериозно обсъждане в българското богословско пространство: как е приемано и как следва да бъде приемано богословието на митр. Йоан (Зизиулас)? В България рецепцията на неговото богословие често се възприема през привлекателността на дискурса за личността, общението, другостта и евхаристийната еклисиология. Но тази положителна рецепция понякога остава непълна, когато не се разгледат критично някои от неговите системни предпоставки: напрежението между личност и природа, ограниченото място на учението за нетварните Божии енергии и подчиненото положение, което аскетичният и терапевтичният аспект на Църквата понякога получава спрямо евхаристийния.

Цялата статия: Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на...

Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики

Написаното по-долу е преди всичко символичен акт на благодарност към проф. Петко Петков за приноса му към изучаването на ръкописното и въобще книжното наследство в Зографската библиотека. Целта на изложението е да бъде извършено едно общо очертаване на проблема за преобразяването на смислите чрез един конкретен текст. Наблюденията възникнаха при редакцията на Житието и Писмата на свети Антоний, които светата ни обител издаде наскоро. В процеса на издание на Житието проф. Петков отново имаше своя принос, предоставяйки безкористно славянските преводи на текстовете, набрани от него, за което и в изданието ни, а и сега сърдечно му благодарим.

Темата за преобразяването на смислите от понятийния инструментариум на античния елинистичен свят в ранната Християнска църква е изключително обширна. Тук няма възможност да се спирам върху историята на дискусията „елинизация на християнството или християнизиране на елинизма“, но ще се огранича само с конкретни наблюдения върху някои понятия от Житието,[1] които възникнаха в хода на редакцията на превода, извършен от Иван Петров, и в плодотворните дискусии върху тях с преводача.

Цялата статия: Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики

„Премина през небесата“: за телесното Възнесение на Христос

Пасхалните евангелски разкази са категорични, че възкръсналият Христос не е дух, че Неговото възкресено тяло е реално и плътно при допир: Той се храни със Своите ученици, приканва св. апостол Тома да сложи ръката си в раните Му, за да се увери в реалността на Неговото тяло. Същевременно, същите разкази не позволяват Възкръсналият да бъде възприеман като възстановен живот в рамките на стария земен порядък: Той се явява сред учениците, които са се заключили поради страх от юдеите, става невидим за двамата пътници по пътя към Емаус, след Възкресението най-близките до Него не Го разпознават веднага. Очевидно нещо се е променило, Възкръсналият е същият Иисус, ала и не е същият.

Св. апостол Павел създава контекст, в който можем да мислим тази двойственост. В глава 15 на Първо послание до коринтяни той обяснява разликата между „душевно тяло“ и „духовно тяло“ без да изоставя самото понятие тяло (σῶμα).[1] В този контекст ще поставя и моя въпрос, който смятам да обсъдя тук: ако Христос е възкръснал с плътно осезаемо, но прославено тяло („духовно тяло“), как трябва да бъде разбрано Неговото сядане отдясно на Бога след Възнесението?

Цялата статия: „Премина през небесата“: за телесното Възнесение на Христос

Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество

Културноисторически аспекти

Петият (553 г.)[1] и Шестият (680 г.)[2] вселенски събор не постановяват свещени канони (църковни правила). По тази причина двувековният период от Четвъртия вселенски събор (451 г.) до 691 г. е време на каноническо безмълвие, в което канонодателството (постановяването на нови правила на Църквата) е сякаш застинало, спряло или прекъснато. Този канонически дефицит е компенсиран от Пето-шестия (Пενθέκτη, Quinisextum) Трулски вселенски събор от 691 г.,[3] проведен в един от най-критичните и преходни периоди в историята на Източното Средиземноморие и на елинско-римския (византийски) свят. От 610 до 717 г. настъпват събития от световноисторическо значение, които разкъсат единството на средиземноморското пространство и довеждат до ново преформатиране на дотогавашния елинско-римски културен свят.[4]

Пробуждането на арабите, появата на исляма и арабско-ислямските нашествия и завоевания в Близкия изток и Северна Африка довеждат до падането на Персийската империя и териториалното свиване на Византийската. Загубата на по-слабо елинизирани провинции на късната Римска или ранната Византийска империя и заселването на прабългари и славянски племена на Балканския полуостров довеждат до създаването на една по-ограничена в географско отношение, но същевременно по-хомогенна в етнологично, културно, религиозно и езиково отношение Византийска империя.

Цялата статия: Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически...

За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението

Питането за човека и за неговия живот е закономерно и оправдано. И то е древно точно толкова, колкото и самият човек. Настъпва ли край на човешкото съществуване? Или не? Какво представлява смъртта? Нима животът е само миг! От рефлексията върху тези и свързаните с тях въпроси се е зародило и учението за прераждането. То ще бъде и обекта на проследяване и изясняване и в настоящото изследване – в още един опит за критичното му изясняване във връзка с християнското и по-конкретно с православното християнско верую.

В християнски контекст учението за прераждане, метапсихозис (метемпсихоза, гр. μετεμψύχωσις – „преселване на душата“ и по-специално нейното превъплъщаване или прераждане след смъртта), се появява заедно с ранните гностически интерпретации на Евангелието, които с в пряка връзка и зависимост от античния светоглед. Гностиците са разработвали своите мисли главно на основата на синкретичен и еклектичен подбор от античната философия, влиянието на юдаизма и източноперсийския зороастризъм. За прераждане на душите разсъждава още Платон (427-345 пр. Хр.), от когото гностиците са повлияни в изясняване на философско-богословските си учения за света и човека.

Цялата статия: За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението