Коментарът на Теодор Мопсуестийски (352-428) върху Евангелие според Йоан

Теодор Мопсуестийски е роден през 352 г. в Антиохия, в богато гръцко семейство от местната градска аристокрация. След като получава отлично образование в ораторската школа на Ливаний, ок. 370-371 г. той постъпва в школата, или по-скоро училището със затворен, почти манастирски характер (ἀσκητήριον) на Диодор Тарски. Тук той изучава дълбините на Св. Писание и се подготвя за служение на Църквата. Вероятно през 383 г. е ръкоположен за свещеник и във връзка с пастирската и проповедническата си дейност се налага да взима ясна позиция по въпроса за Аполинариевата ерес, доколкото някои богословски позиции на Аполинарий от Лаодикия са осъдени на Втория вселенски събор в Константинопол (381 г.). Така той бива въвлечен активно в христологическите дебати. От този период нататък Теодор ще престане да пише тълкувания на старозаветни книги и ще се насочи към новозаветните.[1] През 392 г. е ръкоположен за епископ на гр. Мопсуестия в провинция Втора Киликия. Именно от този период са най-важните му догматически съчинения и някак изолирани сред тях по време стоят неговите Коментар върху Евангелие според апостол Йоан и Коментар върху посланията на апостол Павел.[2] Вероятно е починал малко след като неговият последовател Несторий заема архиепископската катедра на Константинопол през 428 г. След смъртта си Теодор е осъден в едикта за „трите глави“ на имп. Юстиниан, а окончателното отричане на неговата христология става на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.[3]

Негови съчинения са били преведени на сирийски още приживе, тъй като знаем, че веднага след Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) епископът на Едеса Рабулас († 435 г.) е заповядал да се унищожат тези книги в неговата епархия.[4] Съчиненията, които са избегнали тази участ, са коментарите на кн. Еклисиаст и на Евангелие според св. ев. Йоан, тъй като в онзи момент те все още не са били преведени на сирийски език.[5] И двете съчинения са отправени до епископа на Газа Порфирий – близък приятел на Теодор и на св. Йоан Златоуст от ранните им младежки години.[6]

Появата на енорията и презвитерът като предстоятел на Евхаристията през четвъртото столетие

Въпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

Християнският хуманизъм и кризата на европейската идентичност

1. Въведение

Непосредствено след края на Втората световна война Карл Ясперс публикува свои размисли за духа на европейската култура.[1] Според Ясперс в периода на своя разцвет Европа е взаимодействала с неевропейците, снемайки тяхната манталитетна и културна другост в полето на собствената си рационалност. В Модерността обаче европейският разум изпада във вавилонско разноречие. Разколебаване на устоите на европейската идентичност е пророкувано от мислители като Ницше и Киркегор, но те остават неразбрани. Така се стига до кризата на европейската култура след Втората световна война, когато Индия и Китай се утвърждават като конкурентни центрове, притискащи Европа така, както Египет и Месопотамия са притискали Палестина. Многоцентровият свят разколебава историческата диалектика на Европа, понеже конкурентните културни метрополии вече не могат да бъдат безостатъчно снети от европейската рационалност. Ясперс настоява, че Европа е в ступор и пред своите бивши колонии Русия и САЩ, превърнали се в световни империи, засенчващи историческото си лоно. Глобалната Европа, за която Хегел е могъл да каже, че онези части на света, които все още не са завладени от европейците, или не си струват, или вече са определени за завладяване, в средата на 20 в. се е самоопровергала.

Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава

Тази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Великият пост – време за себе си

Има няколко периода в годината, когато Църквата призовава хората да се отделят поне за малко от суматохата на ежедневието, от рутината и да обърнат поглед към себе си. Постът дава възможност да се обновим и заредим с духовни сили, черпейки от източника на живота – Бога. Великият пост е най-строгият и продължителен пост през годината. Най-характерният му белег е въздържането от храна с животински произход, но то носи духовна полза само в съчетание с духовния пост, който е време за размисъл, изпитване на съвестта, равносметка и промяна.

Дълга и интересна е историята на най-важния християнски пост, наричан още св. Четиридесетница. Още апостолите и първите християнски общини са отбелязвали в деня на еврейската Пасха спомена за страданията и смъртта на Иисус Христос. Това събитие не е било празнично, а повод за скръб, и затова християните са го отбелязвали с пост.

Така, първата християнска Пасха е започнала своето съществуване като пост и е била наречена кръстна Пасха. Този пост е претърпял едно поетапно развитие през годините, преди окончателно да се оформи в днешния си вид от седем седмици.