Учението за енергиите във Всестранното учение на Михаил Псел

От 30-те години на 20 в. се разпространява твърдението, че учението за същностните енергии е изобретено ad hoc от св. Григорий Паламà и неговите съмишленици. Това мнение беше частично реанимирано в наши дни. Междувременно се появиха поне три книги, в които се доказа, че учението е конституирано и експлицирано във времето между св. Атанасий Александрийски и преп. Йоан Дамаскин.[1] Отворени остават обаче други въпроси. Дали учението присъства в цялата византийска култура и е валидно за цялата философска култура във Византия? Ако да, в какъв облик? Тези и подобните на тях теми са замъглени от фиксирането върху паламитските спорове, поради което погледът е пред заплаха повече или по-малко да загуби или изкриви жизнения образ на философията във Византия.

1. Никита от Марония и баналността на учението за енергиите

В няколко предишни свои публикации[2] насочих в детайли вниманието към шестте фиктивни диалога за изхождането на Светия Дух (Περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου πνεύματος), единственото сигурно засвидетелствано съчинение на Никита от Марония, починал около 1145 г. като митрополит на Солун.[3] В текста си Никита кара своите Γραϊκός и Λατῖνος да представят и обсъдят позициите си „без обиди и подигравки“ в дирене на „най-благородната и необходима истина“.[4]

Идеализъм ли е християнството?

Християнството навлезе в световната история със смелото твърдение, че представлява откровение в чистия и собствен смисъл на тази дума. Всички религиозни движения и философски системи, които то завари, са за него плод на човешка мъдрост. По силата на това твърдение християнството упорито отрича да принадлежи по своята същина към този свят. Напротив, то претендира да ни извежда извън него и да ни поставя в допир с действителност, до която не могат да се доберат мисълта и интуицията дори и на най-гениалния човек. Когато обаче християнството говори за откровение, ние не трябва да разбираме под това понятие някакви ненормални психопатологични прояви, нито пък свръхнормални дарования като ясновидство, телепатия и пр. Откровението означава, че самата истина – не като някакъв принцип, идея или ценност, а като личност – се разкрива на човека по собствена инициатива. То носи напълно обективен характер и се разграничава рязко от останалите субективни преживявания и прояви на своите носители и посредници. По този начин откровението се нарежда до непосредствения сетивен опит като един от изворите на човешкото познание. Само че сетивният опит предполага инициативата и активността на човека, който сам, със собствени усилия, се стреми към опознаване на включената в границите на видимия свят действителност. Откровението, напротив, представлява движение отгоре надолу, което засреща човека и му разкрива една надсветовна, свръхестествена действителност, до която неговите собствени усилия не могат да го доведат. За християнството следователно съществуват два вида действителности – естествена и свръхестествена, на които отговарят два начина на разкритие – сетивен опит и откровение. Последното се състои от два основни елемента: 1. средства и 2. съдържание. Средствата произхождат от този свят и към тях принадлежат преди всичко хора и предмети, които опосредстват откровението, мисловни форми и език, в които то се изразява, историческа обстановка, в която се реализира и пр. Съдържанието от друга страна има напълно свръхестествен характер и представлява нещо съвсем ново и непознато, което не може да се сведе към дадената действителност. Но последната, поради непосредствената си близост с човека, влияе така силно върху съзнанието му, че той често пъти я превръща в основен и абсолютен критерий за изяснение на всички явления без разлика на техния произход. И понеже средствата на откровението принадлежат, както казахме, към тази действителност, той е склонен да отъждествява неговото съдържание със самите тях и с техните прояви. В това отношение важи законът за йерархията на ценностите. Колкото е по-нисша една ценност, толкова по-силна е тя и обратно – колкото е по-възвишен нейният характер, толкова по-слабо е въздействието ѝ и толкова по-голяма е опасността да бъде погълната от по-силната от нея. Опитите да се унищожи трансцендентално-откровения характер на християнството и да се разложи неговото съдържание в явления на непосредствено дадената действителност се наричат с общото название иманентизъм. Върху тази действителност са се оформили още от дълбока древност две основни схващания: 1. реализъм или материализъм и 2. идеализъм. Понеже християнството поставя в основата на своето светосхващане духа, най-близко до мисълта е то да бъде подведено под знаменателя на идеализма и да се разглежда като негова разновидност. И до ден днешен голямото болшинство смята, че християнството може да вирее и цъфти само в идеалистически ориентирани епохи и че когато те бъдат преодолени от реализма или материализма, тогава то трябва да изчезне по необходимост.

Иисус – историческият човек тогава и сега

А когато дойде в страната на Кесария Филипова,
Иисус питаше учениците Си и казваше:
за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?

(Мат. 16:13)

Образите на човека Иисус – тогава и сега – са толкова различни, колкото са различни търсещите Сина Человечески. Божият Син, Божието Слово, чрез което е създаден светът, Пасхалната жертва за хората, страдащият Раб Господен, Който взема върху Себе си греховете на света, или – през последните два века – Иисус, социалният реформатор и бунтар, освободителят на потиснатите… Всеки човек и поколение вижда в Иисус отражение на себе си.

Кой е историческият Иисус, човекът, Който е вървял по прашните пътища на древен Израил, събирал е ученици и последователи и е бил екзекутиран от римляните? Същият ли е като „Христос на вярата“[1] – отвъдисторическа фигура, чието присъствие в света оживява чрез Новия Завет и теологиите на църквите, като подхранва надеждата на християните за вечен живот. Последният винаги е бил много по-важен за повечето християни, а първият все по-силно привлича онези, които се нуждаят от вяра без догми.

Епископ Атанасий (Йевтич) ни завеща богословие на любовта и свободата

„Човешката личност е надарена със свобода, но свободата в библейско-

християнската традиция е най-тясно свързана с любовта“.[1]

„В християнството безусловна предпоставка за човешката личност

е Божията Личност, както и личността на другия човек. Нашето

отношение спрямо тях е по същество цялата наша история“.[2]

Еп. Атанасий (Йевтич)

Бог създал цялото творение, всичко видимо и невидимо, но нищо от създаденото нямало име. Бог възложил тази съ-творителна дейност на човека. „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Бит. 2:19-20). Затова ние казваме, че творението е съ-творено. Човекът бил включен в Божието творение, станал съ-творец с Бога. Без имена творението е незавършено. Без имена ние не можем да назовем нищо от сътвореното, а като не можем да го назовем, то остава за нас непознато и непознаваемо. Едно от основните условия за познаване на нещо е то да има име. Безименното е непознаваемо.

Господари или роби

Съвременният човек, който е принуден да урежда своя живот под непосредственото въздействие на страхотните последици от Втората световна война, преживява с потресаваща сила едно остро противоречие. От една страна той знае, че науката и техниката или въобще културата са едно могъщо средство в неговите ръце за овладяване природните сили и поставянето им в негова услуга. От друга страна обаче току-що затихналият световен конфликт създава у него едно съвсем противоположно обезкуражително впечатление, че той е само една играчка на разкритите от него сили, които неумолимо го тласкат към унищожение. Откриването на атомната бомба увеличи до неимоверност силата на това впечатление. Като някакъв призрак се е надвесила тя над цялото човечество и го кара да тръпне пред възможността за своя неизбежен залез. Модерната естествена наука е стигнала в своето развитие до едно място, гдето звездата, която я е ръководела досега, започва да угасва. Вместо господство, тя предвещава на човека робство. Никой не отрича, че атомната енергия може да си използва за мирни цели в модерната индустрия и да увеличи до невиждани размери производствените и лечебни възможности. Въпреки това, фактът е налице, че тя бе използвана преди всичко за унищожение. Мнозина се утешават с мисълта, че науката ще открие ново противодействащо средство, което да неутрализира разрушителните последици от атомната бомба. Още от сега даже специалистите препоръчват преместването на жилищата дълбоко под земята, гдето чрез изкуствено осветление и снабдяване с въздух могат да се създадат благоприятни условия за живот и работа. При такива обнадеждаващи изгледи човек може да си отдъхне с облекчение. Вярно ли е това? – На пръв поглед тази препоръка действа твърде успокоително. В действителност обаче тя е съвършено неподходяща за достойнството на човека и е в пълно противоречие с неговото първоначално предназначение. Той, който се стреми към господство в природата, е принуден да бяга под могъщото въздействие на атомния демон от слънчевата повърхност на земята в нейните мрачни дълбини. И без туй процесът на това бягство е достигнал до такива размери, че жителите на големите градове поставят на прозорците си по няколко саксии с цветя, за да изразят копнежа си към въздух, слънце и свобода, които модерната култура все по-настойчиво им оспорва. От друга страна цялата тази верига от действие и противодействие, която може да продължи до безкрай, не е в състояние да изгони робския страх от сърцето на човека и да му гарантира едно окончателно успокоение.