В търсене на покровител. Фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през 20 век

Когато през 1914 г. избухва Първата световна война, българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Велички еп. Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз” според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. Синод.

Проблемът за литургическото време между αἰών, καιρός и χρόνος

Как и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Св. апостол Андрей Първозвани и проповедта му в земите на България

Въпреки определените успехи на българските учени, изследващи историческото ни минало, и независимо от немалкото публикации, които се стремят да запълнят големите бели полета в мозайката на българската история, неизследваните теми продължават да заемат огромен дял в тази мозайка. Дори проблематика, върху която има десетки статии и монографии, продължава да крие много неизвестни – такава е спецификата на историческото познание, което не може да направи пълна възстановка на миналото, но изследва единствено следите за събитията, останали в общата памет. В полето на църковната ни история празнотите в историческото изследване са още по-големи. Миналото на България в църковно отношение крие неподозирани дълбини и богатства, които трябва да бъдат разкривани и правени достояние на сънародниците ни, особено в тези трудни и оскъдни на духовност времена, за да вдъхновяват още повече вярващите и да приобщават към Църквата онези, които се намират вън от нея.

Без преувеличение можем да кажем, че земите на днешна България не само са били осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но и че християнството пуска дълбоки корени тук още от първия век, а кръвта на ранните мъченици, които слабо или въобще не познаваме, е напоила тези корени толкова обилно, че дървото на Църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. Неслучайно Божият промисъл е отредил Българската църква да бъде начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия – Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И понеже в Църквата случайности няма, а всичко е по промисъл и воля Божия, Сам Господ е призовал трима от своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Това са св. ап. Андрей Първозвани, св. ап. Филип и св. ап. Павел. В настоящата статия ще се опитаме по-задълбочено и внимателно да разгледаме дейността и свидетелствата за тази дейност на св. ап. Андрей по нашите земи.

Когато тялото боледува: болести и лекарства в живота на първите монаси

Византийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Принасянето на Жертвата – въвеждането в Царството

На Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.