Светлината в богословието на св. Максим Изповедник

Темата за светлината (φῶς) е от особена важност за мнозина антични и средновековни мислители. Интересът към нейната многопластова метафоричност и сложна определяемост кара елинските философи и християнските богослови да ѝ отредят специално място в своите произведения. Теоретичната значимост на понятието за светлината става ясно видима още при метафизическите спекулации на езическия неоплатонизъм за процесията (еманацията) на Единното като излъчване на светлина и прехода му в многообразието, за да се възвърне то обратно към единството; при прошествието на единия лъч на Богоначалието към множествеността на разумните същества, които на свой ред (всяко в своята мяра) го приемат, за да възходят към единение с Бога, при Псевдо-Дионисий Ареопагит; но също и Кападокийското и Дионисиевото тълкувание на божествения мрак, тъждествен с божествената светлина и необходим за прехождането в нея; и последвалата им рецепция във Византийското и Латинско средновековие.

В духа на християнската традиция преп. Максим Изповедник разглежда светлината в нейния: 1. метафизичен – откъде идва тя и как произтича (прошества) от Божеството; 2. духовен – представлява 1) пречистваща, 2) просветляваща, озаряваща, осияваща, и 3) съвършаваща, обòжваща Божия благодат; и 3. познавателен аспект – просветлява човешкия ум, за да прозре той вложените логоси в природата (λόγοι φύσεως), които да го възведат до познаване на Самия Логос (Λόγος). В метафизичния аспект разбираме светлината като метафора за еманацията на Божеството като Негово собствено природно действие, но и като креация, дело на творческите, устроителни и промислителни енергии на Твореца, вложени от Него в различна степен в сътворения космос. В тази статия ще разгледаме светлината в трите ѝ аспекта и проявена като енергия и благодат.

Монашеското свещенство в периода на четвъртото столетие

Предпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на 2 в., както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на 3 в. това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Какво значи „византийски хуманизъм“?

С първото изречение в своята книга за „хуманистично формираната теология във Византия“ Герхард Подскалски заявява: „Вече много е мислено и писано за хуманизма като цяло, специално за „християнския хуманизъм“, но и за хуманизма във Византия, така че не е нито необходимо, нито имам намерение да повтарям тук всички тези информации и възгледи“.[1] Намерението на моето размишление е – напротив – да изследва коректността на понятието „византийски хуманизъм“.

1. Един личен момент

В книгата ми Философия във Византия говоря за теоцентричен и антропоцентричен хуманизъм във Византия, имащи корени във византийската култура и допринесли за развитието на тази култура, включително чрез сблъсъците помежду си.[2] Тези понятия могат да бъдат видени и в двете български версии на книгата (2001 и 2011 г.). В една по-късна книга[3] замених „хуманизъм“ с „тенденция“. В посветения на Византия том от Юбервеговия очерк на историята на философията говоря за теоцентрична и антропоцентрична мисловна насока.[4] В една статия разясних накратко основанията си да отхвърля понятието „хуманизъм“.[5] Чувствам се обаче длъжен да аргументирам подробно мотивацията си.

Отговор на рецензията на проф. Ив. Снегаров за хабилитационния труд на д-р Константин Цицелков под заглавие „Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството“

Натовареният от съвета на Богословския факултет с рецензирането на горепосочения хабилитационен труд проф. Ив. Снегаров се е справил със задачата си в един доклад от 42 стр. според номерацията с червен молив, възприета от служебната заверка накрая.

Докладът се проучва мъчно не само поради това, че е написан на ръка, но и поради липсата на прегледност и системност в изложението. От 1-25 стр. рецензентът прави критичен анализ на цялото съчинение, а след това се връща отново с още 17 стр. специално върху теориите на Нюман и Харнак. Освен това общата преценка, която обикновено следва накрая и представлява един естествен завършек и логичен извод от целия анализ, е дадена почти в началото на същия на стр. 5. Това разкрива още една характерна особеност в подхода на рецензента към разрешаване на поставената му задача. Той работи под натиска на наслоили се вече в неговото съзнание предубеждения към предоставеното научно съчинение, които му отнемат възможността за едно спокойно и трезво обсъждане и му пречат да изчака търпеливо крайния резултат. По-нататък ние ще имаме не един път случай да разберем какви са тези предубеждения и до каква степен те са помрачавали погледа му за едно задълбочено, непредвзето, цялостно и обективно разглеждане на нещата.

„… и ще станете като богове“!

Неизброими са философските течения, които вече две хиляди години воюват срещу Евангелския закон на Господ Иисус Христос. Срещу всяка притча, разказ, дори срещу отделна фраза, произнесена от Богочовека, се развиват контра-учения и доктрини, чиято крайна цел е да се разводни (пантеисти, католици, протестанти, напр.), подцени (мохамедани, теософи) и накрая унищожи идеята за Единия Бог, Троичен по Лица.

След повърхностен прочит на което и да е философско или псевдо-религиозно учение човек неволно възкликва: „Ето, това го има в Евангелието!“. Но ако решим да потърсим оня общ рефрен, който звучи във всички тях, ние неминуемо ще чуем: „… и ще станете като богове“.

Плод на всички тях в днешни дни е атеизмът, и не войнстващият, който в по-голямата част от света е минало, а финият научен атеизъм, който чрез киното и телевизията, чрез писаното слово и изкуството ни предлага новите богове: артисти, атлети, политици, милионери.