Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Базиликата – царският дом на новия Божи народ

Публикувана на Понеделник, 26 Юни 2017 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Веднага след Петдесетница, когато Светият Дух създава Църквата, започва бурно развитие на християнските общини – разпространява се Благовестието, развива се богослужението, изяснява се богословието, аскетизмът се разкрива като основен способ на християнското битие, разгръща се административната структура на Църквата и т. н. Цялото това развитие намира въплъщение и израз в християнската архитектура. През първите три века – до едиктите на Галерий в Сердика (София, 311 г.) и на Константин Велики в Медиоланум (Милано, 313 г.) – християните са преследвани от имперската власт и от този период не са запазени следи от храмово строителство. Общоприето е мнението, че през тези близо триста години богослужението се е извършвало в частни домове,[1] където са били организирани домашни църкви (domus ecclesiae), а от 2 век за такива били използвани и катакомбите. Не трябва обаче да остават без внимание и сведенията на различни автори от тази епоха, свидетелстващи за строителството и на християнски храмове, които по време на гонения са или разрушавани, или предавани на местните власти, които да ги използват според нуждите си.

Едно от най-ранните свидетелства за построяване или по-скоро преустройство на частен дом в християнски храм ни дава св. Климент Римски († 101 г.), вероятно първият епископ на днешна София.[2] Той ни разказва за знатен християнин от Антиохия, на име Теофил, който „осветил като църква огромната базилика на своя дом” (ut domus suae ingentem basilicam ecclesiae nomine consecraret) и я предал в разпореждане на местната църковна община. За строителството на християнски храм се споменава и във времето на имп. Комод († 192 г.). Имп. Септимий Север († 211 г.), който е известен в историята с веротърпимостта си, лично защитава в съда правото на християните да построят свой храм върху закупена, вероятно обществена земя. За християнски храмове свидетелстват още Тертулиан († 230 г.) и св. Григорий Неокесарийски († 270 г.), а археологическите разкопки от миналия век и продължаващи и до днес, разкриха в Дура – Европа (древен град на брега на р. Ефрат, разположен на пътя, свързващ Дамаск с Месопотамия, дн. в Сирия) синагога и домашна църква с баптистериум, датирана от втората четвъртина на 3 век. Домашната църква е с интересни стенописи със сцени от Стария и Новия Завет, създадени в периода 232-256 г.

Хуго Етериано срещу учението на източните църкви: Filioque и римския примат

Публикувана на Сряда, 21 Юни 2017 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Православие и православно богословие

Публикувана на Понеделник, 05 Юни 2017 Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВ този кратък текст ще се опитам да изложа най-основните черти на православното християнство и на православното богословие въз основа на своя собствен опит. Макар от години да се занимавам с писменото наследство на древните християнски писатели, които в Църквата наричаме свети отци, не претендирам за дълбоки познания по систематично богословие или християнска философия. Онова, което ще изложа е по-скоро набрано от градината на отците, които сами едва ли биха се наредили сред академичните теолози-систематици от постренесансов или съвременен тип.

Макар през последните две десетилетия у нас да бяха публикувани много и ценни богословски изследвания, като най-сериозен дял заемат православните, обществото ни сякаш остана глухо за тези задълбочени трудове, а в последно време, поведено по общата „световна мода по религиите”, отново прегърна старата препрана и пак предложена на нашата общественост стара „националистическа концепция” за православно християнство, която е донесла много мъки и беди не само на християните в нашата страна, но и в целия православен свят. И това не е случайно. През последното десетилетие, дори може би малко повече, из православните страни, пък и не само там, се носи една устойчива схематизираща православието представа. Често то се представя от хора като Александър Дугин и подобни на него философстващи теоретици на „социалния инжинеринг” като идеология, някаква културна парадигма с имперска месианска окраска. Дори в нашите периферни краища на света то отново вече бива представяно като белег за „национална принадлежност”, характеристика за отличие по расов признак, или дори като „кабел за връзка” с „останалите славяни”.[1] Всъщност, като изключим втората половина на 19 век и повечето от 20 век, православното християнство никога не е било възприемано и не се е себевъзприемало като нещо такова. То винаги е живяло с усещането, че изпълнява тук на земята божествения план за спасение на човечеството – без оглед на раси и полове, на възрасти и континенти, а още по-малко на партийни пристрастия, политически убеждения, националистически и имперски комплекси. Едва ли някой от отците на Църквата е мислил за „измеренията на националната сигурност на Православната църква” – нещо, което днес се опитват да ни пробутват същите тези, които преди само малко повече от две десетилетия ни забраняваха да ходим на службите на същата Православна църква и убеждаваха колко назадничава и непрогресивна, пък дори и контрареволюционна е тя.

Човекът като топос на светотайнствения перихоресис на настоящия и бъдещия живот (Есхатоцентричната перспектива в антропологичната мисъл на св. Николай Кавàсила)

Публикувана на Петък, 26 Май 2017 Написана от Свилен Тутеков

St Nicholas CabasilasВ Църквата животът в Христос се преживява като екзистенциална и опитно-еклисиална реалност, в която се пресичат историческата и есхатологичната перспектива на човешкото съществуване. В светоотеческото богословие този факт се отнася към самия логос на антропологичното мислене и придобива екзистенциално-сотириологично значение. Библейският принцип: на човека му е даруван живот и той е призван да придобие изобилен живот (срв. Иоан 10:10) открива истината, че човешкото битие е онтологически отворено да се включи в новия начин на съществуване в Христос и динамично да напредва в него като органичен член на църковното тяло. Тази истина позволява да осмислим тъкмо в пространството на антропологията харизматичния опит от срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот и да видим човека като неин екзистенциален топос. Поставянето на тази тема в теоретичен богословски дискурс отваря хоризонта за осмислянето на светоотеческата антропологична мисъл в една подчертано есхатоцентрична перспектива. Едновременно с това обаче тя открива и възможност за изследване на антропологичния опит от изливането на изобилния живот като опитна светотайнствена реалност.

Класически патристичен пример за такъв тип светотайнствено богословстване за човека откриваме в богословието на св. Николай Кавàсила. Неговият опус предлага един мистагогийно-богословски синтез, в който историческата и есхатологичната перспектива на живота в Христос са преживени и промислени в тяхното органично взаимопроникване (= перихоресис). Този перихоресис дори може да бъде видян като своеобразен жизнен нерв на христоцентричната антропология и на опитната еклисиология на свещения автор. Нещо повече, в неговата мисъл срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот е промислена като изцяло светотайнствена, евхаристийна и литургична опитна реалност, която става всеобхватен хоризонт, опосредстващ богословската рецепция на всеки един аспект от антропологията. Цялата негова антропологична мисъл извира от евхаристийното богословие, което определя вътрешната ѝ структура и екзистенциална динамика, нейния теоретичен и практически логос.[1]

Доростоло-Червенски митрополит Василий – кратък биографичен очерк и опит за архипастирски портрет

Публикувана на Сряда, 24 Май 2017 Написана от Борис Маринов

Dorostolo Chervensky mitr VasiliyВторият по ред Доростоло-Червенски митрополит на възстановилата през 1870 г. самостоятелния си живот Българска православна църква се ражда със светското име Васил Михайлов, през лятото на 1847 г., в древния Константинопол – столица и сърце на някогашната Османска империя. Принадлежи към семейство на занаятчия-кожухар – преселник от търновското село Малък Чифлик. Основното си образование получава в българското училище при храма „Св. Стефан” на Златния рог, след което от 1861 до 1865 г. се обучава в Белградската гимназия. Преждевременно завърнал се от Сърбия, вследствие от приетия през 1865 г. закон, че в гимназията не могат да се обучават чужденци, от октомври 1865 г. той изучава гръцки – отново в българското училище в османската столица, а през есента на 1866 г. постъпва във висшата Богословска школа на Вселенска патриаршия на о-в Халки. Завършва я блестящо през лятото на 1872 г., като на 27 юни с. г. е постриган в монашество и е ръкоположен в йеродяконския чин. И двете събития стават в „Св. Стефан” – люлката и живата памет на възраждащата се Българска църква.

Дългото, паметно и всеотдайно църковно служение на новия монах и клирик на Екзархията започва като архидякон на един от нейните строители – Макариополския епископ Иларион, който през същата година е определен за пръв български Търновски митрополит и с когото той е духовно свързан още от 1861 г., когато е канонарх на храма „Св. Стефан” и помощник на неговия председател, който е не друг, а именно Иларион Макариополски. От същото време датира и познанството му с неговия духовен старец и пръв екзархийски Доростоло-Червенски митрополит Григорий (Немцов).[1]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rh4x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме