През тази година се отбелязва двадесетата годишнина от началото на Националния конкурс „Бог е любов“, който се организира от МОН в сътрудничество с БПЦ. В няколко публикации (тук и тук) Двери разказва за началото на инициативата, участниците в нея, резултатите от двадесетгодишната творческа работа на ученици и учители по темата за Божията любов. Това интервю е с Ваня Станчева, старши експерт в РУО - София-град, която участва  и следи развитието на конкурса през всичките години.

- Г-жо Станчева, Вие участвате в организацията и провеждането на състезанието „Бог е любов“ още от самото начало. Имали сте различни роли в него – като учител по Религия, като член на жури на регионално и на национално ниво. Ако се върнем двадесет години назад, можете ли да ни разкажете как се зароди идеята за това състезание и какво беше неговото начало?

- Преди да стане национален конкурсът „Бог е любов“ беше инициатива на ентусиасти от Търговище. Идеята беше прегърната веднага от Панчо Василев, който тогава беше главен експерт по религия в МОН, проф. Иван Желев, тогава декан на Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", и други съмишленици. Така още на следващата година – 2001 – „Бог е любов“ влезе в списъка на МОН с национални състезания. Първият домакин на Националния конкурс стана София и по-точно район „Искър“, където, благодарение на тогавашния районен кмет Тодор Патриков и на Нуна Савова – началник на отдел „Образование“ в района, Религия се изучаваше във всички училища и детски градини на район „Искър“, като трима богослови бяха назначени на щат само с часове по Религия. Така че нямаше нищо по-естествено от това да покажем на всички какво правим там. Спомням си, че в първата комисия бяха включени учители по религия, БЕЛ и изобразително изкуство от училищата от района. Изпратени бяха твърде много творби – не само първите места, а всички класирани от инспекторатите по места. Тогава все още нямаше ограничение. А и никой не предполагаше такъв огромен интерес. Церемонията по награждаването се състоя в Дома на културата „Искър“. Огромната зала беше препълнена. В програмата взеха участие деца и ученици от района, изучаващи религия. Стана наистина празник. На следващата година вече имаше по-строг регламент, който, с малки корекции, се запази и до днес, двадесет години по-късно.

Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…

В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.

- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…

- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква. В детството си мислех да служа на Бога на попрището на науката или изкуството, увличах се от биология, история, рисувах… Но от дванадесетгодишен реших да се посветя на църковното служение, тогава и написах първия си богословски „опус“. На петнадесет вече помагах в олтара, четях и пеех на клироса… Към края на училищното си образование бях усвоил почти целия семинарски курс, но не изоставях заниманията си по естествознание и история. В стремежа си да съчетая науката и вярата ме подкрепяше моят духовен наставник, приятелят на нашето семейство Борис Александрович Василиев – етнограф, антрополог, богослов и литературовед. Никога не съм откривал противоречия между вярата и знанието.

Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската  православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.

- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.

- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).

- Проф. Желев, Вие сте първият председател на националната комисия на ученическото състезание „Бог е любов“ и имате важна роля в утвърждаването на състезанието. То се провежда от Министерството на образованието, но в организирането му взимат участие и епархиите на БПЦ. Каква беше Вашата роля за сближаването на двете институции при провеждането на „Бог е любов“?

- Нямам толкова важна роля, всичко беше плод на стечение на различни обстоятелства. По това време бях декан на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и беше естествено да подкрепя идеята за това благородно ученическо състезание, първо, защото имах интерес към тази проява, второ, бях и член на комисията в МОН, която се занимаваше с въпроса за религиозното образование, трето, междувременно бях назначен и за директор на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, четвърто, повечето учители, които замислиха и осъществяваха това прекрасно начинание, бяха мои бивши и настоящи (тогава) студенти. Така че без излишна скромност мога да кажа: направих това, което бях длъжен да направя (срв. Лука 17:10).

Предлагаме на нашите читатели втората част от интервюто на протод. Андрей Кураев за френското издание Orthodoxie.com за причините, поради които много православни смятат войната на Русия в Украйна за „праведна“; за корените на „благочестивото насилие“ в мисленето на православните и за това кога православните патриарси са влизали в конфликт с царската власт.

- Какво мислите за случващото се в Украйна днес?

- Много ми е мъчно, че моята страна реши да се самоубие. Докато в първите дни вярвах, че това е лично решение на московския тиранин, днес, виждайки народния консенсус около него, мога да кажа с горчивина: да, това е решението на моята страна, на моя народ.

С течение на годините започнах да преразглеждам предишните си позиции и сега с болка се съгласявам с думи, които предизвикваха гнева ми през последните години. Това са „русофобски“ тези от гледна точка на патриотите. Някои западни политолози твърдят, че болшевизмът е форма на съществуване (инобитие) на нашето православие. Това означава, че той не е нещо чуждо, наложено отвън на Русия, а нещо съвсем естествено, органично за руската национална история и византийското православие. Това е своеобразна мутация на самото православие. Както пише изтъкнатият византолог Александър Каждан, „когато мисля за историята на Византия и нейното значение за 20 в., винаги се връщам към една и съща мисъл: Византия ни е оставила уникален опит на европейски тоталитаризъм. За мене Византия не е толкова люлка на православието или хранилище на съкровищата на древна Елада, а по-скоро хилядолетен експеримент на тоталитарна политическа практика и без това разбиране ние не можем да осъзнаем мястото си в историческия процес“.