Интервю с отец Георги Чистяков (1953-2007) за подхода към младите хора и здачите, които стоят пред тях в съвременния свят.

– Отец Георги, веднъж казахте, че не можете да оставите преподавателската работа. Не можете да оставите своите студенти и докторанти. Защо това е толкова важно за Вас?

– Бъдещето винаги принадлежи на младото поколение. Струва ми се, че е важно не само да общуваме с младите, както свещеникът общува с енориашите и приятелите си, но да общуваме с тях в процеса на работа всеки ден. Именно по този начин подготвяме своята смяна. Така в Църквата се формира онова, което в широк, във философски смисъл наричаме апостолска приемственост. Всичко живо в Църквата се предава именно така: от ръка на ръка, от човек на човек. И затова да работим колкото се може повече с младото поколение, е просто необходимо.

 – Лесно ли създавате контакт с младите хора?

– Дойдох като преподавател в университета, когато бях на двадесет и две години. Оттогава досега винаги съм имал студенти, докторанти и според мен никога не съм проблем в общуването с тях.

 – Как Ви се струва, разбирате ли младежите?

– Ясно е, че не ги разбирам. Много неща не разбирам, и те, моите по-млади приятели, вероятно знаят това. Но в някои аспекти смятам, че все пак ги разбирам.

Институтът за социални и политически изследвания на Руската академия на науките публикува монография за социално-икономическата ситуация и демографията през 2021 г., която включва данни за доверието в РПЦ като социална институция. Църквата е загубила доверието на религиозните хора – този показател е спаднал с една трета. Разговар за съдбата на РПЦ, руската държава и имперския синдром с богослова дякон Андрей Кураев.

- Дякон Андрей, за последен път се видяхме в края на 90-те години, когато дойдохте във Вятка, за да изнесете серия от лекции за православието. Тогава много хора си мислеха, че ако Русия се върне към Бога, всичко в живота ни ще се подобри. Защо според Вас това не се случи?

- Ако отговорим на въпроса Ви следвайки Кант, бихме могли да кажем: „Кривото дърво, от което е направен човекът, е невъзможно да се изправи“. Хората могат да превърнат и най-красивите идеи в кошмар – и то именно чрез своята отдаденост на тези идеи. Както пееше Александър Галич,

Не се страхувайте от чумата, нито от войната.
Не се страхувайте от мор и глад.
Но се страхувайте само от този,
Който казва: „Знам как трябва!“.

„Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши“, казва в интервю за БТА ик. Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм „Света Софѝя“.

От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази Хлъзгаво време (редактор е журналистът Георги Милков). Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Сборникът съдържа четиридесет и един къси разказа с преобладаващо църковна тематика. Сред тях са разпръснати и няколко с по-различен сюжет – вдъхновени основно от летата в родния град на автора, Бургас.

Хлъзгаво време е своеобразно продължение на сборника с разкази Лъх от тих вятър, който беше издаден в края на 2020 г. (редактор Теодора Димова). Заглавието „Лъх от тих вятър“ е препратка към Трета книга Царства 19:11-12, където Бог разкрива пред пророка, че Господ не е в помитащия всичко по пътя си силен вятър, нито в разрушителния земетръс, нито във всепоглъщащия огън, а в едва доловимия полъх на тихия вятър (по-вероятно е да откриеш Христос в скритата зад непретенциозна външност и поведение душа, отколкото в гръмките слова, великите подвизи и показното благочестие).

През тази година се отбелязва двадесетата годишнина от началото на Националния конкурс „Бог е любов“, който се организира от МОН в сътрудничество с БПЦ. В няколко публикации (тук и тук) Двери разказва за началото на инициативата, участниците в нея, резултатите от двадесетгодишната творческа работа на ученици и учители по темата за Божията любов. Това интервю е с Ваня Станчева, старши експерт в РУО - София-град, която участва  и следи развитието на конкурса през всичките години.

- Г-жо Станчева, Вие участвате в организацията и провеждането на състезанието „Бог е любов“ още от самото начало. Имали сте различни роли в него – като учител по Религия, като член на жури на регионално и на национално ниво. Ако се върнем двадесет години назад, можете ли да ни разкажете как се зароди идеята за това състезание и какво беше неговото начало?

- Преди да стане национален конкурсът „Бог е любов“ беше инициатива на ентусиасти от Търговище. Идеята беше прегърната веднага от Панчо Василев, който тогава беше главен експерт по религия в МОН, проф. Иван Желев, тогава декан на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, и други съмишленици. Така още на следващата година – 2001 – „Бог е любов“ влезе в списъка на МОН с национални състезания. Първият домакин на Националния конкурс стана София и по-точно район „Искър“, където, благодарение на тогавашния районен кмет Тодор Патриков и на Нуна Савова – началник на отдел „Образование“ в района, Религия се изучаваше във всички училища и детски градини на район „Искър“, като трима богослови бяха назначени на щат само с часове по Религия. Така че нямаше нищо по-естествено от това да покажем на всички какво правим там. Спомням си, че в първата комисия бяха включени учители по религия, БЕЛ и изобразително изкуство от училищата от района. Изпратени бяха твърде много творби – не само първите места, а всички класирани от инспекторатите по места. Тогава все още нямаше ограничение. А и никой не предполагаше такъв огромен интерес. Церемонията по награждаването се състоя в Дома на културата „Искър“. Огромната зала беше препълнена. В програмата взеха участие деца и ученици от района, изучаващи религия. Стана наистина празник. На следващата година вече имаше по-строг регламент, който, с малки корекции, се запази и до днес, двадесет години по-късно.

Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…

В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.

- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…

- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква. В детството си мислех да служа на Бога на попрището на науката или изкуството, увличах се от биология, история, рисувах… Но от дванадесетгодишен реших да се посветя на църковното служение, тогава и написах първия си богословски „опус“. На петнадесет вече помагах в олтара, четях и пеех на клироса… Към края на училищното си образование бях усвоил почти целия семинарски курс, но не изоставях заниманията си по естествознание и история. В стремежа си да съчетая науката и вярата ме подкрепяше моят духовен наставник, приятелят на нашето семейство Борис Александрович Василиев – етнограф, антрополог, богослов и литературовед. Никога не съм откривал противоречия между вярата и знанието.