Интервю на Двери с историка Момчил Методиев, автор на редица изследвания върху историята на Българската църква през комунистическия период

- В Старозагорска епархия тези дни ще се проведе честване на 50-годишнината от интронизацията на Старозагорския митрополит Панкратий. Честването ще е придружено с научна конференция и ще мине под мотото „Старозагорският митрополит Панкратий като образец на всеотдаен архиерей, духовен наставник и общественик“. В най-ново време обаче митр. Панкратий беше инициатор на разкола в българската църква – сега Църквата ни го издига за пример, това не е ли противоречие? 

Митрополит Панкратий е най-спорният архиерей в комунистическата история на Българската православна църква. „Спорен“ е най-неутралната дума, която мога да употребя за неговото служение като митрополит и член на Св. Синод. И ако в спомените на съвременниците му той е наистина спорен – могат да се чуят и положителни, и отрицателни мнения за него, архивите на Държавна сигурност са по-скоро недвусмислени. Архивите показват, че той е избран през 1967 г. за Старозагорски митрополит въпреки несъгласието и на патриарх Кирил, и на Комитета по църковни въпроси, без да става ясно дали подкрепата за него е дошла от местни фактори или от Държавна сигурност. Привлечен е за сътрудник на ДС през 1971 г., непосредствено преди избора на Максим за патриарх, отначало с псевдоним „Борис“, а след това – „Бойко“. Веднага след това става началник на отдела за външни отношения на БПЦ, който оглавява до края на комунизма. Това е отделът, който управлява цялата икуменическа и международна дейност на Българската църква и то в тясна координация с държавата и по-конкретно с Държавна сигурност. Може да се каже, че този отдел се превръща в орган на паралелна църковна власт. И това не е просто констатация, а заключение въз основа на многобройни документи. През 1990 г. митрополит Панкратий е избран за депутат във Великото народно събрание от т. нар. Отечествен съюз, ръководен от Гиньо Ганев, а целта на тази организация на изборите през 1990 г. е да отклони гласове от СДС. А по-късно митрополит Панкратий се налага като един от водачите на т. нар. разколници в БПЦ, които искат оставката на патриарх Максим заради подкрепата на комунистическата държава за избора му за патриарх.

Разговор с д-р Ярослав Харкйевич, директор на издателството на Варшавска митрополия. Той посети България в края на август т. г., за да снима български църкви и манастири и да участва в журито на конкурса за православна фотография.

- Господин Харкйевич, Вие отдавна снимате църковни събития в Полша. Как преценявате своята работа на това поле?

- Ние понякога се шегуваме, че което събитие не е заснето, то не се е случило. Колкото и претенциозно да звучи това шеговито изказване, все пак днешният човек иска не само да чуе или да прочете, но преди всичко да види онова, което се е случило или се случва. Независимо от по-слабата информативност на отделните фотографии в сравнение с видео-материалите, все пак снимките си остават ненадминато средство не просто за информация, но и за качествено отразяване на околния свят – личности, сгради, събития. Фотографът, който уважава своята работа, не се стреми само да „щракне една снимка“, а да направи художествено пресъздаване на обекта, който заснема. Това е много важно и за църковните фотографии. Нашата работа не напразно се окачествява като част от мисията на Църквата сред съвременното общество. Това е доказано и е добре известно.

Архим. Захариас (Захару) от братството на манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс бе гост на тазгодишната Седмица на православната книга във Варна. След своята лекция на тема „Евхаристията и молитвата на сърцето“ известният духовник, духовно чедо на стареца Софроний (Сахаров), отговори на въпросите на вярващите, събрали се в зала Пленарна на община Варна. Един от тези въпроси беше:

Как се отнасяте към това, че някои християни в Руската и Константинополската църква не поменават своите патриарси, защото ги обвиняват в ереста на икуменизма?

Мисля, че това е зилотизъм без разум, без разсъдителност. Попитахме някои от тези зилоти защо не поменават патриарха заради Събора, който се проведе миналата година: Вие прочетохте ли текстовете на Събора? И те казват: Не. Е, как тогава осъждате патриарха, без да сте прочели текстовете, които са приети? Темите на Събора бяха с пастирски характер. Те не бяха богословски, догматични, така че да се нуждаят от богословска точност, от акривѝя. Това бяха пастирски въпроси, за които се прилага голяма икономѝя. Мисля, че ако зилотите живееха във времето на Христос, първият, когото щяха да отхвърлят, щеше да бъде Христос. Виждаме случая със самарянката. Христос прие нея – една жена, еретичка и блудница – почете я, направи така, че тя да се почувства почетена и да се отвори за Неговото слово. И я направи равна на апостолите. Същото виждаме и в общуването му с Никодим – не го укорява, че Никодим се страхувал да изповяда вярата си публично, а отива при него нощем. Вместо това Господ му предава най-възвишеното учение за човека. Същото прави и с Натанаил – не го укорява за дързостта, а му разкрива учението за съединението на небето и земята. Служението на Църквата е твърде парадоксално – не бива да забравяме думите на Христос, който казва: „Служещият е повече от този, комуто служат“. Ние християните, и особено клириците, ако не поставим себе си по-ниско от хората, които идват при нас, за да им помогнем, служението ни няма да даде плод. Христос сложи Себе Си по-долу от всички, за да издигне всички ни на небето.

Какви са така наречените „духовни туристи”, защо съвременните миряни търсят манастирската духовност, могат ли манастирите да оцелеят без поклонници и какво представлява трезвият възглед върху живота в манастира – над тези въпроси разсъждава игумен Пьотр (Мешчеринов).

– Защо хората се стремят към многобройни поклоннически пътувания, какво представлява „духовният туризъм”?

– При външните, нецърковни хора, има някакъв елемент на мода, демонстрация на благосъстояние. Заможните хора обичат да пътуват до Атон, Гърция, Светите земи. А що се отнася до руските манастири, то само до някои от тях – ето например сега Валаам започва да предизвиква такъв интерес. Тази група поклонници не обича много да пътува из провинциална Русия.

Има и „определен” стил на проповед, насочен към по-богатите хора: поклоннически пътувания, пожертвувания, възстановяване на храмове и манастири – това е богоугодно дело, достъпно за тях. Изпълнението на Христовите заповеди може да е недостъпно, затова пък даряването на пари е по-достъпно.

През септември в столичния храм „Рождество Христово“ стартира Работилница по източноцърковно пеене. Ръководител на школата ще бъде Никола Антонов. Разговаряме с него за обучението, което ще предлага Работилницата, за предизвикателствата пред усвояването на това древно певческо изкуство. „Изучаването на невмите не е „ракетно инженерство“, то може да бъде и забавно“, разказва за своя преподавателски подход към начинаещите курсисти Никола.

- Какво ви мотивира да започнете работилницата?

- Вече повече от 25 години пея в църква. Независимо, че се развивам в друга професионална сфера, църковното пеене е било постоянното „исо“ в живота ми. С годините осъзнах, че трябва да бъда полезен и на други. Пял съм в различни състави, включително и професионални, в много храмове, както хорово – многогласно, така и източно. Виждам каква нужда има православното ни богослужение от църковно пеене. Независимо от дългогодишния си опит в различни многогласни хорове, които изпълняват полифонична църковна музика, т. нар. „руски“ стил, аз си оставам „източен“ певец, моето място винаги е било на клира, в нашата уникална и древна традиция на източноцърковното пеене. Тази музика е родена в църквата, носи опита на светиите. Доскоро не съм си представял, че мога да уча други на пеене. На тази мисъл ме наведе първо големият гръцки майстор на Константинополската певческа школа г-н Григорий Дараваноглу, който направо ми каза: „Никола, ти можеш да ги учиш!“. Ставаше дума за това, че срещам все повече хора, които искат да учат източноцърковно пеене, но нямат необходимите условия или напредват бавно и не са доволни от резултата. Пеенето е преди всичко практическо занимание и за него трябва да имаш добър пример. В нашата традиция, за съжаление, такива примери има малко. Прекарвам време в съвместна работа с преподаватели и хорове в Гърция, пътувам често да пея с техни състави и виждам разликата.