Сръбският патриарх Порфирий даде интервю за изданието „Вечерни новини“, в което сподели своите възгледи за целите на патриаршеското служение. Патриархът коментира как разбира ролята си на помирител в обществото, каква е ролята на патриарха в живота на Църквата и какво е отношението му към политиката. Предлагаме ви откъси от интервюто.

- Ваше Светейшество, Вие не сте политик, но заявихте, че чувствате като своя отговорност да направите всичко, за да притъпите всички възможни „остриета“ сред хората. Влиянието на сръбския патриарх е наистина огромно, но как ще използвате своя авторитет, кое според Вас е най-важното, което искате да кажете на хората? Да вярват, че са добри, че любовта и човеколюбието са по-мощни от омразата, че могат да се издигнат над разделящите ги „остриета“, които сега определят живота ни?

- Притъпяването на остриетата е задължение на всички хора. Всички сме призовани да работим за осъществяване на идеала за съвместен живот, което светият пророк Исайя описва образно като прековаване на мечовете в орала и на копията в сърпове (Ис. 2:4), превръщането на оръжията на смъртта в инструменти за живот… Не се колебая да се занимавам с политика, но не в смисъла на партийност, обикновена борба за власт, а в първоначалния смисъл на отговорна грижа за полиса и всичко, което е добро и красиво в християнския смисъл. Понякога обаче само намеса свише е способна да превърне гневните еринии (богини на отмъщението в древногръцката митология, наричани още „безумни“; бел. ред.) в миролюбиви евмениди („благосклонни“; бел. ред.), както ги изобразява Есхил, когато говори за един важен обрат в живота на атинското демократично общество. Ето защо, аз се опитвам да говоря същото като Църквата при слизането на Светия Дух върху апостолите на Петдесетница. В Божието Слово, в словото на Христовото Евангелие, е събрана единствената сила, която може да ни помогне да преодолеем изкушенията на преходността и накрая да победим и най-големия си враг – смъртта.

Както вече писахме (тук), към края на изминалата 2020 г. на книжния пазар се появи „Лъх от тих вятър“ – сборник с къси разкази от известния столичен свещеник, поет и писател иконом Йоан (Янчо) Михайлов Карамихалев. Месец и половина по-късно отзивите за новата книга са повече от възторжени, а нейният автор беше чест и желан гост на публицистични предавания в телевизионния и радио-ефир и други средства за масова информация. И тъй като книга, написана от клирик на Православната ни църква, рядко се радва на такъв широк отзвук и толкова голям интерес и одобрение, екипът на Двери се обърна към нейния автор с няколко въпроса, свързани както със самата книга, така и с първоначалните отзиви за нея.

- Отец Йоане, Вашият сборник разкази „Лъх от тих вятър“ успя да впечатли като че ли поравно и църковната аудитория, и литературните, писателските среди. Какво от радостта, донесена Ви от големия успех на Вашия пръв опит в белетристиката, бихте споделили с нашите читатели?

- Най-голямата радост за един автор е, когато неговите творби и посланията, които е вложил в тях, докоснат умовете и сърцата на хората. Това би зарадвало и мене, книгата да достигне до читателите и да предизвика някаква, макар и малка, положителна промяна в тях. Благодарен съм, че известни наши литературни творци като Теодора Димова и Румен Стоянов харесаха моите разкази и дадоха положителна оценка за тях и че с авторитета и популярността си спомогнаха да се заговори и за моята книга сред литературните кръгове и в медиите. Интересът към такъв род литература, отнасяща се до ежедневието на православни духовници, душевните преживявания на християните и живеенето на вярата в заобикалящия ни свят, донякъде е обясним, защото тази книга, според мнението на гореспоменатите писатели, запълва определена ниша в съвременната литература, запълва и за голяма част от нашите съвременници липсата на личен опит в църковния живот, липсата на по-близко общуване с православни духовници и разбиране за естеството на тяхното служение.

Предлагаме втората част на интервюто с д-р Цветан Биюков относно най-разпространените страхове в религиозните среди за ваксинирането. Първата част на интервюто може да прочетете тук.

- Популярно мнение сред религиозните критици на ваксините е, че за изработването им се използват „клетки от абортирани ембриони“. Вярно ли е това?

- Дали е вярна подобна смесица от полу-термини и полу-неточности? Вече стана дума за важността на източниците, а по отношение на медицинските данни за пореден път се убеждавам как ЕЖК се котира като възможно най-акуратният и достоверен източник!

- ЕЖК?

„Една Жена Каза“…

Но все пак сериозно на въпроса. И съвсем конкретно по това какво се знае и какво не, защото словосъчетание като „абортирани ембриони“ може да бъде развявано по различни начини. Има се предвид клетъчната линия НЕК293, която от десетилетия се използва при много видове медицински тестове и изобретяване на нови лекарства. Забележете – при изобретяване, не за изработване, нито производство. Тя води произхода си от бъбречно-надбъбречна тъкан многократно трансфектирана с аденовирусна ДНК, при което един клон получени клетки с хибридна вирусно-човешка ДНК след това е бил контролирано отглеждан с месеци, докато се получи стабилна клетъчна линия. Понастоящем няма данни дали тази тъкан е била от продукт на спонтанно помятане или изкуствен аборт, но се знае, че това е било през 1972 г. в холандския град Лайден.

Д-р Цветан Биюков е член на екипа на „Двери“ от самото създаване на портала. Работи в научни екипи за разработване на нови лекарства в различни държави. През последната година работи в Майнц, Германия, където е и центърът на биотехнологичната компания BioNTech, един от създателите на първата ваксина срещу COVID-19. Разговаряме с него не само като със специалист, но и като християнин за ползата от откритието, за рисковете, както и за популярните теории за контрол над човека чрез ваксинирането му, ограничаване на свободната му воля и др.

- Д-р Биюков, усилията по създаването на ваксина срещу COVID-19 са съпътствани от редица конспиративни теории за това, че имунизацията ще нанесе необратими увреждания на човека. Моля да ни обясните как действа новата ваксина?

- Първата одобрена в Европейския съюз ваксина, разработена от „Бионтек“, е създадена на нов за медицината принцип, различен от досегашните. Всъщност идеята и теорията не са отскоро – първите практически стъпки се полагат още в края на 80-те и началото на 90-те години на 20-и век, но напредъкът на технологиитe позволи пълното осъществяване едва сега.

Интервю на „Двери“ с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Специално внимание се обръща на това как християните възприемат необичайното положение и как вярата може да помогне за осмислянето на кризата.

Емилия Бойчева е психолог и сертифициран когнитивно-поведенчески психотерапевт. Има специализация по Схема-терапия. Тя е член на Обществото на християнските психолози в България и е регистриран медиатор към Министерство на правосъдието. В сферата на нейните интереси е работата с тревожни разстройства, депресии, личностни разстройства, работа с двойки и семейства. Обучител е по проблемите на комуникацията, междуличностните отношения, емоционалната интелигентност, мисленето, асертивното поведение. Няколко години е сътрудник в Православна терапевтична общност „Св. Боян Енравота“ – Варна за лечение на зависимости. Обучител е в тренинг-кампаниите на сдружение „Отвори очи“ – Варна за превенция на зависимости и в помощ на близки на зависими. Лектор и обучител е в няколко поредни издания на проект „Съпричастност“ на Фондация „Човек на фокус“ към Варненска и Великопреславска митрополия. Консултант и лектор в различни проекти в подкрепа на семейството, организирани редовно през последните години от Духовно-просветния център на варненския храм „Св. архангел Михаил“.

- Г-жо Бойчева, как оценявате настъпилата пандемична ситуация през очите на вярата и на професионалната си квалификация?

- Като вярващ човек възприемам тази ситуация като изпитание, което Бог е допуснал и което човек е призван да преодолее. И преодолявайки го, да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния на безнадеждност или отрицание.

Според мене цялото изпитание се състои в това да внимаваме за себе си и за ближните си без да ги възприемаме като заплаха, така че да поддържаме чувството на споделеност в общата беда и заедност в усилията за справяне. При изискванията за социална дистанция да не загубим личното си отношение към другите. Да приемем отговорно общите правила, които са в защита на всеки от обществото ни, за да не се превърнем самите ние в заплаха за другите.