На 13 юли в Софийска св. митрополия ще се проведе семинар по източноцърковна музика с участието на изтъкнатия протопсалт и велик майстор на Константинополската патриаршия Григорий Дараваноглу. За това събитие разговаряме с един от организаторите – църковния певец Никола Антонов.

- Това е първият международен семинар, посветен на църковната музика, който организира Софийска митрополия. Как се зароди идеята и към кого е насочена проявата?

- От много време се моля за подходящия момент това да се случи. Коментирали сме много пъти и с викария на Софийската света митрополия епископ Поликарп, чиято любов към източноцърковната музика е известна. Той неведнъж е давал своя принос за съживяването на традицията, подпомагайки издаването на псалтикийни книги. Много пъти при нашите срещи е ставало дума, че има голяма потребност от организирането на подобни събития, да се канят майстори и учители от различни страни, да се обменят опит и знания, да се съживи една практика, която по нашите земи неотдавна била неразделна част от литургичния живот на църквата, а днес е на „командно дишане“. Така се оказа, че няколко души сме мислели за едно и също нещо независимо един от друг и в един момент нещата се наредиха сами. Предложих на Негово Преосвещенство да поканим един мой учител от Гърция, той веднага прие и подкрепи идеята. Защо Гърция? Защото това е страната, в която до днес източната музикална традиция и запазена в най-голяма степен и се поддържа на високо ниво, както от църквата, така и от държавата. У нас поради няколкото десетилетия мракобесен комунистически режим, при който църквата се е борила за своето физическо оцеляване, традицията е прекъсната, огънят едва мъждука и днес има крещяща потребност да се работи отново за нейното съживяване. Много страшни поражения е нанесъл комунистическият режим. Продължил е само 45 години, но това, което е сторил в духовния живот и културата на българина, всичките 500 години Османско владичество не са успели да направят с нас.

В интервю за гръцкия в-к Етнос Александрийският патр. Теодор, който неотдавна беше на посещение в Гърция, коментира за първи път предоставянето на автокефалия на Украйна, отбелязвайки, че решение на проблема все пак има. Той говори и за опитите на Кипърския архиеп. Хризостом да посредничи за решаването на проблема, като поиска от Вселенския патриарх първо да се проведе една среща между него и Московския патриарх, тъй като двамата ги свързва дълбоко приятелство, а след това да се организира една неформална среща на всички предстоятели и резултатът от нея да е приемлив за всички.

- Ваше Блаженство, Вие присъствахте на годишнината на организацията „Апостолики Дякония“ към Гръцката църква. В своето слово използвахте много прочувствени слова, за да опишете връзките си с Гръцката църква и с Гърция по принцип. Какво от Гърция Ви липсва при Вашата мисия в африканския континент?

- Роден съм на Крит, от майка малоазийка и баща критянин, десет години служих в планинската митрополия Ламби и Сфакия, затова и сега подготвям в Спири малък музей, който да напомня на всички минаващи от там, че оттук е минало едно критско момче, което Бог е удостоил да се качи на патриаршеския трон. Така че моята родина Крит е прекрасна, Бог ме благослови тя да бъде на отсрещната страна на Александрия. Когато седя на Абукир, усещам соленото море, защото след 20 часа тези вълни ще отидат до бреговете на Крит и това ми вдъхва кураж.

Известни са думите на апостола от Първо послание към коринтяни: „Сега ние виждаме като през (затъмнено) стъкло, гадателно“ (срв. 1 Кор. 13:12). Действително, често ние ставаме заложници на собствения си светоглед, извратен от греховността и духовната неграмотност, заради което истинността, действителността се оказва „извън зоната на достъп“ за нас. Нашите митове и предразсъдъци по пътя към Бога ни уподобяват на кон с капаци, почти лишен от пълноценно виждане. За проблемите на „оптиката“ в духовния живот се съгласи да побеседва с нас прот. Георгий Йоффе.

- Прот. Александър Шмеман доста много е писал за квази-християнството, различавайки неговите различни форми: национализирано, идеологизирано, „гръмко“ изобличаващо, бюрократизирано, обредоверие и т. н. Клайв С. Луис е отбелязвал изкушението да се изпадне в „християнство, разредено с вода“ – в преднамерено облекчена версия на Христовата вест, не изискваща максимално себеотдаване. От Ваша гледна точка коя подмяна на християнството е най-разрушителна и рискована днес? Какви форми на лъжехристиянство е най-лесно да бъдат погрешно отъждествявани с истинското учение на Христос?

- Мисля, че всяка подмяна се основава на човешкото невежество и самозалъгване, на неразбирането или неприемането на вселенската универсалност на християнството. Всеки народ привнася в Църквата свое своеобразие, на всеки народ Църквата дава възможност за приобщаване към Бога, възможност да вижда във всеки човек брат или сестра в Христос. Войните и революциите през миналия век са породили в нас болезнената криза на националната самоидентичност, непреодоляна и до сега.

В интервю за гръцкия сайт Ромфеа Кипърският архиеп. Хризостом разказва за своята миротворческа мисия в Сърбия, България и Гърция, за перспективите за признаването на Православната църква в Украйна и за скорошната визита в Кипър на митр. Иларион (Алфеев)

- Ваше Блаженство, неотдавна се срещнахте с предстоятелите на православните църкви в Сърбия, България и Гърция. Каква беше целта на Вашата визита?

- Предприех тези срещи, защото искам да послужа на нашето православие. Видях, че единственият начин да не стигнем до плачевно състояние и да избегнем разкола е някой от братята предстоятели да се заеме със задачата да отиде при всички предстоятели и да проведе своего рода координиране – разбира се, с официалното съгласие на Всесветейшия (Константинополски – бел. ред.) патриарх. Така че всички да имаме едно мнение, за да преодолеем създалия се проблем.

Защото след томоса за автокефалия, който издаде Вселенският патриарх, никой не реагира, не предприе нищо. Аз вярвам, че това е правилно, защото, ако едни се бяха опитали да подкрепят Константинопол, а други – Москва, тогава с математическа точност щяхме да имаме разкол! А това трябваше да се избегне на всяка цена.

- Ваше Високопреосвещенство, празниците възпитават, не са само утеха и отмора за човека, но и поучение. Имат ли те и днес тази своя сила? Питам ви, защото мина и тази Пасха, както и другите големи празници, и радостта ще отстъпи място на трудното ежедневие. Как човек може да запази възкресно настроение?

- Едно нещо е празникът като празнуване, а друго е празникът като църковно честване. Първото внася разнообразие в живота ни, а второто е промяна в нашата монотонност.

Възкресението е различно като църковно събитие и като празнично отбелязване. Но и от църковна страна има развита богата празничност: разнообразни служби, символи с изнасянето на Кръста, плащаницата, опелото Христово, – всички тези неща се редуват. Имаме, разбира се, и червените яйца, свещите, агнето, възраждането на природата, връзката с пролетта и т. н.

Красиви обичаи. Всички те ни говорят за един празник на радостта, празник на любовта, празник на външните форми, на човешките връзки. Църквата обаче не празнува просто някакво възкресяване. Църквата празнува Възкресението на Христос, което означава три неща: първото е съкрушаването на силата на дявола, второто е победата на Христос над смъртта и третото е възможността на човека да възкръсне и самият той.

С Христовото Възкресение се разкрива Неговата божественост, тъй като нито смъртта, нито гробът успяват да Го задържат, но същевременно се проявява и възможността на човека да разкъса връзките на смъртта. Ще го обясня с един прост пример.