Интервю с Александрополския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.

- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?

- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.

Не всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.

С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?

На 21 септември в столичния храм „Въздвижение на Честнѝя кръст“ беше представена книгата Послание от градината на Божията майка от игумена на светогорския манастир „Есфигмен“ архим. Вартоломей (Газетас), издание на манастира „Св. Козма и Дамян“. За читателите на Двери архим. Вартоломей разказва за отношението на атонските монаси към пандемията и ваксините, за духовното измерение на проблема, както и за това какво означава да бъдем изповедници на Христос в наши дни.

- За много християни Света гора има почти митологичен образ. Това има особено голямо значение днес, когато в кризи като днешната хората търсят ориентир в безспорни духовни авторитети. Посланията обаче, които идват от Света гора, са разнопосочни. Има ли официално становище на Свещения Кинотис за ваксините, доколкото темата в църковните среди се коментира като религиозна – например, губим свободата си, получаваме печата на антихриста и т. н.?

- Когато Света гора отправя някакво послание към хората, тя се обръща посредством своя официален орган – Свещения Кинотис. Всеки друг глас изразява лично мнение. Някои от тези гласове са в съзвучие с гласа на кинотиса, в духа на цялата общност и на Света гора. Звучат трезво, мирно, за да покажат какво действително представлява Света гора и какъв е духът на Света гора. Има ги обаче и другите гласове, които се опитват да представят своето мнение като мнение на Света гора. Това е лукаво и опасно. И наистина, днес, когато хората имат нужда да се опрат на нещо, те чуват от Света гора смесени послания, вместо тя да звучи единно.

Свещеният Кинотис официално не е изразявал позиция за ваксините. Неговото поведение обаче, разрешението на Света гора да се извършва ваксинация, показва пътя, показва посоката, която трябва да следваме като хора: Божието Богу, а човешкото – на човеците или, както е в Евангелието: на кесаря – кесаревото. Ваксините не са въпрос на Църквата, на Света гора. Ние нямаме основание да говорим по тази тема, тя засяга изключително науката, медицината. Ние като монаси нямаме знанията, не сме изучавали тези неща, за да се изказваме в тази област. Ние ще говорим за духовните неща. Въпросът за ваксините или за пандемията по принцип е чисто научен, а не духовен, т. е. отнася се до характера на вируса, който поразява човека като физическо същество. Същото важи и за ваксините, които към момента са единственото оръжие, с което разполагаме срещу болестта и което ни е дадено от науката. Това е границата, която разделя физическата от духовната страна на кризата.

Сутринта на 9 септември 1990 г., на път към храма, е убит руският свещеник и мисионер в епохата на комунизма о. Александър Мен. Тогава той е на петдесет и пет години, автор на множество богословски трудове и статии, един от пионерите на християнския „самиздат“ в Съветския съюз, кръстник на много руски дисиденти през 70-те и 80-те години на миналия век. Публикуваме откъси от едно от последните интервюта на о. Александър, дадено месец преди смъртта му.

Отец Александър, разкажете ни за религиозната политика на Църквата в СССР. Съществува ли взаимна връзка между такива понятия, каквито са политиката и културата?

Та това е тема за обемно изследване. Ако говорим накратко, то абсолютизираната държавна власт у нас логически воюваше против всеки авторитет, и на първо място с авторитета на религията. Собствено казано, самото държавно ръководство (до последно време) се опитваше да подмени религиозния авторитет. Да смеси „Божието“ и „кесаревото“. По точно – да остави само „кесаревото“.

Връзка, разбира се, съществува. Макар истинското културно творчество да се издига над преходната политическата конюнктура, не е възможно то напълно да се отдели от политическия живот на епохата. Да кажем, „Божествена комедия“ на Данте е интересна за нас вън от зависимостта от историята на политическите разпри във Флоренция на века, но самите тези разпри са определили съдбата на Данте и са оставили отпечатък върху съдържанието на неговата поема. Политиката е външната среда, която служи за фон на духовния и културния живот.

Интервю за „Двери“ с иконописеца Жельо Маринов Желев. Негови икони са подарени от името на правителството на Република България на дипломати, както и на папа Йоан Павел II, Московския патриарх Алексий II, Вселенския патриарх Вартоломей и др. Негови са иконите на български храмове по света, например: обновената църква „Св. Йоан Рилски“ в Българската екзархия в Истанбул, „Св. Климент Охридски“ в Брюксел, възстановената църква на древния (разрушен) манастир „Св. Димитър“ в правителствената резиденция „Евксиноград“, обновената църква „Св. Богородица“ и възстановената „Св. Кирил и Методий“ в Созопол, рисувал е и за църкви в Албания, в Западните покрайнини и мн. др.

Г-н Желев е роден е на 22 юни 1950 г. в гр. Бургас. През 1973 г. постъпва в Училището по изкуства и занаяти, което завършва през 1975 г. През същата година е приет за член на Творческия фонд на Съюза на българските художници. Работил е в областта на древното цветно стъкло и иконографията от 1971 г. Участвал е в изложби и много негови творби са собственост на частни колекции по целия свят.