Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний: Като важно събитие от отминаващата 2021 г. бих определил св. Литургия на български език, извършена в древната базилика „Сан Клементе“ на 27 май, където е погребан славянският първоучител Константин Философ. Тя беше кулминацията на честванията, посветени на просветителското дело и равноапостолската мисия на св. братя и техните ученици (тук). Богослужебната почит към тях е от голямо значение за нашата идентичност и вяра, защото молитвата е жива връзка със светиите, които и днес могат да ни вдъхновяват и напътстват в нелекия път на нашия народ.

Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на Софийския митрополит: На прага на новата 2022 г. се обръщаме назад, за да видим онова, което е добро, и да го надградим, и онова, което е лошо – да страним от него, като го поправяме с дух на кротост и постоянство в доброто и полезното.

Поводът тук обаче е да споделя за значимите моменти от изминалата 2021 г.

Няколко са значимите моменти от изминалата година:

- Обществото ни боледува тежко, възможно ли е да бъде излекувано по някакъв начин, отче?

- Мисля, че е нужно да се промени моралната нагласа на обществото. През последните три-четири десетилетия се създаде един етос, който не е работещ, а убива човека. Средностатическият човек възприе този начин на мислене и не осъзнава фактът, че той убива неговия живот и обществото като цяло. Една от характеристиките на този начин на мислене е, че той е твърде индивидуалистичен. Човек вярва, че задоволява интереса си, когато се интересува само от себе си и е безразличен към всеки и всичко друго. Мисли, че така постига най-доброто за себе си, но това е заблуда, лъжа, защото нещата не функционират така, светът е едно цяло. Ако човекът до мен не е добре, рано или късно и аз няма да съм добре.

- Казахте, че основната причина за днешната криза е „сривът на ценностите“?

- Да, така е. Възприехме ценности, които не са градивни – като успеха, лукса, богатството и известността. Човек, например, може да живее без хубава кола или без вила в северните предградия, без връзки с другите обаче не може да живее. Всеки се грижи да осигури за себе си материлани неща – не че материалното е нещо лошо, но такъв е начинът, по който го използваме и приоритета, който му даваме. Материалните неща са благословение, когато ги възприемаме като възможност да дадем на другия, и са проклятие, когато трябва да ги отнемем от другия.

Интервю с известния български псалт и преподавател по византийско (източно) църковно пеене Никола Антонов. Разговора води Дария-Кармина Йосифова Молийр от Българската църковна община „Св. Кирил и св. Методий“, гр. Хамбург

Г-н Антонов, Вие сте човек с разностранни интереси, разнородни таланти… Kак започнахте да отдавате все повече и повече от свободното си време на източноцърковната православна музика и защо точно на нея, а не например на многогласната руска хорова традиция?

Случи се постепенно и естествено. Още от семинарските години имах интерес към едногласната музика, т. нар. източно пеене, отдаваше ми се и ме вълнуваше. Не пренебрегвах и западното хорово пеене. Отрано започнах да вземам участие в професионални хорови състави. Това ми даде певчески и сценичен опит. Уважавам и познавам хоровата традиция, основана върху западната полифония, която се изпълнява в Православната църква. Тя има своите достойнства. С времето осъзнавах все повече, че задачата на музиката в богослужението не е само естетическа, не само да украсява храма и да вълнува със своите съзвучия. Така, с напредването на живота ми се съсредоточих все повече върху източното пеене, основано върху византийското осмогласие, завърших съответното образование в Гърция, тъй като у нас тази музика не се изучава достатъчно задълбочено и се посветих на нея. Основах школа към храм „Рождество Христово“ в София. Смятам, че като християни имаме отговорност да разпознаем дарбите си, които са ни дадени от Бога, и да ги развиваме, да се научим да ги използваме правилно. Много често бутаме живота си в различна посока от тази, която Бог ни е отредил, блъскаме се, падаме и постоянно сме неудовлетворени от себе си. А всичко, което е било нужно да направим, е само да разпознаем своята харизма и да се погрижим за нея. През последните години отделям все повече време за църковната музика. В съвременния свят нищо не става без да платиш съответната цена, без да изоставиш други неща, които те чакат да свършиш, но виждам, че така е правилно, защото Бог ми помага. Щом Бог ми помага, значи съм на прав път.

Интервю с Александруполския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.

- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?

- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.

Не всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.

С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?