Интервю на Златина Каравълчева с историка Димитрис Стаматопулос

В наши дни българският църковен въпрос, достигнал своята кулминация през 1872 г. с обявяването на независима Българска църква, придобива нова актуалност. Редица църкви, като Украинската, Македонската и други, търсят в решението на българския църковен въпрос модел за решаване на своите настоящи проблеми. От друга страна, темата за осъждането на филетизма като ерес от събора през 1872 г. все по-често се обсъжда в контекста на проблемите на православната диаспора. Има ли основания да се правят съвременни исторически паралели с това събитие от българската църковна история през 20 в.?

За да отговорим на този въпрос, трябва първо да си дадем сметка за историческата рамка на проблема. През 1872 г. наистина се случва нещо важно – осъдено е явлението на църковния филетизъм от страна на една църква, носител на Православното Предание – Константинополската патриаршия. Това става на поместен събор – защото съборът през 1872 г. не е бил вселенски въпреки желанието на Григорий VI да организира такъв в периода 1867-1871 г. Но тъй като османското правителство не би допуснало присъствие на представители на Руската църква в Константинопол съборът е останал поместен, с присъствието на патриарсите на Константинопол, Антиохия, Александрия, Кипърския архиепископ и други архиереи на Константинополската църква. Както е известно, Йерусалимският патриарх е отказал да подпише решението на събора. Вероятно той е заел една компромисна позиция като човек, но освен личния фактор трябва да отчетем и факта, че Йерусалимската патриаршия притежавала много имоти в Бесарабия, които, естествено, са били под контрола на Русия.

Интервю на „Двери“ с доц. д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия

- Доц. Темелски, Св. Синод на БПЦ постави акцента в честването на годишнината от основаването на Екзархията върху издаването на султанския ферман. За някои християни е смущаващо историческо честване от този мащаб да бъде посветено на акт на мюсюлманската власт. Според Вас, това случайно ли е или е израз на определен възглед за тази част от българската църковна история?

Св. Синод вярно се ориентира, че честването трябва да стане на датата на издаването на фермана. Тъй като има някои разминавания в датировките, предварително искам да поясня, че ферманът е издаден в петък, 27 февруари 1870 г., а е връчен на българските и на гръцките представители от Великия везир Али паша на следващия ден – Тодорова събота, 28 февруари. На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената църква „Св. Стефан“.

Според мен причината някои християни да се смущават от този „акт на мюсюлманската власт“ е обстоятелството, че не познават добре нито църковната ни история, нито самото съдържание на фермана. Няма никакви причини да се смущаваме от това честване, което е наистина „историческо“.

Интервю на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, дадено в навечерието на Рождество Христово за информационна агенция Lupa.bg. В Двери се публикува със съкращения.

- Каква трябва да бъде ролята на БПЦ в днешното българско общество?

- Ролята на БПЦ, която е неразделна част от Вселенското православие и духовна майка на днешното българско общество, е 1) неотстъпно да отстоява православната вяра и православните ценности, които запазиха българския народ, неговото име и език от Покръстването му до днес, и 2) като му дойде времето да го представи по завета на св. Кирил Славянобългарски пред Господа при Второто Му идване на земята достойно да застане от дясната Му страна, като благословен и обичан от Бог Отец български православен народ (Мат. 25:34).

И още, ролята на БПЦ е да продължи и в бъдеще духовния си живот, основан на състраданието и милосърдието, което означава добре да подготви православния български народ за духовното му израстване, в което мисля че навлизаме. Абсолютно необходимо е да сме готови да следваме същия безсмъртен и вечно млад Иисус през следващите години. Вярвам и изповядам, че ролята и мисията на БПЦ днес е да се изправи пред предизвикателствата на динамично променящия се свят, да ги посрещне със своя духовен ръст и да ги решава за слава Божия и доброто на нашия народ. А затова е нужно не само да строи и благоукрасява нови църкви и манастири, но и да ги напълни с богомолци, за което получи и финансова подкрепа от българската държава и правителство, които ни признаха като учители на православния ни народ.

Време е Църквата да заработи в социалната сфера, за да покаже на практика какво е християнското служение на ближните

Интервю на Двери с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“ и социално ангажиран експерт в неправителствената сфера. Дейно работи по социалното интегриране на уязвими групи, деинституционализацията, правата на хората с увреждания, образованието и социалните политики.

- Г-жо Сирийски, Вие работите в социалната сфера на различни позиции повече от 20 години. В същото време сте православна християнка, съпруга и майка на три деца. Разкажете ни за Вашия път в полето на социалните услуги и мястото на вярата в професията Ви.

- Когато завърших университета, започнах да работя в прицърковна организация. Това беше фондация „Покров Богородичен“. Там се занимавах със социална работа и с обучителни дейности. Тогава смятах, че това е единственият начин в пълнота да бъда и християнка, и да оказвам подкрепа на хората, които се нуждаят от нея. Постепенно разбрах, че не прицърковната организация е мястото, където работата е и християнско служение. За да осъзная този факт, ми помогнаха духовните съвети и напътствия, които получих през годините от изповедника ми и от други духовници. Всяка работа, казваха те, в която прилагаш Христовите повели, е служба Богу. Няма „правилно“ или „грешно“ работно място, стига ти самият да си Христов вътре в себе си, да си честен, да работиш сърцато, с любов, да не щадиш сили…

Доц. Мариян Стоядинов е преподавател в Православния богословски факултет във Велико Търново. Лектор е и в Богословския факултет в Алба Юлия, в Румъния. В интервю за сайта на Софийска митрополия, взето по време на Седмицата на православната книга във Варна, той говори за това какво означава да преподаваш богословие и да учиш богословие, за ценността на този избор, за студентите у нас и в Румъния, за това, че всички сме ученици на един Учител. На читателите на Двери предлагаме откъс от интервюто.

Променят ли се младите хора, които искат да учат богословие?

Да. Променят се. Мога да сравнявам студентите си и у нас, и в Румъния. Но преди всичко, има една мисъл, която държа в паметта си от години и тя е: „Всеки избрал да учи богословие е злато“. Такова трябва да е отношението към него. И дори да има тук-там примеси от сребро, важно е златото. Винаги съжалявам, когато го забравям… примерно пишат ми, а аз пропусна да отговоря, забравя да нанеса оценка… Студентът по богословие е със статут, който няма равен. Затова не ги деля на сегашни и предишни. Златото няма давност. Дали са в България или Румъния, те заслужават уважение и е истинска радостта от общуването с тях. Чрез общуването се учиш, а няма как да учиш, ако не се учиш. А ние всички сме студенти, ученици на един Учител – едните учили по-рано, другите по-късно, трети – тепърва.