Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (29 Votes)
o_Alexander_Avdugin.jpg
На пръв поглед изглежда, че темата за отношението на Църквата към клеветата и богохулството предполага точен, кратък и абсолютно ясен отрицателен отговор. Та нали още в Стария Завет е определено наказание за богохулниците, в случай че те не се покаят, според третата от дадените на Синай Божии заповеди: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно” (Изх. 20:7).

Новият Завет уточнява още по-конкретно: „..всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците”, при това „ни на този, ни на онзи свят” (Мат. 12:31-32).

Историята на църквата ни, започвайки още от първите християнски императори и завършвайки с правилата на съборите от ХІХ в., също показва еднозначно отношение към клеветата спрямо Църквата и към богохулството. Те са осъдени като престъпления.

Изключение тук правят седемте десетилетия господство на държавния атеизъм, когато именно клеветата и богохулството спрямо вярата и Църквата бяха въздигнати до ранг на официална политика. Дори периодите на относителна лоялност в годините на Великата отечествена война по никакъв начин не са предполагали промяна в постулата за първичността на материята. „Подкрепата” за него по един или друг начин е била необходимост. Като няма аргументи против вярата – а за това, че съветското общество е оставало православно дори и в най-страшните години на терора, говори преброяване от 1939 г., когато повече от 70% от населението слагат пред имената си определението „православен”, – партийната пропаганда използва именно клеветата и богохулството.

Възраждането на православния живот след отпразнуването на хилядолетието от покръстването на Русия изглеждаше, че ще доведе до преодоляване на онази полемика между Църквата, от една страна, и секуларното общество и държавата – от друга, която беше водена с помощта на старата аргументация на ниво предположения, безпочвени обвинения и откровени лъжи. В същото време обаче отворените граници със западния свят (пък и собствената ни духовна мекушавост), донесоха не само идеологическата, но и икономическата свобода. У нас дойдоха понятия като прагматизъм, рационализъм, толерантност и либерално мислене, в което – дори и когато остава място за Бога – то не е нещо повече от двучасовото разсъждение върху морала и нравствеността в неделната проповед на дадено религиозно събрание. Православието пък – с неговото изискване всеки миг от живота да бъде равняван по мярата на Христовата любов и постулатите на християнството, се превърна в препятствие пред стремежите към обогатяване и бързо достигане до телесно благополучие. Дори нещо повече – започнаха елементарно да ни използват за политически цели, в стремежа да превърнат храмовете ни в агитационен конвейер за печелене на власт. Появи се дори определението „религиозен електорат”.

Естествено тези предизвикателства на съвремието поискаха от нас осмислянето и определянето на ясна позиция спрямо едно общество, в което вярата и традиционните ценности започнаха да се превръщат в подвижен рекламен или политически товар. И веднага след като беше заявено, че Църквата не е инструмент на държавата, че гоненето на удобствата и благата на мира сего не е цел на нашия живот, че за разрешаването на икономическите и политическите проблеми не са достатъчни умелото ръководство и инвестициите, но е нужно още покаяние и стремеж към лична святост, ние веднага се превърнахме в мишена за обвинения, а често и за откровени ругатни, където клеветата и богохулството се използват повсеместно.

До известна степен за разцвета на атеистичната и антиправославна риторика сме виновни самите ние.

Нека обаче все пак се опитаме да осмислим причините, благодарение на които хулата срещу Църквата и православието днес се е превърнала в толкова често явление? Веднъж намерили причините, ще бъде по-просто да преодолеем последствията.

За съжаление, непрекъснато се забравя старото, но и днес актуално определение на Лесков: „Русия е кръстена, но не е просветена”.

Свещениците, особено онези, които са в ранга на предстоятели, са се превърнали повсеместно в технически ръководители и стопански дейци, които поставят в основата на всичко строежа на храмове и тяхната украса. При това, за свещеника строителното поприще, което не е предвидено нито от Устава, нито от свещеническата клетва, и до днес продължава да е основен критерий за неговото служение, за поощряване, награди и благосклонност от страна на свещеноначалието.

Независимо дали доброволно или не, Христовият призив „идете, научете всички народи” (Мат. 28:19) бе преобразуван в „идете и стопанисвайте”. Именно поради това предметът „мисиология” се появи в учебните планове на нашите духовни училища чак в края на първото десетилетие на ХХІ век, а учебникът по този предмет и до днес само се „готви за издаване”.

Нашето увлечение по външното благоукрасяване, което – разбира се – трябва да съществува, но без да се превръща в нещо определящо, стана причина Църквата да се възприема като „организация”, която се заема с и разрешава същите онези проблеми, които разрешават и стопанските държавни или частни структури. Каква е тази жертва „за тухлички”, така популярна в нашите храмове? Човекът идва при Бога с духовен или с душевен проблем, а му говорят за някакви си тухли, които превръщат в своеобразни православни индулгенции.

Църквата не е от този свят и всяко наше „приспособяване към съществуващите реалии” служи против нас, става повод за оскърбяването ни от страна на онези, които ненавиждат Христос или не намират в себе си сили да стигнат до Него.

Другата наша грешка е в стремежа да избягаме от призивите на съвременността, като гордо заявяваме, че „Бог поруган не бива”.

Вярно е, че Бог поруган не бива, но нашата вяра не е просто принадлежност към една Църква с непоруган Бог, а стремеж към личното обòжение, което се осъществява в Църквата. Така че, ако ние с безразличие допускаме клеветата, хулата и кощунството да царуват, това би било едно принизяване на дадената ни в Кръщението Божия благодат, която получаваме в тайнствата и молитвите. И мълчанието ни би ни отделяло то Онзи, в Когото вярва нашето сърце и към Когото се стремим. Тълкуването на евангелската заповед в блаженствата, която казва „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят … заради Мене” (Мат. 5:11), в смисъл на смирено мълчание или пък гордото „аз съм над хулителите” е неправомерно в наше време, когато можем ясно, конкретно и открито да определим позицията си, тоест „да изповядаме Бога в Троица прославян”.

Само че нашето изповядване трябва да пребивава в ореола на Христовата любов, сиреч трябва да се борим против греха, а не против грешника. Принципът е следният: „Не трябва да се мълчи, не трябва и да се крещи, но да се обича е задължително”.

Ни най-малко не трябва да се забравя, че, допускайки хулата срещу Светия Дух, ние отхвърляме Божията благодат и по този начин съзнателно заставаме на позицията на демоничните сили в съпротивата им срещу Божията воля, а всяко наше безразлично отношение към хулните слова срещу Сина Човешки е отричане на Богосиновството на Иисус Христос.

Точно затова нашето възмущение и негодуване против кощунствата и хулите са естествени и задължителни, без обаче да стават повод за лична неприязън и – още по-малко – за изливане на злоба. С раздразнителност и зли думи няма да зарадваме Бога, още повече злословието веднага предизвиква еднозначен извод: „У вас няма любов…”, веднага след който идва цял набор от евангелски и светоотечески цитати…

Праведният гняв трябва да засяга само греха, но не и личността на грешника.

Един от редакторите на списание „Тома”, Виталий Каплан, в своите размисли по тази тема прави, според мен, два абсолютно верни извода.

Първият от тях е: „Нито един сериозен разговор върху религиозни теми не е сам по себе си оскърбление за християните – колкото и атеистична, че дори и богоборческа позиция да биха изказвали събеседниците. Влизайки в такива разговори, сме длъжни през цялото време да помним, че онова, което за нас е свято, съвсем не е задължително да е свято и за нашите опоненти. Онова, което от наша гледна точка е кощунствено, за тях представлява само опит за лично осмисляне на някакви нови неща. Ако започнем да удряме с юмруци по масата и да изискваме благоговейно отношение към светините, разговорът ще умре още преди да е започнал”.

И за потвърждение на казаното не са необходими никакви дълбоки исторически ретроспекции – достатъчно е само при нас, в Украйна, да дойде поредната православна светиня, за да се започне веднага с кощунствените коментари в някои от средствата за масова информация, против които да последват резките, кресливи и често богословски абсолютно безотговорни отговори от наша страна, с изискването богоборците да бъдат наказани.

Или никак неотдавнашният пример със статията във вестник „Сегодня” върху т. нар. „ценоразписи за треби” в одеските храмове. Ясно е, че светските журналисти са постъпили точно по правилата на своята професия – една от най-древните. Действали са така, както от тях изискват редакторите на изданието им… Аз тях (кореспондентите) естествено изобщо не ги оправдавам. Преди да напишеш подобна глупост, подправена с непознаване на елементарните правила, обичаи и закони на църковния живот, трябва поне да си се консултирал с председателите на храмовете, за които става дума, но пък и нашият отговор беше само един укор с призив към проклятие и раздаване на анатеми.

И кой спечели от диалога? Журналистите от „Сегодня” излязоха „прокълнати от поповете страдалци”, а ние за пореден път бяхме в ситуацията да се оправдаваме, като при това вземем предвид, че „Сегодня” четат в цялата страна, докато на страницата на Одеска епархия, където ясно и спокойно беше изложена същността на конфликта, едва ли влизат мнозина.

Възможността да водим полемика с онези, които не знаят, не разбират и правят неверни изводи, днес съществува, но разговорът трябва да е издържан и аргументиран.

Втората теза на Виталий Каплан е следната: „Когато засягат нашата светиня по повърхностен начин, с лекомислени пустословия, в анекдоти и караници в мрежата – това е… истинско кощунство… това са грозни шеги и цинични намеци, изказвани само „заради красивите думи”, които обаче създават усещането, че са ти омърсили душата. От тук следва и съвсем конкретният съвет към доброжелателните атеисти – не искайте да ни обиждате, не се шегувайте с нас и сред нас на религиозни теми. Ако желаете да поспорим сериозно – моля! Ако нещо ви възмущава в нас или в нашата вяра – давайте, ще поговорим. Но не и между другото”.

Като се съгласявам с журналиста от „Тома”, искам само да добавя: обикновено на презрителните и кощунствени „мимоходни” нападки в православните пространства в Интернет или в сайтовете на периодичните издания отговарят енориаши-неофити или такива, които крият свещеническия си сан зад на никого нищо не говорещи бездушни никове. Аз пък оставам привърженик на задължителната „развиртуализация”, тоест на това, свещенослужителят да няма никакво право да присъства инкогнито. Необходимо е също така той да има благословението на своя архиерей за воденето на блог или сайт.

Църквата се грижи за правдата, а не се бори за нея. Господ ни е заповядал така: „Блажени гладните и жадните за правда”. Ето защо онези думи на Александър Галич – „Излязох да потърся Бога” – звучат както никога съвременно. Защото всяко търсене е и познание. Ако то не е достатъчно, трябва да страним от богохулниците, но непременно да показваме пред обществото факта на богохулството. Впрочем през 2002 г. Римската църква вече даде на обществото примери за кощунствено отношение към Божието име и към Дева Мария, в резултат от което бяха закрити няколко интернет-сайта, при това достатъчно известни, а съдържанието им беше унищожено.

Църквата сочи богохулството и говори за неговите последствия, а православният журналист или пишещият, или достойно проповядващ, свещенослужител е длъжен да влиза в полемика, да доказва истината, да разкрива неправдата и лъжата.

Изработването на точни и по всяко време приложими правила по отношение на онези, които хулят вярата и Църквата, не е възможно. Необходим е разграничителен подход. Тук в съветите се различават дори и Светите отци. Св. Йоан Златоуст например призовава „да бъдат счупени челюстите на нечестивеца”, ако трети път те похули и не те послуша, докато в „Ръководство за духовен живот” на преподобните Варсануфий и Йоан четем: „И така, с кротост и дълготърпение говори на онзи, който постъпва така, като го вразумяваш със страх Божи. Ако пък видиш, че самият ти се смущаваш, то не трябва да говориш нищо”.

Важно е какво изповядва този, от устата на когото или изпод чието перо (което, наистина, днес е заменено от клавиатурата) слушаме оскърбленията. Ако пред нас е някой, който се смята за „поне малко” християнин, разговорът трябва да преминава изцяло в дух на доброжелателност на полемиката, при спокойно обясняване и точно определяне на понятията. Много често се случва лукавият да успее точно там, където се е получило разночетене на едно и също понятие или пък където отсъства познаването на действителните факти. Като пример тук могат да бъдат посочени неотдавнашните чукотски събития в Русия или конфликтът с представителите на т. нар. „православни братства”, заедно с [Валерий] Кауров, и сайта „Единое отечество” в Украйна. Веднага след като дискусията премина в тона на спокойното изясняване на реалиите и фактите, всичко си отиде по местата и за портала „Credo”, заедно с Душеновите издания и със светските средства за масова информация, специализиращи се в слуховете, скандалите и измислиците, не остана за какво да пишат.

В полемиката с този (или тези), който се определя като християнин много често става ясно, че опонентът далеч не е „покварен” от хулата, а просто се намира в тежко състояние и се нуждае от добра дума, подкрепа и – простете за думата! – от обикновен православен „ликбез” (ликвидация безграмотности, т.е. ликвидиране на грамотността). Не трябва да се забравя, че когато човек се сърди на Бога, той вече е встъпил в някакви отношения с Него.

Ако хулителят не е християнин, встъпването в дискусия с него е възможно само при условие, че ще прекрати с оскърбленията и в хода на полемиката ще оперира само с фактологичен материал. В противен случай на него следва само ясно да му се обясни собствената позиция, като му бъдат посочени лъжата, оскърблението и подмяната на понятията.

Обикновено след ясния ни и еднозначен отговор на необоснованите оскърбления и хулата веднага следва изблик на пръскащи отрова нови обвинения. Амплитудата на претенциите зависи от нивото на „жълтина” на изданието. Нерядко срещу конкретно посочване на дадена хула или клевета изваждат дежурния „пакет” от въпроси, като се започне от това, защо кръщаваме децата, и се завърши с въпросите, защо търгуваме с цигари и покриваме куполите на храмовете със злато. Впускането в подобна полемика е безсмислено. Аргументите няма да бъдат приети и сами ще допринесем за пиара на клеветите по наш адрес.

Още повече, днес непрекъснато ставаме свидетели на осмислени провокации – прецизно и старателно разработени, поставящи си реални цели. Да им се поддаваме и да почнем да се оправдаваме, означава да се уподобим на провокаторите, чиято главна задача и до днес остава една и съща – да се отрече божествената същност на Църквата. (като в случаите със „стареца Антоний” и свещеник Краснов)

Борбата с богохулството и клеветата не е задача на Църквата. Църквата е длъжна само да ги назове с техните си собствени имена. С богохулството в средствата за масова информация е опредено да се борят православните журналисти – именно те могат да разкажат на обществото какви са последствията от хулите и клеветите. Раздаването на анатеми не е наша работа, но ние сме в абсолютното си право да кажем, че написаното и разпространеното слово не само че не може да бъде отсечено със секира, но няма и да бъде простено без осъзнато покаяние пред Бога.

Не съществува универсално правило борба с хулите и кощунствата. Ситуациите са различни, събеседниците и слушателите – най-разнообразни, а лукавият е хитър и – за съжаление – не лошо образован.

Ако увещанието се получава и ние видим, че хулителят се вслушва и постепенно влиза в ипостаста на наш опонент, трябва спокойно, с достойнство и уверено да водим полемиката и дискусията. Ако пък в отговор видим само злоба и кощунство, то следва ясно да определим собствената позиция, след което да „отърсим праха от нозете си”.

Да мълчим – не трябва! При това съвсем не заради съществуването на спорното „извършваме предателство спрямо Бога, когато мълчим”, а просто защото немощта на християнската немота е порицана в прав текст от самия апостол Павел: „Горко ми, ако не благовествувам” (1 Кор. 9:16).

Източник: Киевская Русь

Превод: Борис Маринов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9yw6 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.