Отношение към смъртта

Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!

Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.

Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.

В един от текстовете за св. Макарий Египетски е запазена следната история, която разказва самият светец и която се отнася за ада:

„Като ходел един път в пустинята, той намерил захвърлен на земята човешки череп. Побутнал го леко с финиковата си тояжка и казал:

- Чий си? Отговори ми!

Черепът проговорил и рекъл:

- Аз бях главен жрец на езичниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух. Винаги, когато жалееш в молитвата си тези, които са в ада, те се утешават малко.

- А каква е утехата им? – попитал авва Макарий.

- Колкото е разстоянието между небето и земята, толкова е и огънят под нас. Тъй като сме в огън от главата до петите, не можем да видим лицето на другия, защото гърбът на единия е залепен до този на другия. Когато ти обаче се молиш за нас, ние се виждаме за малко един друг, докато трае молитвата, – отвърнал жрецът.

Заплакал тогава старецът и казал:

Проповед, произнесена от митр. Антоний (Сурожки) по повод масовото убийство в началното училище в Шотландия през март 1996 г.

Има един древен разказ за един източен пълководец, който победил съседния крал и взел в плен него самия, жена му и децата, а като проява на жестока отмъстителност победителят наредил да убият пред очите на пленения крал всички негови роднини, всичките му близки. И кралят плакал с горчиви сълзи. Но накрая довели за мъчения неговия собствен син; той стоял неподвижен, като камък, без нито една сълза. А победителят се обърнал тогава към велможите около него и казал: колко дълбока трябва да е тази мъка, която не намира дори сълзи за облекчение...

И ето, сега ние стоим пред трагедия, случила се в Северна Англия. Множество деца бяха убити и оставиха своите осиротели родители, братя, сестри, ученици от техните класове и самите училища, както и безброй деца по целия свят, които внезапно разбраха, че и те могат в някакъв момент да загинат напразно, безсмислено в човешките очи, от безумието на някакъв човек...

Въпрос: Чувствам, че Бог ще направи така, че всички хора ще се спасят. След като аз като човек мога да простя на всеки, който ми направи зло, колко повече Бог, Чиято любов е безкрайна и е над всяка човешка мисъл, няма да остави нито едно Свое дете да бъде осъдено вечно. Значи ад не съществува! (смях в залата)

Отговор на митр. Атанасий: Защо се смеете? Аз не се засмях. На мен ще ми е от полза да няма ад, защото в този случай няма да отида в него! Този въпрос са си задавали много хора не само в наши дни, а и преди много векове. Впоследствие те са станали еретици, защото не са послушали учението на Църквата и са продължили да се придържат към своите възгледи. Нека разгледаме внимателно въпроса:

Всички сме чували как по време на св. Литургия дяконът отправя следното  прошение:

Християнски, безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим.

Темата за смъртта е малко жестока, но в тази беседа ще се опитаме да я подсладим. Факт е, че всички прошения на Църквата към Бога са за реални нужди на нашето битие. Те не са измислени, фалшиви, условни, а съвсем реални. Колкото и да чукаме на дърво, когато слушаме за край на живота - нали така казват някои: чукни на дърво да не умрем! - смъртта е неизбежна реалност за всеки от нас. И вместо да се страхуваме от нея, по-добре да я победим, да победим този страх. Докато човек се страхува, страхът го преследва. Ако се страхуваш от нещо, то те преследва. Ако го победиш, тогава не те преследва. И със сигурност, ние като чеда на Църквата, не трябва да потискаме тези неща в нашето подсъзнание. Не казвам, че трябва да мислиш ден и нощ за смъртта. От друга страна е добре човек да има реална представа за тези  неща.