Отношение към смъртта

Проповед, произнесена от митр. Антоний (Сурожки) по повод масовото убийство в началното училище в Шотландия през март 1996 г.

Има един древен разказ за един източен пълководец, който победил съседния крал и взел в плен него самия, жена му и децата, а като проява на жестока отмъстителност победителят наредил да убият пред очите на пленения крал всички негови роднини, всичките му близки. И кралят плакал с горчиви сълзи. Но накрая довели за мъчения неговия собствен син; той стоял неподвижен, като камък, без нито една сълза. А победителят се обърнал тогава към велможите около него и казал: колко дълбока трябва да е тази мъка, която не намира дори сълзи за облекчение...

И ето, сега ние стоим пред трагедия, случила се в Северна Англия. Множество деца бяха убити и оставиха своите осиротели родители, братя, сестри, ученици от техните класове и самите училища, както и безброй деца по целия свят, които внезапно разбраха, че и те могат в някакъв момент да загинат напразно, безсмислено в човешките очи, от безумието на някакъв човек...

Въпрос: Чувствам, че Бог ще направи така, че всички хора ще се спасят. След като аз като човек мога да простя на всеки, който ми направи зло, колко повече Бог, Чиято любов е безкрайна и е над всяка човешка мисъл, няма да остави нито едно Свое дете да бъде осъдено вечно. Значи ад не съществува! (смях в залата)

Отговор на митр. Атанасий: Защо се смеете? Аз не се засмях. На мен ще ми е от полза да няма ад, защото в този случай няма да отида в него! Този въпрос са си задавали много хора не само в наши дни, а и преди много векове. Впоследствие те са станали еретици, защото не са послушали учението на Църквата и са продължили да се придържат към своите възгледи. Нека разгледаме внимателно въпроса:

Всички сме чували как по време на св. Литургия дяконът отправя следното  прошение:

Християнски, безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим.

Темата за смъртта е малко жестока, но в тази беседа ще се опитаме да я подсладим. Факт е, че всички прошения на Църквата към Бога са за реални нужди на нашето битие. Те не са измислени, фалшиви, условни, а съвсем реални. Колкото и да чукаме на дърво, когато слушаме за край на живота - нали така казват някои: чукни на дърво да не умрем! - смъртта е неизбежна реалност за всеки от нас. И вместо да се страхуваме от нея, по-добре да я победим, да победим този страх. Докато човек се страхува, страхът го преследва. Ако се страхуваш от нещо, то те преследва. Ако го победиш, тогава не те преследва. И със сигурност, ние като чеда на Църквата, не трябва да потискаме тези неща в нашето подсъзнание. Не казвам, че трябва да мислиш ден и нощ за смъртта. От друга страна е добре човек да има реална представа за тези  неща. 

Много е важно да се молим за нашите братя и сестри в Христа, които са изживели живота си, едни по-дълъг, други – съвсем кратък, но всички те са се преставили пред Лицето на Господа. Те са преминали пътя, който предстои всички ние рано или късно да изминем. Те знаят какво ни очаква, а това означава, че техните молитви са полезни за нас.

А на тях са им необходими нашите молитви. Ето, ние се обръщаме към светците и казваме: „Светителю, отче Николае, моли Бога за нас грешните“, или „Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас грешните, помагай ни“, „Пресвета Богородице, спаси нас грешните“ – така се молим.

Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея.

Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш предварително на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно“.

Второто впечатление (то беше много след това) беше от смъртта на моя баща. Той почина внезапно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня как възкликнах на глас: „И хората казват, че има смърт!... Каква лъжа!“. Защото тази стая беше изпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато навън, на улицата, в двора, никога не бях срещал. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил.1:21). Но апостолът после казва още нещо, което мен също много ме порази. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той иска да умре и да се съедини с Христос, но добавя: „Но за вас е необходимо аз да остана жив, и аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е готов да отложи само защото е нужен на другите.