Отношение към смъртта

- Тате, моля ти се, стани! – ридаеше млад мъж, когато спускаха ковчега с покойника в гроба. – Моля ти се, стани! Давам десет години от живота си, за да станеш!

Гробарите и свещеникът се спогледаха, но не казаха нищо. Какво ли не бяха виждали!

- Горкото момче! – чу се тих женски глас измежду десетимата присъстващи опечалени.

Приятелско семейство на покойника беше обещало да върне с колата си свещеника до църквата, където беше извършено опелото.

- Симчо остана съвсем сам! – каза зад гърба на свещеника съпругата на мъжа, който караше колата. – Кой ли сега ще се грижи за него?

Какво е да бъдеш свещеник в хоспис, където хората очакват смъртта, а дните до нея са отброени. Разказва отец Христофор Хил, англичанин и православен свещеник, който дълги години служи в първия московски хоспис, в едно интервю за „Православие и мир“.

- По какво църковното служение в хосписа се отличава от всяко друго служение?

- Тук трябва повече да се организираме и съобразяваме. В енорията всички хора са като цяло здрави, а тук нуждите и възможностите са абсолютно различни. Правя незначителни съкращения в Литургията, тъй като силите на хората са малки. При нас всичко е максимално просто, певците са двама.

Някои неща, които в обикновените енории се пеят, при нас се четат. Символа на вярата и „Отче наш“ произнасяме всички, а не ги пеем. Хората просто не са в състояние. Затова пък се вместваме в петдесет минути, максимум час, хората не се уморяват, могат с радост да се причастят. Дори успявам да прочета проповед, съвсем кратичка, не в стила на св. Йоан Златоуст (смее се).

В обикновената енорийска практика преди четенето на Символа на вярата дяконът и свещеникът казват: „Двери, двери, в премъдростта да внимаваме!“, и после изпяват Символа. А при нас няма врати, затова обикновено повтарям това, което свещениците казват в този момент в олтара – обръщам се към събралите се и казвам: „Христос е посред нас“. И тези, които са в храма (днес например бяха десет души), отговарят: „Е и ще бъде!“.

Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!

Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.

Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.

В един от текстовете за св. Макарий Египетски е запазена следната история, която разказва самият светец и която се отнася за ада:

„Като ходел един път в пустинята, той намерил захвърлен на земята човешки череп. Побутнал го леко с финиковата си тояжка и казал:

- Чий си? Отговори ми!

Черепът проговорил и рекъл:

- Аз бях главен жрец на езичниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух. Винаги, когато жалееш в молитвата си тези, които са в ада, те се утешават малко.

- А каква е утехата им? – попитал авва Макарий.

- Колкото е разстоянието между небето и земята, толкова е и огънят под нас. Тъй като сме в огън от главата до петите, не можем да видим лицето на другия, защото гърбът на единия е залепен до този на другия. Когато ти обаче се молиш за нас, ние се виждаме за малко един друг, докато трае молитвата, – отвърнал жрецът.

Заплакал тогава старецът и казал:

Проповед, произнесена от митр. Антоний (Сурожки) по повод масовото убийство в началното училище в Шотландия през март 1996 г.

Има един древен разказ за един източен пълководец, който победил съседния крал и взел в плен него самия, жена му и децата, а като проява на жестока отмъстителност победителят наредил да убият пред очите на пленения крал всички негови роднини, всичките му близки. И кралят плакал с горчиви сълзи. Но накрая довели за мъчения неговия собствен син; той стоял неподвижен, като камък, без нито една сълза. А победителят се обърнал тогава към велможите около него и казал: колко дълбока трябва да е тази мъка, която не намира дори сълзи за облекчение...

И ето, сега ние стоим пред трагедия, случила се в Северна Англия. Множество деца бяха убити и оставиха своите осиротели родители, братя, сестри, ученици от техните класове и самите училища, както и безброй деца по целия свят, които внезапно разбраха, че и те могат в някакъв момент да загинат напразно, безсмислено в човешките очи, от безумието на някакъв човек...