Отношение към смъртта

Темата на моята беседа е преживяването на загубата, но е трудно да говорим за преживяването на загубата, без да засегнем темата за смъртта, защото отношението ни към загубата на близък човек и начинът, по който откликваме на това преживяване, до голяма степен зависят от това какво мислим за смъртта или как я възприемаме. Затова вероятно ще говоря и по двете теми, като донякъде ще преминавам от едната към другата.

В живота си се срещаме със смъртта преди всичко чрез загубата на близки хора и преживяването на тази загуба. Ние не започваме с размисли за смъртта сама по себе си, не си задаваме теоретични въпроси - ние се сблъскваме с нея непосредствено. При това впечатленията, получени в ранното детство, могат да играят много важна роля за способността или неспособността ни да се изправим лице в лице със собствената си смърт или със загубата на близките, когато смъртта ни засяга лично и ни поразява до дълбините на нашето същество.

Ще ви разкажа един случай от живота на един добродетелен човек, наш съвременник. Няма да ви кажа името му. Този човек вече е починал. Но ще ви разкажа за него, за да видите каква борба водят хората и колко велико нещо е любовта.

И така, този човек беше наистина много добродетелен. Истински пазител на евангелския закон. Всичко, което Църквата казва – каноните, Божиите заповеди, той ги спазваше безукорно. И не само това: в края на живота си той се помоли и беше изцелен от тежко заболяване, което с математическа точност го водеше към смъртта. Този човек живееше с голяма духовна строгост. Молеше се непрестанно. Изповядваше се редовно. Причастяваше се. Животът му беше свят, наистина свят. Беше семеен, имаше четири или пет деца. Имаше всички добродетели. И все пак изглеждаше, че нещо му липсва.

Той много се молеше, с голяма сърдечна чистота, и постоянно умоляваше Бога да му покаже дали след смъртта си ще се спаси. Имаше в себе си тази вътрешна тревога – не тревога в смисъл на страх или паника, а добра, спасителна тревога, онова дълбоко вътрешно безпокойство: какъв ще бъде моят изход от този свят?

Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за нея и да я посрещнем.

Паметта за смъртта

Като начало бих искал да се опитам да разсея отношението към смъртта, което се е развило в съвременния човек: страх, отхвърляне, усещане, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ни се случи, и че трябва да се стремим с всички сили да оцелеем, дори ако оцеляването много малко прилича на истинския живот.

В древността, когато християните са били по-близо както до езическите си корени, така и до разтърсващото, потресаващо преживяване на обръщането, до откровението – в Христа и чрез Христа – на Живия Бог, за смъртта се е говорело като за раждане във вечния живот. Смъртта е била възприемана не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Животът се е възприемал като път към вечността, в който човек е можел да влезе през отворената порта на смъртта. Ето защо древните християни толкова често са си напомняли за смъртта, ето защо в молитвите, които св. Йоан Златоуст ни е предал като ценно наследство, има редове, в които молим Бога да ни даде смъртна памет. Когато съвременният човек чуе такива неща, той обикновено реагира с отвращение, с погнуса. Дали тези думи означават, че трябва да помним, че смъртта виси над нас като Дамоклев меч и празникът на живота може да завърши трагично, жестоко във всеки един момент? Дали те ни напомнят всеки път, когато срещнем радост, че тя непременно ще премине? Означават ли, че се стремим да помрачаваме светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт?

- Тате, моля ти се, стани! – ридаеше млад мъж, когато спускаха ковчега с покойника в гроба. – Моля ти се, стани! Давам десет години от живота си, за да станеш!

Гробарите и свещеникът се спогледаха, но не казаха нищо. Какво ли не бяха виждали!

- Горкото момче! – чу се тих женски глас измежду десетимата присъстващи опечалени.

Приятелско семейство на покойника беше обещало да върне с колата си свещеника до църквата, където беше извършено опелото.

- Симчо остана съвсем сам! – каза зад гърба на свещеника съпругата на мъжа, който караше колата. – Кой ли сега ще се грижи за него?

Какво е да бъдеш свещеник в хоспис, където хората очакват смъртта, а дните до нея са отброени. Разказва отец Христофор Хил, англичанин и православен свещеник, който дълги години служи в първия московски хоспис, в едно интервю за „Православие и мир“.

- По какво църковното служение в хосписа се отличава от всяко друго служение?

- Тук трябва повече да се организираме и съобразяваме. В енорията всички хора са като цяло здрави, а тук нуждите и възможностите са абсолютно различни. Правя незначителни съкращения в Литургията, тъй като силите на хората са малки. При нас всичко е максимално просто, певците са двама.

Някои неща, които в обикновените енории се пеят, при нас се четат. Символа на вярата и „Отче наш“ произнасяме всички, а не ги пеем. Хората просто не са в състояние. Затова пък се вместваме в петдесет минути, максимум час, хората не се уморяват, могат с радост да се причастят. Дори успявам да прочета проповед, съвсем кратичка, не в стила на св. Йоан Златоуст (смее се).

В обикновената енорийска практика преди четенето на Символа на вярата дяконът и свещеникът казват: „Двери, двери, в премъдростта да внимаваме!“, и после изпяват Символа. А при нас няма врати, затова обикновено повтарям това, което свещениците казват в този момент в олтара – обръщам се към събралите се и казвам: „Христос е посред нас“. И тези, които са в храма (днес например бяха десет души), отговарят: „Е и ще бъде!“.