Автокефалията на Украинската православна църква (УПЦ) поставя важен въпрос пред руското православие: какво конкретно предлага Руската православна църква (РПЦ) на съвременното руско общество? Не съм се объркал – точно на руското. „Духовно-нравствените основи“,[i] „руския свят“, „традиционните ценности“ като ключови елементи на новата православна идеология станаха причина за конфликта, който има не само църковно, но и културно, дори и политическо измерение. Не всички в Украйна са готови да приемат тази идеология, изнасяна в чужбина като суровия нефт. Нещо повече – възниква пряка и открита съпротива. А какво става в самата Русия? Може ли да се говори за стабилен консенсус поне в РПЦ?

Подновеният разговор за това се оказа по парадоксален начин свързан с конфликта около предоставянето на автокефалия на УПЦ. По-точно с решението на Св. Синод на РПЦ за прекъсване на евхаристийното общение с Константинополската патриаршия (КП). Прекъсването на евхаристийното общение е крайното, най-радикално средство в църковната политика. То включва прекъсване на съвместните молитви и най-вече съвместното извършване на литургии от епископите и свещениците на двете църкви, а за миряните – пълна забрана за участие в Евхаристията, т. е. причастяването в храмовете на КП в страните навсякъде по света.

Вече 12 години храм „Света Троица“ в мизийското село Крушовица е хлопнал врати за близо 1600-те жители там. Само монтирана в църковния двор камбанария възвестява празничните и траурните дни в ежедневието на селото, чийто храм не е затварял врати и през тоталитарно време. Причината: два поредни некачествени ремонта и един недовършен.

Архимандрит Кирил (Говорун) е преподавател в Академията „Св. Игнатий” и в Богословската академия в Стокхолм, Швеция. Научен сътрудник на Колумбийския университет в САЩ. Завършил е богословие в Киевската духовна академия и в Атинския университет, защитава докторска дисертация по философия в Дърам, Великобритания. През 2007 г. приема монашеско пострижение. От 2008 до 2009 г. е председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ – МП, а в периода 2009–2012 г. е заместник-председател на Комитета по образование на Руската православна църква. Автор на мотографията "Воля, действие и свобода. Христологичните спорове през VII век." (Will, Action and Freedom. Christological Controversies in the Seventh Century. Leiden-Boston: Brill, 2008), както и на множество статии и изследвания в областта на богословието. Интервюто за сп. Християнство и култура е дадено в края на септември 2018 г.

Защо точно сега се стигна до поставянето на въпроса за автокефалията на Украинската православна църква?

Въпросът за украинската автокефалия е на почти сто години. Той възниква в резултат на разпадането на Руската империя. В този смисъл въпросът за украинската автокефалия почти не се отличава например от въпроса за българската автокефалия. Тези автокефалии типологично са много близки. И двете са част от възникването на независима нация в процеса на еманципирането от империята. Само че в случая с България това е била Османската империя, а в случая с Украйна – Руската. Първият опит за украинска автокефалия е предприет скоро след създаването на независима от Русия Украинска народна република. Тогава е създадена Украинската автокефална православна църква (УАПЦ). Тази църква възниква като алтернатива на имперската църква – точно така, както по-рано, през XIX век, се случва с Българската църква. Както и Българската православна църква, Православната църква в независима Украйна въплъщава в себе си принципите на еманципацията. В частност, голямо място в живота и управлението на Църквата заема участието на миряните. Този принцип на еманципация в църковния живот в украинския случай от този период става известен като съборноправност.

Бих казал, че сред останалите модерни автокефалии, възникнали през XIX–XX в., включително и българската автокефалия, Украйна стига най-далеч в процеса на еманципация, дори с цената на преминаване на определени граници. По-конкретно за предстоятел на УАПЦ тогава е избран женен свещеник, който е ръкоположен не от епископи, а от свещеници и миряни. Този епизод, известен като самосвятство, задълго компрометира украинското автокефално движение. Движението е насилствено прекратено от съветската власт веднага след като тя окупира Украйна и слага край на нейната независимост.

По време на нацистката окупация на Украйна автокефалното движение е подновено. Самосвятската йерархия е преръкоположена по каноничен път с помощта на Полската православна църква. Възродената УАПЦ поддържа Украинската въстаническа армия, която воюва и срещу нацистите, и срещу комунистите. Поради това нацистите, въпреки че я търпят, се отнасят подозрително към нея. А комунистите, след като отново окупират Украйна, я прогонват зад граница.

Интервю на журналиста Александър Малинов с д-р Смилен Марков, преподавател по християнска философия във Великотърновския университет и гост-изследовател в Риджънтс парк колидж, Оксфорд.

Защо е толкова важно за Украйна да има своя независима църква?

След като съществува държава, е естествено да има и поместна църковна структура, която да олицетворява по-пълноценно Едната Вселенска Христовата църква на съответната територия.

Нека направим един мисловен експеримент. Нека си представим, че Османската империя е „православна страна“, като Руската империя. От тази империя България се освобождава през 1878 г., но без да е получила църковна независимост през 1870 г. Българите желаят да имат отделна църква, каквато е православната традиция във византийския културно-политически ареал.

Османската православна империя обаче и нейната църква настояват, че на територията на България не може да има напълно самостоятелна църква; по някакъв начин българската църква следва да остане зависима от Османската православна църква. Нещо повече, радетелите за автокефалия биват заклеймени като схизматици. И това продължава десетилетия. Кой в България би търпял това?

Интересна новина дойде от Печори, където под ръководството на Псковския и Порховски митр. Тихон се проведе годишното епархийско съвещание. Там са говорили за много неща: за младежта и привличането ѝ в Църквата, за намаляването на алкохолизма, за опазването на историческите паметници, образованието на духовенството, ниската посещаемост на храмовете, въоръжените сили. Вниманието обаче беше привлечено от изискването на митрополита да се въведе ред в счетоводната отчетност. Ето какво е казал владиката:

„Драги отци и братя, напълно отменяме всякакви „пликчета“, поднасяни по случай годишнината от хиротонията, именните дни и други подобни – ако е за това, то аз, като приемам с благодарност добрите пожелания и се надявам на вашите молитви, предпочитам да отбелязвам значимите за менe дати в тесен молитвен кръг. И край, за „пликчетата“ забравяме“.