Гледах наскоро филма „Краят на боговете“ и през цялото време имах чувството, че гледам нещо познато. После направих справка и разбрах, че  е римейк на филма „Разследването“ на Дамиано Дамиани от 1987 г. Разследването се извършва от пратеник на император Тиберий, който трябва да докладва за събитията, свързани с личността на Иисус, за когото до Рим са достигнали смътни и противоречиви слухове и най-вече пратеникът трябва да издири Неговото погребано тяло.

Както при всеки римейк, сюжетите почти се повтарят, но акцентите са поставени по различен начин и на различни места. Основният отпечатък в паметта ми от филма на Дамиани беше, че Христос не присъства като персонаж, а всъщност присъства през цялото време – точно както е в живота на всеки християнин.

Във филма на Джулио Базе „Краят на боговете”, който е копродукция с българско участие, една сцена ме порази особено. Савел от Тарс отива при архидякон Стефан, бъдещия първомъченик и блъска брат му Давид, свлича го на земята и започва да го рита с ярост. Давид се сгърчва от болка, Савел продължава да го рита, като се ожесточава все повече, обърнал е лицето си към Стефан и след всеки удар, който нанася на брат му, го пита ехидно и предизвикателно: е, какво, няма ли да защитиш брат си?! Стефан (изигран прекрасно от Христо Живков) го гледа безмълвно, в него кипи остра борба между желанието да спре побоя над брат си и въздържанието от това да отговори на насилието с насилие. Сцената ескалира, ритниците стават все по-силни и по-ритмични, физически усещаме болката на пребивания Давид, лицето на Савел става все по-озверяло, борбата в душата на Стефан все по-драматична, да пребиват до смърт твоя брат пред очите ти и ти да не го защитиш. В последния миг, когато Стефан не може повече да издържа и вече е вдигнал ръка, за да удари Савел, Давид с последно усилие прошепва: братко, недей да отговаряш на омразата с омраза, нали така ни учеше нашият рави! Ръката на Стефан се отпуска, гневът и яростта на Савел изкривяват чертите му, неговото гонение над християните е безсилно. В тях има неразбираема сила, която неговите ритници не могат да сломят. Той изритва за последен път Давид и си тръгва.

Близо 66% от българите твърдят, че да си православен, е важна част от българската идентичност. Това показват данни от изследване на "Пю рисърч център" (Pew Research Center) за религиозните нагласи в Централна и Източна Европа четвърт век след краха на комунистическите режими.

Въпреки че католиците са в общи линии по-стриктно придържащи се към религиозните обреди и предписания от православните в региона, асоциацията между религиозна и национална идентичност е по-силна в държавите с православно мнозинство, отколкото в тези с католическо, показва проучването.

Средно 70% от респондентите твърдят, че е важно да си православен, за да споделяш истински националната идентичност на страната си. Според тези данни България не се нарежда сред страните, където най-много хора смятат религията на мнозинството за жизненоважна част от националното самосъзнание (в Сърбия подобен отговор са дали 78% от респондентите, в Гърция – 76 на сто). Подобна тенденция не се наблюдава в страните с католическо мнозинство, където средната стойност е 57 на сто. За сравнение в Западна Европа делът е още по-малък (23% във Франция и 30% в Германия казват, че "да бъдеш християнин" е важно за националната идентичност).

Това, струва ми се, беше едно по-различно послание на българския патриарх и Светия Синод по случай Възкресение.

Вяра и култура не са едно и също нещо. Това ни каза посланието. Учението и спасението са различни неща, макар и двете да имат силна връзка с хуманността, с човеколюбието. Ясно и образно видяхме да се дели нещо – но не за да разделя хората на групи според някакъв признак, а за да покаже посока, направление. Каза ни: ти можеш да стоиш в едното, но можеш и да се придвижиш към другото.

Словото за Възкресение ни напомни, че споделя нещо повече от вековна мъдрост и хуманна доброта. Заяви, че християнското свидетелство не може да се впише само като наследство на един или друг от „многобройните учители, които човечеството познава в своята хилядолетна история. Един от онези, с чиято мъдрост е изпълнена съкровищницата на човешката култура”. На кого ще му се стори, че това е говорене от името на една извънредна, изключителна позиция? И какво ако е така – не се ли отличава тъкмо по това патосът, с който говори църковният оратор?

И в същото време, благодарение на тази смели изрази, в патриаршеското послание се даде друг знак – за свободомислие. Противно на очакванията за консерватизъм, които често се прилепят към образа на църковните институции. Християнското мислене е загрижено за културата на света – това ни се каза. Че натрупването на знание е ценност; че изброяването на разнообразни пътища към усъвършенстване на човека е скъп продукт на човешката история. Че на хуманност и любов, състрадание и взаимопомощ може да се учи на всички езици и във всички точки на историята – всичко това беше заявено и поставено пред очите на всички. И тази позиция е различна от представите за втвърдени, непомръдващи догми, които са уж в противоречие с настоящето.

След терористичния акт в Петербургското метро, при който загинаха 11 и бяха ранени 50 човека, отново на преден план излизат въпросите как да се справим с болката, как да приемем случващото се нещастие, защо Бог допуска злото? Дали вярващите хора могат да намерят смисъл в ставащото и да открият духовна поука? Руският сайт “Православие и мир” търси от свещеници отговорите на тези въпроси.

Протоиерей Алексий Умински:

Какво да кажа за случилото се? Може само да плачем и да се молим. Не е възможно непрекъснато да обвиняваме и упрекваме Бог – Ти къде беше, къде беше?

Ние живеем в свят, в който всяка наша дума, всяко наше действие се отразяват на света. Всяка голяма война започва със скандала в комуналната квартира. Но ние не мислим за това, не го забелязваме.

В крайна сметка ние сами си организираме войните и терористичните актове едни срещу други – макар и малки, микроскопични, но страшни. Когато си отмъщаваме един на друг, когато воюваме помежду си, когато мразим, ненавиждаме, не си прощаваме. Това са терористични актове в нашия живот, но ние не ги забелязваме, защото те са с хомеопатичен размер.

Такива терористични актове ние си организираме ежедневно – чрез оскърбление, проклятие, с желанието ни другият да умре. Те се случват в света постоянно, случват ни се ежедневно, но ние им обръщаме внимание и ги приемаме като трагедия едва когато достигнат огромни размери.