Игуменът на Бигорския манастир архимандрит Партении е завършил богословие в университета в Скопие. След това заминава за Света гора, а през 1995 година отива в Бигорския манастир, където заживява монашески живот.

Същата година е ръкоположен за йеродякон, а на следващата година става игумен на манастира. През 1998 година става архимандрит. Негово дело е възстановяването на манастира.

- Ваше Високопреподобие игумен Партений, позицията на монасите от Бигорския манастир след подписването на Договора за приятелство и добросъседство между България и Македония предизвика голям интерес у нас, какво Ви накара първи от духовенството на двата народа да застанете зад тези исторически истини, извън политическите интереси?

- Като монашеско братство, което служи на истината и познава историята, ние винаги сме говорили за потребността от приятелство и добросъседство, без разлика коя политическа партия беше на власт. По същия начин изразихме своята позиция по Договора, македонският и българският народи имат отлични предпоставки да живеят в братолюбие и взаимно уважение. Тук, преди всичко, имам предвид всички неща от историята, които силно ни свързват, започвайки от дейността на Светите равноапостоли Кирил и Методий и техните ученици, та до днес.

„Изгубеният дом на апостолите на Иисус“ е открит, заяви наскоро израелски вестник, а някои медии добавиха допълнителна сензационност в отразяването на новината. И макар тя да не е чак толкова невероятна, всъщност добавя много интересен заряд към продължаващия в научните среди дебат за местоположението на една от най-важните локации в Новия Завет. Кристин Роуми от „Нешънъл джиографик“ коментира какво знаем до момента – истината, отделена от измислиците.

Пред изданието проф. Стивън Нотли, академичен директор на разкопките в ел-Арадж (на северния бряг на Галилейско море в делтата на река Йордан) твърди, че всъщност няма данни да е открита къща, свързана с учениците на Христос, и че не историците са създали вестникарските заглавия в тази посока.

Вместо това археолозите, които работят на обекта от 2016 г., смятат, че са се натъкнали на града, описан в Новия Завет като дома на апостолите Петър, Андрей и Филип – Бетсаида (Витсаида по син. пр. бел. ред.). Според евангелията Бетсаида е домът на най-ранните ученици на Христос, както и мястото, където Спасителят изцерява слепец.

Моето съветско детство добре усвои пословицата „Който не работи, не трябва да яде“, обаче постсъветската младост помни ироничния тост от епохата на перестройката: „Да пием за това - всичко да си имаме и за това нищо да ни няма!“ И съвременната социална култура в лицето на нашите съграждани фактически възпроизвежда в живота тази „формула на успеха“: „как всичко да си имам, при това нищо да не правя и за нищо да не отговарям“, „как да спечеля милиони долари, без особено да се напрягам“. Пазарният закон гласи: „Търсенето поражда предлагането“, и щом има търсене на лесно постигане на „максимален“ резултат, то няма да чакаме дълго и съответните инициативи. И ето, вече рекламните блокове пъстреят с многобройни предложения: „научи английски за пет дни“, „стопи коемните тлъстини за един час“, „научи 1С счетоводство за 10 минути“. Би било много странно, ако религиозната област не беше попаднала под влиянието на тази култура на „тоталната аванта“. И, действително, вече сме свикнали с това, че представителите на тоталитарните секти обещават на последователите си „царството небесно“ само за едно „богослужение“ във вид на весело купонясване на вечеринка. За съжаление, по косвен начин нещо подобно е засегнало и онези, чийто поглед е насочен към Православието.

Гледах наскоро филма „Краят на боговете“ и през цялото време имах чувството, че гледам нещо познато. После направих справка и разбрах, че  е римейк на филма „Разследването“ на Дамиано Дамиани от 1987 г. Разследването се извършва от пратеник на император Тиберий, който трябва да докладва за събитията, свързани с личността на Иисус, за когото до Рим са достигнали смътни и противоречиви слухове и най-вече пратеникът трябва да издири Неговото погребано тяло.

Както при всеки римейк, сюжетите почти се повтарят, но акцентите са поставени по различен начин и на различни места. Основният отпечатък в паметта ми от филма на Дамиани беше, че Христос не присъства като персонаж, а всъщност присъства през цялото време – точно както е в живота на всеки християнин.

Във филма на Джулио Базе „Краят на боговете”, който е копродукция с българско участие, една сцена ме порази особено. Савел от Тарс отива при архидякон Стефан, бъдещия първомъченик и блъска брат му Давид, свлича го на земята и започва да го рита с ярост. Давид се сгърчва от болка, Савел продължава да го рита, като се ожесточава все повече, обърнал е лицето си към Стефан и след всеки удар, който нанася на брат му, го пита ехидно и предизвикателно: е, какво, няма ли да защитиш брат си?! Стефан (изигран прекрасно от Христо Живков) го гледа безмълвно, в него кипи остра борба между желанието да спре побоя над брат си и въздържанието от това да отговори на насилието с насилие. Сцената ескалира, ритниците стават все по-силни и по-ритмични, физически усещаме болката на пребивания Давид, лицето на Савел става все по-озверяло, борбата в душата на Стефан все по-драматична, да пребиват до смърт твоя брат пред очите ти и ти да не го защитиш. В последния миг, когато Стефан не може повече да издържа и вече е вдигнал ръка, за да удари Савел, Давид с последно усилие прошепва: братко, недей да отговаряш на омразата с омраза, нали така ни учеше нашият рави! Ръката на Стефан се отпуска, гневът и яростта на Савел изкривяват чертите му, неговото гонение над християните е безсилно. В тях има неразбираема сила, която неговите ритници не могат да сломят. Той изритва за последен път Давид и си тръгва.

Близо 66% от българите твърдят, че да си православен, е важна част от българската идентичност. Това показват данни от изследване на "Пю рисърч център" (Pew Research Center) за религиозните нагласи в Централна и Източна Европа четвърт век след краха на комунистическите режими.

Въпреки че католиците са в общи линии по-стриктно придържащи се към религиозните обреди и предписания от православните в региона, асоциацията между религиозна и национална идентичност е по-силна в държавите с православно мнозинство, отколкото в тези с католическо, показва проучването.

Средно 70% от респондентите твърдят, че е важно да си православен, за да споделяш истински националната идентичност на страната си. Според тези данни България не се нарежда сред страните, където най-много хора смятат религията на мнозинството за жизненоважна част от националното самосъзнание (в Сърбия подобен отговор са дали 78% от респондентите, в Гърция – 76 на сто). Подобна тенденция не се наблюдава в страните с католическо мнозинство, където средната стойност е 57 на сто. За сравнение в Западна Европа делът е още по-малък (23% във Франция и 30% в Германия казват, че "да бъдеш християнин" е важно за националната идентичност).