Архимандрит Кирил (Говорун) е преподавател в Академията „Св. Игнатий” и в Богословската академия в Стокхолм, Швеция. Научен сътрудник на Колумбийския университет в САЩ. Завършил е богословие в Киевската духовна академия и в Атинския университет, защитава докторска дисертация по философия в Дърам, Великобритания. През 2007 г. приема монашеско пострижение. От 2008 до 2009 г. е председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ – МП, а в периода 2009–2012 г. е заместник-председател на Комитета по образование на Руската православна църква. Автор на мотографията "Воля, действие и свобода. Христологичните спорове през VII век." (Will, Action and Freedom. Christological Controversies in the Seventh Century. Leiden-Boston: Brill, 2008), както и на множество статии и изследвания в областта на богословието. Интервюто за сп. Християнство и култура е дадено в края на септември 2018 г.

Защо точно сега се стигна до поставянето на въпроса за автокефалията на Украинската православна църква?

Въпросът за украинската автокефалия е на почти сто години. Той възниква в резултат на разпадането на Руската империя. В този смисъл въпросът за украинската автокефалия почти не се отличава например от въпроса за българската автокефалия. Тези автокефалии типологично са много близки. И двете са част от възникването на независима нация в процеса на еманципирането от империята. Само че в случая с България това е била Османската империя, а в случая с Украйна – Руската. Първият опит за украинска автокефалия е предприет скоро след създаването на независима от Русия Украинска народна република. Тогава е създадена Украинската автокефална православна църква (УАПЦ). Тази църква възниква като алтернатива на имперската църква – точно така, както по-рано, през XIX век, се случва с Българската църква. Както и Българската православна църква, Православната църква в независима Украйна въплъщава в себе си принципите на еманципацията. В частност, голямо място в живота и управлението на Църквата заема участието на миряните. Този принцип на еманципация в църковния живот в украинския случай от този период става известен като съборноправност.

Бих казал, че сред останалите модерни автокефалии, възникнали през XIX–XX в., включително и българската автокефалия, Украйна стига най-далеч в процеса на еманципация, дори с цената на преминаване на определени граници. По-конкретно за предстоятел на УАПЦ тогава е избран женен свещеник, който е ръкоположен не от епископи, а от свещеници и миряни. Този епизод, известен като самосвятство, задълго компрометира украинското автокефално движение. Движението е насилствено прекратено от съветската власт веднага след като тя окупира Украйна и слага край на нейната независимост.

По време на нацистката окупация на Украйна автокефалното движение е подновено. Самосвятската йерархия е преръкоположена по каноничен път с помощта на Полската православна църква. Възродената УАПЦ поддържа Украинската въстаническа армия, която воюва и срещу нацистите, и срещу комунистите. Поради това нацистите, въпреки че я търпят, се отнасят подозрително към нея. А комунистите, след като отново окупират Украйна, я прогонват зад граница.

Интервю на журналиста Александър Малинов с д-р Смилен Марков, преподавател по християнска философия във Великотърновския университет и гост-изследовател в Риджънтс парк колидж, Оксфорд.

Защо е толкова важно за Украйна да има своя независима църква?

След като съществува държава, е естествено да има и поместна църковна структура, която да олицетворява по-пълноценно Едната Вселенска Христовата църква на съответната територия.

Нека направим един мисловен експеримент. Нека си представим, че Османската империя е „православна страна“, като Руската империя. От тази империя България се освобождава през 1878 г., но без да е получила църковна независимост през 1870 г. Българите желаят да имат отделна църква, каквато е православната традиция във византийския културно-политически ареал.

Османската православна империя обаче и нейната църква настояват, че на територията на България не може да има напълно самостоятелна църква; по някакъв начин българската църква следва да остане зависима от Османската православна църква. Нещо повече, радетелите за автокефалия биват заклеймени като схизматици. И това продължава десетилетия. Кой в България би търпял това?

Интересна новина дойде от Печори, където под ръководството на Псковския и Порховски митр. Тихон се проведе годишното епархийско съвещание. Там са говорили за много неща: за младежта и привличането ѝ в Църквата, за намаляването на алкохолизма, за опазването на историческите паметници, образованието на духовенството, ниската посещаемост на храмовете, въоръжените сили. Вниманието обаче беше привлечено от изискването на митрополита да се въведе ред в счетоводната отчетност. Ето какво е казал владиката:

„Драги отци и братя, напълно отменяме всякакви „пликчета“, поднасяни по случай годишнината от хиротонията, именните дни и други подобни – ако е за това, то аз, като приемам с благодарност добрите пожелания и се надявам на вашите молитви, предпочитам да отбелязвам значимите за менe дати в тесен молитвен кръг. И край, за „пликчетата“ забравяме“.

Много млади семейства, деца, спокойствие, усмивки, естествено и земно. Общност. Такава е неделната литургия и събралите се за нея в параклиса на Богословския факултет на Софийския университет. Хората изпълват пространството пред малкото параклисче, идват още и още, почти всички са празнично облечени, носят и дребни почерпки. А след литургията ще се съберат на обща трапеза, където на чай и кафе ще си поговорят, ще споделят радостни случки или ще потърсят съвет от свещеника на храма – о. Сава.

Няколко неща правят силно впечатление още при първото влизане към малкия параклис. Но основното са

децата

Поне десетина деца на различни възрасти – от хлапета на 2-3 години до вече тийнейджъри, обикалят свободно из хората, събрали се на неделна молитва. Гасят свещи, помагат в литургията както сами преценят. Влизат и зад олтара, ходят между хората. И никой от участващите в проповедта не ги спира. Не се чуват „шът“ или забележки.

Много е важно как празнуваме, как изживяваме празниците си. Какво правим, какво се случва вътре в нас, за да бъде празникът различен от делника. Почивен ден, още съвсем не означава празник. И веднага искам да конкретизирам – ако на празника само трапезата ни е по-богата, това достатъчно ли е за да бъде той празник? Или ако отидем някъде на почивка, където пак ще седнем да хапнем и пийнем?

Празникът е нещо много по-дълбоко вътре в нас. Празникът е явление, събитие, състояние, което концентрира в нас света, историята, вярата, любовта, мирогледа. Празникът ни свързва в общност и в общество, защото със сигурност няма празник, който човекът да преживява сам.

Празникът и свързаните с него обичаи и ритуали са популярно богословие. Хората не са се забавлявали, а са вярвали в това, което се извършва в празничния ритуал. Народната култура е разнообразна, защото тя включва нуждите на цялото общество, на всичките му прослойки, възрасти, професии. Празничната система на народната култура изпълнява социално интегриращи функции, които са основната тъкан на обществото. Песните, хората, игрите са веселба, но заредена със сакрален смисъл и основната им функция е да събират хората около едно събитие, около един център. Празникът е събитие в неговия изконен смисъл – съ-битиè.