Интервю с историка Момчил Методиев за в-к „Капитал“ по повод посещението в България на папа Франциск

- Посещението на папа Франциск предизвика силни емоции: и добри – заради посланията му, и доста гневни – заради общото впечатление за враждебно отношение на Българската православна църква към събитието.

- Аз чета посещението на папа Франциск като църковно събитие, което се развива в съответния контекст както в Католическата, така и в Православната църква, което си носеше своите послания. Първото е това, което папата каза за България като страна на кръстопът, в която има различия, но те успяват да съжителстват. Другият акцент беше обърнат към католическия свят и засяга вписването на папа Франциск в наследството на папа Йоан XXIII (Анджело Ронкали, който между 1925 и 1934 г. е делегат на Ватикана в България – бел. ред.), известен у нас като българския папа, а в Италия – като добрия папа, инициатор на големите промени около Втория Ватикански събор. Този акцент попада в контекста на противоречията вътре в Католическата църква. Тя си има своите спорове, дискусии, понякога много остри, които в съвременната епоха на социални медии и поляризирано обществено мнение се чуват особено силно. Като пример мога да дам рейтинга на папата в Америка, който в момента следва негативна тенденция – папата е обвиняван, че не се справя или не прави достатъчно за решаване на проблема със сексуалното насилие в Католическатацърква. Съпротива срещу позициите, заемани от него, има и в силно католическите страни в Централна Европа като Полша и Унгария – основно заради силното му послание за миграцията. Тук то беше сведено до затворения български контекст. Папата не казва отворете границите, той каза, че към мигрантите, които са дошли, трябва да се отнасяме с християнско чувство. Може да си представите как се посреща такова послание в Италия, където проблемът с мигрантите е много по-тежък, отколкото в България. Мненията на папата поляризират. Те срещат съпротива и вътре в Католическата църква.

Интервю за БТА с проф. Иван Желев, дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Софийския университет и директор на дирекция Вероизповедания при две правителства, в което коментира предстоящата визита на папа Франциск у нас.

- Проф. Желев, посещението на папа Франциск е второто на глава на Римокатолическата църква у нас. Какви са традиционните отношения между двете църкви от гледна точка на историята?

- Отношенията между Българската православна църква и Римокатолическата църква не са възможно най-добрите. Това не е заради проблеми с римокатолиците у нас или въобще с Римокатолическата църква, а поради някои настроения вътре в Синода, като ръководно тяло на Българската православна църква.

На друга основа са поставени отношенията между православни и римокатолици в Украйна, Русия, Румъния или дори в Словакия. Това са страни, в които има многобройни униатски църкви, където има стари проблеми от времето на тоталитарните режими, където хората насила са заставяни да преминат към православието, след което в новото време те се връщат към католицизма; там има проблеми, свързани с връщане, дори с насилие завземане на имоти и др.

В България през последните десетилетия, както и преди и след промените, римокатолици и православни живеят мирно като християни. От тази гледна точка посещението на папата не би трябвало да предизвика никакви тревоги сред православните. Има виждания, че папата не трябва да идва тук, че е заплаха за православието. Според мен това са изказвания на хора, които говорят шаблонно и които нямат представа какво е значението на едно подобно официално посещение – срещите с вярващите-католици в България, с ръководството на страната, с президента, с министър-председателя.

Интервю с о. Йордан Карагеоргиев, ръководител на Културно-просветния отдел на Старозагорска митрополия

Отче, реалностите в България и в Българската православна църква (БПЦ) могат ли да върнат хората към вярата?

Текат процеси, които бавно променят мисленето на хората. Прагматичността и забързаността, постепенно налагащи своя отпечатък върху делника, в душите, в сърцата ни, няма как да бъде игнорирана. Заради икономическата ситуация повечето активни хора работят и извън работата, която имат. Този прагматизъм допълнително натоварва съзнанието на хората и е една от причините да потърсят Бога, духовността. Всеки от нас търси мир, някаква утеха и се надявам, че тя може да се намери само при Бога. Най-краткото определение за Бога е „Бог е любов“. Всички, осъзнаваме или не, имаме нужда и от обич, имаме нужда и обичта да излиза извън нас. Това, че не получаваме обич е болезнен процес, но най-болезненото е, ако не можем да дадем воля на това, което е стаено в нас – на обичта, на потенциала за обич, закодиран във всяка човешка душа и всеки човешки житейски път. В забързаността човек не може да срещне човека и се чувства беден. Може да имаме много блага – вили, луксозни коли или нещо друго видимо. Но в душите ни има празнота и се мъчим да я запълним с видимо нещо. Тя не може да се запълни така, тя се запълва с нещо невидимо, за което говори и Екзюпери – най-същественото е това, което може да се види със сърцето. Това са духът, вярата, утехата, която копнеят сърцата. Неслучайно по време на празници хората стават по-любвеобилни. Празничната обстановка ни подтиква да се вгледаме и да потърсим радост за душите си. Подсъзнателно тази радост преминава в подарък за по-бедни и хора в нужда.

Когато стана ясно, че църквата „Парижката св. Богородица“ е цяла и вътрешността ѝ не е пострадала много, както и че бързо ще бъде възстановена, започнаха разговори, постове в мрежата и статии на тема „А плакаха ли франзуците, когато горяха нашите храмове?“

Нека помислим заедно.

Символ

Първо, „Нотр Дам“ е наистина не само храм, но и символ на Париж, централният паметник на архитектурата, затова той привлече много по-силно вниманието, отколкото всеки друг храм. Ако у нас (в Русия, бел. ред.) – да не дава Бог! – изгори храмът „Св. Василий Блажени“, вниманието нямаше да бъде по-малко. „Нотр Дам“ е част и символ на тази цивилизация, към която ние всички принадлежим – европейската християнска цивилизация. Той не е нещо локално френско – този храм е част и от нашата цивилизация. Всеки, който е бил в Париж, най-вероятно е влизал в него или поне е минавал покрай него, затова и личното преживяване тук е много по-голямо, отколкото за разрушените паметници на архитектурата на Изток, които сме виждали само на снимки.

Разбира се, пожар с такъв мащаб във френски храм е нещо много рядко. Европа е била строена от камъни, затова там са оцелели не само повечето храмове от миналите векове, но и огромно количество каменни къщи. Във Франция също има немалко пожари в църквите, за които никой нищо не знае и не следи в пряко предаване (например, неотдавна имаше пожар в храма „Сен-Сюлпис“, „Св. Сулпиций“), просто защото пожарът в такъв храм най-често е много ограничен – може да изгори дървената врата, да речем. В Русия в историята на всеки каменен храм задължително има страница за това, че отначало храмът е бил дървен, след това е изгорял и на негово място са издигнали каменен.

Автокефалията на Украинската православна църква (УПЦ) поставя важен въпрос пред руското православие: какво конкретно предлага Руската православна църква (РПЦ) на съвременното руско общество? Не съм се объркал – точно на руското. „Духовно-нравствените основи“,[i] „руския свят“, „традиционните ценности“ като ключови елементи на новата православна идеология станаха причина за конфликта, който има не само църковно, но и културно, дори и политическо измерение. Не всички в Украйна са готови да приемат тази идеология, изнасяна в чужбина като суровия нефт. Нещо повече – възниква пряка и открита съпротива. А какво става в самата Русия? Може ли да се говори за стабилен консенсус поне в РПЦ?

Подновеният разговор за това се оказа по парадоксален начин свързан с конфликта около предоставянето на автокефалия на УПЦ. По-точно с решението на Св. Синод на РПЦ за прекъсване на евхаристийното общение с Константинополската патриаршия (КП). Прекъсването на евхаристийното общение е крайното, най-радикално средство в църковната политика. То включва прекъсване на съвместните молитви и най-вече съвместното извършване на литургии от епископите и свещениците на двете църкви, а за миряните – пълна забрана за участие в Евхаристията, т. е. причастяването в храмовете на КП в страните навсякъде по света.