Откритото писмо на руските свещеници за освобождаване на политическите затворници в страната от 18 септември (публикувано в сайта Правмир) предизвика разгорещена полемика в руското общество. Сблъскаха се позициите на представителите на църковното статукво, изразени до този момент преди всичко от чиновници в Московска патриаршия, и тези, които приветстват постъпката на клириците. Ще ви запознаем с първата официална реакция на писмото, която озвучи два дни след неговата поява зам.-председателят на Отдела по взаимодействие с обществото и медиите Вахтанг Кипшидзе, както и с отговора на историка проф. Андрей Зубов, негов преподавател и наставник  в миналото.

На пресконференция Вахтанг Кипшидзе заяви, че писмото на свещениците е „опит за участие в правозащитна дейност и на практика то се превърна в политическа декларация. Църквата има право на обгрижване и активно се възползва от него, в това число и непублично. Това става и по линия на Отдела за взаимодействие с обществото и медиите, и по линия на православните обществени организации“. „В Русия, както и във всяка страна, в това число и в държавите, където живеят подписалите въпросното заявление свещеници (намек, че писмото няма вътрешна тежест; на практика от 185 подписали писмото клирици 19 живеят извън Русия, в това число в Украйна и Беларус, бел. ред.), има несправедливо осъдени, но когато от тях се избират само няколко подсъдими, най-известните в медиите, това е политика, а не пастирска грижа“, заяви Кипшидзе. Все пак, според него, въпросните клирици „чувстват обществена необходимост от справедливост и са се опитали да я удовлетворят, както могат, като е възможно те искрено да съчувстват на съдбата на тези, които са в затвора, независимо от тяхната вина. Но на всички трябва да е известно, че с политически декларации може единствено да се прави опит за борба с властта, а не да се преобразява света на основата на Христовата истина. Проблемът обачее в това, че борбата с властта никога не е била и няма да бъде мисия на Църквата“, подчертава представителят на Патриаршията. „Подписването на декларации, в които по странен начин се смесват политическата риторика и свещените текстове, е лесен, но безполезен път. Много по-разумно би било тези небезразлични свещеници да съберат средства за способен адвокат, който може действително да помогне“.

Увлечени от патриотизма, не забелязваме заплахата

Опасността от възраждане на нацизма ще съществува винаги. Какво да направим обаче, за да не допуснем неговото повторение?

Неотдавна американският богослов Давор Джалто публикува една статия, наречена „Национализъм наш насъщни дай нам днес“. Разпознахте, разбира се, молитвата, малко своеволно преиначена от автора. Статията е посветена на въпроса за автокефалията на Украинската църква. Но изобщо не става дума за една от политическите партии. Давор Джалто е истински богослов, затова той обхваща в широта проблема, който излиза далеч извън рамките на конкретния казус с украинските събития. Тъй като в историята на Църквата постоянно присъстват онези съблазни, видни и сега. Те ще бъдат там и занапред – докато не научим уроците си.

За кои съблазни говори американският богослов? Става дума за това, че националните поместни църкви имат склонност да отъждествяват своята църковна самостоятелност с понятия като патриотизъм и национализъм. Богословът пита уместно ли е, възможно ли е християнинът да бъде патриот, да изповядва национализма и тъй нататък? Без да заема нито една от позициите в този спор, като остава на почвата на научната обективност, Давор Джалто казва, че наблюдаваната днес картина е някак странна – руският империалистичен национализъм кой знае защо е нещо лошо, а украинският – неясно защо е нещо хубаво.

Американският богослов в този случай не защитава руснаците, той говори за проблема в неговата цялост, за това, че като се увличаме от едни или други политически пристрастия, не си позволяваме да дадем обективна оценка на конкретната заплаха. Заплахата от национализма, мисля, съществува при всеки народ, абсолютно всеки народ има склонност към това. Покойният Сократ, както казва Диоген Лаертски, се е молил в благодарствено възвание към своите езически богове и им е благодарил за три неща: за това, че се е родил мъж, а не жена, свободен, а не роб, грък, а не варварин. 

- Ваше Светейшество, Константинополската Вселенска патриаршия е известна с откритостта и привързаността си към развитието на отношенията, установени между националните деноминации в православния свят. С „провъзгласяването“ на украинската православна автокефалия беше направена много смела стъпка, която някои православни християни смятат за причина за разделението в православието. Бихте ли обяснили как е взето това решение?

- Благодарим Ви за тази покана за този много важен духовен и църковен разговор чрез информационна агенция БГНЕС, който със сигурност ще осветли много страни на украинския църковен въпрос и много други неща. Заедно с топлите ни поздрави към всички членове на Вашата агенция, ние също поздравяваме и любимите Ви читатели, и изразяваме нашата обич и благодарност към нашия възлюбен брат, Негово Блаженство Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит, вековната йерархия на Българската църква, към цялото духовенство и всички благочестиви българи.

За да разкрием причините, поради които Синодът на Вселенската патриаршия след много сериозно обмисляне реши да предостави автокефалия на Украйна на 22 април 2018 г., ще трябва първо да разгледаме историята на Киевската митрополия, въпреки че това трудно може да се направи в рамките на едно интервю. Но преди това пред Бога и хората ние сме длъжни да изложим някои исторически истини.

Интервю с историка Момчил Методиев за в-к „Капитал“ по повод посещението в България на папа Франциск

- Посещението на папа Франциск предизвика силни емоции: и добри – заради посланията му, и доста гневни – заради общото впечатление за враждебно отношение на Българската православна църква към събитието.

- Аз чета посещението на папа Франциск като църковно събитие, което се развива в съответния контекст както в Католическата, така и в Православната църква, което си носеше своите послания. Първото е това, което папата каза за България като страна на кръстопът, в която има различия, но те успяват да съжителстват. Другият акцент беше обърнат към католическия свят и засяга вписването на папа Франциск в наследството на папа Йоан XXIII (Анджело Ронкали, който между 1925 и 1934 г. е делегат на Ватикана в България – бел. ред.), известен у нас като българския папа, а в Италия – като добрия папа, инициатор на големите промени около Втория Ватикански събор. Този акцент попада в контекста на противоречията вътре в Католическата църква. Тя си има своите спорове, дискусии, понякога много остри, които в съвременната епоха на социални медии и поляризирано обществено мнение се чуват особено силно. Като пример мога да дам рейтинга на папата в Америка, който в момента следва негативна тенденция – папата е обвиняван, че не се справя или не прави достатъчно за решаване на проблема със сексуалното насилие в Католическатацърква. Съпротива срещу позициите, заемани от него, има и в силно католическите страни в Централна Европа като Полша и Унгария – основно заради силното му послание за миграцията. Тук то беше сведено до затворения български контекст. Папата не казва отворете границите, той каза, че към мигрантите, които са дошли, трябва да се отнасяме с християнско чувство. Може да си представите как се посреща такова послание в Италия, където проблемът с мигрантите е много по-тежък, отколкото в България. Мненията на папата поляризират. Те срещат съпротива и вътре в Католическата църква.

Интервю за БТА с проф. Иван Желев, дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Софийския университет и директор на дирекция Вероизповедания при две правителства, в което коментира предстоящата визита на папа Франциск у нас.

- Проф. Желев, посещението на папа Франциск е второто на глава на Римокатолическата църква у нас. Какви са традиционните отношения между двете църкви от гледна точка на историята?

- Отношенията между Българската православна църква и Римокатолическата църква не са възможно най-добрите. Това не е заради проблеми с римокатолиците у нас или въобще с Римокатолическата църква, а поради някои настроения вътре в Синода, като ръководно тяло на Българската православна църква.

На друга основа са поставени отношенията между православни и римокатолици в Украйна, Русия, Румъния или дори в Словакия. Това са страни, в които има многобройни униатски църкви, където има стари проблеми от времето на тоталитарните режими, където хората насила са заставяни да преминат към православието, след което в новото време те се връщат към католицизма; там има проблеми, свързани с връщане, дори с насилие завземане на имоти и др.

В България през последните десетилетия, както и преди и след промените, римокатолици и православни живеят мирно като християни. От тази гледна точка посещението на папата не би трябвало да предизвика никакви тревоги сред православните. Има виждания, че папата не трябва да идва тук, че е заплаха за православието. Според мен това са изказвания на хора, които говорят шаблонно и които нямат представа какво е значението на едно подобно официално посещение – срещите с вярващите-католици в България, с ръководството на страната, с президента, с министър-председателя.