Митрополит Иларион, един от най-близките сътрудници на патриарх Кирил, е освободен от Руския синод от длъжността ръководител на Отдела за външни църковни връзки и е назначен за митрополит на Будапеща и Унгария.

Дългогодишният ръководител на „външното министерство на църквата“ загуби не само този пост, но и статута си на постоянен член на синода и ръководител на създаденото от него Общоцърковно училище за следдипломна квалификация. Иларион оглавява ОВЦС в продължение на тринадесет години и е един от основните говорители на Руската православна църква по широк кръг въпроси.

Унгария изглежда като изгнание и защото там има много малка православна общност – по-малко от четири хиляди души. На въпроса кого ще обгрижва митр. Иларион, Андрей Шишков отговаря: „А кого обгрижваше в Москва?! Той беше архиерей с енорийски мащаб. През целия си живот като епископ, след като напуска Виена, той е викарий и има една енория в Москва. Така че този формат му е познат“.

Войната променя много неща, на първо място – съзнанието на хората, но също и привичния ход на времето. Това, за което в мирно време са нужни години и дори десетилетия, по време на война отнема няколко месеца или дори няколко години.

На 27 май Съборът на Украинската православна църква, висшият орган на църковно управление, след дълги дебати изрази несъгласие с позицията на патр. Кирил по повод войната в Украйна и прие допълнения и изменения в Устава на УПЦ, „свидетелстващи за пълната самостоятелност и независимост на Украинската православна църква“.[1]

На този етап няма възможност за подробен анализ на решенията на Събора на УПЦ. Все още не са публикувани всички документи и няма официални коментари върху тях.

Не е учудващо, че днес, когато информацията не е достатъчна, коментаторите се разделиха на два непримирими лагера. Едните смятат, че УПЦ спасява репутацията си и дистанцирането ѝ от РПЦ е неискрено, напълно съгласувано с Московска патриаршия. Другите смятат, че е направена важна крачка към автокефалията на Църквата, към истинска независимост от Москва.

Сергий Бортник, професор в Киевската богословска академия и служител на Отдела за външноцърковни връзки на Украинската православна църква разказва за мотивите на участниците в събора в Киев да обявят независимост от МП и опитите да се удовлетворят обществените очаквания в Украйна, без УПЦ да излезе в разкол. Решението на Киевския събор е било „пастирско“, а не „в каноническото поле“. Затова не е използвана думата автокефалия и такава не е обявявана. В същото време УПЦ няма да прилага решенията на управленските органи на РПЦ спрямо себе си. Решението е адресирано към вярващите в Украйна и към местните власти, за да се покаже, че УПЦ е политически независима от своя център в Москва. Московският патриарх Кирил от началото на войната не е пожелал да разговаря с митр. Онуфрий, не е вдигал телефона и е отказвал всякаква комуникация. Съборът не е формулирал становище за позицията на патр. Кирил за войната, а само е изразил „несъгласие“. Основната причина за недоволството към РПЦ е „личната позиция на патр. Кирил за войната“, поради която украинският епископат не иска да е подвластен на МП. Идеологията на „руския свят“ е обсъждана, но не е осъдена.

- Можете ли да ни разкажете как се случи обявяването на независимостта на УПЦ?

- Имаше събрание на Украинската православна църква, което прерасна в събор – юридически важно събрание, което е упълномощено да решава важни въпроси и което съответно взе това решение. Ако прочетете решението на този събор, ще видите, че думата „автокефалия“ не се среща там – и тя не се среща по принципни съображения. Това е канонически термин, термин от църковното право. Затова смятам, че настоящият документ не е църковно-правен, а пастирски, насочен е към вярващите, а също и към украинската държава.

На 22 април Киевският митр. Онуфрий обяви провеждането на литийно шествие (кръстен ход) от Запорожие до Азовстал. След обявяването на инициативата последва медийно мълчание и не стана ясно дали тя се е осъществила. Месец по-късно хрониката на събитията разказва прот. Сергей Ющик, председател на храма „Възкресение Христово“ в Киев, участник в спасителната акция. За неуспешния край на мисията, за пребиваването на свещениците във филтрационен лагер той говори в интервю за изданието „Отрок“.

О. Сергей Ющик обяснява липсата на медийна информация така: „Всички тези седмици информационно мълчание за нашата мисия бяха нужни, защото всяка дума, всяка прекомерна емоция можеха и все още могат да навредят на всекиго – на нашите войници, на депортираните хора в Русия, някои от които могат да поискат да се върнат… Президентът също помоли да не се говори много, защото това може да бъде опасно за живота на хората… После от свещеника не може да се очакват радикални изказвания. Той възглася на Литургията: „Мир вам“. Как да го каже, ако преди това е казвал: „Стреляйте! Убивайте!“.

„Това не беше инициатива само на Църквата. – казва о. Сергей Ющик – Ние, свещениците, бяхме, така да се каже, елементи от сложен преговорен процес, който държавното ръководство водеше по много канали и на международно равнище. На един етап вероятно е прозвучала идеята да се включат и духовници – като личности, които биха могли да осигурят елементарно доверие между двете страни“.

В рубриката „Не от Евангелието“ ви представяме публични изказвания, от проповеди и интервюта на руски клирици, които показват как в руските църковни среди мислят за войната в Украйна и за самите украинци. Основните тези са, че Русия воюва срещу целия свят, който е грешен. Тя има мисия от Бога, която оправдава нахлуването в Украйна. Украйна не трябва да съществува, защото украински народ няма. Тази гледна точка включва задължително и реабилитиране на съветския период в миналото на страната.

Прот. Андрей Ткачов: „Защо всички мразят Русия толкова много? Като начало ще ви помоля да се успокоите. Първо, не „всички“, а само развратилата се антихристиянска част от човечеството. Две трети от света са заинтересовани и уплашени наблюдатели. Второ, омразата на негодника е всъщност висока похвала. И ако международната компания от дяволски деца крещи, че „вие съсипахте живота им“ (нарушихте схемите за глобална кражба и всеобща поквара), значи живеете според Заповедите.

Нашият проблем се решава чрез откриването на нашето собствено лице. Както пише Федотов: „Русия не може да бъде равна на Франция или Германия, тя има специално призвание. Русия не е нация, а целият свят. Задачите на Русия са наднационални (на базата на руския етнос) и планетарни. И това не е гордост, а Кръст“.