Днес започва 40-дневният пост преди един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Време за поглед към себе си, за притихване, смирение, равносметка, за молитва в очакване на чудото. Какъв е смисълът на поста, защо той не е диета и как трябва да подходим, разказва о. Добромир Димитров.

- Прот. д-р Добромир Димитров, днес започва Рождественият пост. Какво е характерно за този период?

- Наистина, днес влизаме в периода на поста, времеви отрязък, който предшества великия празник на раждането на Христос в човешка плът, влизането на Бога в историята. Затова и ние се подготвяме да съпреживеем това велико събитие чрез създаването на специална атмосфера вътре в самите нас и около нас. Исторически погледнато постът е дошъл до нас от древността, като неговата продължителност в дни е варирала през различните векове и в различните църкви. Има сведения, че през 4-5 век той е траел само 5 дни преди самия празник (според св Йоан Златоуст, † 407 г.), а през 8 век под влияние на монашеската дисциплина продължителността му е 40 дни (според св. Теодор Студит, † 826 г.) Този период е бил узаконен през 1166 г. от Константинополския патриарх Лука Хрисоверг. Характерното за Рождественския пост е, че не е толкова строг относно храната в сравнение с Великия 40-дневен пост, който предшества най-големия празник – Възкресение Христово.

Архим. Вартоломей (Газетас) е игумен на каноничното братство на Есфигменския манастир. В края на септември той беше у нас във връзка с представянето на сборник с негови проповеди, озаглавен „Слова за духовно израстване в Христа“. Светогорският игумен даде интервю за предаването „Вяра и общество“ на БНТ, откъс от което публикуваме тук.

Родителите не прегръщат децата си и колкото повече пораства детето, толкова по-силно чувства вродената, биологична потребност на човека от прегръдката на майка си и баща си. Ако не я открие, когато прави първите си стъпки, то по-късно ще потърси тази топлина в чужди прегръдки, които обаче ще го отведат на погрешен път.

Думата „любов“ дори някой да я произнася само като дума, изпразвайки я от съдържанието ѝ, носи нещо в себе си. Когато обаче добави и съдържанието на любовта, това без съмнение ще го разтърси из основи. Цялото му същество ще се преобърне. Ще усети силата, която ще му позволи да прави неща, на които преди не е бил способен. Любовта се живее, тя е състояние. Както не си поставям за цел да дишам, не мисля дали сега ще затворя очите си, просто дишам и просто затварям очи, било то инстинктивно или защото така функционира човекът, така е и с любовта. Човек не си казва, ето, сега трябва да започна да обичам, а след това да спре. Просто обича. Когато обаче това състояние е постоянно и когато наистина го желаеш, започваш да живееш любовта. Тогава усещаш човека, който е до теб. Тогава родителите могат наистина да усетят своите деца и да им дадат тази любов. Най-висшата любов, която извира от сърцето на майката и бащата. Мнозина казват, както и вие споменахте, че говорим много за любовта, че постоянно даваме любов, и може би това е малко прекалено. Да даваш любов никога не е прекалено. Не е нормално да не проявяваш любов.

Пиша този текст като християнин и искам от самото начало да подчертая това, макар че ясно виждам как определени медийни среди се опитват да наложат онова, за което ще пиша тук, като обществено-политически, та даже като най-горещо обществено-политически проблем. Става дума за медийната война против намаляването на срока на осъдителните присъди за тежки престъпления, когато подсъдимият е направил доброволни самопризнания. Вместо доживотен затвор (без право на замяна) в такива случаи съдът намалявал наказанието на… „между двадесет и тридесет години затвор“.

И ето: „обществото ни“ е възмутено от подобна снизходителност! Поне така твърдят споменатите медийни среди, които буквално всеки ден издирват по някой юрист, адвокат, „общественик“, интелектуалец, които да огласят „възмущението“ му от страниците на вестника.

Да се разберем – за нито един от случаите, които се разискват: за убийството и изнасилването на журналистката в Русе, за убийството и изнасилването на малко момиче в село Сотиря, последвано от още едно посегателство в същото село, дори за убийството на сина на Христо Монов (за което версиите са крещящо противоречиви и чийто убиец бе освободен не след една или две, а след 12 години в затвора) – аз не отричам, че представляват тежки престъпления, които заслужават наказание. Да се отнеме живота на човек, от християнска гледна точка означава да се „апострофира“ Божията воля „да бъде“ една уникална, абсолютно не-повторима личност, която Създателят е „извикал“ в битие веднъж и завинаги – не само за тукашния временен живот, но и за вечното ѝ спасение. Дал ѝ е свободата да измине уникален жизнен път, да осъществи своите неповторими жизнени „истории“, да „окръгли“ скъпоценния кристал на паметта за своето детство, младост, зрялост; да бъде неповторимият „любим“ („любима“) за съпругата или съпруга си, които като никой друг ще срещне по пътя си. Да стане като никой друг майката (или бащата) на децата, които никой, никой друг освен нея (него) не би могъл да има. И ето: Божията воля за ето този абсолютно уникален, незаменим, не можещ да се роди отново човек убиецът радикално „апострофира“. Да, това е ужасяващо.

Откритото писмо на руските свещеници за освобождаване на политическите затворници в страната от 18 септември (публикувано в сайта Правмир) предизвика разгорещена полемика в руското общество. Сблъскаха се позициите на представителите на църковното статукво, изразени до този момент преди всичко от чиновници в Московска патриаршия, и тези, които приветстват постъпката на клириците. Ще ви запознаем с първата официална реакция на писмото, която озвучи два дни след неговата поява зам.-председателят на Отдела по взаимодействие с обществото и медиите Вахтанг Кипшидзе, както и с отговора на историка проф. Андрей Зубов, негов преподавател и наставник  в миналото.

На пресконференция Вахтанг Кипшидзе заяви, че писмото на свещениците е „опит за участие в правозащитна дейност и на практика то се превърна в политическа декларация. Църквата има право на обгрижване и активно се възползва от него, в това число и непублично. Това става и по линия на Отдела за взаимодействие с обществото и медиите, и по линия на православните обществени организации“. „В Русия, както и във всяка страна, включително и в държавите, където живеят подписалите въпросното заявление свещеници (намек, че писмото няма вътрешна тежест; на практика от 185 подписали писмото клирици 19 живеят извън Русия, включително в Украйна и Беларус, бел. ред.), има несправедливо осъдени, но когато от тях се избират само няколко подсъдими, най-известните в медиите, това е политика, а не пастирска грижа“, заяви Кипшидзе. Все пак, според него, въпросните клирици „чувстват обществената необходимост от справедливост и са се опитали да я удовлетворят, както могат, като е възможно те искрено да съчувстват на съдбата на тези, които са в затвора, независимо от тяхната вина. Но на всички трябва да е известно, че с политически декларации може единствено да се прави опит за борба с властта, а не да се преобразява света на основата на Христовата истина. Проблемът обаче е в това, че борбата с властта никога не е била и няма да бъде мисия на Църквата“, подчертава представителят на патриаршията. „Подписването на декларации, в които по странен начин се смесват политическата риторика и свещените текстове, е лесен, но безполезен път. Много по-разумно би било тези небезразлични свещеници да съберат средства за способен адвокат, който може действително да помогне“.

Увлечени от патриотизма, не забелязваме заплахата

Опасността от възраждане на нацизма ще съществува винаги. Какво да направим обаче, за да не допуснем неговото повторение?

Неотдавна американският богослов Давор Джалто публикува една статия, наречена „Национализъм наш насъщни дай нам днес“. Разпознахте, разбира се, молитвата, малко своеволно преиначена от автора. Статията е посветена на въпроса за автокефалията на Украинската църква. Но изобщо не става дума за една от политическите партии. Давор Джалто е истински богослов, затова той обхваща в широта проблема, който излиза далеч извън рамките на конкретния казус с украинските събития. Тъй като в историята на Църквата постоянно присъстват онези съблазни, видни и сега. Те ще бъдат там и занапред – докато не научим уроците си.

За кои съблазни говори американският богослов? Става дума за това, че националните поместни църкви имат склонност да отъждествяват своята църковна самостоятелност с понятия като патриотизъм и национализъм. Богословът пита уместно ли е, възможно ли е християнинът да бъде патриот, да изповядва национализма и тъй нататък? Без да заема нито една от позициите в този спор, като остава на почвата на научната обективност, Давор Джалто казва, че наблюдаваната днес картина е някак странна – руският империалистичен национализъм кой знае защо е нещо лошо, а украинският – неясно защо е нещо хубаво.

Американският богослов в този случай не защитава руснаците, той говори за проблема в неговата цялост, за това, че като се увличаме от едни или други политически пристрастия, не си позволяваме да дадем обективна оценка на конкретната заплаха. Заплахата от национализма, мисля, съществува при всеки народ, абсолютно всеки народ има склонност към това. Покойният Сократ, както казва Диоген Лаертски, се е молил в благодарствено възвание към своите езически богове и им е благодарил за три неща: за това, че се е родил мъж, а не жена, свободен, а не роб, грък, а не варварин.