Бракът: православна перспектива – Увод

Православните катехизиси и учебници неизменно определят брака като църковно тайнство или „тайна“. На пръв поглед подобно определение може да изглежда странно. В крайна сметка, бракът се практикува както от християни, така и от не-християни, и от атеисти, от поколения хора, които никога не са чували значението на думата „тайнство“. Човек се ражда, жени се, раждат му се деца и умира. Това са природните закони, които Бог е установил и е благословил, и все пак бракът се разглежда от Църквата по специален начин. Особеното благословение, което тя дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, се нарича „тайнство“. Защо това е така?

На брака са посветени множество трудове и книги, написани от римокатолици и протестанти, от психолози, психоаналитици, от социолози и специалисти по канонично право. В наши дни масмедиите култивират интереса към теми, свързани със сексуалната природа на човека. Те публично обсъждат въпроси, които пуританските поколения от миналото не биха разглеждали дори насаме. Широко разпространено е убеждението, че Фройд и Юнг са революционизирали не просто сексуалната етика, а и самото разбиране за човешката природа. От своя страна, Римокатолическата църква също заема позиции, които е трудно да бъдат оправдани – като например тоталната забрана на „изкуствения“ контрол върху раждаемостта (сякаш може да се направи недвусмислено разграничение между „изкуствена“ и „естествена“ контрацепция). На практика кризата, която папската енциклика Humanae vitae поражда в римокатолическия свят, далеч не се ограничава само до проблема с контрола върху раждаемостта: тя предполага една философията на брака и брачна отговорност. Всичко това налага да се даде оценка и отговор на тези въпроси от православна гледна точка.

Бдителността на вярата

Продължение от „Вяра и отговорност“ (тук)

Във времето, когато руският народ е призоваван към атеистична бдителност, ние – православните пастири на Руската църква – зовем към бдителност към Христовата вяра. „Защото ще дойде време, – говори св. ап. Павел – когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат. Но ти във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (2 Тим. 4:3-5).

На бдителност ни учи Бог, но на нея учи и лукавият враг. На бдителност ни учат и учениците Христови – нея проповядват и духовете на тъмнината. Евангелието възвестява светата бдителност на вярата. Невярващите пък учат на класова, расова и партийна бдителност, която съпровождат с всякакво насилствено организиране на човешкото общество в света. Християнската бдителност – това е разбиране на пътищата на спасението и на освобождаването на човешката душа в Бога, привличане на всички хора към Христа Иисуса, Спасителя на света… Светлата бдителност е християнска любов. От любов Господ е създал Църквата, но не като „партия на апостолите“, не като „партия на християните“.

Вселенската патриаршия като изразител на каноничното съзнание на Православната църква

Вселенската патриаршия действително се радва на особен авторитет сред поместните православни църкви в областта на каноничната икономѝя на църковните дела, както ще бъде аргументирано това по-надолу чрез конкретни примери. По-подробно ще засегна значението, което Вселенската патриаршия винаги е отдавала на свещените канони и на спазването на каноничния ред и акривия, както и за възстановяването им, в случай че са потъпкани – както в епархиите, които се намират в нейна юрисдикция, така и в намиращите се извън нея сестри православни църкви. За целта Патриаршията се намесва, било като поканена от заинтересованите, било по собствен почин, „гледайки най-сурово на тези, които престъпват църковните наредби и предания“,[1] и като цяло грижейки се за доброто регулиране на функционирането на църковните институции.

1. Вселенската патриаршия, свещените канони и каноничният ред

В множество канонични текстове на светата Велика Христова църква[2] и най-вече в тяхната уводна част се говори подробно за значимостта и значението на свещените канони за живота на Църквата, „подкрепяна невидимо“ от тях. „По отношение на църковните и духовни дела“ те представляват „твърдата и непоклатима основа на духовния градеж на добрия църковен ред и доколкото дарованията на Духа се намират вградени в божествените и свещени канони на Църквата, те получават от тях и силата, и действието, и съществуването си, и се наричат свещени и почитаеми. И онези от удостоените със свещена степен и църковен чин, които се опират върху тази основа на божествените закони и свещени канони, те ще бъдат достойни за почит и благоговение, доколкото пазят определенията и наредбите на светата Църква. Когато обаче се явяват отстъпници на църковните разпоредби и пренебрегващи божествените закони и канони, тогава и те ще бъдат пренебрегнати и ще изгубят честта си, и ще отпаднат от църковната степен и чест – и правилно, тъй като свещеното слово казва: „Не пристъпвай вечните предели, поставени от отците ти“ [Прем. Сол. 22:28, според Седемдесетте] и „онова, което ти е заповядано, него разумявай“ [Прем. Сир. 3:22, според Седемдесетте]“.[3]

Има ли „талибани“ в Православната църква или за липсата на църковно съзнание

Ако четете най-новите блогове на самопровъзгласили се привърженици на Църквата, ще се изумите. Има ли още някой, който да се пита дали тези автори са наистина православни християни (патриарси, архиереи, свещеници, старци, монаси)?

От техните писания виждаме, че им липсва любов, мир, благоразумие, смирение и разсъдливост. Но преди всичко им липсва църковно съзнание.

Помнят ли какво каза Христос? „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) и „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява“ (Мат. 12:25), „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:12-13).

Търсач на висшата правда: Ф. М. Достоевски и православието

Най-добрите хора се познават по висшето
нравствено развитие и висшето
нравствено влияние

Ф. М. Достоевски

Има два типа човеци, които ярко се открояват сред останалите. Първият – това са загадъчните. Те са много странни. Защото как по друг начин можем да характеризираме такива хора, които, независимо от това че знаят и виждат, че корабът на техния живот с всеки миг се приближава към катастрофата, при все това отдават всичките си сили да се устроят в него колкото е възможно по-комфортно? При което, за достигането до своята цел те нерядко потъпкват и съвестта, и любовта, и правдата. Тях не ги безпокоят никакви въпроси: „Защо живея, има ли Бог, какво ще бъде след смъртта?“. Не обременяват себе си със съмнения и преживявания: „А ако наистина има ад, ако има възмездие за делата ни в този живот?“. Тях изобщо нищо не ги безпокои, освен потребностите на собствената им „кожа“: какво да хапнем, какво ще пием, в какво ще се облечем (виж Мат. 6:25). Такова състояние е действително странно и непонятно, тъй като по въпиещ начин противоречи на каквато и да било разумност.

За тези хора с горчивина Иисус Христос е казал на ученика Си: „… остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). В книга Откровение такива хора са наречени „топлохладни“ и по адрес на такъв човек Бог произнася суровите думи: „ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).