Църквата пред лицето на света: как да разплетем възела на „сложните” взаимоотношения?

При откриването на Архиерейския събор в 2010 г. Светейшият патриарх Кирил постави въпроса защо новите поколения вярващи не отиват в манастир, но навярно вече е време да поставим въпроса защо съвременните хора не ходят на църква. В тази статия ще направим опит да потърсим проблема вътре в християнската община, а не извън нея: няма смисъл да упрекваме света за това, че Църквата нещо не му е дала.

Промяната на културната и духовната атмосфера в страната в последните години без съмнение се отрази на вярващите, включително естествено и на пастирите. Според заповедите в Евангелието чрез вътрешно преобразяване те трябва да изменят външната реалност, да я правят Църква, но това е само далечната, стратегическа задача: в своето настоящо състояние вярващите внасят в Църквата онези болести, от които е поразена и външната социална среда; и, разбира се, болестите на Църквата са като болестите на епохата. Но другата Църква, която е Тяло Христово, източник на благодат и тайнства, не е видима за външния наблюдател. И това, освен всичко друго, поражда въпроса за вътрешната идентичност на Църквата.[1] Външният поглед лесно забелязва болестта, но не разбира лесно къде е източникът на здраве. Никак няма да е излишен опитът да се определи същността на проблема, да се постави предварителна диагноза в ситуацията, в която светското общество изисква от Църквата висок морал, но заедно с това търси и болните ѝ места (в същността си огледално представени в него самото), за да може по-удобно да подмине главното. Тези наблюдения се оформиха в един комплекс от идеи, имащи отношение към това, което за мене притеснява всеки вярващ човек днес и пряко засяга неговия живот, независимо дали той го съзнава или не. В този комплекс от идеи бих откроил два основни въпроса: въпросът за смисъла на християнското свидетелство и тясно свързания с него въпрос за смисъла на наставничеството, на учителството. Ще разгледам сложния възел от проблеми, породени от споменатите връзки и отношения между Църквата и обществото, именно в контекста на тези два въпроса.

Слово за Апокалипсиса

Не съм много свикнал с изказвания като това, което се готвя да произнеса, още повече на такова място, каквото е църквата. Изпитвам известни притеснения заради мирските си концепции. Но тъй като не се готвя да изнеса специален доклад, а просто ще се опитам да размишлявам какво означава Апокалипсисът за мен като художник, струва ми се, че това донякъде спасява положението и обяснява защо се решавам на подобна стъпка.

Самият факт на моето участие в този фестивал носи според мен напълно апокалиптичен характер. В този смисъл, ако само преди няколко месеца ми бяха казали, че това е възможно, аз не бих повярвал. В последно време обаче самият мой живот е някак апокалиптичен, а следователно и тази стъпка е съвсем естествена и логична.

Апокалипсисът е най-великото поетично произведение, създадено на земята. Той е феномен, който придава израз на всички закони, наложени на човека свише. Ние знаем, че от много, много време вървят спорове по повод разночетенията на едни или други откъси от Откровението на св. Йоан, т. е., казано най-общо, свикнали сме с това Откровението да се тълкува, да го тълкуват. А тъкмо това според мен не трябва да се прави, защото да се тълкува Апокалипсисът е невъзможно. В Апокалипсиса няма символи. Това е образ. А ако символите могат да се интерпретират, то образът не бива. Символът може да се разшифрова, по-точно от него да се изтръгне определен смисъл, определена формула, докато образът е нещо, което не сме в състояние да проумеем, а само да усетим и приемем. Тъй като съществуват безкрайно много възможности за неговото тълкуване. Той сякаш изразява безкрайно количество връзки със света, с абсолютното, с безкрайното. Апокалипсисът е последната брънка във веригата, в тази книга – последната брънка, завършваща човешката епопея, в духовния смисъл на думата.

Изцерение на сърцето чрез благодатта на покаянието

Евангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Епилог

Пред нас премина велика епоха от борбата за православие. Възкръсна образът на великия борец за вярата и светилник на православието – св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, пред когото ние – чедата на православието, се прекланяме като пред избран съсъд, който с пламенната си борба е отстоял Истината на православието.

Флорентийската уния е била най-голямата опасност, пред която когато и да било се е изправяла Православната църква в своята история. През 1438-1439 г. е съществувал риск православието да изчезне, като бъде сведено до търпим до време Източен обряд на Римската църква. Светоотеческото наследство, богатството на православието, дълбината на неговата духовност – всичко това е трябвало да бъде унищожено. Както вече видяхме, Флорентийската уния се е свеждала до пълно подчинение на Православната църква от Ватикана – не само в административно, но и в духовно отношение, до пълно потъпкване на нейните свещени традиции и нейната еклисиология. С други думи, Флорентийската уния е трябвало да доведе до това, щото Православната църква, като такава, да престане да съществува.

Византийската църква

Преместването на столицата на Римската империя в Константинопол през 324 г. и имперската закрила, гарантирана на Църквата от св. Константин Велики († 337 г.) и неговите наследници, създават напълно нова ситуация за християнския свят. На Запад влиянието на империята е до голяма степен намалено вследствие от варварските нашествия, но на Изток то остава непоклатимо. Константинопол, Новият Рим, наричан още Византион – по името на древното градче на Босфора, избрано от св. Константин да замести стария Рим, – оцелява като имперска столица чак до 1453 г. За повече от едно хилядолетие това е всепризнатият център на православното християнство за по-голямата част от Източна Европа и Близкия Изток. Днес с термина Византия означават едновременно град Константинопол и Източната Римска империя, разграничавайки ги така от Стария Рим и езическата империя. Ролята на Константинополската църква в християнизирането на Изтока е сходна почти във всичко с достиженията на Римската църква в Латинския запад. Всъщност в Средните векове името Византия се употребява рядко. Византийците говорят гръцки език и нар