Вярата във време на пандемия: защо седим тук?

Трябва да бъда честен. Тези два месеца на затваряне в епархията, в отговор на мерките, предприети от нигерийското правителство, наистина ме измориха – точно като всички останали, като всеки друг християнин, всеки друг член на духовенството. Това обаче, което ме изнури най-много и продължава да ме изнурява, безпокои и, смея да твърдя, ме плаши, е което изплува сред ходещите на църква през това време. Теории на конспирацията, фантазии, паника, истерия и фобии. Осъждане, отхвърляне, заплахи и какво ли още не, отправяни против всеки мирен и мъдър глас, опитващ се да успокои и да насърчи онези, които не са толкова силни, колкото самите осъждащи, отхвърлящи, заплашващи. Патриарси, архиепископи, епископи, свещеници, богослови, университетски преподаватели, обикновени разумни хора – отдавна познатите менади[1] на Църквата (както духовници, така и миряни) безцеремонно замъкват всички тях пред наказателния взвод.

А това, което плаши най-много, е, че всичко, което напоследък може да се прочете по много от православните уебсайтове – както гръцки, така и негръцки, съдържа едни и същи аргументи, едно и също богословие като всичко онова, което се публикува и се претендира на протестантските, и особено петдесятнишки, уебсайтове. Международен християнски фундаментализъм в действие! С Божията благодат и усилията на учените, рано или късно, COVID-19 ще бъде преодолян.

Как обаче ще бъде победен вирусът на фундаментализма?

Църковното имущество в Неманичка Сърбия

Увод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Тълкуването на Библията: наука или изкуство?

Долу традицията?

Едва ли ще се намери човек, интересуващ се от изучаването на Библията, който да не е чувал за научния подход към нейното тълкуване. В случая с вярващия човек обаче близкото запознаване с такъв подход предизвиква недоумение, граничещо с огорчение: оказва се, всъщност, че тълкуването, което е наречено научно, в много от своите детайли влиза в противоречие с традиционните църковни представи за Библията и за нейното съдържание. За представителя на съвременната култура, в която научните сведения се явяват опитно проверявани, потвърждавани и, като правило, достоверни знания, този факт може да означава следното: църковната традиция на тълкуването на Библията е безнадеждно остаряла и трябва да отиде в миналото – по същия начин, както в миналото са отишли и научните представи, с които тя е била свързвана: например, философията на Аристотел или пък геоцентричната система на обяснение на света. Даже в средите на православните свещенослужители може да се намерят такива, които в традиционното църковно тълкуване на Библията виждат едва ли не някаква заплаха за по-нататъшното нормално функциониране на енорийския живот и призовават към безусловно приемане на научния подход към тълкуването на Библията. Близкото запознанство с този въпрос обаче позволява да твърдим, че самото понятие „научност“ в сферата на библеистичните изследвания е безнадеждно остаряло.

От Ветхия към Новия Адам

Адът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Какво Бог повелява и какво позволява

В предишната част на този доклад, разглеждах крайната фаза на темата, поставена във Всичко това ще бъде спасено, засягаща естеството на свободата на разума и въпроса дали идеята за ад и вечни мъки може правдоподобно да бъде защитена като израз на свободната воля на тварите. Достигайки до отговора на този въпрос, – който, за да бъда точен беше „не“, – аз отстоявах като даденост, че „Бог със сигурност просто не може да желае злото, тъй като Той е безкрайно свободен“. Не дадох обаче никаква индикация за точното значение на това твърдение в рамките на контекста на по-голямата тема на книгата. Така че сега искам да се върна при началото на моя обещан „пътеводител“ по тази тема. В нормална ситуация не бих седнал да резюмирам нещо, което усещам като достатъчно добре изяснено, и очевидно не бих могъл да вместя логиката на тази книга в няколко абзаца. В случая обаче достатъчен брой погрешни схващания пуснаха корени около книгата и смятам, че трябва да се опитам да изчистя някои от тях, стига да мога.

Има два въпроса, определящи пътеката, по която поемат разсъжденията в тази книга, и всяка стъпка по пътя попада между тях: първо, може ли един Бог, Който било то налага, било то позволява състояние на постоянно съзнателно мъчение за разумните твари, да бъде наистина не просто добър (какъвто и разумът, и вярата еднакво говорят, че Той трябва да е), но и самата Доброта? И, второ, биха ли могли ограничените твари, притежаващи реална свобода (като противопоставена на чисто волевата възможност за спонтанно насочване към каквато и да било цел), истински свободно вечно да отхвърлят Бога и, с упражняването на тази свобода, да заслужат вечни мъки? Отново отговорът на тези два въпроса е „не“. Разгледани са и други въпроси от не по-малка важност, но тези два доминиращи въпроса придават на аргументацията нейната форма. Безспорно тази аргументация се разгръща чрез горе-долу половин дузина основни теми, които трябва да бъдат удържани едновременно, за да може книгата като цяло да има смисъл.