Да, дойди, Господи Иисусе! (Към проблема за есхатологията и историята)

1. Всеки път преди началото на Евхаристийния канон ние произнасяме нашето изповедание на вярата. Само този, който вярва в изложеното в него, може да участва в Евхаристията. Христологичната част на нашия Символ на вярата съдържа вярата в предвечното и свръхестествено раждане на Христос, в Неговото разпване, погребване, възкресение и седене отдясно на Отца, а също така и в Неговото славно второ пришествие. „И пак ще дойде със слава…“. Всички тези изповедания на вярата са неотделими едно от друго и са еднакво задължителни за всички. Който вярва, че „Словото стана плът и живя между нас…“ (Йоан 1:14), вярва и в Неговото Второ пришествие и, обратно, който вярва в Неговото славно Пришествие, той вярва, че Словото стана плът. Разбира се, никой от нас няма да каже, че не вярва в идващия Христос, ако Го изповядва като Син Божи, разпнат и възкръснал при Понтий Пилат. Но какво говори тази вяра на нашите мисли и чувства? Ако попитаме себе си или пък другите, вероятно отговорът няма да бъде много конкретен. Ако ние вярваме във Второто пришествие, то по какъв начин тази вяра се отразява на нашия живот? Или тя в нищо не се отразява, тъй като ние живеем сякаш тази вяра отсъства. За нас това е някакво смътно бъдеще, за което ние предпочитаме да не мислим. Толкова далечно, че почти сме убедени в това, че то ще настъпи не по време на нашия живот и дори не по време на най-близките поколения. Нещо повече, ние можем да си зададем въпроса наистина ли искаме Пришествието на Христос да настъпи? За нас вече не е разбираемо чувството на първите християни, които са живеели само с мисълта за идващия Христос. Тази надежда е изпълвала с радост техните сърца, помагала им е да понасят изпитанията, гоненията, мъченията и смъртта. За нас това е непонятно, понеже ние по-скоро се страхуваме и бихме предпочели Неговото пришествие да не е утре или вдругиден.

Цялата статия: Да, дойди, Господи Иисусе! (Към проблема за есхатологията и историята)

Преоткриване на апостолското съзнание през 21 в.

Теоретично никой не го отрича. Напротив, изповядваме го официално и го повтаряме почти на всяко богослужебно събрание. Обявяваме, че вярваме „в една света, съборна и апостолска Църква“, и заявяваме, че сме нейни членове. Обичайното разбиране за смисъла на апостолството обаче остава твърде ограничено за мнозинството православни християни и дори за много поместни църкви. Обикновено повечето наръчници по догматика, по които се образоват новите поколения клирици на Православната църква, подчертават три основни елемента на това понятие: а) Православната църква е апостолска, тъй като е учредена от Иисус Христос и основана от апостолите; б) съхранява чисто и неповредено учението на апостолите, апостолската вяра и предание; в) нейното устройство се основава на неразривното апостолско приемство на епископите.

Това са неоспорими истини, които са обсъждани многократно и задълбочено. Има обаче още една много важна страна, още една същностна проява на апостолството, за която бих искал сега да поговорим.

Сигурен ръководител за доброто разбиране на този въпрос си остава Новият Завет.

Цялата статия: Преоткриване на апостолското съзнание през 21 в.

Светият Дух в Църквата

Ние не можем да говорим върху христологията и спасението, без обясним в повече подробности обстоятелството, че Христос е имал тяло, че Неговото тяло сега е Църквата и че това е, в определен смисъл, и начинът, по който е придобило форма изпълняването на месианските надежди от времената на Стария Завет. Знаем още и че тези надежди са били обвити в една особена и вълнуваща неопределеност. Св. пророк Исайя, например, е говорил за страдащия раб. Тези негови текстове могат да бъдат тълкувани като имащи отношение както към Личността на Спасителя – Христос или Месията, така и към Новия Израил, към Неговия народ. Ето защо, в месианската надежда на Израил е налице и едно свързващо значение по подразбиране, което казва, че Месия е, в определен смисъл, също и народът. Няма Месия без народ и няма народ без този завършек – това ново тъждество между божествения живот и човешкия живот, което е било открито в Иисус Христос.

Ако, следователно, изследваме в Новия Завет историята, по-специално, на първите дни на Църквата, така, както те са описани в кн. Деяния на светите апостоли, забелязваме там огромната роля, която по един много личен начин играе в тези дни Светият Дух. Във всяко по-важно събитие, описано в кн. Деяния, ние чуваме свидетелството на Светия Дух, Който говори и действа почти видимо. Народът е могъл да разбере дали една или друга общност или група от хора е приела Светия Дух, или не, в зависимост от видимите изяви или знаци – резултат от действието на Духа. И това е едно от тайнствените обстоятелства, които са описани в Новия Завет.

Цялата статия: Светият Дух в Църквата

Никейският събор

Никея е градът, избран да бъде домакин на Първия вселенски събор. Официално Константинопол е провъзгласен едва в 330 г., а към времето на свикването на Никейския събор императорската резиденция е в Никомидия, много близо до Никея. Никея, чието име идва от гръцката дума за „победа“, е била лесно достъпна по море и земя от всички части на Империята. Императорското писмо за свикването на този събор не е съхранено. Евсевий съобщава, че императорът е разпратил писма-покани до епископите от всички страни, с което им нареждал да дойдат бързо – „σπεύδειν ἁπανταχόθεν τοὺς ἐπισκόπους γράμμασι τιμητικοῖς προκαλούμενος“.[1] Всички разходи е трябвало да бъдат платени от имперската хазна. Броят на събралите се епископи, който е достигнал до нас, е триста и осемнадесет – така твърдят св. Атанасий Велики, Сократ Схоластик и Теодорит Кирски. С времето към този брой започват да свързват и един мистичен символизъм – в гръцката абревиатура някои виждат препратка към кръста и към „светото име на Иисус“. В своето съчинение De fide (1, 18) св. Амвросий Медиолански свързва броя от триста и осемнадесет епископи с броя на слугите на Авраам от кн. Битие (14:14). В отделните разкази броят се различава. Според Евсевий, например, са двеста и петдесет – „πεντήκοντα καὶ διακοσίων ἀριθμὸν“.[2] Евсевий обаче не включва броя на свещениците и дяконите. Арабски разкази от по-късно време говорят за повече от две хиляди епископи. Запазените днес латински списъци съдържат подписи на не повече от двеста двадесет и четирима епископи. Няма обаче причина, поради която броят от триста и осемнадесет да не е бил в действителност точен. Ако включим свещениците, дяконите и останалите присъствали на събора, броят би достигнал и до две хиляди.

Цялата статия: Никейският събор

Бележки върху православното разбиране за Евхаристията

1. Спорът – стар и нов

През Средните векове се наблюдава появата на истинско изобилие от „изброявания на ереси“, с които латиняните и гърците се замерят взаимно. Съществено място при тези изброявания – особено след конфликта от 1054 г. между Константинополския патриарх Михаил Керуларий и кардинал Хумберт – заемат проблемите, свързани с Евхаристията. През цялото четиринадесето и цялото петнадесето столетие, например, като най-главно доктринално разминаване между двете църкви се е смятал въпросът за ползвания в това тайнство хляб – дали да бъде той квасен, или безквасен.

Очевидно е, че днес никой не би възприел този начин на мислене: средновековните диспути между латиняните и гърците, особено тези от единадесетото и от дванадесетото столетия, са били диспути на авторите на литургически рубрики, които имплицитно са приемали, че едното само уеднаквяване на тези рубрики е достатъчно, за да събере двете църкви отново заедно. Парадоксално, самата безполезност на гръцко-латинските дебати от този период е предполагала, че по същество схизмата не е разделение „в дълбочина“. Наистина велики богослови, като например св. патриарх Фотий, са успявали да помагат на двете спорещи страни да забравят за човешките „предания“ и да удържат единството си върху основата на едното Св. Предание на съборната Църква.[1] Дори днес сериозността на икуменическия диалог зависи от нашата обща загриженост за истинските, католични измерения на обсъжданите въпроси.

Цялата статия: Бележки върху православното разбиране за Евхаристията