Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 3

Публикувана на Понеделник, 20 Февруари 2017 Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на латинския догмат за чистилището. Творенията на св. Марк Ефески по този въпрос и други документи, отнасящи се до обсъждането на въпроса на събора във Ферара

Комисията, състояща се от православни и от латински богослови, на която е било поръчано да изясни кои въпроси се явяват точки на разминаването между двете църкви и за която говорихме в предходната глава, дълго не е могла да изясни тези точки.

Първото заседание на комисията, протекло в храма „Св. Франциск” във Ферара, е било открито с реч на кардинал Джулиано Чезарини, в която същият възвеличавал унията и пламенно призовавал към усилия за нейното постигане. Отговаря му св. Марк Ефески, но така вяло и толкова неуверено в успеха на унията, и до такава степен не съвпадащо с тона на кардинал Чезарини, че недоволни от това се оказват не само латиняните, но и влизащите в комисията членове на Православната църква. И това, при положение, че е било добре известно какъв блестящ оратор е св. Марк. За което свидетелстват запазените негови творения, а също и отзивът на Георги Схоларий, който е имал възможността със собствените си уши да слуша речите и увещанията на св. Марк, докато до нас неговите проповеди така и не са достигнали. Така например, като се обръща към многобройните съвременници на живота на св. Марк, той казва следното: „Макар и сред нас да има доста мъдри мъже, той обаче беше над всички тях – и в това можем да се убедим, сравнявайки трудовете на древните писатели с неговите трудове, които в нищо няма да им отстъпят пред съда на правдата. Трябва да си твърде несведущ или съвсем незапознат с елинските музи, за да сравняваш неговото красноречие с днешното и да не виждаш в неговите думи думите на самия Сократ или Платон”.[1] Този „неуспех” на ответната реч на св. Марк на първото заседание на комисията трябва, следователно, да бъде приписан не на нещо друго, а на това, че, като е имал облагодатен от Светия Дух ум, светецът вече е прозрял не само неуместността и безполезността, но и непосредствената вреда за Православната църква от преговорите, които в този ден започват между православните и римокатолическите представители. Интересно е да се забележи, че в речта си св. Марк Ефески е заявил, че император Йоан е забранил на своите представители да засягат въпроси на вярата, явяващи се причини за разминаването между Православната и Римокатолическата църква. По мнението на императора частните изследвания на богословите от комисията могат да доведат само до усложняване и затруднения в делото по сключване на унията. Получавал се абсурд: богословската комисия, от която се е очаквало да изясни точките на разделение между църквите, не трябвало да засяга богословски въпроси! Трябва обаче да разберем, както вече казахме това, че императорът е гледал на унията само като на политически акт и е желаел договорът за обединението да бъде постигнат на основата на мъгляви фрази от най-общо значение, поради което се е страхувал, че дискусията на опитните богослови – както източни, така и западни – ще изясни, че разминаванията между църквите са до такава степен големи, че в никакъв случай не трябва да се стига до отиване по-далече от общите и мъгляви фрази. За несериозността на тази „икономѝя” на императора дори не се и налага да говорим.

Кой е нарекъл Библията – Библия?

Публикувана на Петък, 17 Февруари 2017 Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка не е заради полемиката, в никакъв случай. А само за да мога така да илюстрирам едно очевидно, но рядко осъзнавано явление.

Както е известно, Реформацията започва в 1517 г. с отхвърлянето на наличните тогава злоупотреби в Римокатолическата църква и с провъзгласяването на принципа Sola Scriptura – „Само Писанието!”. Протестантите се отказват да признаят авторитет на това, което се нарича свещено Предание на Църквата.

Днес протестантизмът е твърде нееднородно явление, наброяващо множество деноминации. Всички тях обаче ги обединява принципът „Само Писанието”.

Има класически протестантизъм (лутерани, реформатори, англикани), но от гледна точка на много по-новите деноминации, например баптисти или петдесетници, старите протестантски църкви имат своя традиция, свое предание. Как тогава обаче новите протестанти провъзгласяват, че признават само авторитета на Писанието?

„Зная един човек в Христа…” 18

Публикувана на Понеделник, 13 Февруари 2017 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovСтарецът започна беседата си с приятелски тон и, за да създаде предразполагаща атмосфера, ме насърчи, хвалейки току-що излязлата моя книга: „Няма друг Йеротей: перото ти е силно и бързо”. Чувстваше, че по отношение на богословието и аскетиката в нас има един и същ дух и ми говореше с дълбоко смирение: „Двамата споделяме едни и същи идеи, но ти пишеш по-богато и по-образно”. Беше вежлив и винаги намираше начин да окрили събеседника си, че дори и малко повече. Затова си записах и тези му думи. След това продължи да говори за св. Евхаристия и тайнството на изповедта:

- Някога бях писал за единството на Църквата, съгласно с учението за Пресветата Троица. Когато П. Евдокимов го прочел, казал: „Откъде този човек знае за Пресветата Троица, та той не е семеен?”. Това е глупост – понятието за Лицата на Пресветата Троица да се свързва с човешките отношения в брака.

- Съзерцанието означава да чувстваш божествения огън.

- Западните християни споделят мюсюлманското разбиране за същността на Бога. Те го смятат за извънличностен.

- Мнозина имат погрешна представа за т. нар. „мрак” на Бога. Смятат, че това е Божията непознаваемост, докато всъщност това е съзнанието, че Бог превъзхожда човешкото знание, че Той е Светлина, превъзхождаща светлината на разума и на човешкото знание.

- Ние, православните, живеем Христос в божествената Литургия или, по-точно, Христос живее в нас по време на божествената Литургия. Тя е божествено действие. Казваме: „Время сотворити Господеви”. Това означава, че е настъпило времето Бог да действа. Христос твори, а ние живеем заедно с Него.

- Божествената Литургия е път към познанието за Бога и за познаването ни от Бога.

Взаимоотношенията между Синода на БПЦ и Свещеническия съюз в контекста на установяването на новата система на държавно управление (1944-1955 г.)

Публикувана на Петък, 10 Февруари 2017 Написана от Елисей (Меняйлов), монах

Sinodna PalataНа 9.9.1944 г. в България става смяна на политическия режим, определяща новия вектор в развитието на страната на фона на края на Втората световна война. С идването на комунистите на власт държавното управление в България се осъществява от коалиция на левите антимонархически и антифашистки партии, оформила се в единен Отечествен фронт. Сценарият за развитието на църковно-държавните отношения в България се оформя, макар и не в пълна мяра, по образеца на взаимоотношенията между революционното правителство и Православната църква в Русия в началото на 1920-те. Новият политически курс на българските власти е насочен, от една страна, към сътрудничество с Църквата, а от друга – към ограничение на авторитета и влиянието ѝ сред народните маси. При това държавата е изпитвала зависимост от Църквата именно поради възможността ѝ да влияе върху мнението на една общественост, която още не е направила своя окончателен избор в полза на републиканската форма на управление в преддверието на близките избори.

Ето защо в началния етап на формиране на системата за държавно управление властите не предприемат такива сурови мерки като комунистическото правителство в Русия в следреволюционния период. Ф. В. Суханов справедливо отбелязва: „Главната причина за подобна търпимост е отсъствието на достатъчно сили на правителството. Новото правителство още не е притежавало такава поддържка от населението, че да води решителна вътрешна политика – в частност, по отношение на Църквата. Църквата в България е била твърде влиятелен институт, тъй като се е ползвала сред населението с голямо уважение и доверие”.[1]

И все пак планът за отслабване на влиянието на Църквата е точно формулиран от правителството, незабавно пристъпващо към антицърковна дейност. Един от лостовете за натиск над Църквата става поддържката за либералното духовенство, обединяващо се в особена организация: Съюз на свещениците. По своята идеология Свещеническият съюз копира обновленческото движение в Русия.

Православното съдържание в славянската литература

Публикувана на Сряда, 08 Февруари 2017 Написана от Андрю Сопко

Pushkin Gogol DostoevskyИсторическият контекст

От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.

Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/r889 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме