Православните църкви в един плуралистичен свят

В това кратко представяне ще потърся спорното значение на секуларизацията и плурализма, в опит да разпозная мястото на православието в многоликостта на обществото от късната модерност. Централната дилема, с която днес православните църкви се сблъскват в опита си да намерят своето място в съвременния свят, не е главно дали те трябва да свидетелстват своята морална традиция и вяра в него, а как това може да се прави в безпрецедентния за тях плуралистичен контекст.

Секуларизацията и Църквата

В човешкото съзнание секуларизацията промени отношението между свещеното и светското в очертанията на действителността. Сферата на светското предяви претенции за независимост от свещеното и светът изтръгна автономия от авторитета на църковните институции. След като постигна своята независимост от тази опека, сферата на светското стана обект на вътрешен процес на разграничаване. Този процес даде живот на разнообразие от независими подсфери (политическа, правна, икономическа, научна, образователна, артистична, здравна, семейна), които се стремят да уреждат своите взаимоотношения с инструментална рационалност, създадена от всяка една от тях за собствените ѝ цели. Държавната и пазарната икономика си присвоиха превес над всички останали сфери на светския живот, които се стремят към обуславяне на съвременното разбиране за света и неговото класифициране. Автономията на светското от свещеното и неговите вътрешни разграничавания в множество независими подсфери представлява характеристика на съвременния свят, чиято стойност не може да бъде умалявана. В същото време, макар да допринася за отслабването на влиянието на религията в модерното общество, секуларизмът не води на всяка цена до прогресивно подкопаване, упадък и възможно изчезване на религията.

Метарецензия: критични бележки към дебата за папския примат и подходите на Джордж Демакопулос и Георги Захаров

В предишния брой на Вестник ПСТГУ I: Богословие. Философия, 4 (54), 2014, с. 133-138 беше публикувана рецензия за новата монография на Джордж Демакопулос върху развитието на идеята за папския примат в западното християнство през 5-7 в. В тази рецензия, написана от младия, но вече достатъчно известен професионалист в своята област, историк на ранната Църква д-р Георги Е. Захаров, закономерно са намерили отражение възгледите за папския примат не само на рецензирания автор, а и на самия рецензент. В контекста на книгата на Демакопулос идеите на Захаров заслужават колегиален анализ и дискусия, поради което се наложи да пристъпим към този доста „екзотичен” жанр за научен дискурс, а именно рецензия на рецензията. Вероятно, като се вземе предвид еднотипната филологична терминология (метаезик, метатекст и др.), този жанр е целесъобразно да бъде наречен „метарецензия”.

За по-ясно представяне същността на спора е целесъобразно да се предложи едно терминологично уточнение на понятията първенство (privilegium, primatus – в значението „първенство сред равни”) и власт, главенство (potestas – в значението „превъзходство над другите”). Римският „примат” в първото от уточнените значения не е бил поставян под съмнение в Църквата никога и в този аспект няма повод за дискусия. В първите векове, по отношение на Римската апостолическа катедра, в папския дискурс в този смисъл се е употребявал терминът auctoritas. Трябва да се има предвид, че в архаична юридическа словоупотреба този термин е имал значението на „право на собственост”, а в периода на късната република към него се прибавят още значенията на „преценка”, „право да се санкционира и (или) да контролира нещо”, което de facto придава властови статут на лицето (или на органа), който притежава auctoritas. Тъкмо от тази „административна” сфера на употреба по-късно се развива значението „авторитет, (неформално) влияние”. И така, още в древен Рим терминът auctoritas предимно е бил използван за означаване на действителна (формална) власт, а е можел да посочва и неформална власт (влияние, авторитет).[1] Играта с тези две значения на понятието е станала един от най-важните риторични маниери на папския дискурс от първите векове на християнството[2] и чак до наши дни.[3]

Антропният принцип: човешката природа на Христос (ключът към разбирането на Вселената)

Въведение

Така нареченият антропен принцип придоби особена популярност в съвременната наука вследствие напредъка в новата физика след Айнщайн и надхвърлянето на модела на Нютоновата физика и космология. Теорията на относителността и последващите развития радикално измениха научните перспективи и днес Вселената изглежда много по-различна отпреди. Оттук дойде и тласъкът за развитието на една нова философия, базирана на тази нова физика: с философия се занимават вече не само философите, но и други учени, включително и богослови. Всичко това е положено в светлината на едно ново начало – антропния принцип, който бива описван по различни начини, но и който тръгва от една специфична начална точка: отношението между човека и Космоса. Днес в интернет съществуват неизброимо количество документи и заглавия, свързани с тази тема. Началото на всичко това бе положено преди доста години, най-вече от физици и математици, които разкриха нови перспективи пред философското мислене, основани върху Теорията на относителността, и по-специално върху осъзнаването, че Вселената не е безкрайна, а изменчива, така че ние сме в състояние да я измерим, да я обгледаме, разкривайки нейните граници и относителност въпреки привидната ѝ безкрайност.

Кръщението на знанието

„Тогава жителите на града казаха на Елисея: ето, както виждаш, господарю, положението на тоя град е добро; но водата е лоша и земята безплодна. И той каза: дайте ми нова чаша и турете в нея сол. И дадоха му. И той отиде при извора на водата, хвърли в нея солта и каза: тъй говори Господ: Аз направих здрава тая вода; занапред няма да иде от нея ни смърт, ни безплодие”.

(4 Цар. 2:19-21)

„В каквато степен тялото се освобождава от веществените връзки, в такава степен се освобождава и умът. И в каквато степен умът се освобождава от връзките на грижите, в такава се просвещава; а в каквато се просвещава, в такава се възвисява над понятията на този век, носещи в себе си образа на тлъстината. И тогава умът се научава да съзерцава в Бога съобразно на Него, а не както ние виждаме. Ако човек първо не стане достоен за откровение, то не може да го види. И ако не достигне чистота, неговите понятия не могат да станат просветени, за да разкрият съкровеното. И докато не се освободи от всичко видимо, виждано във видимото творение, няма се освободи и от понятията за видимото и няма се очисти от затъмнените помисли. А дето има тъма и обърканост на помислите, там има и страсти. Ако човек не се освободи, както казахме, от това и от причините за това, то умът няма да прозре в съкровеното”.

(Преп. Исаак Сириец, Слово 39)

1

Земните, човешки понятия, върху които по необходимост лежи печатът на греха на прародителите, по своята същност не са прости. Те са сложни. И в тази необходима сложност на всички въведени в света човешки понятия се разкрива несъвършенството на старата философия като наука. Основата на научността – знанието за точните закони на света и причастността към тази точност – отсъства в мислено-изграденото пространство, което се стреми да бъде наричано „научна философия”.

Картината на света

От демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.