Рождество Христово и Апокалипсисът

Темата на нашите разсъждения е „Рождество Христово в края на 20 век”. Но кажете, има ли някой, който да се е родил в тези древни времена, чието рождение да се отбелязва днес поне някак, да не говорим за всемирно празнуване? Отминали са двадесет столетия, а ние отново прославяме Христовото Рождество. И говорим за него не като за случило се някога историческо събитие, а като за нещо, което се извършва днес. Рождество – това не е възпоменание за събитие, а е събитие!

Впрочем, ето какво се е случило преди Рождество Христово, някъде в края на месец ноември миналата (т. е. 1996-та) година, близо до пещерата, в която се е родил Христос. Във Витлеем, на мястото на раждането на Христос, през 4 век царица Елена въздига храм. Храмове тя построява и на много други места, свързани със земния живот на Спасителя. В течение на столетия тези храмове нееднократно са бивали разрушавани от неприятели и отново да били въздигани. А ето че храмът на Христовото Рождество никога не е бил разрушаван и, охраняван от Божия промисъл, стои и досега.

Съвсем близо до пещерата, в която се е родил Христос, се намира мраморна колона с изрисуван на нея през 12 в. образ на Спасителя. И ето че сега се е случило знаменателно събитие: на лика на Христос са се появили сълзи. Първа ги е видяла шестдесетгодишната чистачка на храма на Христовото Рождество Садика Хамида. „Отначало – казва тя – не повярвах на очите си. Едва като се приближих, разбрах, че това наистина са сълзи. Това е Божие знамение”. Сетне тук идвали и виждали сълзите със собствените си очи много поклонници, множество изпитващи, многобройни тълпи от любопитни. Удивляват се, недоумяват и питат: „За какво плаче Христос при пещерата две хиляди години след като се е родил в нея? … Православната църква познава множество случаи на плачещи икони на Божията майка, но сякаш все още не е имало случай на плачеща икона на Спасителя. За какво плаче Христос при пещерата на раждането Си в края на 20 в.? Няма да дръзна да отговоря на този въпрос. Мисля, че ще му отговори самият живот.

Последният руски европеец Алексий Втори

Естествено, ние разбирахме, че той не е вечен и с тревога мислехме през последните години за деня, когато той ще си отиде от нас… Когато обаче този ден настъпи и, като за няколко месеца не успя да доживее своята 80-годишнина, патр. Алексий почина, в това се оказа почти невъзможно да повярваме. Та нали той беше с нас през всичките тези 18 години, когато Русия беше на остър завой, а Руската православна църква се завръщаше сред нас от небитието.

Едва четири дни преди това, завършвайки поредния курс на лечение в Германия, патр. Алексий за първи път отслужи Литургия в мюнхенския съборен храм на Руската задгранична църква, запечатвайки лично онова единство, което беше постигнато преди половин година – дотогава главата на Руската църква не служеше в храмовете на РПЗЦ. Едва вчера, на празника Въведение Богородично той служи в Кремъл, в Успенския събор. А в самото навечерие на смъртта си се молеше при мощите своя велик предшественик – св. патр. Тихон.

Нима можеше даже да се помисли, че почти изпадналият в немилост митрополит – само няколко години по-рано свален от поста си и заточен от управляващия делата на Московската патриаршия в Ленинград затова, че се е осмелил да пише до ЦК на КПСС с предложението за по-широко участие на Църквата в живота на обществото – на 7 юни 1990 г. ще бъде избран за предстоятел на Руската църква?

Православната църква в Чешките земи и Словакия

Появата на православието

Историята на православното християнство на териториите на днешните Чешка република и Словакия може да бъде проследена от средата на 9 в. до 863 г., когато св. равноапостолни братя Кирил и Методий идват от Константинопол в Моравия. Тяхната мисия идва в труден момент. Княжеството на Велика Моравия вече е приело християнството, но не е имало организирана църковна структура. Страната е раздирана от вътрешни и външни светски и църковни спорове и от конфликти с немските баварски епископи. В същото време тя се бори за независимостта си от немския крал Лудвиг. Св. Кирил и Методий ръководят Моравската мисия повече от три години. Те превеждат Св. Писание и някои богослужебни книги на славянски език. Моравия е едно от местата, от които православието ще се разпространи сред други славянски племена и народи. Така националната идентичност, науката и културата процъфтяват.

Тази успешна мисия е унищожена след смъртта на св. Методий през 885 г., тъй като по настояване на Римския папа Стефан V, който е погрешно информиран за нея, всички ученици на двамата св. братя, включително изтъкнатият наследник на св. Методий, еп. Горазд, са принудени да напуснат страната. Православното присъствие оцелява в днешна Словакия поради близостта си до и влиянието на Киевска Рус, до налагането в края на 17 в. от Виенския двор на църковната уния с Рим.

Изповед и психотерапия

Когато подготвях този доклад, позвъня телефонът. Бе моя пациентка, да я наречем Людмила. „Може ли да дойда при вас заедно с адвокат?”. Бях крайно изненадан. (Тези от вас, които познават съвременния руски живот, ще ме разберат: адвокатите при нас са голяма рядкост, даже в съда, а да отидеш на психотерапевтична консултация с адвокат, срещах за първи път.) „Нещо случило ли се е?”. „Да! Аз реших окончателно да се разведа с мъжа ми, защото днес стана ясно, че той фактически ме е ограбил”. „Вие сте възмутени и ви е болно задето сте му вярвали…”. „Пожертвах за него всичко, а той ми се отплати с предателство. Това боли, а освен това, след два дни, на Велики четвъртък ще имаме изповед за целия си живот (Людмила през тази година минаваше курса по катехизация). Ако не простя, не мога да отида на изповед, а да простя – не мога”. „Невъзможно ви е, защото раната е много дълбока?”. „Да, много съм наранена. Много неща прощавам, но това не мога”. „Знаете ли, Людмила, а вие ще можете ли да кажете на Бога същото, което говорите сега на мен?”. „Как така?”. „Вие се подготвяте за изповед и ще разгледате отношенията си със съпруга. И е възможно да намерите нещо, което и сега е по силите ви да му простите. Тогава ще можете да кажете: „Господи, ето това му прощавам, а това, предателството, не мога да простя. Бих искала, но не мога. Твърде много боли”. Идете на изповедта с всичко, което е в душата ви – и възмущението, и обидата, и болката, и самотата. И когато говорите, помнете, че Този, Комуто говорите и от Когото чакате изцеление, в същия четвъртък също е страдал от предателство, болка и самота. И е молил учениците да останат с Него, да останат будни, а те заспали. Може би при вас ще се получи по-добре, защото имате такава болка, такава рана… Знаете ли как ашладисват клонче? Правят разрез на дървото и поставят там отрязаното клонче – „рана” в „раната”, за да могат да сраснат. Трудно ми е да си представя какво чувства клончето, но от това място, където двата разреза се съединяват, започват да текат живителни сокове, общи за дървото и новото клонче. А без разрезите те не биха могли да се съединят…”. След това помълчахме и Людмила повече не говореше за адвоката.

Това е случай, когато психотерапията и изповедта влизат в отношение на съработничество. Психотерапията помогна да паднат вътрешните бариери по пътя към изповедта, а изповедта – иска ми се да вярвам – ѝ е помогнала да направи стъпка в решаването на този житейски проблем, на който беше посветена и психотерапията: ако не да спаси брака, то поне да възстанови достойните човешки отношения след развода.

Прогрес и преображение

Преди сто години догаряше кладата на европейския пожар, когато Московската духовна академия започна своето съществуване.[1] Заревото на нов и още по-ужасен европейски пожар освещава сега нейната стогодишнина. Против кого воюваше нашата Русия тогава, сто години по-рано? Против Франция, против „просветената” прогресивна Франция. Тогава наш враг беше страната току-що преживяла века на просвещението, на Волтер, на революцията. Страната, провъзгласила великите принципи на свободата, на равенството и братството и изобретила гилотината – за прокарването в живота на тези високи принципи. Сега ние воюваме с Германия. Нима обаче не е Германия, която през последните години върви начело на европейската култура и прогрес? Несъмнено, тя е. По пътя на прогреса тя, безспорно, с много е изпреварила всичко. В Германия руснакът неволно се изумява от това колко много може да бъде направено за удобството на земния живот. В съзнанието неволно се прокарва мисълта: „Колко много сме изостанали!”. Сам аз съм изпитвал това, кръстосвайки Германия от Торун до Кьолн и Аахен. „Във всичко, което засяга земното устройване, Германия заема първото място, играе ролята на школа по цивилизация, на нея понастоящем принадлежи културната хегемония, защото всяка съвременна фабрично-капиталистическа и научно-идеалистическа култура, до известна степен е „made in Germany”,[2] носи върху себе си печата на германския дух”.[3]

Що за съдба е съдбата на Русия – да води войни против прогресивните, против най-културните от човешките общества? Що за хора сме ние, руснаците – разрушители или спасители на европейската култура? Мисля, че нашето разногласие, противоречието ни с Европа лежи по-дълбоко от наблюдаемата повърхност на текущите събития; мисля, че противоречието засяга идейните основи на самото разбиране за живота.