Изповядвайки Христос днес

Един от основните принципи на християнския живот е, че близостта до Христос води и до взаимна близост между християните. Но тази близост по необходимост влече след себе си напрежение и дори трагедии, защото в този свят има сили, съпротивляващи се на Христос. По този начин не само християнското послание, като такова, на практика води до разделения – „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34), а и Самият Иисус в земния Си живот е заобиколен от спорове. Неговото собствено физическо присъствие е нямало магически обединяващ ефект, нито Неговото учение, или ученията за Него, са водели към автоматично единодушие. Когато Той е поучавал, налице е бил един постоянен конфликт дори сред „религиозните хора“ от Неговото време. Христос е бил дори обект на тяхната омраза, като е предупреждавал за същото и Своите ученици, защото „няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Историята на Църквата е изпълнена с доктринални стълкновения около самоличността на Христос и смисъла на Неговото дело. И всички страни в тези стълкновения са имали претенцията, че са „близо“ до Него и че изразяват Неговото учение по адекватен начин.

В какъв смисъл тогава ние казваме, а ние наистина казваме това, че единството на Църквата е единство в Христа? Защото е ясно, че християнската ни вяра не ни позволява да търсим каквато и да било друга форма на единство или какъвто и да било друг модел, който да би направил Църквата една. Единството в Христа е действително мистериално по природа. То не следва някакъв изключително мисловен модел. То не е ограничено до някакво единство на убежденията, нито представлява просто емоционална вярност към възлюбения Учител. А дори и да включва и да предполага тези модели, те все още не го изчерпват. Каква тогава е неговата природа?

Цялата статия: Изповядвайки Христос днес

Шестодневът

Продължение от „Радва се новото творение“

Цялото богослужение на Православната църква се подразделя в три кръга: Дневен, Седмичен и Годишен. Към първия от тях, Дневния кръг, принадлежат онези служби, които се извършват всекидневно, бидейки предвидени за едно или друго време от деня или от нощта. Всяка от тези служби има своя специфичен исторически произход и – по своето съдържание – отговаря на определени възпоменания и моменти от нашето религиозно съзнание. Така например, в службата на Полунощницата ние подражаваме на будността на светите ангели, както и припомняме Христовото Възкресение и предстоящото Негово Второ пришествие. В богослужението на Третия час се припомня за слизането на Светия Дух над светите апостоли, в Шестия час – за Разпятието, в Деветия час за смъртта, и т. н.

В Годишния кръг влизат служби и молитвословия, които се променят всеки ден, в зависимост от деня, месеца или седмицата на Поста или Петдесетница, и т. н.

Цялата статия: Шестодневът

Понятието за развитие в богословското мислене

„Докато господстваше убеждение, че човекът се е развил от животното, се смяташе също за доказано, че Новият Завет е възникнал късно и е обусловен от всякакъв род исторически обстоятелства“, пише Романо Гуардини. Става дума за влияние върху богословското мислене на естественонаучни понятия за развитие, които водят началото си от Дарвин. Върнем ли се по-назад, ще видим, че Хегел със своето философско понятие за развитието дори е изпреварил английския естествоизпитател. Ясно е, че освен експеримент или изворознание, науката представлява свързана с определени предпоставки интерпретация. Понятието за развитие е легнало в основата и на определена биологична теория, на определена историографска методология. Върху западното богословие то е влияло за известно време в две разновидности: просвещенско-идеалистическа и романтическо-идеалистическа.

Цялата статия: Понятието за развитие в богословското мислене

Буквар на вярата – Глава седма. Човекът

Продължение от Глава шеста. Светът

Образ

В Преданието на неразделената Църква и в нейното православно историческо продължение научаваме истината за човека, като изучаваме откровението на истината за Бога. И това е така, защото не ни е достатъчна една описателна антропология (която днес могат да ни предложат и т. нар. „науки за човека“), а търсим тълкувание на самия факт на човешкото съществуване, осветляване на онези пластове от човешкото битие, които остават недостъпни за обективна обосновка.

В писменото предание на Божиите откровения, т. е. Св. Писание на Църквата, Бог се открива като личностно Битие, а човекът, сътворен по образа на Бога – също като личностно битие, макар и тварно по естество. Тази отправна връзка на човека към Бога, която е самият начин на съществуването на човека, е изобразена още в първите страници на Стария Завет по един поетичен и символичен начин, от който християнската мисъл винаги е черпила основните предпоставки на църковната антропология.

Цялата статия: Буквар на вярата – Глава седма. Човекът

Христофанийната екзегеза в защита на Никейската вяра: светоотеческите автори и изследователите на патристиката

Химнографията и иконографията, които процъфтяват в Християнския изток и в Християнския запад през втората половина на първото хилядолетие и след това, са един своеобразен дестилат на богословието, предложено в епохата, започнала с августовското събиране в Никея. Достойно за внимание е, следователно, това, че византийските химни различават светлия облик на Христос в много, ако не и във всички богоявления от Стария Завет,[1] както и че същото това е вярно за византийските икони, фрески и илюстрации на ръкописи, както и за произведенията на западната иконография – чак до петнадесетото столетие.[2] Според йером. Александър (Голицин),

… богоявлението насища открай-докрай православната традиция, давайки ѝ нейното догматическо богословие и нейното богослужение. Иисус – Синът на Мария, е Същият, Който се явява на Моисей и пророците: това е постоянното свидетелство на до-никейските отци, и то остава фундаментално през цялото време на тринитарните спорове от четвърто столетие, както и в последващите ги христологически диспути.[3]

Несъмнено, налице е единодушие в знанието за постоянното свидетелство на до-никейските отци що се отнася до парадоксалното идентифициране на Иисус от Назарет като Този, Който е говорил с патриарсите и пророците от Стария Завет. Много по-слабо обаче се обсъжда въпросът дали тази христофанийна екзегеза е запазила каквато и да било важност в никейското и пост-никейското християнство,[4] или тя се е оказала отживелица вследствие от по-изтънчената аргументация и по-прецизната артикулация на учението на вярата, които са били разгърнати в епохата на съборите.

Цялата статия: Христофанийната екзегеза в защита на Никейската вяра: светоотеческите автори и изследователите на...