Божият образ в същността на човека

Библейската идея за образа и за подобието изразява най-вече същностното сходство между човека и Бога. Човекът е „малък бог“, μικροθεός, защото е казано: всички вие сте синове на Всевишния. Идеята за богоподобието, разбира се, е от съществено значение и за християнската антропология, и за всяка религиозна антропология, но тя е също толкова съществена и за всяка без-религиозна антропология. Нещо, което на пръв поглед може и да ни се стори твърде неочаквано и странно, и все пак е така.

Като сходство по същество между човека и Бога, „образът и подобието“ е аксиома, която никога не е подлагана на съмнение нито в религиозното, нито в безрелигиозното (атеистичното) съзнание. Николай Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът като духовна личност приписва на себе си всички атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предзнание и провиждане. С това ще се съгласят поравно както богословът, така и философът-атеист – Фойербах или Маркс. Въпросът е само в това: Бог ли е създал човека по Свой образ и подобие, или човекът е създал Бога по свой образ и подобие.

Религиозната самодостатъчност като пречка за истинската връзка с Бога

Според Преданието на Православната църква периодът на Триода представлява етап от духовната борба, през който вярващите се подготвят с покаяние, молитва и пост за големия празник на Пасхата.

Началото на утвърждаването на този подготвителен период трябва да търсим в края на 7 в. – епоха, когато основа и извор на вдъхновение за църковната химнография представлява една сравнително малка книга (около петнадесет страници), която идва от първите векове на християнството. Тази книга е наречена „Оди“ (Ὦδαί) и представлява сборник от девет песни, разказващи за важни библейски събития. Например, първата песен е посветена на излизането на израилтяните от Египет и преминаването на Червено море, а втората – на предаването на плочите на Закона от Бога на Моисей. Третата песен съдържа молитвата на Анна, която е била бездетна, но се е удостоила да стане майка на последния съдия – Самуил. Четвъртата, петата и шестата песен съдържат молитвите на пророците Авакум, Исаия и Йона. Следващите две – седмата и осмата, разказват за мъченичеството на тримата младежи във Вавилонската пещ, а деветата песен съдържа молитвите на св. Богородица и Захария. Вдъхновени от тези песни, химнографите започват да съставят химни, основани на техните теми. Нарекли са ги „канони“ и първоначално те започват да се употребяват в богослужението на Йерусалимската патриаршия. Оттам, в началото на 9 в., се пренасят в Константинополската патриаршия и оттам се разпространяват в цялата Църква. И до днес каноните с девет или осем песни лежат в основата на богослужебните последования, като втората обикновено се пропуска. Докато обаче през цялата година се изпълняват пълните канони, в периода от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота се изпълняват канони от само три песни, затова и периодът се нарича „Триод“.

Вероучението – право и дълг

Въведение

Днес за вероучението като право и дълг може да се говори от много страни. В последно време това все повече се и прави, за разлика от времето преди десетина години, когато правото на духовно образование беше тема-табу, нещо за което не можеше нито да се говори, нито да се пише, и което беше строго забранено от закона, т. е. от легализираното беззаконие. Проследявайки хода на нашата дискусия на тема вероучение, можем да смятаме, че вече ясно са изкристализирали някои виждания, които са много интересни и отразяват нашето глобално, общо духовно състояние. Заключението е, че нашето духовно състояние и като общност, и като общество, и като индивидуалности не е добро. Нравоучението е процес, който не е завършен и той няма да бъде завършен докато не се създадат условия гражданите на нашата земя да започнат преди всичко да използват своето основно човешко право, правото да могат, както всички други по света, да се образоват духовно, а и своите деца и младежи да възпитават в този дух.

Световната безсмислица и световният смисъл

Продължение от „Смисълът на живота. Въведителни текстове“

1. Безсмислицата на съществуването

Всичко, казано дотук, беше само подготовка към основния въпрос на настоящото изследване: въпросът за смисъла на съществуването въобще и за смисъла на човешкия живот – в частност.

Както видяхме, в широкото схващане на думата всичко действително и възможно има своя смисъл, т. е. свое значение и място в безусловната мисъл. Въпросът за смисъла обаче се поставя не толкова като въпрос за истината, а също и в специфичното значение на въпроса за ценността. Така поставен, този въпрос все още не е получил разрешение в предишния, тъй като смисълът-истина не съвпада със смисъла-цел или ценност.

Всичко възможно и реално има своето безусловно какво в истината или – което е същото – в безусловната мисъл. Само че това „какво“ все още не е безусловното за какво. Необходимото логическо предположение на всяка мисъл и на всяко съзнание – това е всеобемащата мисъл и всеобемащото абсолютно съзнание. Значи, логически ние сме принудени да предполагаме съда на абсолютната мисъл за света, в който живеем – съд не само относно неговото битие, но и относно неговите ценности. Засега обаче ние не знаем каква е присъдата на този съд относно ценностите на света – представлява ли той оправдание на себе си или осъждане. Защото отрицателната оценка на съществуването е логически точно толкова възможна, колкото и положителната.

За „Мистическото богословие на Източната църква“

Владико, отци, сестри и братя, събрали се тук тази вечер, позволете ми в началото да изкажа благодарността си на настоятелите и ръководството на това прочуто и обичано православно училище, което ме удостои със степента почетен доктор по богословие. Това е още една дъска, закована в моя „богословски дом“, който ще трябва един ден да представя пред Господа на славата. Ще ми се да вярвам, че разглеждайки усилията ми, Господ ще ги оцени също тъй добре както вас, а може дори да каже: Bene scriptpsisti de me,[1] както e рекъл нявга на прочутия философ от Аквино. Това без съмнение е единствената цел или τέλος в усилията на един богослов, понеже писането за Бога в Христа е средство за доближаване до пророческата задача да се възвести Благата вест в съвременния свят. И ако човек не може да пише добре за Бога, сиреч да изрисува икона, имаща известно подобие с архетипа, той би трябвало да пише по-скоро художествени произведения, които ще нанесат по-малко вреда. Понеже страхът, измъчващ постоянно един богослов, е да не би да чуе казаното някога от Бога на Йов и на богословските му съветници: „… кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл?“ (Иов 38:2). И наистина, както изтъкват и отците-отшелници, писането на книги може да бъде тежка отговорност. В една ранна монашеска история, описваща слизането в Ада, се разказва за богослов от древността, чието вечно наказание е било да стои затънал до гуша в блатото. Стъписан, че го вижда там, развълнуваният посетител го запитал: „С какво заслужи тази ужасяваща участ, след като написа толкова прекрасни творби?“. И получил отговора: „Тук съм тъкмо заради книгите си“. А после, според автора на историята, добавил лукаво: „За щастие главата ми е навън, тъй като Бог ми позволи да стъпя върху раменете на един епископ“. Тук разбираме, че древните монаси са изпитвали здравословно подозрение както към богословите, тъй и към епископите. Ще отмина тези предразсъдъци само след като добавя бележката на един професионален историк ‒ че пустиножителят, написал този текст, сам е бил богослов. Който върви напред, стига до мястото, от което е тръгнал.