Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната антропология и психологията: обща постановка на задачите и проблемите

Публикувана на Сряда, 18 Януари 2017 Написана от Юрий М. Зенко

Yury M ZenkoВъзможно ли е смесването на психологическото и богословското разбиране за личността? Приложимо ли е това понятие към ангелите? Можем ли да се съгласим с твърдението, че в Иисус Христос се съдържа пълнотата на мъжкото и женското начало? В настоящия доклад ще се опитаме да дадем отговор на поставените въпроси въз основа на светоотеческото наследство. През април 2007 г. в Руската християнска хуманитарна академия се проведе първата кръгла маса на тема „Проблемното поле на православната антропология и психология”. Много от поставените въпроси и проблеми на кръглата маса изобщо не бяха разгледани поради липса на време, а и далеч не всички анализирани теми бяха осветлени достатъчно задълбочено. От друга страна, кръглата маса безспорно показа важността и актуалността на проблемното поле на православната психология и антропология, което обхваща много важни проблеми, които трябва да бъдат анализирани и разрешени. Кои са тези проблеми и теми?

1. Спектърът проблеми, свързани с начина на функциониране на антропологичното знание вътре в християнското богословие, както и свързаните с него хуманитарни дисциплини. Когато започнах да се занимавам с християнска антропология, попаднах на твърдението на Николай Бердяев, че християнска антропология практически няма, че всъщност Отците съвсем слабо са се интересували от антропологични теми. Това е напълно невярно.

Първо, тези теми са застъпени в много светоотечески трудове, в изследванията на дореволюционните и съвременни богослови, православни психолози и педагози – избраната библиография със заглавия по темата надхвърля 2800 заглавия.[1]

Цялата статия: Православната антропология и психологията: обща постановка на задачите и проблемите

Румънското православно богословие

Публикувана на Понеделник, 16 Януари 2017 Написана от Свещ. Йон Бриа

Fr Ion BriaИзследванията през последните години доказаха не само съществуването на християнството в Добруджа и на север от Дунав през 4-5 в. (раннохристиянския храм в Слевен-Олт и християнската базилика в Сучидава), но и активното участие на местната църква във вселенските събори (Теофил Готски на събора в Никея 325 г.), в поместните събори (Сардикийския, 343 г.), както и в богословските спорове от онова време. В 4 в. в романизираната Дакийска църква се появяват йерарси (епископите на Томи), богослови и църковни писатели, чиито достойнства и авторитет са се признавали от отци на Източната и Западната църква като св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, който в Дакийския регион е и пряк свитетел на случващото се с християнската вяра.

Известни са също участието на скитски монаси-мисионери в христологичните спорове, станали повод за свикването на Петия вселенски събор (Константинопол, 553 г.), календарните изчисления на Дионисий Млади, преводът на Библията на готски език, направен от (В)Улфила и преди всичко ролята на св. Йоан Касиан в отношенията между главните центрове на християнството на Запад и на Изток. Св. Йоан Касиан е роден в 365 г. – в семейство, живеещо близо до устието на р. Дунав, в Добруджа. По-късно става монах като се подвизава във Витлеем и в Египет. Дякон е, редом до св. Йоан Златоуст, в Константинопол, и свещеник – в Антиохия или в Рим. През 416 г. стига и до Марсилия (Франция), където основава известен манастир и където блажено почива в 435 г. Благодарение на трудовете си За правилата на общежителните манастири, Беседи на скитските отци, За Въплъщението Христово св. Йоан Касиан може да бъде наречен родоначалник на древното румънско богословие.[1]

Цялата статия: Румънското православно богословие

Християнският аристотелизъм като вътрешна форма на западната традиция и проблемите на съвременна Русия

Публикувана на Петък, 13 Януари 2017 Написана от Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Цялата статия: Християнският аристотелизъм като вътрешна форма на западната традиция и проблемите на съвременна...

Пророчески зов. В памет на Антон Владимирович Карташов

Публикувана на Понеделник, 09 Януари 2017 Написана от Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Цялата статия: Пророчески зов. В памет на Антон Владимирович Карташов

Някои мисли за възраждането на института на дяконисите

Публикувана на Петък, 06 Януари 2017 Написана от Димитра Кукура

D Koukoura1. Общоправославно съгласие. Липса на инициативи

На общоправославния богословски семинар на Родос през 1988 г., който, редом с останалите теми, постави въпроса за служението на дяконисите,[1] възраждането на този институт бе определено като възможност, приета и насърчена от всички представители на православните църкви, без някой да изкаже възражения. Приносното проучване[2] на уважавания проф. Евангелос Теодорос, включващо свидетелства на много извори, сочи, че в 4 в. и след това дяконисите от апостолските времена, също както и дяконите, биват хиротонисвани. Жена, отговаряща на условията за възраст и благочестив живот, е била издигана в степен на дякониса по същия типик, като дяконът в олтара. В литургичните и канонични извори присъединяването ѝ към чина на църковните дякони е хиротония или ръкополагане. Дяконисите имат помощна роля при извършването на тайнството Кръщение и миропомазване тялото на жени, носят божественото Причастие в домове на болни жени и в края на живота им ги повиват в саван, според тогавашните обичаи. С епископска заповед те изпълняват още и огласителни, учителни и благотворителни функции, насочени отново към жените в Църквата. При извършване на Евхаристията дяконисите стоят вътре в олтара, близо до дякона.

Въпреки това, от 1988 г., когато от всички православни бе приета възможността в църковния живот да се ползват в по-голяма степен женските харизми, до днес не бяха предложени никакви конкретни църковни инициативи – обстоятелство, каращо ни да зададем следния разумен въпрос: наистина ли съществува реална нужда този институт да бъде възроден във формата, в която е съществувал някога? Защото всичко потребно на Църквата за нейния живот или се създава, или се възражда, ако е било занемарено, или се съобразява с изискванията на епохата.[3]

Цялата статия: Някои мисли за възраждането на института на дяконисите



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/r889 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме