Михаил Гершензон

Михаил Гершензон,[1] който почина тази година в Москва, заема видно място сред историците на руското общество. В Московския университет той получава солидна подготовка в историческата методология от проф. Павел Виноградов (по-късно сър Пол). Историята на древна Гърция е първата област на подготовката му, а неговата първа публикация има за предмет аристотеловата Конституция на Атина като исторически извор. Външни обстоятелства възпрепятстват Гершензон да стане университетски преподавател и той се ангажира с журналистиката. Дори и след това обаче той остава преди всичко учен. Воден от интересите си, той променя областта на своите изследвания и започва да се занимава с историята на Русия през 19 в. Гершензон винаги работи с извори. Всяка нова негова работа предполага пълно преразглеждане на източниците и много непубликувани извори влизат за първи път в обръщение чрез него. Само това е достатъчно значим аргумент за нашето признание. Гершензон обаче никога не остава просто обикновен събирач на документи, нито в своите изследвания се ръководи от любопитството на антикваря. Той събира само това, което му е необходимо за синтеза в изследването му. Стреми се да бъде не просто повествовател или разказвач, а интерпретатор на живота, опитва се да открие ръководната формула за еволюцията на руското общество. Вдъхновен е от психологическата и философската интерпретация на човешката цивилизация.

Църковното право и кризата на правосъзнанието

Не може да се отрича, че в очите на мнозина църковното право се явява по-скоро печална необходимост, отколкото желан и нужен предмет за изучаване в руската висша школа. Както в юридическата, така и в богословската. За първата от двете то е безполезна отживелица от миналото, с която ни е наградила историята: право, което е покварено и обременено от религията, неистинско, нечисто право. За втората пък то е религия, която е изсушена, че дори и извратена от правото, и която поражда църковния „юридизъм“ – традиционния кошмар на руското богословстване. Разбираемо е, че секуларизираната юриспруденция въобще не е склонна да позволи на църковното право своеобразната му религиозна природа, и – скрито или открито, съзнателно или безсъзнателно, – не желае църковното право. Него обаче не го желае и църковната мисъл, свързана с полемичния анти-юридизъм и пленена от идеала за християнската свобода и съборността. Оказва се, че за каноничното право няма съответстващо място в славянофилското богословие: така например, при Хомяков, който просто го приема като факт, ала по никакъв начин не го обосновава богословски. Още по-малко място има за него в църковната романтика на Ф. Достоевски и, преди всичко, в „Легенда за великия инквизитор“, където ни е дадено едно пределно изражение на „философията на свободата“ – разбирана като непосредствено предизвикателство към каноничното право и отричане на църковната власт, в страшния образ на Великия инквизитор. Гледано по същество, нашата църковна романтика – нито преди, нито сега – не си и представя каноничното право по някакъв друг начин. Както и през много друго, руската мисъл е прескачала и през проблема за църковното право, но далеч не като го е преодолявала, а, така да се каже, етикирайки го като „юридизъм“. Едва ли обаче греша, когато предполагам, че в дневния ред на всеки руски „ревизионизъм“ и най-вече на църковния, който повелително изисква от нас историята, на преразглеждане подлежи отношението и към този проблем, и дори съществуват основания да се мисли, че за каноничното право днес настъпва своеобразен исторически бенефис. Точността на църковно-правовите идеи и каноническото съзнание се превръщат в дълг за църковната съвест и в постоянна необходимост на руската църковност, и всичко това е благодарение на църковните сътресения и смутове в наши дни. В резултат от общата руска катастрофа стана невъзможна старата каноническа дрямка под защитата на духовната консистория и архиерейската канцелария, а заедно с това и каноническата отговорност вече престана да бъде достояние на единия само клир и на епископата – към нея днес е призован, при това не само на теория, но и на практика, целият църковен народ. Съборното устройство на Руската църква, възтържествувало в резултат от революцията, бива съпровождано от широко прилагане на изборното начало и въобще на участието на клира и на народа в църковното управление, и онова, от което някога нямаше дори помен, се превръща днес в църковно всекидневие. От друга страна, църковната схизма – „папите и антипапите“, които се появиха и в Руската църква – иначе казано, на всички известните сътресения и колебания в органите на висшата църковна власт, правят от всекиго „съдия“ по висшите въпроси на каноничното право, и колкото и затъмнено, колкото и безпомощно понякога да е това каноническо самосъзнание, то обаче е безвъзвратно пробудено, защото без него не може да бъде разрешен насъщният за всеки вярващ въпрос: с кого да се молим, кому да се подчиняваме или пък – нещо, до което се и свеждат всичките тези въпроси: къде е каноничната църква? Защото Църквата, независимо от богословския анти-юридизъм, с неизбежност има и своя канонически аспект. Или, ако се изразим догматически, има я не само невидимата, но и видимата църква. И тази видима църква сега се налага да бъде издирвана и отстоявана с усилията на каноническата мисъл.

Пропастта между папското и православното учение за Пресвета Богородица

В древността латинското почитане на св. Богородица започва като православно, но с прогресирането на ученията на Августин относно Бога, творението, първородния грях, наследената вина, предопределението и юридически разбраното изкупление, то трябва да се адаптира, за да може да оцелее. Така, с течение на вековете, то напълно се откъсва от своите православни корени. Развито е едно различно богословие на изключването на Божията майка от някои от юридическите предписания на латинското богословие с цел да се запази по-общата юридическа система. Всичко това ще стане ясно в изложението, което следва.

За Запада, най-важната цел на Въплъщението, от която произлизат и всички други блага, е била да доведе до промяна в Бога, така щото да се сложи край на Неговото гневно предразположение към човека. Съгласно Августин Ипонски, всички хора са виновни за Адамовия първороден грях, както и за своите собствени грехове и, следователно, всички те са изцяло покварени и напълно лишени от благодатта чрез божествено постановено наказание. Христос е претърпял смърт, „за да премахне справедливия Божи гняв“,[1] така щото Божията благодат и благосклонност да могат отново да се изливат над човеците. С други думи, трябвало е Бог да бъде умилостивен, също като езическите богове. Августин казва, че Бог, в Своя гняв и мъст, справедливо е наложил смъртта като наказание за Адам и „за всички хора, които са били под този гняв поради [вината си за] първородния грях“.[2] Всяко човешко същество носи „вината, която придобива със своето раждане“.[3] Човекът се намира „в оковите на наследяваната вина“.[4] Всички хора „са справедливо подчинени на робството, в което ги държи дяволът“.[5] Казано с други думи, за Августин всички хора биват зачевани и раждани с наследената вина на първородния грях и, бидейки виновни, те са под Божията справедлива присъда на смъртта и в робско положение по отношение на дявола. Дяволът има права над човека, които са му били справедливо дадени от Бога.[6] Августиновото богословие оставя отпечатъка си върху западното християнство и до днес.

Богооставеността според стареца Софроний

Темата, която избрах да представя на тази конференция, според мен е много актуална за нашето поколение. Живеем в епоха, която се отличава с богооставеност. Много често хората отиват в манастир, за да намерят Бога, молитвата, вътрешния мир и целостта на душите си. И по един парадоксален начин няколко години по-късно, след като са намерили утеха от Божиите дарования, внезапно виждат себе си голи от тези благословения, без вдъхновение. Тяхното обезнадеждяване от Бога, вярата, монашеството и християнството като цяло лека-полека нараства и те изоставят пътя, който са избрали. Към тези хора се обръща старецът Софроний. И, както показва животът, за някои хора този въпрос е най-драматичният в живота им.

Спомням си как веднъж старецът Софроний прие покана да напише книга за някакъв английски издател, за да предложи на читателите четиво за Великия пост. Така се появи на бял свят книгата Неговият живот е мой, посветена именно на този въпрос. За изненада на мнозина тази книга се изчерпа веднага. Повечето, които я купуваха, бяха свещеници. Тя имаше толкова голям успех, защото отговаряше именно на този въпрос: „Защо Бог изоставя хората?“. А старецът Софроний се страхуваше да говори открито по тази тема. Вярваше, че, по думите на св. ап. Павел, това е „твърда храна“, която може да не е подходяща за онези, които се хранят все още с „духовно мляко“. При все това реши да пише по този проблем, след като той е толкова критично важен за нашето поколение.

За мисионерството

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.