Богословските школи и християнското единство

Ваши Високопреосвещенства, скъпи отци и братя в Христа! Днешният ден е празничен за Санкт-Петербургската духовна академия, която представлявам на този конгрес. Съгласно „стария” църковен календар това е денят на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, на чиято памет е посветен и нашият академичен храм. Апостол и първи истински богослов на Християнската църква, възлюбеният ученик на Христа Спасителя, св. Йоан за всички нас присъстващи тук е велик пример за православно богословстване.

В 17-та глава на Евангелие според св. Йоан четем следните думи на Господа: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” (Иоан 17:21). Ако се замислим внимателно върху това голямо предизвикателство, което Христос отправя към всички нас, наистина ще бъдем удивени от недостижимата на пръв поглед висота на тази заповед. Единството на християните трябва да бъде така тясно, истинно и съкровено както единството между Лицата на Светата Троица. Външен израз на това дълбоко, същностно единство можем да видим в живота на първата християнска апостолска община, но в историята на Църквата подобни примери, за съжаление, са твърде редки. Можем да ги проследим в живота на отделни манастири, епархии и християнски общини в разни епохи и разни места в християнския свят. При все това, вследствие на нашата греховна човешка природа, отсъствието на силна вяра и воля и, разбира се, благодарение на усърдието на врага на човешкия род, дявола, ние срещаме неизброими примери на разединение и дори на открито противопоставяне вътре в самата Църква. И най-малките различия и особености на хората, на техните възгледи, подходи и желания, винаги са се превръщали в източници на сериозни неразбирателства и конфронтация. Това, разбира се, е резултат от егоистичния ни подход към нашия живот, от отсъствието на желание не само да пожертваме себе си, а просто да бъдем търпеливи и снизходителни към характера и слабостите на ближния. Именно поради тези причини разделението толкова често е преобладавало сред християните – дори сред онези от тях, които са обединени от истинната православна вяра. За съжаление, често ние не искаме да отстъпим от пътя на нарушаване на закона на Христовата любов: дори когато имаме Неговата заповед в умовете си, нашите сърца отказват да следват повелята на Христос.

Съвременни поуки от проповедническото дело на светите Кирил и Методий

„Като имаме по милост Божия това служение, не падаме духом”
(2 Кор. 4:1)

Какво определение можем да дадем за мисията? Нима това е просто романтичен разказ за героичните опити да се разпространи Евангелието в труднодостъпни географски райони, сред неизвестни народи, в непознати културни среди? Изключва ли се от апостолското дело развитият свят? Ако отговорът на тези въпроси е положителен, може би стигаме до една антиисторическа мисия – мисия, която не ни засяга? Мисията е необходимост да бъде остойностено времето на въплъщението и въчовечаването на Бог Слово, т. е. времето, което Бог дава на човека, така че, следвайки по светите стъпки на Въплътения Христос, да стигне до всички краища на света и на човешкото битие. Така мисията достига до всеки човек, за да го преобрази и включи в божествения живот, който е живот на връзката, общението и любовта – с други думи приканва го да се приобщи към начина на съществуване на Троицата. Една мисия, която приема плът, трябва да признае незавършеността на евангелското дело, а именно, че все още има хора и общества, които живеят в състояние „преди Христос”, които още не са Го познали или живеят в състояние на безпаметност за Христос. Следователно, автентичното и действено в църковно отношение съзнание не смята мисионерското дело за нещо статично, то е чуждо на мисленето за спасяващата се самодостатъчност, която смята за нещо излишно кеносиса или снизхождането към другия, която вярва, че мисионерското дело на благовестието вече е завършено. Вместо това е нужно постоянно обновяващо се свидетелство за характера на Църквата, което непрестанно да преобразява света. По повод скорошното отбелязване на 1150-та годишнина (863-2013) от мисията на светите братя Кирил и Методий бихме искали да се спрем на някои поучителни днес и дори образцови аспекти на благовестническото дело на двамата солунски братя.

За предназначението на човека и за пътищата на философа

„И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи” (2 Кор. 12:3-5).

„Дълбоко в същността си Прометей беше смирен човек. Той искаше само да похити огъня от небето – той разбираше, че сам не може да го сътвори” (Из един парадоксален разговор).

Ако в тази книга[1] имаше по-малко парадокси, тя можеше и да не бъде наречена „опит за парадоксална етика”. Наистина, тази „парадоксална” етика звучи по-солено в нашия културно-безсолен, обичащ пикантното век, но върху този път лежи печатът на една временност, една почти публицистичност. Може би затова, защото парадоксът сам по себе си не е духовен (не е есхатологически етичен). Той е само философска акциденция на блъскащия се в своя кръг рационализъм. Тази книга, включваща в себе си – формално – есхатологически раздел и вътрешно движена от този раздел, създава като цяло по-скоро философско-публицистично впечатление, отколкото философско-мистично… И, колкото и това да е странно, като най-публицистични места понякога в нея изглеждат най-„мистичните”, а най-мистични – страниците, приближаващи се до парадоксалната етика… В това, може би, се разкрива и не само формалната парадоксалност на книгата.

Предание или „традиция”? (Традиционализмът в неговото отношение към „религиознанието”)

По целия път на своето развитие богословската наука, взета в нейната конкретно-жизнена реалност, винаги е била отговор на питащите и искащите отчет за упованието на нашата Църква. Не по-рядка е обаче ситуацията, когато православната апологетика трябва да отговаря на предизвикателствата на отъждествяващите плодовете на своя собствен непросветен разум с възгледите на Църквата, на умело използващите отделни части от тези възгледи и представящи получения сурогат за компонент или даже за необходима част от църковния светоглед. И ако в първия случай позициите са достатъчно ясни, то неяснотата във втория поражда губителни съблазни и недоумения.

Нашият труд е посветен тъкмо на втория случай: на традиционализма и неговото отношение към религиознанието. По-късно ще определим самия традиционализъм – сега трябва да покажем защо смятаме неговите принципи за опасни за хората, които се стремят (но все още са в преддверието) да влязат зад оградата на Църквата.

Успехът на „Добротолюбието” на Запад

Добротолюбие-то представлява антология с откъси от текстове на общо 36 отци и аскети на източната църковна традиция, гръко-православната, живели между 4 и 15 в. Подбраните текстове са посветени на предпоставките, практиката и целите на аскезата. Особено внимание се обръща върху начините на молитва и по-конкретно на т. нар. умна (сърдечна молитва), както и върху начините аскетът да стигне до безстрастие, ἀπάθεια (свобода от природните необходимости) и накрая до исихия (ἡσυχία) и богосъзерцание (θεωρία) – до чувството за извиращо от сърцето божествено блаженство (ἡδονῆς τῆς ἐκ τῆς καρδίας πηγαζομένης).

Първия подбор на тази антология прави най-вероятно митрополитът на Коринт Макарий (Нотарас; 1731-1805) – през 18 в. се разпространяват множество ръкописи с подобни антологии със светоотечески текстове. Във всеки случай той я предава на монаха Никодим Светогорец (1749-1809), наел се да провери и сравни светоотеческите текстове със запазените в библиотеките на Света гора кодекси и да я издаде.

Добротолюбие излиза за първи път през 1782 г. във Венеция и се преиздава в 1893 г. в Атина. В 1793 г., 11 години след първото издание, то излиза и в славянски превод от прочутия тогава руски монах Паисий (Величковски; 1722-1794). Славянският превод на Добротолюбие изиграва ролята на катализатор за появата на едно мощно движение в средите на руската интелигенция, наречено „филокалийно възраждане”, започнало от един провинциален манастир („Оптина”) и първата група „славянофили” интелектуалци, а по-късно повлияло и на големи руски писатели и мислители като Толстой, Соловьов и най-вече Достоевски.[1]