Аскетика на човекообщението

За съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Християнството в един плуралистичен свят: домостроителството на Светия Дух

Краят на Първата световна война донесе със себе си едно по-изострено усещане за единството на света. След Втората световна война пък преживяваме процес на глобализация, главно препятствие пред който се явява нееднородността на отделните вероучения. Нарастващата нужда от единство превръща диалога в императив – в случай че желаем да избегнем de facto синкретизма на възраждащите се религии, претендиращи за универсалност. Пред лицето на това възраждане на религиите и на плурализъм, който не показва никакви признаци на отстъпчивост пред Евангелието, възниква въпрос: дали на християнството наистина е свойствена тази изключителност по отношение на всички останали религии, както е било възвестявано досега?

Късна модерност, време и православие

Ритъмът на съвременния свят е неистов. Ескалаторът, някога символ на прогреса, вече не може да обслужва нуждите на съвременните хора, които винаги са забързани. Не само работата, но също и личният живот е структуриран според новия принцип: „скоростта е всичко“. „В един свят, в който всичко се движи толкова скоростно, просто да си бърз не е достатъчно; трябва да си по-бърз от всеки и от всички. Ускори, докато си отпред и се движи бързо, за да останеш там“ – по думите на един предприемач в дигиталния маркетинг. Високата скорост обаче не е просто средство за постигане на целите на производителността и личното щастие, и двете оценени от гледна точка на успеха и иновативността; тя се е превърнала в последна „обективна“ реалност: вие съществувате„наистина“ само дотолкова, доколкото напълно изживявате светската култура на ускорение (виж Социално ускорение: Нова теория на модерността от Хартмут Роза[1]).

Този напрегнат ритъм продължава въпреки пандемията от COVID-19, оказвайки силно влияние дори върху екзистенциални състояния като любовта и смъртта. Самата криза престава да бъде внезапно разкъсване на определен начин на живот; по-скоро тя се появява като „новото нормално“, докато хората се приспособяват към разнообразие от постоянни кризи, които настъпват много бързо.

Вечните въпроси

Вечните въпроси. Колко често ги забравяме. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далеч на заден план. Бързане, надпреварване, шум, сподавяща живота суета, а те, вечните въпроси така или иначе остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме – в този момент си заслужава да се замислим, че в течение на хиляди години хора от различни култури и цивилизации са поставяли пред себе си тези вечни въпроси. Във Вселената няма нищо случайно. И това, че ние си задаваме въпроса за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за една удивителна тайна, която е присъща само на човека, за един удивителен дар – дара на духовността. Ние сме част от природата. Дишаме чрез нея, храним се чрез нея, изцяло сме потопени в нея, потопени докрай! Само за един миг откъснат от природата, човекът умира.

В нас обаче има велика тайна, която в мирозданието, която в природата я няма. Нея ние обозначаваме с думите „дух“, „духовност“. Това свойство на човека го подбужда да търси не само благата на живота, но и да се замисля над предназначението на живота, да търси в него смислова дълбочина.

Ден на Възкресението!

За нас, християните, днес е най-великият празник! Денят, в който нашият Господ Иисус Христос, „… без да чупи печатите, от гроба възкръсна!“.[1] Днес преградата между небето и земята е премахната! Ангели и човеци заедно ликуват! Църквата прославя тази нощ, възпявайки: „Наистина свещена и достойна за празненство е тази спасителна нощ, и светозарна, и на светоносния ден на Възкресението предвестница, защото в нея вечната Светлина от гроба за всички в плът възсия“.[2] И не само св. жени-мироносици, и не само св. апостоли, които „от радост още не вярваха и се чудеха“ (Лука 24:41), и не само цялата св. Църква, но и целият видим и невидим свят днес ликува. „Днес всяка твар се весели и се радва, защото възкръсна Христос!“.[3] „Небесата достойно да се веселят и земята да се радва, да празнува целият видим свят и невидимият, защото Христос възкръсна, веселие вечно“.[4] „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; ето защо, нека всяка твар да празнува Христовото възкресение, в което се и утвърждаваме“.[5] Според народното поверие, самото слънце днес весело играе, в трепет, преливайки във всичките цветове на дъгата. Днес сърцата на вярващите са преизпълнени с необичайна, светла тишина, с чистота и радост, и взаимно братско благоволение.