Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Днешният 28 февруари 2020 година от Въплъщението на Бог Слово е ден светъл и паметен за българската история. В този наистина исторически ден отбелязваме значима и знакова годишнина от дългата и превратна история на православния ни народ. В този благословен от Господа Бога ден, преди сто и петдесет години православният български дух тържествува, защото след дългите столетия на духовна и политическа зависимост се отстранява една историческа неправда и нашата обща духовна майка, Православната ни църква, се възражда за нов живот. Това историческо за всички нас събитие е извършено с официален държавен акт ­ ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 г., с който се увенчават вековните усилия на нашите славни предци за постигане на духовна свобода и независимост. Малко повече от столетие след унищожаването и на последната крепост на свободния български дух –­ Охридската българска архиепископия, народът ни отново се сдобива със своя автономна Православна църква ­ Българската Екзархия.

Христос се ражда – славете Го!

Христос слиза от небесата – срещнете Го!

Христос е на земята – възнесете се!

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

С неизказана радост и синовно преклонение пред дивния Божи промисъл, в святата нощ на Рождеството отново посрещаме Божия Син, Който се ражда за нас от пречистата утроба на Пресветата Дева. Ражда се и влиза в нашия свят, приел човешката природа, за да я възстанови и да я върне обратно в нейната първоначална чистота, да обнови нашето изгубено богосиновство и „да възкреси падналия образ“ (тропар на Предпразненството на Рождество Христово). Да освети човечеството, света и цялото творение с божественото Си присъствие и да засвидетелства по най-категоричен начин Божията жертвена любов към нас. Любов, достигаща дотам, че Бог „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Посрещайки днес Богомладенеца, Който идва, за да ни помири с небесата, ние също ликуваме, заедно с небесното войнство, и казваме: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14). Със светлата радост и с удивлението на витлеемските пастири ние също притихваме пред нечуваната вест за Неговото раждане (Лука 2:8-20) и подражавайки на мъдреците от Изтока, ние също Му се покланяме (Мат. 2:1-12), защото днес се изпълнява древното пророчество за спасението на човешкия род. Славим Го и изповядваме светото Му име, защото с Неговото Рождество за изстрадалия и потънал в грехове свят на нашите праотци започва нова епоха – епоха на светлината и на надеждата, епоха на Божието присъствие сред човеците, в която ние вече не сме сами, защото „с нас е Бог“ (Ис. 8:10).

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Дивната вест за Христовата победа и днес се разнася из цялата Вселена, за да сгрее сърцата ни и да изпълни душите ни с радост, която не може да се сравни с никоя друга радост, защото отново пълнотата на Църквата тържествува:

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Възкръсна Христос и вече няма смърт! Възкръсна Христос и животът се възцари! Възкръсна Христос и цялото творение се радва!

“Нечувано тайнство днес се извършва ­

Бог става човек и естеството се обновява”

(Стихира, гл. 8)

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Църковното богослужение изобилства с похвални песни, които откриват вечната, непреходна и спасителна истина. Истина, която повече от 2000 години разкрива смисъла и назначението на дивното и спасително събитие на Боговъплъщението. Преди повече от 2000 години ангелите изпяха дивната песен: “Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лу¬ка. 2:14), и тази песен никога не заглъхва в нашите църковни богослужения.

Рождество Христово е нечувано тайнство, което обновява човешката природа и цялото тварно естество; тайнство, което беше предвъзвестено още на праотците (Бит. 3:15). Богоизбраните мъже на ветхозаветния Израил трепетно очакваха изпълнението на това обещание. И днес се прекланяме пред Великата Тайна на благочестието: “Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16).

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

През последната повече от половин година църковното и обществено внимание у нас е насочено с особена сила върху съседна Република Македония и по-конкретно върху темата за статута на Православната църква в тази страна, която за жалост в продължение на десетилетия пребивава вън от общение със семейството на поместните Православни църкви. Тази тема и този проблем придобиха острота във връзка с официално заявеното от ръководството на тази Църква желание Българската Православна Църква – Българска Патриаршия да приеме ролята на нейна майка-Църква, и така най-сетне да бъде уреден каноничният статут на Църквата в днешна Македония. Желание, което беше възприето с внимание и чувство за отговорност от българска църковна страна, но същевременно и недвусмислено отрицателно от някои братски Поместни църкви, които открито заявиха своето несъгласие с подобно развитие на македонския църковен въпрос.

Част от големия проблем за статута на Православната църква в днешна Република Македония е въпросът за историческата съдба на съществувалата в миналото Българска Охридска архиепископия, от чието учредяване през настоящата 2018 година се изпълват хиляда години. Проведени бяха и предстоят чествания на тази важна годишнина, които са поредно свидетелство за дълбочината на разделението сред братските Православни църкви по този въпрос.