Пусни Моя народ! Закъснялото избавление и Църквата
- Детайли
- Андрей Кравцев
В последните редове на пета глава на кн. Изход е записана молитвата на прор. Моисей, изпълнена с нескрита досада и разочарование. След като е претърпял неуспех в началото на мисията си да изведе народа на Израил от Египет, Моисей горчиво се обръща към Всевишния: „Защо ме изпрати? … Та откакто отидох при фараона и започнах да говоря с него от Твое име, той започна да се отнася още по-зле с този народ. И Ти не избави народа Си от робство!“.
Чувствата на Моисей са напълно разбираеми: след неуспешен опит на самия Моисей четиридесет години по-рано да донесе свобода на своя народ, Бог му се е явил в пустинята и му е заръчал да се върне в Египет с освободителна мисия. Осемдесетгодишният пастир, който трудно се е съгласил с тази роля, вижда как неговото послушание води до обратни резултати: вместо да освободи народа, фараонът увеличава бремето на робството, а старейшините на Израил от отчаяние призовават Божия съд върху Моисей и Аарон.
Израилтяните и без това са били в отчаяно положение: безправни роби, обречени на унижение, бедност и мъчително оцеляване. Докато работели усилно, новородените им младенци били избивани. Официалната причина за насилието е бил страхът на египетските власти от военна заплаха, за която се твърдяло, че идва от евреите: „Когато се случи война, Израил ще се обедини с нашите врагове и ще се въоръжи срещу нас“ (Изх. 1:10). Истинските обаче причини за тази несправедливост очевидно са били икономически или, както биха казали днес, геополитически: фараонът е използвал еврейския робски труд, за да обогати египетския елит и да укрепи могъществото на своята империя.
Залезът на Светата Рус
- Детайли
- Прот. Роман Савчук
Прот. Роман Савчук, клирик на Московска епархия и сътрудник в Издателския съвет на РПЦ говори за духовните измерения на днешната световна криза: Свидетели сме на падането на още един Рим. Бог допуска да се унищожи всичко, което може да се превърне в идол. И може би това е вечен религиозен закон.
Има теми, по които е много трудно да се пише. Те са трудни, защото не само засягат основите на твоя мироглед, но и са в основата на целия ти житейски опит в светоусещането и търсенето на своето място в света. Израснах в Украйна. По произход, манталитет и самоидентичност винаги съм се определял като украинец. Говорех и мислех на родния си език – украински. С изключение на телевизията и първите три години от живота ми в Якутия, рускоезичната среда не беше моя.
След като завърших училище, постъпих в Киевския университет по строителство и архитектура. В нашата група от над тридесет души аз бях единственият, който не преминаваше на руски при личното общуване. Дори съквартирантът ми, момче от Тернопол, за моя пълна изненада успяваше да общува на руски с момчетата от Киев, които знаеха украински. Не преминавах на руски език не защото го намирам за неприемливо или защото съм националист. Съвсем не. Просто смятах, че нямам опит в говоренето на руски и че всякакви опити за имитация биха били комична пародия. В същото време смятах, че ситуацията, при която моите приятели ми говорят на руски, а аз на украински, е съвсем нормална. Ако на хората им беше по-удобно да говорят на руски, нека го правят, докато на мен ми беше по-удобно да говоря на украински.
Колко живота би спасила Църквата, ако се беше обявила срещу войната?
- Детайли
- Иля Решетников
Публикуваме и третия текст, посветен на духовната криза на християните в Русия. Насилието над съвестта предизвиква различни реакции, някои от които болезнени и крайни. Този текст разказва как не бива да се говори на хората, как пропагандата убива не само силата на църковната проповед, но и душата на човека. За християните, и особено за църковните пастири, е важно да наричат нещата с истинските им имена, за да могат да направят нравствен избор.
Ето, войната достигна и до нас. Когато казвам това, нямам предвид картина от телевизора, а истинската болка и трагедия. Наскоро отец А. разказа публично историята на една жена, която загубила вярата си, след като получила писмо за смъртта на сина си, участвал в „специалната операция“ в Украйна. Тя изпаднала в нервен срив, загубила вярата си и помолила един познат младеж да върне нейните домашни икони в църквата.
„Защо Бог не ми помогна, след като се молех?“ – такъв е въпросът на нещастната жена към Бога. Може би това е бил единственият ѝ син, надежда и подкрепа в този свят на майка си, която вече била в напреднала възраст.
Защо се получи така? От Русия беше отнет „свещеническият жезъл“, като нямам предвид само тези, които отслужват тайнствата, а и онези, които със своето мъдро слово и съвет участват в живота на обществото и на конкретните хора.
Гласът на Църквата, който предупреждава за стъпки и решения, които не са угодни на Бога, не се чува. Нейният глас съвсем се слива с гласа на официалната държавна пропаганда, която предава волята на светската власт.
Недостойното поведение на пастирите: грях на Църквата или грях пред Църквата?
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Свещ. Йоан Бурдин от Костромска епархия на РПЦ стана първият руски свещеник, съден по новия закон за „разпространение на невярна информация за специалната операция в Украйна“. Един репресивен закон, който легитимира репресиите и доносничеството. О. Йоан беше арестуван по сигнал на негов енориаш, който се възмутил, че енорийският му свещеник се обявил срещу войната. Оттогава измина повече от месец, свещеникът е освободен от енорийска дейност „по искане на енориашите“. О. Йоан продължава да проповядва, но в думите му няма обида, нито осъждане. Публикуваме този негов текст като втори в нашата поредица, която показва как руските свещеници и миряни оценяват духовната криза, пред която са изправени. Това е неговият съвет към християните, които изпитват дълбока болка от случващото се в РПЦ и го усещат като предателство на Христос.
Недостойното поведение на пастирите поставя пред много членове на Църквата въпроса: може ли да се ходи на църква, да се приемат тайнствата, ако свещенството не спазва евангелските заповеди?
Особено сериозни съмнения възникват в случаите, когато духовенството изрича думи, изпълнени с ненавист и злоба, твърдейки, че са в синхрон с евангелското учение. Какво е това, ако не хула срещу Светия Дух (Мат. 12:31)?
Къде слепите водят слепците, ние знаем. Все по-често обаче хората, които не са загубили способността да различават добро от зло, които не са загубили милосърдието и съвестта си, питат: а няма ли и аз да падна в същата яма, ако остана член на това заблудено стадо? Достатъчно ли е това, че не приемам със сърцето си нечии кощунствени думи и постъпки? Още повече, че и Писанието казва: „Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема, и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“, казва Господ Вседържител“ (2 Кор. 6:17-18).
Руският Христос идва
- Детайли
- Иван Филипов
От началото на войната десетки хора публично отказаха да смятат себе си за чеда на Руската православна църква. Един от тях, сценаристът и продуцент Иван Филипов, разказва как е приключил почти четиридесетгодишният му живот в Църквата. За реалния брой хора, напуснали РПЦ или дори Православието, не можем да съдим, но е факт, че позицията на РПЦ в тези критични за Русия, Украйна и целия свят времена създаде проблем пред съвестта на хиляди вярващи.
В няколко последователни дни ще ви представим три текста, създадени от руски автори и предназначени за руските читатели – три различни погледа и решения и едно общо усещане за болка и предателство на Христос.
Ходя на църква още от дете. Когато се родих, майка ми и по-голямата ми сестра вече бяха кръстени и известно време ходеха в една популярна сред интелигенцията енория в Москва. Помня, че татко беше кръстен по-късно – като малък ми беше строго забранено да разказвам за това на външни хора или да го споменавам по какъвто и да било начин извън семейния кръг. Въпреки че беше късното, по-свободно десетилетие на 80-те години на миналия век, хората можеха да бъдат арестувани заради вярата си, а татко беше безпартиен, въпреки че работеше в изследователски институт, свързан с Централния комитет на комунистическата партия. Както и да е, минаха повече от тридесет години, а аз все още си спомням всичко.
Помня, че на двора ми се подиграваха, че съм „вярващ в Бога“ (престанаха след 1991 г.), а веднъж в плувния басейн треньорката по плуване ми свали кръстчето. Особено добре си спомням този епизод, защото кръстът не беше на верижка, която лесно би се скъсала, а на връвчица – беше ужасно болезнено.
Христос Воскресе!
