Митр. Григорий (Цамблак): Похвала за светите и върховни апостоли Петър и Павел
Андрей Десницки: Петър и Павел – двама апостоли, които не си приличат
Свидетелство за спасителния път на св. апостоли Петър и Павел
Прот. Сергей Булгаков: Видения и откровения Господни (неиздадена проповед)
Теодора Димова: Трите молитви на апостол Павел
Свещ. Траян Горанов: Богослужение за празника на св. апостоли Петър и Павел
Свещ. Кирил Синев: Из богослужението на Петровден на български език
Молба и молитва
- Детайли
- Михаил Шиндаров
Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.
Размисли за смоковницата
- Детайли
- Майор доц. Георги Попиванов
И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;
и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?
Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,
и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш
(Лука 13:6-9)
Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?
Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).
Не помня в руската история нито периоди на покаяние, нито на катарзис
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Изненадан съм от слепотата и на онези, които смятат, че настоящата война не се различава от предишните войни, водени от Русия. Както и на тези, които смятат, че поведението на Руската църква е съвсем в рамките на традицията.
Да не се връщаме към далечните времена преди монголо-татарското иго.
Русия като обединена държава в приблизително сегашните си граници започва да се оформя от момента на възцаряването на Михаил Романов. Всички войни, които тя води, се водят или срещу чужди държави, предимно неславянски (с изключение на Полша), или отново срещу чуждоезични народи в териториите, които тя е искала да колонизира. Гражданската война след разпадането на Руската империя е рядко изключение. Дори и тогава обаче суверенитетът на Украйна, например, едва ли би могъл да се смята за напълно установен и всеобщо признат.
Съвсем друг е въпросът, че армията на суверенна Русия (а не просто въоръжените отряди на група, която е завзела властта) е нахлула в суверенна страна, чието население е преобладаващо рускоезично и дори до голяма степен руско по националност. В същото време се провеждат пълномащабни военни операции, а не само локални наказателни операции (това не ви е походът на Иван Грозни срещу Новгород). Освен това тази война няма нито поводи, нито цел: завземането на територии не става с изтриване на градове и села от лицето на земята, а за акция с цел сплашване мащабът е твърде голям, като резултатите не са особено впечатляващи.
Повратна точка
- Детайли
- Александър Мен
Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.
- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…
- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква. В детството си мислех да служа на Бога на попрището на науката или изкуството, увличах се от биология, история, рисувах… Но от дванадесетгодишен реших да се посветя на църковното служение, тогава и написах първия си богословски „опус“. На петнадесет вече помагах в олтара, четях и пеех на клироса… Към края на училищното си образование бях усвоил почти целия семинарски курс, но не изоставях заниманията си по естествознание и история. В стремежа си да съчетая науката и вярата ме подкрепяше моят духовен наставник, приятелят на нашето семейство Борис Александрович Василиев – етнограф, антрополог, богослов и литературовед. Никога не съм откривал противоречия между вярата и знанието.
България и признаването на независима Македонска църква
- Детайли
- Магдалена Видева
Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.
- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).
