Глава 4. 1 – 42. Христос сред самаряните. 43 – 54. Завръщане на Христос в Галилея.
4:1. Когато, прочее, Иисус узна, че фарисеите чули, какво Той повече от Йоан придобива ученици и кръщава,
4:2. – макар Сам Иисус да не кръщаваше, а учениците Му, –
4:3. остави Иудея и отиде пак в Галилея.
До фарисеите достигнала вестта за забележителния успех на дейността на новия Кръстител в Юдея. Те можели да обърнат вниманието на юдейските началници върху Христос, и затова Христос, знаейки, че часът на Неговите страдания още не бил дошъл, не искал да влиза в спорове с фарисеите и преустановил Своята дейност в Юдея. Това не било в ущърб на подготовката на хората за Царството Небесно, тъй като Йоан Кръстител продължавал своята проповед за приближаването на това Царство и както по-преди извършвал покайно кръщение.
„Сам … да не кръщаваше“. Евангелистът изрично отбелязва, че Самият Христос не е кръщавал лично, но е предоставил това дело на Своите ученици. Причината е, че подготвителното кръщение за Царството не е могло да се извършва от Този, Който е положил началото на това Царство.
„пак“. Отбелязва се, че заминаването на Христос в Галилея е било повторно: първото заминаване или завръщане е станало след като Христос се кръстил от Йоан във водите на река Йордан (Йоан 1:43).
4:4. А трябваше да мине Той през Самария.
Читателите не са имали достатъчно ясна представа за географията на Палестина и затова евангелистът отбелязва, че пътувайки към Галилея, Христос е трябвало да мине през Самария. По този път най-бързо е можело да се стигне до Галилея (когато отношенията между юдеите и самаряните се изостряли, юдеите стигали до Галилея по околни пътища – или по западния бряг на Йордан, или даже по източния бряг на реката).
4:5. И тъй, дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа.
За Самария, самаряните и за отношенията на юдеите към самаряните вж. тълкуванието към Мат. 10:5; Лука 9:52 и още: 4 Цар. 17:29.
„наричан Сихар“. Град Сихар очевидно не е бил значим град, иначе евангелистът не би го определил като близък спрямо друго място. Най-вероятно тук се има предвид малкият град Аскар, който все още съществува на югоизточния склон на планината Гевал. Той наистина се намира недалеч от онази част от земята, която Яков купил от синовете на Емор (Бит. 33:19) и която според еврейската традиция прибавил към наследството на Йосиф (срв. Бит. 48:22).
4:6. Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия.
„Иакововият извор“. Не стигнал до самия град, Христос, уморен от пътуването в силната жега (времето е било вече обедно, горещо, когато на изток хората обикновено си стоят у дома), спрял да си почине до кладенеца. Този кладенец евангелистът нарича Яковов извор, според преданието на самаряните (срв. стих 12), но в Стария Завет за такъв кладенец не се споменава. От думите на самарянката проличава, че този кладенец се захранвал от извори, които излизали изпод земята. Водата, впрочем, стояла в кладенеца много ниско, тъй че без особено почерпало от него е било невъзможно да се пие. Очевидно Иисус бил уморен от пътуването повече отколкото Неговите ученици, които отишли в Сихар да купят храна. Времето било „около шестия час“ на деня, т. е. по еврейското броене около дванадесет часа на обед– най-горещата част от деня.
„тъй“. Умореният Христос е седнал до кладенеца – „тъй” (οὕτως. Тази дума в руското евангелие е останала без превод, т. е. вероятно направо на земята). Недалеч от Него може би бил любимият Му ученик Йоан.
4:7. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус ѝ казва: дай Ми да пия.
4:8. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна.
В това време дошла при кладенеца една самарянска жена, може би от близкия град Сихар. Христос се обърнал към нея с молба да Му даде вода, за да утоли жаждата Си.
4:9. Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото юдеите нямат сношение със самаряните.)
„бидейки иудеин“. Самарянката вероятно е познала в Христос юдеин както по чертите на лицето, така и по облеклото и произношението му. Пътешествениците казват, че самаряните не приличали външно на юдеите. Освен това дрехите на самаряните имали пискюли с небесно-син цвят, а юдеите – с бял. И накрая, самаряните се различавали от юдеите и по произнасянето на някои гласни и съгласни звуци. Така например те не могли да произнесат звука „с”.
„Защото юдеите...“ Това, разбира се, е бележка на самия евангелист.
4:10. Иисус ѝ отговори и рече: да би знаяла дара Божи, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.
Христос отговорил на самарянката, че молбата Му към нея действително не съответства на Неговото положение. Но Той не казва това в смисъл, че е евреин, а че е Даващият на всички хора, а не взимащ от тях. Той раздава несравнимо по-висш дар от този, който биха могли да Му дадат хората, а именно истинския дар Божи. Този Божи дар, който Христос може да даде на хората по тяхна молба, Той образно нарича жива вода, очевидно за да го сравни с дара (водата), който Той е поискал от самарянката. Под този дар Христос несъмнено разбира благодатта на Светия Дух, която Той щял да даде на вярващите в Него (срв. Йоан 7:37 – 39) и която вярващите отчасти щели да получат още преди Христовите смърт и възкресение (Лука 11:13).
4:11. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?
Тъй като самаряните считали кладенеца на Яков за дар Божи, даден на патриарха, и тъй като в него също водата е жива (срв. стих 6), то самарянката си помислила, че Христос иска да я освободи от труда сама да черпи вода от дълбокия кладенец. Но веднага тя възразява сама на себе си, че странникът юдеин не може да направи това, тъй като не разполага с необходимото приспособление.
4:12. Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му?
Самарянката недоумявала откъде може този юдеин да извади тук жива вода. Патриарх Яков, когото самаряните считали за свой праотец, е бил велик в очите Божии, и въпреки това със собствени усилия е изкопал този дълбок кладенец – кладенец, толкова богат с вода, че е стигала за цялото семейство на патриарха, което е било доста многобройно, както и за целия му добитък. А пък този юдеин – мислела си наум самарянката – няма дори помощници и оръдия за изкопаване на какъвто и да било нов кладенец. Може би, той ще източи вода от камъка със своя жезъл, подобно на Моисей? Но тогава кой ли е той?
Такива мисли е хранела в себе си самарянката.
4:13. Иисус ѝ отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее;
4:14. а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.
„ще му дам“. Христос отклонява мисълта на самарянката от обикновената вода към духовната вода. Защо да говори дълго за тази обикновена вода, която не може трайно да насити човека? Дори това да е изворна вода, бликаща от земята, след като я изпие, човек пак ще ожаднее. Не, има друг вид вода, която ще утоли жаждата на човека завинаги. Тази вода може да бъде дадена само от Христос и при това не сега („ще дам“ – бъд. време). И не само, че тази нова вода завинаги ще утоли жаждата у човека: тя самата ще стане в човека извор, чията вода ще се влее във вечния живот.
Тук Христос очевидно говори за благодатта на Светия Дух, която ще се дава на вярващите в Христос заради Неговите спасителни заслуги. Тази благодат няма да остане в сърцето на вярващия като мъртво богатство, а ще започне да нараства все повече и повече и, накрая, ще потече като пълноводна река към широкото море, във вечния живот. Тук, на земята, този поток на благодатта се налага да тече за кратко – той, така да се каже, сам се стреми към по-широкия простор на Небесното Царство.
4:15. Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.
Самарянката била поразена от думите на Христос. С почит тя Го нарича господин. Въпреки това тя не успява да разбере, че Христос ѝ говори за Божията благодат. Нейното оправдание за това неразбиране е могъл впрочем да бъде фактът, че самаряните не са приемали никакви други книги освен книгите на Моисей, а само при пророците благодатта на Божия Дух се изобразявала като „вода“. (Ис. 44:3).
4:16. Иисус ѝ казва: иди повикай мъжа си и дойди тука.
Тъй като самарянката не можела да разбере думите на Христос, то Той ѝ наредил да повика мъжа си, който – предполага се – ще ѝ обясни сетне онова, която тя не е в състояние да разбере.
4:17. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус ѝ казва: добре каза, че мъж нямаш;
4:18. защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.
На отговора на самарянката, че няма мъж, Христос отвърнал, че е казала истината. Действително, тя сега живеела в незаконен брак с един човек. Христос добавил, че и изобщо тя не е жена с висока нравственост, тъй като е имала вече петима мъже. Дали самарянката е изгубила тези мъже по естествен начин, т. е. дали те са ѝ били отнети един след друг от смъртта, или пък се е развела с тях, Христос не казва.
4:19. Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк.
4:20. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.
Самарянката била поразена, че непознатият минувач знае всички обстоятелства от нейния живот. Едновременно с това тя сякаш се засрамила пред такъв мъж, когото нарекла даже пророк, сякаш напомняйки за пророка, чието идване било предизвестено от Моисей (Втор. 18:18). Затова тя иска по-скоро да отклони разговора от своята личност, от своето укорително поведение и се обръща към Христос с въпрос от общорелигиозно значение. Може би действително не са ѝ били чужди патриотичните чувства. Както и да е било, тя поискала да узнае от пророка, който несъмнено щял да ѝ каже цялата истина, къде се намира богоугодното място за поклонение или богослужение. „Бащи“ на самаряните, според самарянката, са патриарсите: Ной, чийто ковчег според вярата на самаряните се спрял на планината Гаризин, също Авраам, Исаак и Яков, които пак на тази планина са принасяли жертви, – всички те са се покланяли на Бога именно на тази планина. Тук сравнително доскоро стоял самарянският храм, разрушен малко преди Христос от юдейския водач Йоан Гиркан. Докато юдеите твърдели, че поклонението на Бога е възможно само в Йерусалим.
4:21. Иисус ѝ казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца.
„ще се покланят на Отца“. В отговор на самарянката Христос казва, че скоро самаряните ще се покланят на Отец (така Христос нарича тук Бога, за да внуши на самарянката мисълта за близостта, която би трябвало да съществува между хората и Бога) не в своя Гаризин и не в юдейския Йерусалим. Тук несъмнено се съдържа пророчество за обръщането на самаряните, поне на една значителна част, към вярата в Христос. Това пророчество се е изпълнило малко след възнесението на Христос (Деян. 8:14).
4:22. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите.
Но засега Христос признава на юдеите правото да бъдат считани за истински поклонници на Бога. Впрочем, Той не казва, че самаряните не познават истинския Бог: те не разбират само истинската същност на религията и затова тяхното поклонение на Бога не може напълно да се сравни с юдейския култ. Христос разяснява предимството на юдейското богопочитание, отбелязвайки, че спасението е от юдеите, т. е. спасението чрез Месия, трябва да бъде дял на всички народи на земята, но, както са казвали пророците, то първо ще се появи в народа израилски (Ис. 2:1 – 5). Народите на земята трябва засега да обръщат своите погледи натам, към Сион: народът на Израил продължава да остава единствен носител на Божиите обещания, а богослужението, извършвано в Йерусалим, със своите ритуали предобразява великата жертва, която скоро ще принесе Месия за спасението на всички човеци (срв. Рим. 9:4 – 5) .
4:23. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят.
„иде час, и дошъл е вече“. Скоро ще дойде времето, когато и юдейството ще изгуби своето право да се счита като единствена истинна религия, към която трябва да се обръщат погледите на цялото човечество. Може да се каже, че това време вече е настъпило или поне се забелязва обръщане към него.
„с дух и с истина“. Христос характеризира тази предстояща епоха като време, когато „истинските“, т. е. достойните за това име поклонници или почитащи Бога ще се покланят на Отец (срв. стих 21) „с дух и с истина“. Изразът „дух” обозначава тук противоположността на плътта и на всичко, което има плътски характер, който ограничава свободата на духа. Юдеите, както и самаряните са имали представа, че успехът на молитвата зависи от външните условия, а главно – от мястото, където се извършва богослужението. Скоро това обвързване на човека с определено място ще изчезне и хората навсякъде по земното кълбо ще се покланят на Бога.
Освен това ще настъпи и друга промяна: служението на Бога ще се извършва „с истина”, т. е. ще се прекрати всеки фалш, съществувал в юдейското и във всяко друго богослужение, когато и лицемери са участвали в богослужението и са се считали за истински почитатели на Бога (Мат. 15:7 и сл). Богослужението ще се извършва само от искреното сърце, в чистото разположение на духа.
„покланят“. Тоест, на това място Христос не говори против богослужението изобщо, не отрича необходимостта за човека като същество, живеещо в плът, да изразява своите чувства пред Бога с определени външни действия (срв. Мат. 6:6). Той говори само против тесните възгледи за богослужението, които са съществували тогава у всички народи, включително и юдеите. Че Той признава необходимостта от външно богослужение, проличава не само от Неговия собствен пример (например, преди обръщението към Отец Той „вдигна очи нагоре” – Йоан 11:41, прекланя колене по време на молитвата в Гетсимания – Лука 22:41), но и от това, че говорейки тук за бъдещото поклонение на Отца, Той употребява такъв глагол за поклонение, който обозначава именно скланяне на човека до земята, т. е. външния израз на молитвеното чувство (προσκυνήσουσιν).
4:24. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.
Именно тези, които се покланят на Бога „с дух“, които стоят над привързаността към едно определено място, са Му угодни, защото Самият Той е Дух, Същество, което стои извън всякакви граници на времето и затова е близко до всяка търсеща Го душа (Деян. 17:24 – 29).
4:25. Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.
„Месия, наричан Христос“. Самарянката не се осмелила да прави на Христос каквито и да било възражения относно Неговото учение за предимуществата на юдейския народ и за новото поклонение на Бога: тя вижда в Него пророк. Но в същото време се страхувала и да признае това, което ѝ говори неизвестният пророк. Тя не е в състояние да разбере тия най-трудни въпроси на религията, макар и да се е обръщала по-рано за разрешаване на един от тях към Христос. Само Месия, казва тя, ще ни обясни всичко.
Изразът „наричан Христос“ принадлежи не на самарянката, а на евангелиста, който го е добавил за своите читатели гърци.
Как самаряните тогава са си представяли Месия, не може да се каже достоверно. Можем обаче да приемем с голяма вероятност, че самаряните не са могли да не усвоят някои от юдейските представи за Месията. Те са Го наричали „Тахеб“, т. е. възстановител, и са казвали, че той ще възстанови скинията на събранието с всичките ѝ съдове и ще разясни съкровеното значение на закона на Мойсей. Тахеб ще се изяви, обаче, не само като учител, но и като цар, комуто ще се подчини Израил и всички народи на земята.
4:26. Иисус ѝ казва: Аз съм, Който говоря с тебе.
Тъй като самарянката очевидно е принадлежала към хората, които очаквали от цялата си душа Месия и Неговото спасение, то Христос директно ѝ разкрил, че Той именно е очакваният от нея Месия. По същия начин открива Себе Си и на учениците на Йоан Кръстител при първия разговор с тях, тъй като те са били подготвени да повярват в Него (Йоан 1:41). Самарянката проявила готовността си да повярва в Христос като Месия, като Го признала за пророк (стих 19).
4:27. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея?
Смятало се е за неуместно мъж, и особено равин, да говори с жена на пътя. Но учениците не се осмелили да изразят недоумението си на глас пред своя Учител.
4:28. Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците:
4:29. дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?
4:30. Тогава те излязоха из града и идеха към Него.
Междувременно самарянката, вероятно смутена от пристигането на учениците на пророка, които можели да попитат своя Учител що за жена разговаря с Него, побързала да се отдалечи и да съобщи на съгражданите си за появата на удивителния пророк, така че съгражданите ѝ да успеят да поговорят с Него, преди Той отново да тръгне на път. Самата тя не се осмелила да обяви директно в града, че Месия ѝ е говорил, а оставя въпроса за пророка на по-знаещите хора. В същото време обаче тя не се поколебала да напомни на съгражданите си за своя непочтен живот и говори толкова убедително, че тълпата я последвала.
4:31. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж!
4:32. Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете.
4:33. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде?
4:34. Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.
На предложението на учениците да се подкрепят с донесената от града храна, Христос отвърнал, че Той има друга храна и тази храна е да върши волята на Своя Отец, да извършва или по-точно да доведе до завършек делото на Отец (τελειοῦν). Христос искал да каже, че не се нуждае от обикновена храна. Той дава само да се разбере, че за Него при определени обстоятелства извършването на божествената воля е също средство за укрепване на Неговите телесни сили и понякога замества обикновената храна.
Трябва да отбележим, че Христос разглежда Своята мисия тук като завършек на онова велико дело (ἔργον), което небесният Отец отдавна е започнал да осъществява в човечеството. Самият Отец е подготвил самарянката и нейните сънародници за вяра в Христос; Той е събудил в душите на тези полуезичници желанието да познаят истината, а задачата на Христос е била само да развие зародишите, които Бог е поставил в сърцата им.
4:35. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва.
Христос искал да внуши и на учениците Си по-голяма скромност в разбирането на тяхното назначение. Той прави това в образна форма. Тъй като разговаряли за храна и по-специално за хляба, който учениците донесли от града, то Христосс естествено насочва мисълта към нивите, на които е израсъл хлябът. Кладенецът, до който седял Христос, се намирал на неголямо възвишение, откъдето се виждали нивите на жителите на Сихар. „Вие казвате, – тъй може да се предаде образното изказване на Христос, – че до жътва остават още цели четири месеца, и това е правилно. Но има друга жътва, за нас по-важна – това е обръщането на душите. И тази именно жътва тук, в Самария, трябва да започне сега, защото нивите вече са побелели: духовеният хляб вече е узрял”.
„подигнете си очите“. От видимото Христос обръща погледите на учениците Си към невидимото. Впрочем, може да се предполага, че по това време от града започнали да прииждат към кладенеца водените от самарянката нейни съграждани (срв. стих 30) и именно тях Христос посочва на учениците Си, казвайки: „подигнете очите си”.
Трябва да отбележим, че от този стих можем приблизително да определим времето на публичната дейност на Христос в границите на Юдея. Христос казва, че до жътвата има още четири месеца, а жътвата в Палестина обикновено започва на 16 нисан и продължава до празника Петдесетница, т.е. до месец сиван (по нашето времеизчисление от 1 април до 20 май). Жътвата на пшеницата, в частност, започвала две седмици по-късно, т.е. на 15 април. Ако нивите на самаряните са били засети с пшеница, което е много вероятно, ясно е, че Христос е бил в Самария в началото на януари или дори в края на декември и че от Пасха са изминали повече от осем месеца. Целият този период от осем и повече месеца Христос е прекарал в Юдея.
4:36. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.
Докато Христовите ученици в най-добрия случай са могли да сравнят религиозното състояние на самаряните със зелени ниви, които все още са далеч от жътва, Христос им казал, че сега вече (частицата ἤδη останала непреведена в руския текст и неправилно е отнесена в славянския превод към края на стих 35, докато би трябвало да стои в началото на стих 36; вж. Тишендорф, 8-о издание), а не след четири месеца или столетия, този, който жъне, получава наградата и събира плодовете във вечния живот, затова сеячът и жътварят се радват заедно. „Вечният живот” тук се представя като място, в което се събира духовната жътва – всички онези спасявани от Христос души. Така пожънатият хляб се събира в житницата (срв. Мат. 3:12). Учениците на Христос трябва да разберат, че жителите на Сихар са вече напълно узряла пшеница, която сега е нужно да бъде ожъната. Самата тази жътва е „награда“ за онзи, който е жъне, защото той я получава не само от своя собствен труд, но и като резултат от трудовете на онзи, който е посял пшеницата. В тази духовна жътва обаче има нещо различно от обикновената жътва. Радва се не само духовният жътвар, но и духовният сеяч.
4:37. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне.
4:38. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд.
„влязохте в техния труд“. Поговорката "един сее, а друг жъне" намира своето съвършено изпълнение по отношение на духовната жътва. Докато при обикновената жътва този, който сее хляба, обикновено е и събирач на хляба, то при духовната жътва винаги е различно. Бог сее (срв. стих 34), но Христос, а след Него и апостолите, ще събират тази божествена духовна сеитба, когато тя порасне и узрее. Всъщност нито Христос, нито апостолите дотогава са се занимавали с обръщането на жителите на Сихар, но сихаряните вече са били готови да приемат евангелското учение. Самият Бог ги подготвил за това обръщане, може би чрез книгите на Мойсей, които самаряните били получили от юдеите, а може би и по други начини. Ето защо апостолите не бива да се хвалят с успехите си, сякаш те са резултат единствено от техния труд: тези успехи са преди всичко резултат от Божието дело в света, а тяхната работа е преди всичко дело на жътварите. От друга страна, Христос успокоява апостолите за резултатите от техния труд: нека отидат смело в света - там жътвата вече е подготвена за тях от самия Бог.
„Аз ви проводих...“ Несъмнено Христос и по-рано е казвал на учениците Си към какво ги призовава и те са могли да извършват кръщение само като изпратени за това от Христос (Йоан 4:2).
„Други се трудиха...“ Тук Христос може би има предвид юдейските свещеници, които са учили самаряните на Мойсеевия закон (4 Цар. 17:28 и сл.), а също и Йоан Кръстител, чиято дейност едва ли е могла да премине без следа за самаряните.
4:39. И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила.
4:40. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена.
„престоя там два дни“. Освен ония самаряни, които отишли при Христос и повярвали в Него по думата на жената, мнозина повярвали в Него през двата дни, които Христос прекарал в Сихар по молба на жителите на тоя град.
4:41. И още по-много народ повярва поради словото Му.
„поради словото Му“. Забележителното е, че самаряните повярвали само заради учението на Христос, без да изискват от Него чудесни удостоверения на истинността на Неговото божествено пратеничество, и с това показали себе си като по-добри от юдеите, които, ако и да вярвали на Христос, то било само защото виждали Неговите знамения (Йоан 2:23).
4:42. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.
„Спасителят на света“. Първите, които се обърнали към Христос въз основа на свидетелството на жената, от разговора си с Него сами добили твърдото убеждение, че Той наистина е Спасителят на света. Причината била, че учението на Христос за Неговото Царство напълно е съвпадало с очакванията, които самаряните възлагали на своя Тахеб или Изкупител на юдеите и езичниците (вж. стихове 25 и 26).
4:43. А след двата дена Той излезе оттам и отиде в Галилея.
4:44. Защото Сам Иисус бе засвидетелствувал, че пророк в отечеството си няма почет.
„в отечеството си“. Христос заминал за Галилея, защото „пророк няма почет в своето отечество“, за което, както отбелязва евангелист Йоан, е свидетелствал и Сам Христос. Какво разбира евангелистът тук под „отечество“ на Христос? Не е могъл да има предвид Галилея, защото Христос този път отива именно в Галилея. Не е могъл да разбира тук и наистина негостоприемния към Христос град Назарет (Лука 4:22 – 24), защото навсякъде в Евангелието Назарет е включен в състава на Галилея, и следователно евангелистът не е могъл да противопостави Назарет, в който Христос не отива, на Галилея, в която отива. Ето защо за единствено правилно тълкуване следва да се признае това, според което евангелистът под "отечеството" на Христос разбира действителното отечество на Христос като потомък на Давид по плът, т.е. града на Юдовото коляно, Витлеем, и Юдея като цяло, за разлика от Самария и Галилея. Тук, в Юдея, Христос наистина не е срещнал почит към Себе Си, както личи от отношението на фарисеите към Него (Йоан 4:1 – 3). Това не се опровергава от факта, че според синоптиците Неговото отечество е Назарет (Лука 4:23) и Галилея като цяло (Мат. 26:69). Синоптиците говорят само за народното схващане за произхода на Христос, докато Йоан говори за действителния произход.
4:45. Когато, прочее, дойде в Галилея, галилейци Го приеха, защото бяха видели всичко, що бе извършил в Иерусалим на празника, – понеже и те бяха ходили на празника.
Галилейците приели Христос много по-добре отколкото жителите на Юдея. Евангелистът обяснява това с влиянието върху тях на всичко, което Христос извършил в Йерусалим. Следователно те са разбрали смисъла на поведението Му в Йерусалимския храм и, виждайки Неговите чудеса, извършени на Пасха, са били склонни да признаят Неговото месианско достойнство.
4:46. И тъй, Иисус пак дойде в Кана Галилейска, дето бе превърнал водата на вино. Имаше един царедворец, чийто син беше болен в Капернаум.
4:47. Като чу, че от Иудея Иисус стигнал в Галилея, той отиде при Него и Го молеше да слезе и изцери сина му, който беше на умиране.
Без да влиза в Назарет, Христос отива в Кана Галилейска, вероятно защото жителите на този град, където Христос извършва първото Си знамение, били по-склонни да приемат Христос с подобаващата Му чест. Малко по-късно в Кана дошъл от Капернаум един служител (царедворец) на Ирод Антипа, вероятно светско лице, който служил в двора. Този човек имал болен син, затова дошъл да помоли Христос да дойде при него в Капернаум и да го излекува. Не изглежда придворният да е имал вяра в Христос като Месия; по-нататъшният упрек, който Христос му отправя (стих 48), показва, че такава вяра все още не е имало в него. Във всеки случай обаче той е виждал в Христос изпратен от Бога чудотворец, велик равин, какъвто например Никодим си е представял Христос (Йоан 3:2).
4:48. А Иисус му рече: ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате.
Христос причислил царедвореца към онези хора, които се нуждаят от знамения и чудеса, за да се уверят в истинността на Христовия божествен пратеник. Но с този упрек Той не отнема надеждата, че молбата му ще бъде изпълнена (срв. Йоан 2:4).
4:49. Царедворецът Му казва: Господи, дойди, докле не е умряло детето ми.
Царедворецът не възразил на Христос, но едновременно с това и не оставил започнатото дело. Той моли Христос да отиде в Капернаум бързо, за да завари жив сина му. Той не се надявал, че Христос може да върне живота на вече починал човек, но бил сигурен, че молитвата на Христос, като Божи човек, може да изцели болния. С последните си думи царедворецът изразил мисълта, че Христос все пак ще отиде в Капернаум, който от известно време бил мястото, където Христос и семейството Му пребивавали постоянно (Йоан 2:12).
4:50. Иисус му казва: иди си, син ти е жив. И човекът повярва думата, що му каза Иисус, и си тръгна.
Вярата на царедвореца в Христос, макар и несъвършена, несъмнено е била налице и затова Христос, за да укрепи тази вяра, му казал да си отиде у дома с мир, защото синът му вече благополучно е преживял кризата и сега е на път да оздравее. Забележително е, че царедворецът е повярвал на тази дума на Христос, без още да види нейното изпълнение: ясно е, че вярата му изведнъж прераснала в силна увереност в невидимото като че във видимо, в желаното и очакваното като в действително (Евр. 11:1). По този начин Христос излекувал сина от телесната болест, а бащата – от духовната, от слабостта на вярата.
4:51. Когато той вече слизаше, срещнаха го слугите му и му обадиха: син ти е жив.
4:52. А той ги попита за часа, в който му стана по-леко. Отговориха му: вчера в седмия час го остави огницата.
4:53. Тогава бащата разбра, че това е било в същия час, в който Иисус му рече: син ти е жив. И повярва той и целият му дом.
„е жив“. Царедворецът очевидно е отпътувал чак привечер и след това цялата нощ е прекарал на път (между Кана и Капернаум има около 25 мили). На сутринта той е бил посрещнат по пътя от слуги, които побързали да съобщят на господаря си, че синът му благополучно е преминал през кризата на болестта. Това се посочва от стоящия тук израз ζῇ, т.е. живее, оздравява, върви към пълно оздравяване, докато преди това е вървял към смъртта.
„в същия час“. Оказало се, че тази криза е преминала именно в 7-ия час на деня (в 1 часа следобед), когато и Христос казал на царедвореца, че неговият син е оздравял.
„И повярва той...“ Макар че царедворецът и преди приел с вяра думите на Христос (стих 50), но сега вече повярвал в Христос като в истинския Месия, присъединил се към Неговите последователи заедно с целия си дом.
4:54. Това пък второ чудо Иисус извърши, когато дойде от Иудея в Галилея.
Това чудо било второто знамение след чудото на превръщане водата във вино, извършено девет месеца по-рано. И след това чудо Йоан не съобщава за друго чудо, което Христос е извършил по това време в Галилея. Очевидно е, че Христос все още не е желаел да действа като учител и проповедник в Галилея, нито пък е призовавал учениците Си да Го следват постоянно. Едва във втори стих на шеста глава Йоан започва да описва последователната дейност на Христос в Галилея. Може да се предположи, че първоначално Христос е искал да отиде още веднъж в Своето "отечество" – Юдея – за да бъде първият, който ще провъзгласи словото на спасението в нея.
Извършеното чудо, описано тук от Йоан, не е едно и също с чудото, за което разказват евангелистите Матей (Мат. 8:5 – 13) и Лука (Лука 7:1 – 10). Преди всичко, времето на двете събития не е едно и също. Синоптиците говорят за събитие, което се пада по време на голямата дейност на Христос в Галилея, започнала след задържането на Йоан Кръстител (Мат. 4:12), докато тук става дума за събитие, случило се докато Кръстителят все още е на свобода. Освен това, онова чудо е извършено в Капернаум, а това – в Кана. Там имаме стотник-езичник, а тук еврейски чиновник: Христос изрично причислява последния към галилейците, които очаквали от Него чудеса (стих 48). Болният при синоптиците е слуга, а тук е син, който при това е бил болен от треска, докато слугата е лежал разслабен. Накрая, там стотникът е образец на усърдна вяра: той вярва, че Христос с една дума може да изцели болния, а царедворецът е изобличен от Христос в слабоверие: според царедвореца Христос трябва да посети болния, за да извърши изцелението.
