Продължение на беседата "Самотата на любовта"

Целта на живота в манастир и в брак е една и съща. Коя е целта? Целта е онази безкрайност, която аз нося в себе си – цялата безкрайност, която тя, жената, носи в себе си, което всяко дете носи в себе си – да бъде посветена свободно на Божията любов, която също е безмерна, тоест няма мяра, нито край. За да ни покаже Бог какво иска да направи с нас и от нас.

Предаваме себе си с тези думи: „от Твоето Тебе принасяме за всичко и за всички“, за да направиш с нас това, което Ти искаш. Тогава влизаме в чудото на Бога, влизаме в Божието провидение. Тогава Бог започва да ни приема на сериозно. Човекът не е просто природно същество. Не е нормално да бъде същество, което прави естествените неща по свръхестествен начин. Как да го кажа... Затова и всичко, което прави, е прекомерно. Бедните животни ядат каквото намерят наляво и надясно, било то месо или плодове, но не готвят. Животните изобщо не готвят. Защо? Защото не изграждат връзки – нито с храната, нито с Бога, нито с другия.

Продължение на беседата "Ръководство за самоубийство на семействата..."

Вторият белег на проблема, тоест това, което ражда самоубийство, е изчезването на свещеното, или на благодатта, на покаянието от личния живот. Когато казвам „свещеното“, не го приемайте само в строго богословски смисъл. При повечето хора това вече е приключило, изчезнало е от живота им. Имам предвид една по-широка, по-човешка представа. Когато бяхме деца и паднеше хляб на земята, баба го вдигаше, пазеше го и го слагаше на перваза, да го изядат птичките. А ние гледахме и казвахме: „Ама, бабо, хляб е, нищо особено, защо го пазиш“ Но баба знаеше защо. Защото беше преживяла много. Тя знаеше, че хлябът е свещен, че храната не е даденост и нещо очевидно. Това също е резултат от Божия промисъл, нали? Фактът, че съм тук и ям, че имам и ям, докато толкова много хора нямат нищо – това също е дар. И това е свещено.

Фактът, че имам теб, ми казваше баба ми, е нещо прекрасно. И го усещах, чувствах се значим. Животът на човека беше изпълнен със свещени неща.

Когато си отиде благодатта, отива си и възможността за изправяне, за израстване. Кой днес говори за това – да стана по-добър? Чухте ли някой да казва: „Искам да стана по-добър човек“? Не. Всеки казва: другите да станат по-добри – аз съм си идеален. Ще ти го докажа даже! И започват караниците… И двойката се разпада – от крясъци, в които всеки обяснява на другия колко е добър и как няма нужда да се променя. И как всъщност другият е този, който трябваше вече да е разбрал колко по-добър трябва да стане, за да бъде достоен за мен.

Беседа, произнесена в храм „Св. вмчк Димитър“ в Атина по време на „ΔΗΜΗΤΡΙΑ 2024“ (Димитриеви дни, които се провеждат през м. октомври)

Безспорно заглавието е странно и провокира, защото е прекалено. Надявам се в хода на беседата да може да го изясним. Нека почнем от там – не е ли краен, прекомерен нашият Бог? В този свет храм има много мощи на светци. Гледаме ги и разбираме, че те също са нещо прекомерно, свидетелстват за една даже плашеща крайност. От една страна е човекът, светецът, с неговата прекомерност, която изглежда, че отговаря на друга една крайност – тази на Бога. Трябва да знаете, че Църквата е среща на две крайности: прекомерната и безгранична любов от страна на Бога – толкова голяма, че каквото и да кажем за нея, ще бъде лъжа. И затова всички, които я познаят, изпитват нужда да я скрият, вместо да я разкриват и описват. Бог е пределът, крайността на любовта. А след това идва и крайността на човека. Това е крайността на едно същество, чиято дълбочина е в буквалния смисъл неопределима. Невъзможно е да бъде разбрана, да бъде проумяна. Единственото, което знаем, е, че за нас Божието име е огромна благост, велик дар. Името на Бога за нас е осъществяване, откриване на един дар, който сякаш няма нито начало, нито среда, нито край.

И тук идва човешкият отговор, който е също прекомерен, който също изглежда краен. Не може ли обаче да има малко по-умерен човешки отговор на „неумерената“, прекомерна Божия любов? Не можем ли да кажем, че мъченичеството или крайният подвиг на нечий аскетизъм са излишни. Щом Бог е толкова голяма любов, защо е нужна моята крайност? Не е ли достатъчна Неговата?

Интервю с прот. Алексей Умински за съвременното семейство и запазването на любовта между членовете му. О. Алексей е председател на храм „Живоначална Троица“ в Хохловка, Москва, публицист, писател, телевизионен водещ

- През 80-те години в съветското училище имаше предмет „Етика и психология на семейния живот“. Струва ли си днес да се преподава нещо подобно на учениците?

- Труден въпрос. Времената се променят бързо, променя се етиката на отношенията. Разбира се, във всеки смисъл би бил полезен предмет като „Етика на човешките отношения“ или „Психология на човешките отношения“. Всъщност да се формулира какво е семейството за съвременния човек е доста сложно. Ние, като православни християни, сме привлечени от традиционните формулировки за семейството и се опитваме да настояваме, че семейството е само онова, което разбираме и виждаме, но съвременният свят отиде твърде далеч от понятието за традиционно семейство. Струва ми се, че ако в училищата бъде въведен предмет за семейните отношения, той така или иначе ще се базира преди всичко на логиката на сексуалните отношения, вместо на традиционните отношения. Въпросът е в какво състояние се намира съвременният свят, как той вижда и разбира семейството. Съвременният свят дава сложно определение на такова понятие като семейството. То съвсем не е онова, което е било през 19 в. И не по този начин се е образувало семейството в традиционното общество, когато представата за семейството е била съсловна. Хората, встъпващи в съюз, на практика са живеели в условия, когато не са приемали личностни решения за брака, а въпросът за женитбата и омъжването се е решавал преди всичко чрез родителите на младите хора и съответно самото семейство е ставало сериозна структура, определена от най-традиционната доминанта на обществото. Можем, например, да си спомним, че не толкова отдавна, в средата на миналото столетие, в Западна Европа разводът беше сложна работа. Така държавните закони на Италия не позволяваха толкова лесно да се разведеш, както можеш да направиш това днес. Затова и съществуват филми като „Развод по италиански“. Макар и да знаем, че в Русия преди Революцията е било същото: тогава разводът е бил изключително трудно нещо. За да го получиш е трябвало да преминеш през доста сложни процедури, както и да встъпиш във втори брак също е било съвсем нелеко.

От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.

Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.