Мобилно меню

4.9459459459459 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (74 Votes)

image.ashxКак ще реагираш, когато ти причиня болка? А аз как ще реагирам на болката, която ти ми причиниш? Именно тук ще се разкрие качеството на взаимната ни обич.

Ако се отнасяш към мен така, както искам, тогава всичко е наред – отношенията ни са чудесни, аз те обичам и ти ме обичаш. Обичта ни се върти около личното ни „его“.

Кой обаче обича истински и без условия? Кой обича и когато го отблъснат и му причинят болка? Знаеш ли кога ще проличи дали обичта ни е истинска? Когато нещо стане и се сблъскаме. Когато между нас се получи недоразумение и ме обидиш. Когато се скараме. Ако и тогава продължа да те обичам, значи вътре в мен има нещо истинско. За тази цел обаче трябва да гледаме отвъд събитията, да виждаме скритите неща. И в момента на скарването да си спомням истини, които често забравям: а именно, че Бог ще изведе от това нещо добро, че е позволил този конфликт да се случи с цел смирението и на двама ни, че имаш една красива душа въпреки грозното ти поведение.

Когато не се караме, е лесно и изгодно да се обичаме. Сега например, някой ме хвали и засипва с поздравления: „Колко хубаво говорите, отче… Радвам се, че Ви видях... Ах, колко хубаво говорите…“. И аз отговарям същото: „А, вие сте господин и госпожа еди-кои си, които ме слушахте? Браво!“.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

03 v hrame 3Храмовото благочестие като задача-максимум

В края на 80-те – началото на 90-те години на миналия век в Църквата дойдоха много хора и за няколко години православните християни се увеличиха многократно. Църковното пространство в онова време беше нещо такова − храм, често полуразрушен, свещеник, който служи на няколко места, и богослужение. Така от само себе си възникна нагласата за въцърковяване през богослужението.

Няма нищо лошо в това, тази практика е много стара, но в резултат се формира мнение, че въцърковеният християнин трябва да съответства на определени норми на църковния живот – да усвои съответния стил на поведение, лексиката, да чете молитвеното правило, да участва в богослуженията, да спазва постите, да отбелязва църковните празници, тоест да се влее в начина на живот на християнина, характерен за дореволюционните години. Точно така бе обозначена задачата-максимум. В тази задача, освен изброеното, влизаше и възпитанието на децата – също в руслото на традиционната църковна култура, прекъсната след Октомврийската революция.

Струва ми се, че тъкмо в това, външно погледнато разбираемо движение към възстановяване, възобновяване на църковния живот, е заложен възелът от проблеми, които започнаха да се проявяват по-нататък в живота и на дошлите в Църквата хора, и на техните деца.  

4.7777777777778 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (45 Votes)

Simbirskaya mitropoliyaНеофитите на 90-те и техните деца

Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.

Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.

Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.

Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите

Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.

4.8837209302326 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (43 Votes)

umОт каква възраст трябва да започне да се изповядва детето

Според мене практиката на детската изповед е доста важен и проблематичен момент в днешния живот на Църквата. Нормата, че децата трябва да се изповядват преди Причастие от седемгодишна възраст се е утвърдила от времето на синодалната епоха. Както пише в книгата си за тайнството на Покаянието отец Владимир Воробьов, при много, наистина много деца днес физиологичното израстване до такава степен изпреварва духовното и психическото, че повечето съвременни деца не са готови за изповед на седем години. Не е ли време да кажем, че възрастта за изповед се определя от духовника и родителя абсолютно индивидуално спрямо самото дете? На седем години, а някои и малко преди това, те правят разлика между добри и лоши постъпки, но е още рано да се говори за осъзнато покаяние. Само отделни, фини, деликатни натури са способни на толкова ранна възраст да изпитат това. Има удивителни дечица, които на пет, на шест годинки притежават естествено нравствено съзнание, но най-често се среща друго – или децата са подтиквани от родителите в желанието им да използват изповедта като допълнителен инструмент за възпитание (често се случва, когато малкото дете не се държи добре, наивната и добра майка да помоли свещеника да го изповяда, като си мисли, че така то ще започне да слуша), или пък това е някакво подражание на детето в отношенията му с възрастните – на него му харесва, че стоят там, чакат, отиват при отчето, той нещо му говори… Нищо добро  не произлиза от това.

При повечето деца нравственото съзнание се събужда доста по-късно. Не виждам нищо катастрофално в това – нека идват на девет, на десет години, когато при тях се появи повече зрялост и отговорност за живота им. В действителност колкото по-рано се изповяда детето – толкова по-зле за него, изглежда ненапразно на децата не се вменяват грехове до седемгодишна възраст. Само когато пораснат достатъчно, те започват да възприемат изповедта като изповед, а не като изброяване на неща, казани от мама или татко и записани на хартия. И тъкмо това формализиране на изповедта при детето е доста опасно в съвременната практика на църковния ни живот.

4.9473684210526 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (19 Votes)

71(беседа със свещеници за пастирския подход към проблемите в семейството)

Когато в това огнище и гнездо, наречено семейство, се съберат двама души и Бог ги благослови и придобият няколко деца, на тях им предстои според своите възможности да преминат през етапите на живота в Светия Дух, както е в Църквата.

Нашата основна цел като духовници, които не се задоволяваме само с това да съветваме, да даваме отговори или психологически да галим хората, е да ги ръководим мистично, т.е. да ги насърчаваме да развиват връзката си с Бога. Първата стъпка е да им помогнем да придобият необходимите добродетели, пазейки заповедите, които Сам Бог е положил като Свое слово в живота на Църквата, за да стигнат до  вътрешното очистване в брака.

Днес действителността е различна и тези нови условия въвеждат напълно непознати елементи в живота и създават огромни проблеми. Ще поговорим по-нататък за това.

Първо нека проследим развитието на добродетелите на съпрузите и децата – както във вертикалните отношения (с Бога), така и в хоризонталните отношения (с ближния).

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.