Промяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

Разговор с Лимасолския митр. Атанасий след неговата беседа „Не можеш да поставиш Бога в безизходица“

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т. е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като става дума за една толкова деликатна тема? За мене лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света гора, който гласи: „Сложил съм си главата в торбата“, т. е. отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш: главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената? Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и нови норми, които са анти-национални, анти-традиционни, антихристиянски, бихме казали и нечовешки, а монашеството бива критикувано по множество начини. В нашето време дори православните енории са придобили светски характер и са забравили своите корени, животът се превърна в ежедневна и изпълнена с тревога гонитба на комфорт и богатство. А резултатът от това е, че така търсеният комфорт уморява, богатството води до обедняване,  почивката – до болка. Днес, когато животът на  религиозните хора е повърхностен, а духовността слаба, за проповедника е много трудно да говори смело и искрено.

Маловерието, неверието, безразличието, непознаването на целта на брака са проникнали дълбоко в сърцата  и умовете на мнозина и последица от това са всекидневните корабокрушения. В едно такова пусто поле на плач и ридания Църквата идва да даде уникални решения, спасение, избавление.

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Жената не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха. Бракът съществува от сътворението и Бог благословил първите хора да се множат. Редица свети отци споменават брака като следгреховно явление. Конкретно св. Атанасий Велики, в Тълкуванието на псалмите, споменава, че целта на Бога не е била бракът и тлението, но нарушаването на заповедта е наложило брака, защото Адам е извършил беззаконие. Св. Методий Олимпийски, в своето съчинение за чистотата, споменава, че девството е по-висше, но и бракът като божествено установление не е укорим. Не бракът, а девството е богодадено. Бракът е даден поради човешката немощ.

Преди пет години в Санкт-Петербурска епархия е създаден център за помощ на съпрузи, чийто брак е в опасност. Организатори са прот. Александър Дягилев и съпругата му Любов Дягилева, която е юрист (на снимката). Методът на работа със семействата в криза – „Съпружески срещи” – е заимстван от практиката на Римокатолическата църква, но е преработен и пригоден за православни семейства, според църковното разбиране за човека и брака.

Движението „Съпружески срещи” е създадено първоначално в 1977 г. в Полша от римокатолическия свещеник Стефан Богушевски и семейната двойка Йежи и Ирена Гжибовски. О. Стефан идва от Канада, където е виждал подобна програма, и решава да я „въцъркови”. Заради успешността й, тя става международна и се прилага в цял свят. През 1990 г. с Йежи и Ирена Гжибовски се среща руският свещеник о. Александър Мен, който иска да приложи програмата в своята енория. Затова през август 1990 г. той изпраща в Полша четири семейни двойки, които да усвоят начина на работа. Същата година през септември о. Александър Мен е убит и новият енорийски свещеник не е склонен да започне дейност на базата на опита на обучените в Полша семейства.

След близо 20 години програмата отново е на дневен ред. Този път има и свещеник, който да я приложи не само на енорийско, но и на епархийско ниво – о. Александър Дягилев. Той признава, че през 2009 г. лично е преминал през програмата със своята съпруга, с която на даден етап от семейния си живот преживяват криза в отношенията. Така той и съпругата му изпитват на практика приложимостта на метода на работа.

Да си духовен човек означава, да не говориш прекалено много за Бога. Обърнете внимание на това – да не говориш много за Бога, а да живееш Бога. А на другите да казваш това, което могат да понесат плюс една стъпка напред – за да ги подтикнеш, но съвсем малко. Разбрах това на Света Гора, където в архондарика на един много строг манастир, Дионисиат, живееше един дядо, йеромонах. Един път при него дойде група поклоници, между които имаше баща и син. Познавах посетителите. Децата бяха игриви и казваха: „Уф, не ни се слушат сега проповеди!”. „Елате, този свещеник е добър! Ще видим какво ще ни каже!” – отвръщаше им бащата. А този йеромонах беше много аскетичен. Влизал съм в килията му, рядко ядеше, беше много строг към себе си, но към другите – дотам, докъдето издържат. И точно когато очаквахме да започне да говори по духовни теми, той започна да коментира последните футболни резултати на Олимпиакос, Панатинайкос, АЕК... И това в архондарика на Света Гора! Питаше посетителите:

- Абе, хора, какво ще стане тази година, ще спечелим ли първенството?