В Божия храм няма място за имитации

- В християнския храм вярващите са свикнали, че „иконите говорят“ на своя специфичен език. А говори ли дърворезбата? Какви са основните теми и мотиви в това изкуство?

- В дърворезбата има голяма свобода на избор както между различните теми и мотиви, така и в начините на изпълнение. Може да се изобразяват събития и личности от Стария и Новия завет, светци, ангели, растителни и геометрични мотиви, цели фигурални композиции, плетеници, животински изображения на съществуващи и митични животни – грифони, еднорози и дракони. В различните школи и периоди резбарите са влагали свои смисли и символика в създаваните от тях изваяния, като всяка школа е имала своята „запазена марка“ – свои любими мотиви, своите художествени разработки и стилизации.

- Какви са критериите, по които може да определим дали една дърворезба има място в православния храм?

- Според мене става дума за няколко основни признака. Единият е дали тя се вписва органично в цялостната атмосфера на храма и дали отговаря на стила, в който са изрисувани иконите и стенописите, които са основата на всичко останало, защото пряко са свързани със сърцевината на вярата ни – Боговъплъщението. За съжаление почти винаги има смесване на стиловете, както и неподчиняващо се на никакви правила самодейно народно творчество. Крайният резултат дори не може да бъде наречен еклектика, защото при нея става дума за някакъв подбор на елементи от няколко различни стила. Така че много рядко може да се види нещо напълно изчистено от примеси, което да бъде като образец на даден стил, а още по-рядко – и на добър вкус. Виждал съм например византийски икони, украсени с келтски плетеници и стасидии в стил сецесион в църква с възрожденски иконостас.

Друг от критериите определено е качеството на изпълнението. Понякога, гледайки някои дърворезби, човек се чуди как са направени – с ръце или крака… Естествено, всеки има някакви пропуски, свои силни и слаби страни и още преди пет хиляди години в Древен Египет е записана мисълта на мъдреца Птаххотеп, който казва: „Безпределно е знанието и не съществува майстор, владеещ изцяло своето изкуство“. Но все пак е недопустимо да работиш за храм, а да нямаш старание и някакво прилично ниво в изработката на нещата.

Като млад посещавах работилницата на известния майстор Петър Кушлев, който определено има голям принос в популяризирането на дърворезбата, защото беше изключително трудолюбив и обучи безвъзмездно няколко поколения резбари. Но той – както пишеха за него в книгите за дърворезбата – „направи преврат в резбарската традиция“, тъй като на иконостасите си правеше селски девойчета с агънца, „мъченици“ на труда с кирки и лопати, опълченците на Шипка, Аспаруховата конница и други исторически сцени… Така и някои майстори от Дебърската школа на иконостасите са ни оставили за спомен автопортретите си, както е например в църквата „Св. Спас“ в Скопие. Подобни отвлечени работи, чиято тематика е далече от вярата, също са неподходящи и това според мене е следващият от критериите.

И като последно мога да добавя, че в храма няма място за долнопробните и евтини имитационни продукти, създадени почти без човешка намеса и от отпадъчни материали, което според мене – въпреки че на някого това може да се стори пресилено – дори е голям грях. Защото на много места в Свещ. Писание има текстове като: „Проклет, който върши нехайно делото Господне“ (Йер. 48:10) и „да постъпват предпазливо със светините и да не безчесят светото Мое име с това, що ми посвещават“ (Лев. 22:2). Но това е вече тема на друг, много по-дълъг и тежък разговор.

- Има ли място и за църковната дърворезба сред изкуствата на новото време, когато ръчният труд става все по-бутиков, а изкушението от лесните решения все по-силно?

- Не мисля, че в случая изразът „бутиков“ е напълно подходящ, защото при него става дума за търговия или предоставяне на някакви услуги, колкото и редки и качествени да са те. Докато при църковните изкуства имаме специфичен вид служение, реализиране на талантите на хората и усилен мисловен и физически труд. Дори понякога направо можем да говорим за подвиг, защото обикновено, когато работиш за църквата, събитията се развиват така, че ти се струпват проблеми от всякакво естество. Всеки, който има повече опит, ще го потвърди. Иначе въпросът Ви е изключително уместен и предполагам, че много хора, работещи на това поприще, са притеснени от нелепите нововъведения, на които сме свидетели. За съжаление търговците в храма се увеличават, а тези, които се трудят, не са конкурентоспособни, защото работят много по-бавно и съответно - на по-високи цени. Разбира се, ако това са критериите – да стане бързо и евтино, в обозримо бъдеще ние сме обречени. Да не говорим за следващите поколения, които няма да имат никаква възможност за реализация в тази област. Обаче разликата в крайния резултат е огромна, така че ако той ни вълнува наистина, не би трябвало да има колебания в избора между двата пътя.

- Има ли криза на църковните изкуства у нас днес и, ако да, какви са нейните причини според Вас?

- Очевидно е, че кризата в нашата църква е дълбока, а тази в църковните изкуства е закономерно следствие от нея. Имаме и много тежко наследство след половинвековната ни зависимост от Съветския съюз – време, в което страната ни беше опустошена във всяко едно отношение. Управляваха ни богоборци, като някои от тях нямаха дори основно образование. Властта създаде своя псевдоинтелигенция, а науката и изкуството бяха превърнати в инструменти за идеологическа борба срещу Църквата. Народът се отдели от Църквата, а по този начин - и от извора на живота и красотата, Бога, и умря духовно. Закономерно вътрешната грозота и бездуховност се изляха навън и превзеха всичко. Състоянието на изкуството на дърворезбата илюстрира това. Българската резба, създадена по това време, в специализираната литература се представяше едва ли не като най-голямото достижение в тази област. При положение, че само от един бегъл поглед върху няколко албума за изкуството на Европа или Азия, или пък за по-старите български майстори-резбари се виждаше колко примитивно, грубо и грозно е всичко, създадено в социалистическия рай. Тази до болка позната ни антиестетика от ритуалните зали и домовете на културата се настани трайно в храмовете, именно защото хората вече бяха далече от Църквата, тя им беше безразлична и чужда и за тях не съществуваха гореспоменатите критерии.

- Има ли църковната общност у нас „полезен ход“ – какво може и трябва да се направи, за да се развие съвременното църковно изкуство в България?

- Мисля, че ние просто трябва да „дойдем на себе си“ като блудния син от Евангелието. В крайна сметка става дума за нашата идентичност и за това, къде принадлежим. Може би се повтарям, но трябва да си спомним какво е Църквата и да се върнем към духа и традицията, завещани ни от предците. Като нещата трябва да са комплексни: образование и подготвени преподаватели, литература, общности и школи, в които богословие и изкуство, теория, практика и богослужение да вървят ръка за ръка. Да има и живо общуване между хората, работещи в тази сфера, защото всеки, който се капсулира и си става „самодостатъчен“, рано или късно спира развитието си, изпада в крайности и деградира. Да се оформи обществено мнение по тези важни въпроси, за да не се позволяват неправилни еднолични решения и обезличаването на все повече храмове. Това отдавна се прави в останалите православни държави. У нас също имаме добри примери в областта на източното пеене, което като традиция е най-развито от всички останали църковни изкуства. И имаме певчески школи, създадени от хора с голям опит и визия в това направление в енорийските центрове към някои храмове като „Св. Кирил и Методий“ и „Рождество Христово“, в Неврокопска епархия и семинариите. Изграждат се псалти и хорове с реална практика, издават литература, има и онлайн обучение.

По същия начин трябва да се прави и в останалите църковни изкуства. Но без помощта на духовенството е невъзможно – трябва и осигуряване на условия, центрове, поддръжка, материална база… За щастие има хора от висшия клир и свещеници, които добре го осъзнават и полагат усилия да подпомогнат тези процеси. Така че има светлина в тунела, но трябва много работа и общи усилия, съборност, което е и истинският правилен начин на работа в Църквата.

Творческа биография на автора:

Николай Иванов е завършил Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, занимава се с църковна дърворезба. В началото на творческия си път се занимава с рисуване, моделиране на форми от пластични материали и миниатюра върху камък. Накрая се спира на дървото, което става негов любим материал и от около тридесет години работи само дърворезба. Обучава се при известния майстор Петър Кушлев. По-късно се учи на методика на преподаването на дърворезбата от Цветана-Лоте Раденкова, а от големия търновски майстор Кирил Томанов – на миниатюра. През 2016 г. помага на майстор Димитър Христов в изработката на иконостаса на Етрополския манастир „Света Троица“. От 2018 г. води курса по дърворезба в Софийската духовна семинария.

Николай Иванов е участвал в общи изложби в Холандия и България, негови творби има в частни домове, както и в редица църкви и манастири в София и провинцията: „Св. апостоли Петър и Павел“, „Св. Преображение Господне“, в Академичния параклис на Богословския факултет „Св. Климент Охридски“, „Св. вмчк Мина“ (Слатина), „Св. вмчк Теодор Стратилат“ (кв. „Бенковски“), „Св. Николай Чудотворец“ (кв. „Бухово“), „Въведение Богородично“ (Смолско, Пирдопско), в големия храм на Дивотинския манастир „Света Троица“ и в двата негови параклиса – „Св. Седемдесет апостоли“ и „Св. Анна“, в манастирите Кокалянски „Св. Архангели“, Руенски „Св. Йоан Рилски“, Германски „Св. Йоан Рилски“, „Св. вмчк Пантелеймон“ (Агия, Гърция) и др. В момента прави нови канаскии на ПКСХП „Св. Александър Невски“.

Автор е на биографичната книга „Разкази за Божия човек“ за покойния ставрофорен иконом Димитър Вукадинов от храм „Св. вмчк Георги Победоносец“ (кв. „Дървеница“).

Д Ъ Р В О Р Е З Б И

Св. Теодор Стратилат – мощехранителница; иконописец: Ясен Иванчев