Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]

- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.

- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.

- А не постиш ли? – учудено попита той.

- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.

- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.

Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.

В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.

Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.

„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.

През третата неделя на Великия пост нашата Църква издига пред нас Христовия кръст, тъй че, ако сме се изморили от поста дотук, с неговото явяване да се окуражим за следващите три седмици. Това е все едно някой да върви по планинска пътека, без дървета наоколо, а силното слънце да го изгаря и заслепява. И изтощеният човек внезапно, на средата на пътя, вижда дърво. Изпълнен с радост сяда под него да си отдъхне, и когато си почине достатъчо, с обновени сили тръгва отново по пътя, който му остава да извърви. Тази роля има честнѝят Кръст в този ден. Отморява хората и ги обновява. Дори самата му поява окуражава уморения и изпълва с надежда отчаяния. Защото, особено през св. Четиридесетница, изкушенията нарастват и отчаянието се усилва, затова имаме нужда от котва, някъде да се облегнем и утешим.

Как обаче ни утешава честнѝят Кръст? Някой би казал, че е по-скоро обратното: че Кръстът означава само скръб и нищо друго. Как тогава да разбираме утехата на Кръста?

Днешното евангелско четиво ни показва начина. Сложи Кръста на рамото си и върви по пътя си. „Вземи кръста си и Ме последвай“. И къде е утехата в тези думи? В обяснението, което Христос дава по-надолу. Който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я намери обновена; докато който се остави на прищевките на сърцето си, ще я погуби завинаги.

Постът е време, когато човек временно се отказва от нещо хубаво. Не бива да постим, например, от ненавист: ние никога не бива да ненавиждаме, но може да постим от сърфиране в мрежата, от безкрайните телевизионни сериали. Можем да се откажем от полезна и вкусна храна, като си оставим здравословната, но не особено вкусна. За децата е важна следната формула на поста: „да се откажем от вкусотиите“: пелмени и кренвирши може, но кока-кола и снаксове не бива. За възрастните хора главното е да не развалят отношенията си с другите хора, а главната жертва е да се примириш с ближния. Затова Великият пост започва с Неделя на прошката. А що се отнася до хранителния пост, то това е избираемо. В хранителния пост всеки намира своя смисъл.

За едни е важно да чувстват, че постят заедно с всички, усещането за единство.

За други той е проява на църковното послушание, следване на църковната традиция.

За трети е важно посланието: „Искам да отслабна, за да може моята плът, тялото ми да не задушава душата“, да придобият независимост на душата си от телесните навици и привързаности.