Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

В първия от благодатните дни на Рождественския пост се обръщаме към всички вас с пожелание за мир в душите и сърцата, духовна бодрост и още по-силно утвърждаване във вярата ни в Христа Спасителя, за Чието достойно посрещане ще се подготвяме през предстоящите ни четиридесет дни до Неговото дивно Рождество. Нека тези дни да бъдат време на истинско покаяние и усърдна молитва, на дейна любов и милосърдие към онези, които имат нужда от нас и нашата духовна и материална подкрепа. Да оделотворяваме любовта си към Богомладенеца в осъзната, непресторена, жертвена любов към ближния – любовта, на която ни научи Сам Христос и с която Сам Той пръв ни възлюби.

Страданието и болката са навсякъде около нас, а затова и възможностите пред нас да подражаваме на нашия божествен Учител, на Неговото състрадание и милосърдие са изобилни. И този елемент от истинския християнски пост е не по-малко важен от другия, който се състои в ограничаването от храна и питие, в предпазването ни от всяко зломислие и злословие. Нека се възползваме от предоставената ни възможност и да преминем през Рождественския пост духовно обогатени, очистени от онова, което ни осквернява и потъмнява в нас Божия образ, по който сме сътворени, и ни пречи да се движим към богоподобието, за което сме призвани.

Събитията, посветени на 230-годишнината от рождението на великия просветител на българския народ, отец йеромонах Неофит Рилски, са безспорно важни и паметни за всички вас – посветилите се на проучването, опазването и популяризирането на неговото изключително по своите измерения книжовно наследство, както и за всички, свързани с университета, носещ неговото име. Тази годишнина обаче е паметна и за цяла България и особено за Православната ни църква, защото неговото духовно-просветно дело, според мащабите и плодовете си, е дело общонародно, което го поставя редом до най-големите наши будители, до всепризнатите и всенародно почитани колоси на православната ни духовност и книжовност от всички времена.

Справедливо титулуван като „патриарх на българските учители и книжовници“ (К. Иречек), йеромонах Неофит Рилски е истинско олицетворение на онзи път, който е бил провидян и посочен на народа ни още от равноапостолния наш Покръстител свети княз Борис-Михаил, от нашите първоучители – светите братя Кирил и Методий, и от всички техни приемници, надграждали през вековете върху положените от тях здрави основи. В този път и този идеал, чиято неизменна перспектива е постоянният духовно-културен възход на българския християнски род и равняването му според най-високите образци на европейската християнска цивилизация, православната вяра, духовност и църковност са неотделими от стремежа към просвета, наука и висока култура.

На 2 септември се чества паметта на св. Мамант. Св. Мамант се почита най-много на о-в Кипър, където на негово име са посветени десетки храмове. Неговото житие разказва в проповедта си митрополитът на Морфу Неофит. Текстът е от книгата „Огнени слова на вярата“ (тук), съставена и издадена у нас на основата на аудио- и видеозаписи на негови проповеди в различни храмове на епархията му.

Мисля си за този наш светец – св. Мамант, роден в затвора от двама родители, които са претворили думите в дела. Това казва и апостолът на народите Павел, този голям молитвеник. Той описва как християнинът очиства сърцето си, как внимава умът му да не се отклони. Великият апостол говори за това в Посланието си до римляните: „Живеем ли или умираме – Господни сме“ (Рим. 14:8). Това е казано за нас, християните, кръстените и миропомазаните, които вярваме, които не се страхуваме. И дори да се страхуваме, да се страхуваме малко, а не страхът да помрачава ума ни и да вършим неща, които застрашават нашето спасение.

Христос е велик. Той храни душите и телата ни. И това виждаме в днешния евангелски откъс. С учението Си Той храни душите на хората – на пет хиляди мъже, освен жените и децата, а те забравят глада на телата си. Но Христос не ги оставя телесно гладни и по чуден начин засища техния глад, като благославя и умножава петте хляба и двете риби.

Човекът наистина е единственото живо същество, което има два вида глад – физически и душевен. Защото е материално и духовно същество. А животните са само физически гладни и когато намерят храна, се засищат. Човекът обаче, дори физически да е сит, си остава душевно гладен. Ето защо се опитва да задоволи душевния си глад, като търси задоволство в различни посоки.

Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез бабешкото „предание“: покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т. н. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат“ с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след единадесет столетия Православие по твоите земи е безкрайно тъжно. За бесовете обаче това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, като се надсмиват над човешките суеверия.