С келяв да се бориш, беля да си сториш

Радой Ралин

Преди не много време имах неблагоразумието да защитя в печата традиционния вид на брачната институция (тук). Единственият безспорен ефект от усилията ми беше, че си спечелих име на „хомофоб“ и „привърженик на националсоциалистическите идеали“. Сега ми беше предложено, вероятно в първото качество, да прокоментирам три събития: последния гей-парад, официалното становище на Св. Синод и един примерен отклик на това становище – статията „Църквата да помага, не да забранява“ от Наталия Милчева (в-к Стандарт, 20.6.2014 г.). Трябва да призная, че това се оказа твърде затрудняваща задача. Не само поради разнородното значение на трите, а главно поради нежеланието ми да се включа в спонтанно образуващата се верига. Всяко от въпросните, да ги наречем събития, разбира се, може да се обсъжда поотделно. По-интригуваща обаче ми се стори съзнаваната или несъзнавана връзка между тях.

Поредният гей-парад вече трудно може да се нарече събитие. Още по-трудно е да се каже нещо ново за тази настойчиво повтаряна безсмислица. Никой, приемащ „половата си ориентация“ за нещо естествено, не би се вдъхновил от идеята да направи от нея социално или политическо събитие. „Нетрадиционният“ характер на самото сексуално влечение още по-малко може да обясни усилията то да бъде представено като нещо естествено.

Най-тежко е, когато човек трябва да погледне в лицето своята отговорност. Когато някой ден се завърне у дома и намери бележка на масата, че жена му много съжалява, но не вижда друг изход, освен да го напусне (взела е и ключовете от колата); когато „детето“ е заминало да поработи малко в чужбина, а ето че започва да се обажда по телефона един път на шест месеца  от някоя далечна наркоманска комуна (за пари, естествено); когато не ти остава друго, освен да се кандидатираш за депутат, за да ковеш закони за другите там, където сам си се провалил...

Да се опитаме да бъдем честни към себе си: колцина от нас, мъжете, се оказахме на висотата на отговорността, която ни е поверена? Обичахме ли жените си, борихме ли се за тях и с тях, когато им беше нанагорно или ги оставяхме „кавалерски“ те да се справят с трудностите? Изслушвахме ли ги търпеливо и внимателно, как споделят с нас своите болки и проблеми, или бяхме втренчени в някой екран, който ни интересуваше много повече от „безкрайните женски истории“? Бяхме ли винаги налични за своите деца или се измъквахме с оправданието, че това не е мъжка работа („Нали знаеш, скъпа, не разбирам от подобни неща...“)? Трябва ли тогава да сме толкова изненадани от писмото на масата и от гласа на онова същество по телефона, в коeто не разпознаваме нашето дете?

Сряда, 11 февруари 1976 г.[1]

… Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, т. е. на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение.