Двете големи трагедии в началото на май в началното белградско училище „Владислав Рибникар“ във Врачар и в Младеновац, масовите убийства, извършени от 13-годишно и 20-годишно момче, както и неочакваната вълна на подкрепа за убийците сред децата в социалните мрежи, поставиха в сръбското общество въпроса за това, доколко религиозното образование в училищата изпълнява своята роля да възпитава децата в християнски морал. В интервю на изданието „Новости“ с викария на Сръбския патриарх Новобърдски епископ Иларион той разказа, че Сръбската православна църква е доволна от широкото присъствие на предмета Вероучение в сръбското училище, но нелоялната конкуренция на Гражданското образование, както и силното влияние на социалните мрежи са причина религиозното образование да няма такова сериозно влияние върху младите хора. Освен това обучението в нравствени ценности има второстепенно значение пред личния пример на възрастните.

Ето и основните акценти в интервюто, което очертава как СПЦ оценява проблемите пред предмета Вероучение в сръбското училище, където то присъства вече повече от двадесет години като задължително-избираем предмет.

Как Московска патриаршия се бори със свещениците, които са против войната?

До февруари 2023 г. името на свещеника Йоан Ковал е известно само на сравнително тесен кръг енориаши в няколко московски църкви. Роден в Луганск, той се премества в Москва и завършва легендарното Централно музикално училище към Московската консерватория. След това завършва Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт, ръкоположен е за свещеник преди двадесет години. Женен, с пет деца. Служи като енорийски свещеник в няколко църкви в югоизточната част на Москва.

В самото начало на февруари животът му рязко се променя. Името на свещеника се появява в много руски медии, включително в правителствения вестник „Российская газета“.

Защо изведнъж възниква такъв интерес към един напълно неамбициозен енорийски свещеник? Какво е направил? Причината за неговата известност – за някои повече от скандална – е забраната да служи и по-специално изненадващата причина за тази забрана.

Това са детски, детински, свeти в наивността си въпроси, зададени при необичаен диалог по време на среднощна среща. Никодим, достолепен старец, „учител Израилев“, бил стъписан от чудесата, които Иисус вършел, както и от Неговото учение, затова решил да се срещне лично с Него и да си изясни от първа ръка въпросите, на които търсел отговор. И точно неговите спонтанни, неподправени, почти нелепи въпроси ни дават възможност да усетим суровата автентичност на цялата картина, разказана в третата глава на Йоановото евангелие – срещата и диалога между Никодим и Иисус. Подобни срещи и въпроси към Него са описани и на други места в Евангелието, но този диалог е по-различен и ни кара да се усмихнем и да си кажем, че и ние сме същите като Никодим, че и ние – ако бихме били на мястото на Никодим – щяхме да задаваме същите наивни и детински въпроси.

Никодим е влиятелен и почитан член на еврейското общество, фарисей, „началник юдейски“, „учител Израилев“, член на Синедриона. Отива при Иисус през нощта, страхува се да не бъде видян, че ще се срещне с Него, защото отношението към Него не е еднозначно, мнозина Го уважават, но и мнозина Го смятат за измамник и лъжепророк. Още в първия миг на срещата Никодим изповядва убеждението си, че Иисус е „учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог“. А Иисус като че ли го прекъсва, като че ли не го оставя да зададе главния си въпрос, а направо му казва: „ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“.

Доц. д-р Мариян Стоядинов е ръководител на катедра „Библейско и систематическо богословие“ в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий“. Роден е през 1964 г. Завършва Духовна академия „Св. Климент Охридски“ в София през 1991 г., специализира в Аристотелевия университет, Солун. В периода 1994-2006 г. е президент на Балканския православен младежки съюз (BOYA).

Автор е на редица книги: „Символите на Църквата – от апостолския век до тържеството на Православието“, „Божията благодат – богословско изследване“; „Църква. Общност. Общество“, „Иконология на догмата“.

Преводач, редактор и издател на сборници с текстове, статии и книги на християнски автори.

На Лазаровден доцент Мариян Стоядинов изнесе беседа пред българите в Лондон на тема „Възкресение и живот“, която се състоя в залата на Българския културен институт в Лондон. Посещението му беше по покана на о. Добромир Димитров от Българската православна църква „Св. Йоан Рилски“ в Лондон и с благословението на Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний. За читателите на вестник „БГ БЕН“ (издание на българите, живеещи във Великобритания, бел. ред.) доц. Стоядинов даде специално интервю броени дни преди празника на празниците – Възкресение Христово.

Не знам защо в Страстната седмица си спомних този човек. Пред Велики четвъртък светлината е някак особена. Куполите на „Св. Александър Невски“ в златното си сияние усилват ефекта на яркото слънце, което пък придава на старинната базилика „Света Софѝя“, закътана в съседство, особеното усамотение на кораб, плуващ леко встрани по небосклона, но гостоприемно разтворил двери за земните пътници. Още в притвора те лъхва мирисът на свещите, в полумрака лицата се озаряват и се променят. Тогава се сетих за лицето на този мъж около осемдесетте, когото често виждах там – пред иконата на св. Богородица, със свещ в ръка, или приседнал за малко на един от дървените тронове, ако не го държат краката. Събран в молитвата си, зареян някъде другаде. Запомнил съм и особената му походка – леко провлачваше крака, тъй че по време на службите чисто звуково го чувах как идва. Винаги от южния кораб, оставайки задълго там, някъде зад третата колона.

Кимвали сме си с глава, но никога не бяхме разговаряли. Докато веднъж през Страстната седмица – дали не беше на Разпети петък, или на Велика събота? – на излизане от храма ми се стори, че промълви нещо. Видях, че се олюлява, хванах го под ръка, а той леко се дръпна, явно не искаше да прояви слабост. В очите му имаше сълзи. Със сподавен глас изрече нещо, което явно му тежеше отдавна:

- Те ни накараха… Бяхме още деца… Те са виновни…