На 11 май 330 г. се е състояло тържественото откриване на Константинопол, а на 21 май църковният календар почита всяка година Константин Велики и майка му Елена. Искам да припомня видението, по време на което императорът е видял кръстния знак и е получил уверението „С това ще победиш“. Ще се опитам да направя сравнение между начина, по който възприемат този опит във Византия, и в съвременна Русия и продължаващата война.
Цялата по-късна политическа идеология на Източната империя се основава на този лозунг. До такава степен призоваването на Кръста прониква в политическата култура на онова време, че някои химни (като „Спаси, Боже, Твоя народ…“) се утвърждават като емблематични за празниците на Кръста, въпреки хилядите тропари, написани за духовното значение на този символ: знак на жертвената любов, символ на смирение, оръжие срещу изкушенията и злото, източник на утеха и надежда в изпитанията, условие за Възкресението и т. н., и т. н. В крайна сметка като официален знак на държавата надделява възприемането на Кръста като израз на колективната идентичност на онези, които вярват в божествената истина, в противовес на идентичността на заблудените.
Пеенето на тези химни през 21 в. обаче е дисонанс, тъй като вече не съществува християнска империя, която да се защитава от варвари, нито пък сегашните ни лидери са вярващи. Тяхното запазване в употреба отразява колко дълбоко в колективното несъзнавано е вписано мисленето от онова време. Истината е трябвало да победи заблудата, а начинът на победата се е влияел от психологическите и социални дадености на тогавашната епоха.
Историческото мислене не трябва да бъде анахронично и трябва да отчита актуалността на събитията. Всъщност днес е трудно да разберем как са мислили хората в миналото и какви са били техните приоритети. Различни обстоятелства, различен опит, различни очевидности. Когато сте претърпели три века гонения и сега сте гражданин на държава, вдъхновена от Евангелието, в противовес на езическите народи, които я заобикалят, намирате за напълно разумно да поискате Божията помощ не за да победите враговете, а за да запазите възможността за свободно упражняване на християнския живот и (защо не?) християнизирането на останалата част от човечеството.
При отсъствието на модерна политическа мисъл и съответните демократични идеали обаче Византия неизбежно е била теокрация – както и западното християнство. Не като днешните радикални (Иран, Саудитска Арабия), а по-мека. Тя наистина процъфтява като цивилизация, но трябва да наричаме нещата с истинските им имена.
Само в контекста на историческата херменевтика можем да разберем призива и насърчението „С това ще победиш“. Бог винаги се разбира от гледна точка на културната значимост и жизнените нужди на всяка епоха. Нека отбележим обаче, че схващането за Бога, което подкрепя и насърчава динамичното разграничаване на християнския народ от невярващите, не е единственото: много текстове на византийското християнско богословие съдържат по-„напреднали“ версии на представянето на Бога, съвместими със съвременните нужди: например, любовта към Него, образа на приятел и спътник, както и на първороден брат и т. н. Освен това Христовото учение срещу насилието и властта като цяло вече е било налице. С други думи, Византия се е опитала, но не е модел на християнството.
До какъв извод искам да стигна? Винаги е необходимо богословие, което отчита културния контекст, защото в противен случай се стига до безкритично пренасяне на фактите от миналото в настоящето. Резултатите са комични тогава, когато не се превръщат в трагични. А точно това се случи с постсъветска Русия!
Политическата идеология на Византия е била най-осъществимата (и вероятно доста успешна) за онзи културен ред. Толерантността, например, трябва да се оценява по стандартите на времето, а не по днешните. Това не означава, че дори тогава тя не е подлежала на подобрение. В човешките действия винаги има известна степен на неопределеност и неуспех, дори и при най-добрите намерения. Във всеки случай обаче пренасянето на идеологическия режим от онова време в 21 в. се превръща в карикатура. Понякога това е фатално.
Русия като държава няма никакви демократични традиции и опит. Като предмодерно аграрно общество то е насилствено модернизирано, изключително под формата на комунизъм. Следователно Църквата е претърпяла двоен шок, тъй като срещата ѝ с идеите на Модерността също е била травматично преживяна чрез атеизма и материализма на 19 в. (описани по затрогващ начин от Достоевски). Така през 1991 г. един благочестив и търпелив народ, който очевидно се подчинява на властта, изведнъж се оказва с уж свободна икономика и претендиращи за демократични институции. Гражданите се чувстват унизени, лишени от славата на суперсила, а бедността накърнява достойнството им. В същото време момичетата от тази страна започват да проституират в останалата част на Европа. Нейните клирици ежедневно откриват, че от постмодерния Запад се внасят най-странни идеи и практики. Това беше сериозна културна и морална криза.
Именно това беше часът на Църквата, нейната възможност. Нейното историческо призвание е да вдъхновява за християнски живот, основан върху настоящето, способен да подхранва духовния глад след сушата на съветския атеизъм, да отваря и свидетелства на света за Христос. Предизвикателството беше да се яви едно православие, което творчески приема здравословните елементи на западната култура. Вместо това Московска патриаршия предпочете да търси източници на самоувереност в миналото: в национализма, в логиката на империята, в сектантството. Това беше фатален избор, един от плодовете от който е войната, в която живеем днес.
С други думи, оправданата екзистенциална несигурност на един голям исторически народ е довела до търсене на утеха не във вярата, а във фантазията, не в Евангелието, а в секуларизма. Вместо да гледа към бъдещето, тя се опитва да преразкаже миналото. Вместо да направи от вярващите граждани на света, им предлага виртуалната реалност на една нова Византия. По същество Руската църква поема задачата да бъде опозиция на модерните и постмодерните идеи, така че да „огради“ паството си, от една страна, и да привлече наивните инославни християни към обръщане, от друга. (Съвсем неотдавна една общност от консервативни протестанти в Западна Вирджиния, САЩ, се присъедини към Руската православна църква!) С други думи, „продава“ имиджа си на единственото християнско пространство, който се противопоставя на западния атеизъм и корупция…
Така можем да разберем защо руснаците толкова лесно съчетават богатството и разкоша с благочестието, защо използват Кръста в мегаломанските си мечти, защо в агонията на идентичността си губят компаса. Неспособни да интерпретират Византия в исторически план, те се задоволяват да я пренесат непроменена в наши дни. В продължение на тридесет години те се занимават с тази гигантска операция за възстановяване на предмодерните ценности, представяйки ги като уж традиционни. Клирици по телевизията заявяват, че демокрацията не е подходяща за Русия или оправдават насилието на мъжете към техните съпруги. Светогледът на сегашното руско ръководство е за една чиста свята родина, заобиколена от варвари. Тяхната мисия, която не крият, е да възстановят подкопаната мъжественост…
Следователно трябва да разберем, че те защитават друго, изопачено християнство. Приоритетът, който възпитават сред хората, не е във връзката с Христос, а в установяването на идентичност и дори в противопоставяне на другите идентичности. Този път неминуемо води до ирационалност. Когато душевният хаос и мъка настояват за формиране на идентичност, човек става способен да стъпва върху трупове…
Ако политическите им лидери имат оправдание в невежеството си, то църковните им пастири нямат никакви смекчаващи вината обстоятелства. На техния собствен език беше формулирано известното обновително богословие на 20 в. (Флоровски, Шмеман, Лоски, Афанасиев), което те предпочитаха да игнорират, сякаш не съществува. И докато то напояваше и продължава да напоява богато гърци, французи, американци и т. н., те се задоволиха да се хранят с кухи думи, с нарцистичен „въздух“. В резултат от това бяха доведени до дълбоко заблуждение, оправдавайки убийството на хиляди войници и цивилни, … за да се противопоставят на гей-прайдовете!
Какво означава всичко това за гърците днес?
Първо, трябва да се обърне голямо внимание и да се прояви бдителност към феномена на домашните почитатели на руския мит, защото в действителност това са хора, които се чувстват неудобно в собственото си време и изпитват носталгия по Византия.
Второ, за щастие това течение е малцинство, тъй като страната ни има добър богословски потенциал, традиция на критика на епископата от страна на църковното изпълнение и силни основи на европеизма.
На трето място, време е да свалим очилата и да работим заедно: църковниците трябва да разбират по-добре светските хора, като премахнат всички предразсъдъци, а за нашите интелектуалци е време да се отърсят от заблудите си относно Църквата.
Както религиозно безразличните не са групирани заедно (сред тях има войнстващи атеисти, леки агностици, добронамерени симпатизанти, рационални технократи и т. н.), така и вярващите са различни (има трезви европейци, мислещи умерени хора, доскорошни фанатици, простовати и т. н.). Двете страни трябва да се откажат от самоцелната и затормозяваща тактика да представят опонента си такъв, какъвто искат, за да имат после основание да го атакуват. Стига вече идеологически карикатури и ненужни спорове!
Човечеството е навлязло в нов исторически цикъл с неясно развитие. Изходът от борбите, които ще се водят оттук нататък, ще зависи от сътрудничеството на онези, които мислят в сътрудничество, на онези, които са привлечени повече от реалността, отколкото от фантазиите. И християните ще се превърнат в надеждата на света, когато смирената и безпрекословна вяра формира идентичността (както е било в началото), а не когато (обратно) нуждата на душата от идентичност деформира вярата по свой собствен калъп, както наблюдаваме с болка да се случва сега.
Публикувано в: Huffpost
Прот. Василий Термос (р. 1957 г.) е известен гръцки богослов, клирик на митрополията на Тива и Левадия. Завършил е медицина и богословие. Доктор по богословие на Атинския университет. Дванадесет години преподава в Богословската академия на Албанската православна църква, а понастоящем е професор по пастирско богословие във Висшата църковна академия на Атина. Действащ психиатър на деца и юноши. Бил е гост-преподавател в редица световни университети – в Харвърд, Бостън и др. Неговите книги и статии са преведени на английски, френски, руски, румънски, български, испански и руски език.
