- Ще поръсиш захарта навсякъде - оттук та чак до разклона за магистралата, отец – даваше наставленията си кметът. -  По малко сипвай – един пакет на километър стига. Ама и да свърши, не се притеснявай  - разпоредил съм да се осигурят допълнителни количества. На Т-образното кръстовище, дето го откраднаха знака, че вече си без предимство, повече сложи. Там е място прокълнато – всеки месец става тежка катастрофа. А, и на онзи големия, 180-градусовия завой, повече поръси, че там и лете, и зиме стават катастрофи – не само изпреварват на непрекъсната линия, ами и много заледява зимата, пусто да опустее! Тази година дали да не вземем да поръсим и малко сол и пясък. Нямат магическата сила на захарта, ама поне ще подобрят сцеплението.

С червените конци против уроки няма да те товаря тебе – възложил съм организацията на секретаря – да ги навържат на всеки знак за ограничаване на скоростта в общината. Пък дано вземат да ги спазват от време на време.

„Малка стъпка за раба Божий, голяма крачка за св. Православие”, помисли си о. Ипомоний в момента, в който стъпи на Марс, спомняйки си думите на Армстронг на Луната. Отецът беше първият свещеник, всъщност първият човек, който стъпваше на друга планета. В момента, в който направи първите няколко несигурни стъпки по Червената планета, в пряко предаване, излъчвано по всички световни телевизии и в глобалната мрежа, го коментираха и се готвеха да го гледат с 14 минути закъснение около 4.5 млрд. души – практически навсякъде, докъдето достигаше сигнал и имаше телевизор, компютър или смартфон. Сигурно вече на Земята триумфираха, а сърцето на о. Ипомоний вместо да ликува се беше свило от притеснение... Но да не помислите, че той се притесняваше за живота си? В никакъв случай! Отецът цял живот беше възлагал упованието си на Бога и по време на космическия полет не се смути дори и за миг – напротив, повдигаше духа и вдъхваше увереност на всички останали членове на екипажа. Друго, друго го терзаеше...

Една изповед на Благо Мегалов

„Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо” (1 Кор. 1:27-28)

ПРЕДИСТОРИЯ

Помня „как се каляваше стоманата”, защото във времената, когато бях ученик, ни го напомняха ежедневно. Стоманата се каляваше във вечните огньове. На това ни учеха като деца: стомана и вечни огньове. Оттам трябваше да отсеем вярата и добродетелите...

Бях забравил обаче, че малко по-късно пътят ми към Църквата минаваше през Дома на хумора и сатирата в Габрово. Разбира се, не само оттам, но тази спирка в своето си време беше от решаващо значение. Преди шест години мои скъпи приятели и съмишленици от редакцията на православния сайт „Двери” ми дадоха повод да си спомня този факт, както и да го обмисля по-задълбочено.

Кръстен съм в св. Православна църква от младенческа възраст, но онова, което днес наричаме въцърковление, при мен, както и при много други от моето поколение, започна значително по-късно, някъде към осемнайсет-двайсетгодишна възраст, и продължи около три години. И се надявам да продължава цял живот, защото, макар и днес да съм в свещен сан, професионалисти във вярата не трябва да има.

„Този трябва да е, сигурно е замръзнала ключалката...”, мислеше си отец Ипомоний, докато се опитваше да отключи една от бараките до храма, в която държаха лопатата и греблото за почистване на снега. Още няколко пъти опита да пъхне ключа в катинара, после повъртя и огледа всички ключове във връзката и тъкмо се канеше отново да се помъчи да отключва, вдигна глава и видя съобщението с печата на „Премъдрост ООД”: „Съгласно Решение на Св. Синод №..../...12.2013 г. всички принадлежащи на БПЦ-БП недвижими имущества, се отдават за управление на фирма „Премъдрост ООД”. Чак тогава видя, че катинарът не е същият, ама нали от миналата зима не му бяха трябвали лопатата и греблото, не беше обърнал внимание.

А сега, де! Никой не го беше предупредил. Че и бараката ли беше към тези „недвижими имущества” за управление? То, щом такова е решението, ще се приеме, разбира се, ама кой щеше да отключи катинара, да си вземе поне о. Ипомоний инструментите, че тази година снегът падна тъкмо в навечерието на Рождество, а старите баби и така трудно ходеха, оставаше някоя да се подхлъзне на заледено и да направи беля току навръх празника! Разгеле, че от бай Стамат от Смесения магазин зае неговото поизпочупено гребло, та се захвана да рине снега.

„Малко е времето, малко!”, мислеше си тъжно отец Ипомоний, докато си тръгваше от училището. Бяха го поканили да представи на преподавателския състав Учебното помагало на Двери по български език, Роден край и час на класа за интегриране на знанието за християнството в първи клас. Презентацията мина блестящо и всички бяха много доволни, но защо му трябваше да приема предложението на класната на сина си да се срещне и с големите ученици! Хубаво беше решил да си тръгва, ама хайде, уж за 5 минути, да не разочаровал децата, че някои са го виждали само по телевизията и се вълнуват да го зърнат и на живо, имали много въпроси за Църквата и какво ли още не... Кой да знае, че изпълнявайки пастирския си дълг, ще се натъкне на такива изкушения!