Продължение на беседата "Стават ли днес чудеса?"

И така, чудесата спрели ли са? Не, ни най-малко. Никъде в Свещеното Писание не се казва, че някакъв определен момент Бог ще спре да върши чудеса. Не се казва, че Светият Дух е спрял да действа в първите векове или че след епохата на апостолите чудесата са престанали. Божията Майка непрестанно върши чудеса. Същото важи и за светиите – видяхме това дори само с свети Паисий. И не става дума само за чудото – свети Паисий е извършил толкова много чудеса и ще продължи да върши чудеса. Помислете в колко семейства е влязъл, говорил е с тях, довел ги е в Църквата – храмовете се напълниха през миналия Великден. Дойдоха хора на изповед. Това наистина е чудо. Следователно, чудесата не са престанали.

Тогава какво се е променило?  Там, където хората дълбоко вярват, че Бог може да действа, има и повече преживявания на чудеса и подобни събития. Затова чудесата често се случват там, където хората нямат нищо друго освен молитвата. Когато си в Африка и нямаш нищо друго освен молитвата – Бог действа. А при нас няма да се молиш – ще отидеш да си вземеш един парацетамол. Ще вземеш лекарство, ще отидеш на лекар. И това е правилно, разбира се... Но искам да ви покажа как се променя нагласата на хората към самата възможност за чудо.

Втора част на беседата Изкуството на молитвата

Помисълът идва тихо, почти неусетно, и започва да шепне: „Купи и тази рокля. Вземи и онези обувки“. Имаш вече десет чифта, но той настоява: „Още един няма да навреди“. Познавам хора, които притежават по четиридесет чифта обувки. Един от тях с иронична усмивка се питаше: „Какво сме станали – стоножки ли? Ако имахме четиридесет крака, да, щяхме да ги носим. Но с два?“. Замисли се, чедо мое: Възможно ли е един човек да има нужда от четиридесет, петдесет, дори шестдесет чифта обувки? Не, това вече не е нужда. Това е страст. Това е ненаситност. Това е душевна болест. Купуваме и трупаме – обувки, дрехи, чанти, предмети. Не защото ги използваме, а защото вътре в нас има нещо незапълнено. И се опитваме да го напълним с вещи.

А нуждата е проста: Един чифт за зимата, един за лятото. Може би още няколко – за различни поводи, за удобство. Десет чифта – добре. Но четиридесет? Къде отиват всички тези неща? Истината е, че това е страстта на човека – непрестанно да желае, да притежава, да се усеща пълен чрез външното. И точно тук идва нуждата от аскеза. Не просто от външен отказ, а от вътрешно упражнение в свобода.

Някъде към 1980 г. при стареца Ефрем дойде млад човек, съдия по професия. Намери го в кухнята да се занимава с обичайното ръкоделие – правеше печати за просфори. Вадеше печата от горещата тенджера с вода, която къкреше на огнището, и ги дълбаеше.

Мъжът се поклони и седна на близкия сандък.

- И така, какво имаме? – старецът обърна пронизващия си поглед към младежа.

- Имам проблеми, отче, различни проблеми.

- Колко често се изповядваш?

- Отче, – нерешително рече младежът, – аз не се изповядвам.

- Е, тогава проблемите естествено изобилстват.

Ако попитаме който и да е човек много ли са скърбите по земния му път, то без съмнение всеки би отговорил: огромно множество скърби – и външни, и вътрешни. Това са безброй болести, които ни спохождат; опасности от зли хора, всякакъв род обиди, загуба на близки; страдания, породени от завист, гордост, ревност, самолюбие… И не можем да изброим всички видове скърби, неизбежни за всекиго от нас в земния ни живот.

А много ли са радостите по пътя ни? И на този въпрос, разбира се, всеки би отвърнал: голямо множество. Нима самият земен живот не е източник на радост за нас? Радост за нас е нашето здраве и отдихът след честно изпълнения труд. А трудът, извършен за благото на семейството, за благото на хората – нима също не е извор на радост? И ако скърбите са огромно множество за човека по пътя му към вечния живот, то и радостите са немалко.

А кои са повече – скърбите или радостите? Няма да броим кое е повече в живота ни: за един – скърбите, за друг – радостите. Ще кажем за друго. Ще напомним, че за вярващия човек радостите винаги са повече, отколкото скърбите. Нали самата наша вяра е неизчерпаема съкровищница на радост.

Често човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.