Из писмото на свщмчк Дионисий († 264 г.), епископ Александрийски, за времената на гонения и епидемията на т. нар. Киприанова чума. Болестта, поразила Римската империя през 3 век, остава в историята с името на св. Киприан Картагенски, който описва нейните симптоми. От тази заразна болест в Рим умирали ежедневно около пет хиляди души. Св. Дионисий пише, че в Александрия не са останали жители по-възрастни от четиридесет години. В това сурово време Александрийският епископ описва поведението на християните и тяхното отношение към смъртта: не лекомислено и самоуверено, а подражавайки на Христос – като горчивата чаша, която те изпиват от любов към страдащите ближни. 

„... След кратко прекъсване върху нас се стовари тази болест; за тях (езичниците) това беше най-страшното от всички страшни неща, най-жестоката от всички беди и, както казва техният собствен писател, изключително събитие, което никой не можел да очаква. За нас то не беше такова; както и в другите случаи Господ ни изпитваше и каляваше. Болестта не ни заобикаляше, но поразяваше повече езичниците.

Името на св. Никита Ремесиански е завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация на този процес, в действителност няма нито едно българско научно изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник. Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.

Липсата на изворови данни за християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.

(Седма част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

Открай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм“. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната, е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат“.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония“, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе“.[1]

Първо благовестие на св. ап. Павел и св. ап. Андрей

Балканският полуостров, като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада, е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 г. св. ап. Павел започва второто си мисионерско  пътешествие. Трябва да отбележим, че първата християнска история, Деяния на св. апостоли, макар да пресъздава етапите на географско разпространение на християнските общини от Предна Азия до Рим, има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.

Изворите за проповедта на св. ап. Павел се намират в самото Св. Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Духът Божи не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно със св. ап. Сила, Тимотей и Лука. Св. ап. Лука разказва как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“. След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония“ (Деян. 16:9-12).