Когато Иисус отива към Йерихон, спрял за малко и вдигнал поглед към дърветата, настойчиво търсейки нещо. Онова, което търсил, бил един човек от най-богатите в областта и при това известен. Този човек, на име Закхей, бил началник на митарите, а това означавало грешен човек. Защото богатството на един митар било синоним на несправедливост и измами, а сребролюбието и съпровождащото го жестокосърдечие се смятат за най-големите страсти, които могат да обхванат човешкото сърце.

Този проблем изглежда не притеснявал митаря, тъй като във всекидневния си живот той установил, че парите са силен аргумент и думата на един богаташ винаги се зачита. Изглеждало, че нищо не му липсва, а земята, на която стъпвал, била здрава и сигурна. Парите му осигурявали този комфорт и животът му бил лесен и хубав.

Това обаче било само външното впечатление. Изглеждало, че има всичко, но той усещал, че нещо му липсва, само че не можел да определи какво е то. Парите, които щедро пилеел, удовлетворявали всичките му желания и той се наслаждавал на всичко, което иска. Накрая обаче винаги чувствал, че не се е насладил в живота си на онова, за което наистина копнее сърцето му.

В един от текстовете за св. Макарий Египетски е запазена следната история, която разказва самият светец и която се отнася за ада:

„Като ходел един път в пустинята, той намерил захвърлен на земята човешки череп. Побутнал го леко с финиковата си тояжка и казал:

- Чий си? Отговори ми!

Черепът проговорил и рекъл:

- Аз бях главен жрец на езичниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух. Винаги, когато жалееш в молитвата си тези, които са в ада, те се утешават малко.

- А каква е утехата им? – попитал авва Макарий.

- Колкото е разстоянието между небето и земята, толкова е и огънят под нас. Тъй като сме в огън от главата до петите, не можем да видим лицето на другия, защото гърбът на единия е залепен до този на другия. Когато ти обаче се молиш за нас, ние се виждаме за малко един друг, докато трае молитвата, – отвърнал жрецът.

Заплакал тогава старецът и казал:

В Северна Добруджа, Румъния, в крайдунавския град Тулча се намира българската църква „Св. Георги“ или Biserica Bulgara Sfântul Gheorghe, по известна като „Biserica cu ceas“ – „Църквата с часовника“.

До началото на руско-турската война от 1827-1828 г. българите са имали само една малка дървена църква в лозята извън Тулча. Духът на изгубеното време е запечатан в пожълтелите фотографии:

След интеврюто в Двери (тук) психологът Емилия Бойчева дава за читателите на сайта конкретни съвети за справяне със страховете и безпокойството, предизвикани от пандемията и несигурността в света. Г-жа Бойчева изхожда не само от позицията си на професионален психотерапевт, но и от опита си на вярваща християнка.

1. Винаги максимално точно формулирайте конкретните причини за своето безпокойство тук и сега. Помнете, че мисълта за нещо не го прави факт. Не вярвайте на всичко, което си мислите. Когато нямате конкретен факт тук и сега, който поставя пред вас задача за решаване, необходимост от конкретни действия за преодоляване или предотвратяване, тогава много лесно е да се заблудите и да влезете в измислен сценарий с всевъзможни последствия. Тогава започват безпочвените и ирационални тревожни предъвквания. Само че вие вече не забелязвате, че те са безпочвени и ирационални. Знаете само, че се чувствате ужасно и животът ви вече не е същият, и сънят ви вече не е същият, и събуждането е мъчително и съпроводено с тревожно очакване на неясна катастрофа…

Дългата подготовка, която Църквата е определила, за посрещането на Рождество Христово е достатъчна, за да ни покаже, че се случва нещо изключително и неповторимо. Отците на нашата Църква възпяват този празник като начало на спасението ни, тъй като всичко добро, последвало след това, започва от момента, в който се ражда Христос.

Не е било лесно за Бога да намери решение за проблема на човека. Човекът бил озверял и се бил отдалечил от Него. Егоизмът му укрепвал и колкото повече време минавало, толкова състоянието му се влошавало. А, както ни уверяват отците-аскети, егоизмът и високомерието са равнозначни на психическо разстройство и лудост. Закономерно хората стигнали дотам да се покланят на идоли и демони, дори на безсловесните животни и влечуги.

Макар че било достатъчно да хвърлят един поглед около себе си и да намерят решение на проблема си. Хармонията на вселената, подредеността на творението и невероятната красота на природата възпявали истинския Бог. Всичко викало на висок глас за своя Създател! Но хората, здраво стиснали очите си и запушили напълно ушите си, успявали да не забелязват Бога. И вместо Него били готови да приемат всичко друго, но не и истинския Бог.