На вниманието на читателите ни предлагаме една забележителна молитва на преподобния Исаак Ниневийски или Сириец. Църквата е отредила неговата памет да се чества на 28 януари, заедно с другия много известен сирийски отец – преп. Ефрем (4 в.).

Св. Исаак е живял през втората половина на 7 в. Родом сириец, той e отлично образован и високо духовен църковник. Живял e отшелнически уединен, но и в манастир недалеч от библейския град Ниневия. Известно време е Ниневийски епископ, а после отново се връща към монашеския живот и до своята кончина се подвизава, пише и наставлява в т. нар. Скитска пустиня, южно от Нитрийската пустиня и на запад от делтата на р. Нил, където и до днес съществува манастирът „Дейр Сурианѝ“. Написал е много съчинения на сирийски език. Канонизиран е както от Православната, така и от дохалкидонските църкви.

Подвижникът-мистик задълбочено разяснява Св. Писание, божествените тайни, Христовия съд, духовното ръководство, описва и анализира съзерцанието и молитвата, същността на монашеския живот, състоянието на праведност и греховност, способите за самоусъвършенстване.

Текстът на дългата, но много дълбока по съдържание и поетична по език молитва преведе от руски език българският свещеник Траян Горанов, служещ в гръцка църква в гр. Торки, Великобритания. Ето и текста на самата молитва:

Всеславни Боже, Който живееш в неразгадаемо мълчание! С всичките си кости и от все сърце Ти принасям служба, достойна за Тебе, а душата ми скланя глава до̀земи. Заради моето обновление Ти си построил на земята скѝния на любовта (човешкото тяло на Иисус Христос – бел. ред.), място за почивка на Твоята воля, храм от плът, устроен чрез свещения елей, който превишава всяко светилище. Ти си го изпълнил със Своята святост, за да се извършва в него служението на всички; в него си посочил поклонението на вечните ипостаси на Твоята Троица и на световете, които си сътворил по Своята благодат, разкрил си неизказаната тайна и сила, която не може да бъде почувствана или разпозната от сетивата на Твоите творения, получили живот от Тебе. Пред нея ангелските същества са потънали в мълчание от учудване пред облака на тази вечна тайна и пред потока от слава, изтичащ от изумлението, защото в мълчание ѝ се покланя всяко разумно същество, като се освещава и става достойно за Тебе.

Християнският пост е прост, защото е свят.

Извинете. Римата е случайна. Нямам намерение да пиша стихотворение! Ето, пак, простете…

Както и да е, мисля, че е време да обобщим някои прозаични теми на православното благочестие, докато не сме го превърнали в самоцел, в крайна сметка чужда на християнския дух.

Зная, че в духовното ръководство най-лесна и безопасна за ръководещите е безкомпромисната строгост. Наложи сухоежбина и няма да сбъркаш, забрани кафето, премахни растителното масло, сложи марката „чревоугодие“ на всяко ястие с изключение на хляб с вода и сурови зеленчуци, и ще си спечелиш авторитета на строг и свят радетел на добрите нрави. После, като за утешение, постът се поставя в атмосферата на една православна романтика, мечтателност за непостижимите подвизи на древни аскети, добротолюбие на фантазията. А гузната съвест е мощен инструмент да се манипулират хората през пости и добър начин да се изпратят на изповед…

Само че това ли е посланието за поста, което трябваше да достигне до сърцата и да преобрази нравите на християните от „последните времена“? 2000 години по-късно сякаш сме пренаписали книгата „Левит“ за християни с нов кодекс от педантични правила на хранене и поведение – цяла една схоластика на маслината и охлюва, която понякога ни отнема твърде много сили и внимание, и всъщност незабелязано ни отдалечава от Христос.

Днес много често се случва човек да чувства униние, отчаяние, ленност, да няма желание за нищо и други сатанински неща. Да си тъжен, да плачеш, да си меланхоничен, да не обръщаш внимание на семейството си, да харчиш куп пари за психоаналитици и за лекарства. Тези неща хората наричат „несигурност“. Нашата вяра ни казва, че тези неща са изпитания.

Болката е душевна сила, която Бог е вложил в нас, за да върши доброто, любовта, радостта, молитвата. Вместо това дяволът успява да отнеме тази душевна сила от батерията на нашата душа и да я използва за лошо, превръща я в депресия, като води душата до леност и скованост. Измъчва човека, прави го свой пленник, разболява го душевно.

Има една тайна, която превръща сатанинското действие в добро. Трудно е и е нужна известна подготовка. Подготовката е смирението. Със смирението привличаме благодатта на Бога, отдаваме се на Божията любов, на богослужението, на молитвата. Но каквото и да правите, нищо не сте успели, ако нямате смирение.

Бог иска всички хора да се спасят и да познаят истината (1 Тим. 2:4). Много пъти обаче нашата леност и привързаност към страстите не оставят Бога да се доближи до нас, а ние си запушваме ушите. Човекът, който е окован в страстите си, не иска реално да се махне от греха. Когато влиянието на страстта и пленът отмине, той може да се кае и да казва: Прости ми, няма да го направя отново! Но дълбоко в себе си този човек не иска да се махне от греха. Ако видехме Христос пред себе си и Той ни кажеше: Искам да те освободя от страстта, която те измъчва, ти би ли се съгласил? Нямаше ли да Му отговорим: Разбира се, че искаме, но ни харесва и тази наша страст. Истината е, че страстите ни харесват, те носят сластолюбие в себе си. Човекът обича греха, сърцето му прилепва към него. В това се състои болестта на греха, че краде нашето сърце и затова ние трудно бягаме от него. Докато човекът, който действително се е погнусил от греха и е готов да поиска от цялата си душа Бог да го освободи, Той със сигурност ще го освободи. Ние не се освобождаваме от страстта, която ни терзае, защото чувстваме наслада и доволство в нея. Нямам предвид само плътските страсти. Всяка страст поражда в нас сластолюбие и затова ни е трудно да се отлепим от нея. Кой от нас, например, би искал да придобие смирение? Казваме, че всички искаме, но когато дойде часът да го придобием и другите ни изравнят със земята, се оказва, че ни е малко трудно.

Христос седнал при Якововия извор да си почине и чакал, както ловец чака да дойде улова, т. е. чакал да дойде самарянката, защото знаел, че животът ѝ не бил добър. Тя живяла незаконно с много мъже и този, с когото била сега, не ѝ бил законен съпруг. Тя обаче имала благо разположение и именно затова Христос отишъл да се срещне с нея, да я освободи от оковите на греха, а след това тя да стане Негов апостол, мъченица и светица. Ето как ни разказва Евангелието за тяхната среща:

Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.