Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]

- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.

- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.

- А не постиш ли? – учудено попита той.

- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.

- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.

Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.

В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.

Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.

Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…

Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.

На 12 юли Църквата почита паметта на преподобния Паисий Светогорец – един от най-почитаните съвременни светци в православния свят. Той беше официално канонизиран от Вселенската патриаршия през 2015 г.

Наистина е много трудно да говориш за един човек, особено когато той е Божи човек в пълния смисъл на тази дума. Тази трудност създават самите Божии човеци и особено старецът, за когото ще говорим тази вечер, тъй като те крият себе си от очите на хората.

Старецът Паисий беше човек, който през целия си живот криеше старателно себе си и своите преживявания дотам, че се чувстваше изключително притеснен и затруднен, когато другите се опитваха да говорят за него.

Ако той все още беше жив, ние нямаше да посмеем – нито аз, нито отец Моисей – да посветим тази вечер на него, защото това би го наскърбило много. И ако такава публична проява се беше осъществила, то със сигурност старецът щеше да прекъсне всяка връзка поне с отец Моисей, с когото бяха близки.

Но не само в това е затруднението. Истинският проблем е, че е много трудно да се опише животът на един светец – това е нещо невъзможно, непостижимо. Каквото и да кажеш, е малко и едностранчиво, защото макар че мнозина общуват със светите отци, малцина обаче могат да предадат точно техния дух и живот.