За поста може да си поставим следната задача: да се опомним, да се събудим. Да погледнем съседа си, колегата, да си помислим – нямат ли и те някакви проблеми в живота? Как се проявява нашето християнство по време на пост, на какво най-вече трябва да обърнем внимание и как да направим така, че постът да не бъде напразен – по тези въпроси разсъждава о. Андрей Мизюк.

Постът е като фар в живота на християнина, излизане от ежедневието, напомняне за необходимостта от правилния път, който избираме. Християнството обаче трябва да се проявява не само по време на поста, то изобщо не бива да изчезва от живота ни. 

Постът е времето, в което още по-силно трябва да се концентрираме върху главната заповед – заповедта да обичаме ближния си. Всичко останало е съпътстващо. Разбира се, трябва да присъстваме на богослуженията, защото те ни напомнят към какво сме се запътили чрез поста, за това какво Бог е направил за нас. Напомнят ни за Неговата жертва, Неговата любов. Нашата малка жертва тук е благодарност.

На вниманието на читателите ни предлагаме една забележителна молитва на преподобния Исаак Ниневийски или Сириец. Църквата е отредила неговата памет да се чества на 28 януари, заедно с другия много известен сирийски отец – преп. Ефрем (4 в.).

Св. Исаак е живял през втората половина на 7 в. Родом сириец, той e отлично образован и високо духовен църковник. Живял e отшелнически уединен, но и в манастир недалеч от библейския град Ниневия. Известно време е Ниневийски епископ, а после отново се връща към монашеския живот и до своята кончина се подвизава, пише и наставлява в т. нар. Скитска пустиня, южно от Нитрийската пустиня и на запад от делтата на р. Нил, където и до днес съществува манастирът „Дейр Сурианѝ“. Написал е много съчинения на сирийски език. Канонизиран е както от Православната, така и от дохалкидонските църкви.

Подвижникът-мистик задълбочено разяснява Св. Писание, божествените тайни, Христовия съд, духовното ръководство, описва и анализира съзерцанието и молитвата, същността на монашеския живот, състоянието на праведност и греховност, способите за самоусъвършенстване.

Текстът на дългата, но много дълбока по съдържание и поетична по език молитва преведе от руски език българският свещеник Траян Горанов, служещ в гръцка църква в гр. Торки, Великобритания. Ето и текста на самата молитва:

Всеславни Боже, Който живееш в неразгадаемо мълчание! С всичките си кости и от все сърце Ти принасям служба, достойна за Тебе, а душата ми се скланя глава до̀земи. Заради моето обновление Ти си построил на земята скиния на любовта (човешкото тяло на Иисус Христос, бел. ред.), място за почивка на Твоята воля, храм от плът, устроен чрез свещения елей, който превишава всяко светилище. Ти си го изпълнил със Своята святост, за да се извършва в него служението на всички; в него си указал поклонението на вечните ипостаси на Твоята Троица и на световете, които си сътворил по Своята благодат, разкрил си неизказаната тайна и сила, която не може да бъде почувствана или разпозната от сетивата на Твоите творения, получили живот от Тебе. Пред нея ангелските същества са потънали в мълчание от учудване пред облака на тази вечна тайна и пред потока от слава, изтичащ от изумлението, защото в мълчание ѝ се покланя всяко разумно същество, като се освещава и става достойно за Тебе.

Християнският пост е прост, защото е свят.

Извинете. Римата е случайна. Нямам намерение да пиша стихотворение! Ето, пак, простете…

Както и да е, мисля, че е време да обобщим някои прозаични теми на православното благочестие, докато не сме го превърнали в самоцел, в крайна сметка чужда на християнския дух.

Зная, че в духовното ръководство най-лесна и безопасна за ръководещите е безкомпромисната строгост. Наложи сухоежбина и няма да сбъркаш, забрани кафето, премахни растителното масло, сложи марката „чревоугодие“ на всяко ястие с изключение на хляб с вода и сурови зеленчуци, и ще си спечелиш авторитета на строг и свят радетел на добрите нрави. После, като за утешение, постът се поставя в атмосферата на една православна романтика, мечтателност за непостижимите подвизи на древни аскети, добротолюбие на фантазията. А гузната съвест е мощен инструмент да се манипулират хората през пости и добър начин да се изпратят на изповед…

Само че това ли е посланието за поста, което трябваше да достигне до сърцата и да преобрази нравите на християните от „последните времена“? Две хиляди години по-късно сякаш сме пренаписали книгата „Левит“ за християни с нов кодекс от педантични правила на хранене и поведение – цяла една схоластика на маслината и охлюва, която понякога ни отнема твърде много сили и внимание, и всъщност незабелязано ни отдалечава от Христос.

Днес много често се случва човек да чувства униние, отчаяние, ленност, да няма желание за нищо и други сатанински неща. Да си тъжен, да плачеш, да си меланхоничен, да не обръщаш внимание на семейството си, да харчиш куп пари за психоаналитици и за лекарства. Тези неща хората наричат „несигурност“. Нашата вяра ни казва, че тези неща са изпитания.

Болката е душевна сила, която Бог е вложил в нас, за да върши доброто, любовта, радостта, молитвата. Вместо това дяволът успява да отнеме тази душевна сила от батерията на нашата душа и да я използва за лошо, превръща я в депресия, като води душата до леност и скованост. Измъчва човека, прави го свой пленник, разболява го душевно.

Има една тайна, която превръща сатанинското действие в добро. Трудно е и е нужна известна подготовка. Подготовката е смирението. Със смирението привличаме благодатта на Бога, отдаваме се на Божията любов, на богослужението, на молитвата. Но каквото и да правите, нищо не сте успели, ако нямате смирение.

Бог иска всички хора да се спасят и да познаят истината (1 Тим. 2:4). Много пъти обаче нашата леност и привързаност към страстите не оставят Бога да се доближи до нас, а ние си запушваме ушите. Човекът, който е окован в страстите си, не иска реално да се махне от греха. Когато влиянието на страстта и пленът отмине, той може да се кае и да казва: Прости ми, няма да го направя отново! Но дълбоко в себе си този човек не иска да се махне от греха. Ако видехме Христос пред себе си и Той ни кажеше: Искам да те освободя от страстта, която те измъчва, ти би ли се съгласил? Нямаше ли да Му отговорим: Разбира се, че искаме, но ни харесва и тази наша страст. Истината е, че страстите ни харесват, те носят сластолюбие в себе си. Човекът обича греха, сърцето му прилепва към него. В това се състои болестта на греха, че краде нашето сърце и затова ние трудно бягаме от него. Докато човекът, който действително се е погнусил от греха и е готов да поиска от цялата си душа Бог да го освободи, Той със сигурност ще го освободи. Ние не се освобождаваме от страстта, която ни терзае, защото чувстваме наслада и доволство в нея. Нямам предвид само плътските страсти. Всяка страст поражда в нас сластолюбие и затова ни е трудно да се отлепим от нея. Кой от нас, например, би искал да придобие смирение? Казваме, че всички искаме, но когато дойде часът да го придобием и другите ни изравнят със земята, се оказва, че ни е малко трудно.

Христос седнал при Якововия извор да си почине и чакал, както ловец чака да дойде улова, т. е. чакал да дойде самарянката, защото знаел, че животът ѝ не бил добър. Тя живяла незаконно с много мъже и този, с когото била сега, не ѝ бил законен съпруг. Тя обаче имала благо разположение и именно затова Христос отишъл да се срещне с нея, да я освободи от оковите на греха, а след това тя да стане Негов апостол, мъченица и светица. Ето как ни разказва Евангелието за тяхната среща: