На 11 юли през тази година за първи път Църквата почита като светец новопрославения преподобен старец Софроний (Сахаров), основател на манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, наричан също „Св. Софроний Богослов и Исихаст“. Получил харизмите на богословието и умната молитва, св. Софроний е един от най-ярките свидетели на православната вяра през 20 век. За читателите на Двери публикуваме откъс от книгата „Преподобни съвременни отци“, издание на митрополията на Верия и Ватопедската св. обител, която предстои да излезе на български език от Русенска св. митрополия.

Живял на света един човек, мъж с неугасима духовна жажда. Молил се дълго време с непрестанен плач: „Помилвай ме, Господи“. А Бог не го чувал!

Минали месеци и месеци в такава молитва и душевните му сили се изтощили. Стигнал до отчаяние и извикал: „Ти си неумолим!“. И когато с тези думи нещо във вкаменената му от отчаяние душа се пропукало, той внезапно видял живия Христос. Огън изпълнил сърцето му и цялото му тяло с такава сила, че ако видението продължало още миг, той щял да умре. Никога не забравил неизречимо благия, безкрайно обичащ, светъл и изпълнен с неописуем мир поглед на Христос. През следващите години на своя дълъг живот той свидетелствал неуморно, че „Бог е любов“ (Иоан 1:4-16), безкрайна любов, която надвишава всеки ум.

За този свидетел на Божията любов искам да поговорим сега.

Откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия

Ако някой поиска да се запознае с биографията на о. Ефрем, тя няма да му предложи някакви забележителни събития. Евангел Папаникитас е светското му име. Родил се на 6 декември 1912 г., в деня на св. Николай, в с. Амбелохори край гр. Тива. Завършил училище в Тива и после гимназия, а през 1933 г. отишъл на Света гора в Катунакя. През 1934 г. получава благословение да носи расо, а през 1935 г. приема великата ангелска схима с името Ефрем монах. На следващата година е ръкоположен за дякон и свещеник. В същата колиба той оставя последния си дъх на 14 (27) февруари 1998 г.[1]

Но това, което всъщност беше старецът Ефрем, не може да се опише и побере в нито една биография. Великите събития, които свързват светците, остават невидими и неописуеми. Синаксарите, които не просто разказват за събитията от живота им, но ги обясняват и тълкуват, също не отделят място за историческите описания, но подчертават истината, която се крие зад тях. А именно, че светците са „одушевени образи на живота според Христос“.[2]

Един от известните духовни старци на Света гора през втората половина на миналия век е старецът йеромонах Харалампий Дионисийски (1908-2001 г.). Известен е с това прозвище, защото през 1988 г. е избран за игумен на манастира „Св. Дионисий“ на Атон, на който пост остава две десетилетия. Най-напред обаче отива и се подвизава в т. нар. Нов скит (на гръцки Неа скити). За онова време старецът разказва следната история.

Още когато бил там, при него дошъл на изповед монах от друго братство, в което монасите се причастявали на всеки петнадесет дни. Монахът обаче намислил да напусне своето братство и да дойде в братството на стареца, за да се причастява по-често. Защото при отец Харалампий монасите се причастявали всеки ден. Като чул проблема на монаха, отец Харалампий му казал:

- Аз съм за честото причастяване. Ти, ако проявяваш послушание, ще се причастяваш на всеки петнадесет дена, но ще внимаваш с духовния си живот, за да държиш здраво Христос в себе си, докато се причастиш отново. Ако пък редовно се причастяваш, но не изпълняваш своя монашески дълг, Христос веднага напуска и те оставя в дългове. Монашеският живот, чедо, иска точност. Това не е шега.

Един разговор с игумена на светогорския манастир „Дохиар“ архим. Григорий († 2018 г.)

Старецът е роден на о-в Парос, един от Цикладските острови в Егейско море. От малък се посвещава на монашески подвиг – първо в манастир на родния си остров, а после – на о-в Патмос. Духовно чедо е на забележителните старци Амфилохий Макрис († 1970 г.) и Филотей Зервакос († 1980 г.). По времето, когато започна възобновяването на атонското монашество през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, йером. Григорий идва с група монаси на Атон и се заселват в „Дохиар“. По това време обителта е с малко на брой братство, съставено от престарели монаси, живеещи, както дотогава повечето атонски манастири, идиоритмено („по свой ритъм“, т. е. не-общежително). През 1980 г. с решение на Вселенската патриаршия, под чиято юрисдикция е Света гора, обителта е върната към общежителния устав и йером. Григорий е избран за игумен. Под негово ръководство манастирското братство се обновява качествено и количествено, сградите се ремонтират. Архим. Григорий беше забележителна духовна личност, мъдър наставник, умел ръководител във вярата и подвижничеството. Увлекателен събеседник, той беше и изкусен автор на книги, които разкриват същността на монашески живот, илюстрирана през живота на забележителни подвижници на 20 в. Изключително наблюдателен и вещ в духовното ръководство, той имаше чувствителна душа, умееше да откликва на съкровените търсежи на монаха или поклонника. Говореше прямо, понякога се изказваше рязко, никога не спестяваше истината. Затова всички го обичаха и идваха при него за съвет, а тези срещи преминаваха в продължителни монолози от негова страна. Старецът обикновено преминаваше от тема на тема, сякаш отгатвайки незададените въпроси на слушателите си. Такъв един разговор с монаси и миряни е записан във видеоклип, чийто превод предоставяме на читателите на „Двери“. Записът започва някак рязко, но не е трудно да се проследи мисълта на стареца.

Източноправославното монашество е било земеделско монашество. Не е имало фирми, не е имало бизнес. Монасите са обработвали земята и от това са живеели. Сега обаче нямаме земи (е, малко само), но не ги изоставяйте. Ръчният труд е благословен, но не трябва да стига до търговски размери, до търговия.

За поста може да си поставим следната задача: да се опомним, да се събудим. Да погледнем съседа си, колегата, да си помислим – нямат ли и те някакви проблеми в живота? Как се проявява нашето християнство по време на пост, на какво най-вече трябва да обърнем внимание и как да направим така, че постът да не бъде напразен – по тези въпроси разсъждава о. Андрей Мизюк.

Постът е като фар в живота на християнина, излизане от ежедневието, напомняне за необходимостта от правилния път, който избираме. Християнството обаче трябва да се проявява не само по време на поста, то изобщо не бива да изчезва от живота ни. 

Постът е времето, в което още по-силно трябва да се концентрираме върху главната заповед – заповедта да обичаме ближния си. Всичко останало е съпътстващо. Разбира се, трябва да присъстваме на богослуженията, защото те ни напомнят към какво сме се запътили чрез поста, за това какво Бог е направил за нас. Напомнят ни за Неговата жертва, Неговата любов. Нашата малка жертва тук е благодарност.