Християнският пост е прост, защото е свят.

Извинете. Римата е случайна. Нямам намерение да пиша стихотворение! Ето, пак, простете…

Както и да е, мисля, че е време да обобщим някои прозаични теми на православното благочестие, докато не сме го превърнали в самоцел, в крайна сметка чужда на християнския дух.

Зная, че в духовното ръководство най-лесна и безопасна за ръководещите е безкомпромисната строгост. Наложи сухоежбина и няма да сбъркаш, забрани кафето, премахни растителното масло, сложи марката „чревоугодие“ на всяко ястие с изключение на хляб с вода и сурови зеленчуци, и ще си спечелиш авторитета на строг и свят радетел на добрите нрави. После, като за утешение, постът се поставя в атмосферата на една православна романтика, мечтателност за непостижимите подвизи на древни аскети, добротолюбие на фантазията. А гузната съвест е мощен инструмент да се манипулират хората през пости и добър начин да се изпратят на изповед…

Само че това ли е посланието за поста, което трябваше да достигне до сърцата и да преобрази нравите на християните от „последните времена“? 2000 години по-късно сякаш сме пренаписали книгата „Левит“ за християни с нов кодекс от педантични правила на хранене и поведение – цяла една схоластика на маслината и охлюва, която понякога ни отнема твърде много сили и внимание, и всъщност незабелязано ни отдалечава от Христос.

Днес много често се случва човек да чувства униние, отчаяние, ленност, да няма желание за нищо и други сатанински неща. Да си тъжен, да плачеш, да си меланхоничен, да не обръщаш внимание на семейството си, да харчиш куп пари за психоаналитици и за лекарства. Тези неща хората наричат „несигурност“. Нашата вяра ни казва, че тези неща са изпитания.

Болката е душевна сила, която Бог е вложил в нас, за да върши доброто, любовта, радостта, молитвата. Вместо това дяволът успява да отнеме тази душевна сила от батерията на нашата душа и да я използва за лошо, превръща я в депресия, като води душата до леност и скованост. Измъчва човека, прави го свой пленник, разболява го душевно.

Има една тайна, която превръща сатанинското действие в добро. Трудно е и е нужна известна подготовка. Подготовката е смирението. Със смирението привличаме благодатта на Бога, отдаваме се на Божията любов, на богослужението, на молитвата. Но каквото и да правите, нищо не сте успели, ако нямате смирение.

Бог иска всички хора да се спасят и да познаят истината (1 Тим. 2:4). Много пъти обаче нашата леност и привързаност към страстите не оставят Бога да се доближи до нас, а ние си запушваме ушите. Човекът, който е окован в страстите си, не иска реално да се махне от греха. Когато влиянието на страстта и пленът отмине, той може да се кае и да казва: Прости ми, няма да го направя отново! Но дълбоко в себе си този човек не иска да се махне от греха. Ако видехме Христос пред себе си и Той ни кажеше: Искам да те освободя от страстта, която те измъчва, ти би ли се съгласил? Нямаше ли да Му отговорим: Разбира се, че искаме, но ни харесва и тази наша страст. Истината е, че страстите ни харесват, те носят сластолюбие в себе си. Човекът обича греха, сърцето му прилепва към него. В това се състои болестта на греха, че краде нашето сърце и затова ние трудно бягаме от него. Докато човекът, който действително се е погнусил от греха и е готов да поиска от цялата си душа Бог да го освободи, Той със сигурност ще го освободи. Ние не се освобождаваме от страстта, която ни терзае, защото чувстваме наслада и доволство в нея. Нямам предвид само плътските страсти. Всяка страст поражда в нас сластолюбие и затова ни е трудно да се отлепим от нея. Кой от нас, например, би искал да придобие смирение? Казваме, че всички искаме, но когато дойде часът да го придобием и другите ни изравнят със земята, се оказва, че ни е малко трудно.

Христос седнал при Якововия извор да си почине и чакал, както ловец чака да дойде улова, т. е. чакал да дойде самарянката, защото знаел, че животът ѝ не бил добър. Тя живяла незаконно с много мъже и този, с когото била сега, не ѝ бил законен съпруг. Тя обаче имала благо разположение и именно затова Христос отишъл да се срещне с нея, да я освободи от оковите на греха, а след това тя да стане Негов апостол, мъченица и светица. Ето как ни разказва Евангелието за тяхната среща:

Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.

Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва пророк Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре, Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.

Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: за този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.

Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки един от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети - желязо. Бог знаел нуждата на всеки един.