Продължение (след Писмо единадесето)

ДВАНАДЕСЕТО ПИСМО

Мои обични в Господ, знайте, че любовта на Гос­под подбужда постоянно нашата съвест и помага на всички ония, които денонощно насочват мислите на сво­ето сърце към спомена за „събранието на светиите" (Пс. 149:1), а не към други неща. И тъй както Духът Божи си спомня за тях по всяко време и ходатайства за тях неп­рекъснато, понеже те са Му станали синове и ги е родил в Бога, така и аз не преставам денонощно да си спомням в молитвите си за вас, които смятам за синове и които направих чеда на Бога. Нека вярата ви да бъде твърда, напредвайте в упражняване на добродетелите. Нека на­шият Господ да утвърди вашия поглед и вашата разсъдливост и да ви даде още по-голяма сила от тази, която имате.

За милосърдието

„И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36). Но как да бъдем милосърдни, когато самите ние нямаме почти нищо? Нека нашето милосърдие, нашето послушание към Господа да бъде поне колкото лептата на бедната вдовица. А ако нямаме и това? Тогава да се потрудим милосърдно в полза на ближния с добра дума за наставление, ободрение, утешение…

А ако и това не можем? Тогава да проявим своето милосърдие поне в това: виждайки греха, грешката на другия, да не издаваме строгата си присъда и да не го разнасяме навсякъде.

Няма човек, който не би могъл да последва Божията повеля за милосърдие – ако не с пари, то с труд, ако не с труд, то с думи, ако не с думи, то поне с неосъждане, с липса на злословие, сплетни и клевети.

Не всяко милосърдие обаче е еднакво угодно на Бога. Милосърдието поради страх от задгробни мъчения или от хорската мълва – това не е съвършено милосърдие. Милосърдието заради награда, от тщеславие, заради човешка слава – също не е милосърдие, посочено от Бога. Само едно милосърдие е съвършено – онова, което се върши заради самото милосърдие, заради Бога, за слава Божия, когато то се прави скромно и тихо, без декларации.

Продължение след Писмо десето

ПИСМO ЕДИНАДЕСЕТО

Мои скъпи и благословени чеда, знаете, че ви пиша като на мои възлюбени чеда, достойни за благословение и наследяване на Царството.

Тъй като вие сте станали такива, потребно е да си спомняте денонощно в молитвите си за тези, които желаят да станат синове на Царството, за да ги пази Бог от всяко зло, та добили ясно виждане за всичко, те да съзерцават онова, което е полезно за тях, и да полу­чават благата, приготвени за праведниците.

Мои скъпи чеда, понеже станахте мои възлюбени и синове на Царството, моля се за вас безспир, за да ви даде Бог добре да виждате и да различавате всяко не­що, та да можете да различавате доброто от злото. Св. апостол Павел пише: „… а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло“ (Евр. 5:14). Такива хора са стана­ли синове на Царството и участват в богоосиновяването. Затова и Бог им дава тази далновидност и такава разсъдливост във всичките им дела, за да не бъдат лъгани нито от човеците, нито от бесовете. Знайте, следо­вателно, че под предлог за добро бесовете съблазня­ват верните и лъжат голяма част от тях именно пора­ди това, че те не са получили тази далновидност и така­ва разсъдливост.

Някъде към 1980 г. при стареца Ефрем дойде млад човек, съдия по професия. Намери го в кухнята да се занимава с обичайното ръкоделие – правеше печати за просфори. Вадеше печата от горещата тенджера с вода, която къкреше на огнището, и ги дълбаеше.

Мъжът се поклони и седна на близкия сандък.

- И така, какво имаме? – старецът обърна пронизващия си поглед към младежа.

- Имам проблеми, отче, различни проблеми.

- Колко често се изповядваш?

- Отче, – нерешително рече младежът, – аз не се изповядвам.

- Е, тогава проблемите естествено изобилстват.

Ако попитаме който и да е човек много ли са скърбите по земния му път, то без съмнение всеки би отговорил: огромно множество скърби – и външни, и вътрешни. Това са безброй болести, които ни спохождат; опасности от зли хора, всякакъв род обиди, загуба на близки; страдания, породени от завист, гордост, ревност, самолюбие… И не можем да изброим всички видове скърби, неизбежни за всекиго от нас в земния ни живот.

А много ли са радостите по пътя ни? И на този въпрос, разбира се, всеки би отвърнал: голямо множество. Нима самият земен живот не е източник на радост за нас? Радост за нас е нашето здраве и отдихът след честно изпълнения труд. А трудът, извършен за благото на семейството, за благото на хората – нима също не е извор на радост? И ако скърбите са огромно множество за човека по пътя му към вечния живот, то и радостите са немалко.

А кои са повече – скърбите или радостите? Няма да броим кое е повече в живота ни: за един – скърбите, за друг – радостите. Ще кажем за друго. Ще напомним, че за вярващия човек радостите винаги са повече, отколкото скърбите. Нали самата наша вяра е неизчерпаема съкровищница на радост.